Може да има и друго заглавие,
като „към капитализъм
с човешко лице“. Така или иначе и двете отговарят на темата, която днес вълнува
всички в съвременния свят, накъде се
отправя взор за да се реши задачата за бъдещето на Човека. Това, което е вълнувало
Карл Маркс и е същността на неговото творчество. Преди 150 години на основата
на тогавашните обществени отношения той разкрива механизмите на новата
капиталистическа система родила се в недрата на старата феодална. Сравнявайки
лозунгите на Френската буржоазна революция стига до извода, че свободата,
равенството и братството са далеч от действителността и човек въпреки
по-свободен, в новите производствени отношения отново е в подчинено положение в
съществуващата иерархия, отчужден е от
своя труд и експлоатиран, всички онези признаци харатеризиращи системата на
капитализма. Сега в началото на 21 век след поредната икономическа криза през
2007-8-а година, въпреки оптимизма за
растеж, светът продължава да живее със страх от нова още по-разрушителна криза.
Видни икономисти и финансови анализатори посочват, че след капитализъм 1.0;
2.0; 3.0 идва ред на капитализъм 4.0, където има засилено участие на държавата
в сътрудничество с частния сектор за развитие на икономиката по примера на
Китай. Стив Банън, главен стратег и идеолог в кампанията на Доналд Тръм за
Президент, пледира движението за
национален суверенитет да има специфични черти за всяка страна по примера на
Китай като „социализъм с китайска специфика“. Нещо повече, говори да се разшири
социалната база на Републиканската партия като се привлече работническата
класа. Заедно с това като идейна основа наред с национализма да бъде и юдео-християнската
религия за обновяване на неолибералния капитализъм на М.Тачър и Р.Рейгън, да
стане отново привлекатаелен като „Американска мечта“. Стив Банън прогнозира, че
бъдещето няма „ляво“ и „дясно“ и в Италия например е реализирана неговата
формула за коалиция във властта. Големи
са надеждите за „Алтернатива за Германия“ и в други европейски държави, където
инициативата в политическия живот за промяна имат консервативни сили.
Разделителната линия сега, както пишат и наши автори, е между неолибералното
статукво и националните държави,
конституционния ред , суверенните народи и по тази ос всеки трябва да се
определи. Геополитически анализатори
разсъждават, че и Левицата у нас не трябва сега да се ориентира към
социализъм, а че ни е необходима буржоазно-демократична революция в чиито рамки
социалистите трябва да намерят своето място, ако наистина са социалисти. Трябва
ли сега да се говори за социализъм, защото както казват други леви политолози, идеята
за социализъм още никой не се хваща да я
обясни днес. Въобще, какво да напишат на знамената си Левиците, когато се
разраства движението за национален суверенитет и увлича все повече хора. Те трябва ли да подкрепят това движение? От
друга страна са назрели и презрели
обстоятелства, които изискват леви решения. Историческата необходимост може ли
да обедини субектите на тези две основни тенденции? Може, защото са родени от
действителността с едно условие, да се разчетат правилно знаците. Нима не
трябва да се подкрепя необходимостта от утвърждаването на многополюсен свят,
като се развива взаимно изгодното
сътрудничество на суверенни нации против който и да било хегемон с неговите
егоистични интереси. Може ли капиталистическата глобализация на световно ниво да
реши реалните социални проблеми на отделните народи само с едни регулации и
дори световни данъци като се знае, че вродени характерни черти на съвременния
капитализъм са поглъщанията на малките от големите корпорации, банки и
краткосрочните инвестиции с цел бърза печалба, разрушителните политики спрямо
околната среда и изчерпване ресурсите на планетата, въпроса за властта, чрез
която сега управляващата класа упражнява и не иска да чуе за промяна на доходоносната
собственост, изкупуването на собствените
акции да се счита за връх на икономическо развитие и т.н. Проблемът на
капитализма не е само преодоляване на неравенствата, колкото и важно да е това,
а премахване на редица други обстоятелства, които спъват творчесвкия потенциал
на човека. По своята същност Левиците са
носители на промяна в интерес на мнозинството. Нима „държавата на
благоденствието“ в Европа след Втората световна война не е плод на силни леви
партии и движения? Същото се случва и в САЩ 29-30-а година на миналия век,
когато силно профсъюзно и работническо движение е причина и гарант за „новия курс“ на Фрнклин Делано
Рузвелт. И сега това обстоятелство не е
изгубило своето значение. Съвременното развитие на капитализма изисква да се
трансформират институционално структурите осигуряващи господството на капитала
на който обществата в момента се явяват като заложник. Затова призивите
Левиците да бъдат на резервната скамейка, не са най- адекватни. Заедно с
националния суверенитет са необходими и силни Леви партии и работнически
движения за решаване на социално икономическите задачи в полза на мнозинството.
А защо да няма революции за промяна към социализъм?. Какво искаха хилядните
митинги в началото на т.н преход? Нима искаха капитализъм. И кой им го обеща, а
след това го умъртви? Обещаваха им, че всички ще ходят на Канарските острови, а
държавния социализъм представяха с картата на България осеяна с черепи. Ако
бъдем справедливи, в същността си хората искаха повече демокрация и социализъм? Можеше
ли тогава да се извърши трнсформация на държавната собственост с оглед самите производители,
трудовите колективи да бъдат и собственици? Такъв опит бе правен формално и
преди, но можеше да бъде подплатен
икономически и финансово, за което е имало предложения. В този смисъл беше ли
пропуснат историческия шанс за
положителна промяна поради теоретичната слепота и нагласата на субективния
управляващ фактор в онзи момент?. Не става въпрос само за нас, а за цялата
соц.система и най-вече Съветския съюз. Ако сега Левиците съвсем са заглъхнали
по ред причини проблемите ще се решават от други, както често се случва десни
партии да имат леви социални програми, като в Полша или Орбан в Унгария. И в
Русия победи патриотичния капитализъм на „новите либерали“ и у нас българската
средна класа бе умъртвена и българският капитал не се възпроизведе естествено,
а с грабеж. Но презумцията, че сега патриотичния
олигарх, като по-отговорен ще ни изведе на светлия друм е най-малко утопична. Действителността
е различна и динамична. Оказва се, че националния
суверенитет без Леви решения не е в състояние да разреши проблемите. Всичко ще
бъде само на думи, едно „ехо“ за социална справедливост, докато продължава
капитала да е извън контрол и да няма вероятност трудовите колективи да бъдат
собственици и участници в управлението. Още на времето Ленин бе казал, че
трябва да имаме друго виждане за социализма. Социалистическата партия също е нужно да
намери своето място за да не свири само втора цигулка, a да бъде водеща политическа сила за промяна на
статуквото. А какво е статуквото? Твърди се, че у нас имаме нещо друго, различно
от капитализма, неофеодализъм с бойкоборисовски абсолютизъм. Не е ли и това „нещо
друго“ в резултат на прилагане на неолибералните постулати , на Вашингтонския
консенсус? Това е същият капитализъм, но в неговата периферия изроден до
крайност. И дизайнерските вкусове на наши крупни бизнесмени са в стил „Людовик XIV“, но те са
далеч от аристократизма. Това е проекция на манталитета на световната олигархия
и мениджърски елит, които се къпят в охолство много повече от времето на
феодализма, но това в действителност не е феодализъм. Максимата у нас е защо
могат ТЕ, а НИЕ не. Това е съвременния капитализъм, наречен „с човешко лице“,
вероятно за да се прикрие неговата хищническа същност, настоящето лице на нашата „патриотична буржоазия“. Интересно,
защо създаденото богатство е спряло някъде и не се „просмуква надолу“?. Оказва
се, че в ЕС сме само по докумененти, не съответства нито с данъчната система,
нито с доходите и растящите неравенства. Една периферия на богатите
капиталистически държави, бивши метрополии, които няма как да имат интерес да решават
нашите икономически, а още повече социални проблеми. Не трябва ли това да се
има предвид, когато се обсъжда „Визия за България“?. Но това не може да стане
ако няма градивен критичен поглед да се анализира вярно миналото, настоящето, а
още повече да се чертаят бъдещи политики и действия. Нима във„Визия за
България“ ще бъде погрешно да се посочи, че БСП има определена вина и е в дълг
пред българския народ, че в началото на промените не е поставила отговорно
икономическата проблематика, както справедливо отбелязва в словото си Ал. Лилов
в Сорбоната по повод 20 годишнината от „Кръглата маса“. Следствие на това в
Конституцията липсват гаранции в защита на държавната, кооперативна, общинска
собственост, а само частната собственост е неприкосновена. И как тогава ще се
предлага/каквито гласове има/ с такъв текст Конституцията да бъде знаме в
политическата работа на Социалистическата партия. Това сигурно не се харесва на
определени хора, които препоръчват великолепните анализи за разрухата и деиндустриализацията
на България по време на т.н преход, да се четат предимно от „соросоидите“ като
основни виновници. Това няма да повиши
доверието към БСП. Има основание да се смята, че ако продължава така и лявото в
лицето на БСП може да изтече в канализацията на историята както това се случи с
дясното СДС. Българският народ винаги е бил потърпевш от погрешните решения управлявляващата
буржоазия през миналия век като преживява три национални катастрофи, която
повече слуша гласовете отвън вместо гласа на собствения си народ. Георги
Димитров също говори за „патриотичните индустриалци“, но и за „нашата пършива
буржоазия“. Обективните анализи на наши и световни учени показват, че страната
не е имала по-възходящ исторически период в своето социално-икономическо
развитие от периода на държавния социализъм/ без да спорим дали е бил държавен социализъм или държавен
капитализъм. Неговите отрицатели сега го наричат омразния комунизъм/. Това са
изживени неща. Реалността изисква да се смени парадигмата, обединяване на
усилията за цивилизационния ни избор, за демократизация на ЕС, в движението „Демокрация
за Европа“- ДИЕМ 25 основано във Виена от бившия министър на финансите на
Гърция Янис Варуфакис. Това са основни неща за промяна на средата в която живее
човек, условие за неговото възпитание в дух на демократизъм, солидарност и
социална справедливост, качества необходими за бъдещ просперитет. „Визия за
България“ сега се обсъжда като конкретна програма. Но предложена на обществото,
в нея не могат да не залегнат идеологическите основания на Социалистическата партия,
които следва да визират един по-дълъг времеви период 20-30 години. Множеството
предложения могат да залегнат в конкретна
програма, в политиките за десетилетие,
изпълними в зависимост от реалностите и обстоятелствата. Tрябва да искаш,
както казва Маркс, „невъзможното“ за да получиш „възможното“. Продължаващата
световна криза с военните конфликти и засилващите се търговски войни отново дава исторически шанс да се преодолее капитализма, но това не може
да се случи с формули от минали периоди, което се доказа през изминалите близо
30 години, нито с това да не се забелязват битките между труда и капитала.
