Стръмният път по зова на сърцето

Мемоарите „Стръмният път“ на Стефан Петров издателство „Либра Скорп“ Бургас ни отнасят далеч във времето, в началото на ХХ век. Четейки с интерес историята на един живот, човек не може да не се замисли за силата на духа, за волята и постоянството характерни само за онези личности дълбоко убедени в своята мисия да променят света към по-добро. Задаваме си въпроса, откъде черпи сила човек за да се справи с неимоверните несгоди, които го съпътстват? Още в самото начало на книгата читателят с удивление ще прочете за недоимъка и глада така характерни за голяма част от българския народ  по него време, за непосилния мизерно заплатен труд и цялата социална атмосфера, която не може да не породи порив за борба, справедливост и по-добър живот. Видно е, че самите условия създават характерите и вътрешната убеденост, оттам идва силата за преодоляване на всички трудности. Историческите истини в тези мемоарни страници са пречупени през призмата на преживяното още в ранните и юношеските младежки години. Личността постепенно се определя да приеме като свое верую идеите на Българската тесняшка партия-комунисти още повече, че това е времето на широкия отзвук сред работничеството на Октомврийската революция в Русия от 1917 година. „Нямаше и не виждах по-правилен път за повече хляб, за повече свобода и правда „ посочва автора. След това са първите стъпки в работническото движение, стачките и демонстрациите на работниците от фабриките в родния град Русе. Повествованието дава възможност читателят да се запознае с конкретни събития преди и по време на деветоюнския преврат от 1923 година, когато е свалено правителството на Александър Стамболийски, деветоюнското и септемврийско въстания, фашисткия терор през 1924-25 година. Както казва автора“..годините 1924особено 1925 бяха най-страшните“. Вероломно и коварно са избити видни представители на работническото движение. Борбата срещу фашизма у нас започва тогава за да продължи две десетилетия и се увенчае с успех на 9 септември 1944 година. Затова правителството на Отечествения фронт обявява тази дата за „Ден на свободата“.

Втората част на книгата обхваща периода 1926-45 година от дейността на Българската работническа партия-комунисти сред емигрантите българи македонци в Цариград- Република Турция след национално- буржоазната революция на Мустафа Кемал Ататюрк. Показателно е откровението на автора, че той не е изпратен там от някаква политическа сила или организация, а пристига в Цариград бягайки от ужасните условия в България, глад, безработица, репресии на властта. Емоционално се описва географското разположение на града прострял се на два континента, съчетал в себе си културата и историята на няколко цивилизации. Прави се социален разрез на турското общество и ролята на реформите на Ататюрк за окончателното скъсване с османския феодализъм и властта на султаните. Наред с това се анализират отношенията между видни представители на революционните движения в Македония, Тракия и Добруджа с новите управляващи – турци републиканци сподвижници на Мустафа Кемал. Тази положителна атмосфера е и разковничето за успешната дейност на прогресивните македонски организации като ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, младежките съюзи. Правдиво е отбелязно, че това е и следствие на неразривните връзки в развитието на Средновековна България, на Българското възраждане, на духовното освобождение на българския народ започнало в този „вечен“ град Цариград /Истанбул/. Размишленията на автора за културно- историческото наследство съчетано със социално- икономическите проблеми на турското общество, богатството от една страна и мизерията от друга, ни пренася в сложната амалгама от взаимоотношения и човешки съдби, които в основата си са едни и същи както в България, така и в Турция породени от капиталистическата действителност. Това поражда и интернационалното единство на целите на българските и турските комунисти, на прогресивните слоеве на двата народа. И не само на тях, а и на „..прокудената и изстрадала емиграция – българи, гърци, албанци, югославци, турци и други“. Както посочва автора не случайно  Цариград е мястото, където са живели и работили Никола Трайчев и неговата марксическа група. Баща му Христо Трайчев е съратник на Димитър Благоев, един от основателите на Пловдивската партийна организация. С много конкретни данни, факти и събития е показана дейността на ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, на Коминтерна, тясно свързана с имената на Владимир Поптомов, Боян Българанов и редица други. Правдиво се отбелязва и незаменимата роля на българите македонци предимно градинари, тяхното участие и подкрепа на каузата в борбата срещу фашизма в Европа и света. Те се проявяват като истински българи патриоти, събират средства в помощ на Първа българска армия. За цялата тази дейност те са арестувани, малтретирани, гонени от страната. Мемоарните страници запълват една празнина в нашата историография. До сега с този период не е запозната широката общественост. Поради това в публичното пространство се появяват автори, които по своему тълкуват историческите факти. Някои от тях съобразявайки се с политическата конюнктура определят борбата срещу безогледната експлоатация и фашизма като тероризъм по съвременната терминология. Сега добре информирания съвременник може да оцени по достойнство минали събития, да изясни за себе си онези цели към които трябва да се стреми за един нов свят с повече справедливост, солидарност, социално равенство. Тези цели, които имаха  работническата класа и нейните представители като автора на мемоарните страници Стефан Петров поел навремето по зова на сърцето си  стръмният път за тяхното осъществяване.