СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

 Така е устроен човек, трябва му отдушник да споделя с някой и не винаги улучва точния човек дали ще го разбере, но отива на обществена баня, както казва А.П. Чехов за да разговаря или  във влака разкрива свои тайни пред непознати, което не прави с лекаря или адвоката си. Католическата църква е измислила изповедта за да се отърси човек от греховете, психическото напрежение което му тежи като воденичен камък. Такава роля има и Интернет освен да не се чувства самотен в индивидуализирания все повече свят като място за споделяне на ментално равнище дори с виртуални приятели. Това ново работно място както го наричат залепени за екрана на компютъра дотолкова е обсебило човека , че  дори чисто биологични нужди като храненето и съня остават на заден план. Интернет стана повече от социологическа агенция защото може да оперира с по-голям обем данни, информация което дава много по-вярна картина за процесите в обществото и нагласите на хората. Затова толкова строго се следи от всякакви служби и дигитални корпорации, които във всички случаи използват получената инфрмация за свои бизнес интереси и контрол над поведението на човека за което говори и Едуард Сноудън в книгите и публикациите си. Независимо, че това е обществена тайна съвременния човек е станал вече част от този компютаризиран свят, излива душата си и се вижда, че има  всякакви хора добри и лоши, надменни и високомерни, зли и садистични и понякога с удивление се разбира колко е сложен човек със събрани в него емоции и страсти, ученост и неграмотност, как се разминават научни титли и образованост с нравственоста и доброжелателността като два бряга на една река както се пее в песента. Наскоро един известен културен антрополог, не се знае по какви подбуди, може би за да е по-оригинално и весело, обрисува метафорично една кръвожадна ситуация като сравни младите политици управляващи с малки прасенца пред заколение, като коледни гозби  и след това с едно благородство им дава шанс да се поугоят във времето преди да ги заколят. Да се чуди човек на тази садистична нагласа, но тя не е необяснима ако се сетим за клиничния психолог, психоаналитик Зигмунд Фройд. Жестокостта няма цвят ако проследим историята от древността до наши дни, как например след Освобождението режима на Стамболов вкарва в затворите и разстрелва русофили, поборници, люде жертвоготовни, нравствени с висок морал, чисти като сълза, родолюбци с една цел да се задоволи егото и с мъст да ги накаже за техните възгледи и дела. Може ли някой да отмине с лека ръка и опровергае написаното от Антон Страшимиров за фашистката диктатура „Клаха народа както турчин не го е клал“, или периодите след това на отмъщение за извършени зверства и изстъпления потъпкали човечността. Оказва се, че жестокостта няма цвят и се възпроизвежда периодично в нашата история. Сега тя става по-завоалирана и префинена,  с давление повече върху психиката но също толкова категорична и безпощадна към личността както в миналото. Естествено идва отново съпротивата и всичко се извършва чрез борба и необходимост с една цел да възтържествува истината и кръга се завърта. Някои ще кажат, че е трудно да се определи истината, че всеки има своя истина което е вярно ако  се прилага критерия за собствената камбанария. В действителност, както казват  философите истината е една, няма две или три истини, въпросът е какъв е метода за доказване. Известен е разговора между двама велики мислители Гьоте и Хегел кой е начина за определяне на истината като знаем историческите факти. На този въпрос на Гьоте, Хегел отговаря че това е диалектиката като метод. Следващият въпрос е а не могат ли обективните факти да се манипулират. Отговорът на Хегел е възможно е, но трябва да имаш болен дух. Изглежда, че съвременния свят е осеян с хора с болен дух. След дълговременни протести и няколко избирателни кампании времето отреди  управлението на страната  да бъде поверено на млади хора с друга визия и подход за решаване на проблемите. Образовани и теоретично по-добре подготвени, някои с известен успешен опит в бизнес делата, но същевременно неопитни в управлението на сложна социологическа система каквато е държавата. Това проличава като на екран и в изказванията на млади депутати пред Народното събрание и медиите от новото движение-партия „Продължаваме промяната“. Естествено опонентите, опозицията и недобронамерени хора  използват тази неопитност, раздухват неимоверно и предричат крах в управлението. Това разбира се трябва да бъде и звънец, сигнал към управляващите да се готвят много по-добре особено за публични изяви защото както казва народа и малките камъчета обръщат колата. Но думата не е за това, а за това че е тъжно хора с претенции за интелигентност и образованост, които са убедителни в други случаи сега да лепят етикети, използват елементарни идеологеми и изрази като „Харвардските комсомолци“ или оцветяват всичко с „червения“ ужасен цвят като все едно бягат като дявол от тамян, говорят нелепости и не че ще спрат кораба набиращ скорост с вятъра на промяната. Потвърждава се обаче, че е слаба човешката памет, бързо се забравя поведението и потоците от слова „характерни за подземния свят“  на доскоро управленци овластени от народа с висши длъжности в държавата, които бяха наречени и държавници както пише в универсалните книги. Сигурно формално е така, но тази дума държавник има по-всеобхватен смисъл, като например какви са резултатите, а положителното не тежи в сравнение  с недостатъците следствие несъобразяване с реалностите и липсата на реформи през дългогодишното им управление. По този повод за цвета и резултатите се изкушавам да споделя една случка която е показателна в много аспекти. Обикновено вместо пяна по-често ползвам  крем за бръснене и не знам защо, може би  продавача ме познава и иска да ме изпита, има питане с какъв цвят искам тубичката, син или червен защото някои имали предпочитания. Интересно, но за негово учудване казах че няма значение и предпочетох синият цвят. С този казус какво да избира се сблъсква всеки, цвета на опаковката или съдържанието, важно е както е казал китаеца мъдрец котката да лови мишки.  Може би трябва да прелистваме по-често страниците и четем една друга  мъдра книга Библията, където на въпроса по какво да ги познаем човека-бог отговаря: по делата ще ги познаете.     

 

                                                                                    

СВОБОДА НА ДУХА

Навремето академик Дмитрий Лихачов бе казал, че държавата на българите е държава на духа. Той е имал предвид, че независимо от дългогодишното робство близо два века византийско и пет века под османска власт сме се запазили като народ, съхранили сме обичаи, вяра и култура, която сме пренесли до наши дни, което не са могли да направят други народи при  много по благоприятни обстоятелства. Може би това е за сметка на някои други качества на преклонение, снишаване, както обичаше да казва един известен партиен и държавен ръководител, който също не бе пощаден от вълната на промяната. В народната памет обаче остана завинаги максимата за преклонената главица и сабята която не я сече. Но не затова е думата, а за свободата на духа на отделната личност в наши дни. Естествено много неща от миналото имат проявление в настоящето, но въпросът е какво и колко е минало и каква част е настояще и може ли сега постепенно да преодоляваме отрицателното и не създаваме ли и сега условия за ограничаване на свободата на духа. Ако се проследят редицата публикации в медиите у нас, като се започне само през настоящата година с последователните изборни кампании за народно събрание и президент и се стигне до оценките за новите „партии на промяната“ ще се види, че публичното пространство е разделено на различни сектори с определени групи от журналисти и последователи за едни или други личности, представители на партии организации и движения всяко от които защитава определени цели не винаги безпристрастно с обективна оценка, а само  черно и бяло, не отразява полутонове и нюанси, които действително съществуват в реалния свят. Рядко някой ще направи  анализ като се подчертае положителното и наред с това отрицателното, всичко това което е в действителност. Често изводите се правят за отделната личност и се отива към групата и цялото общество и обратно  оценките от обществото се пренасят за групата и отделната личност. Това са съвсем различни неща, защото не се отчита, че личността не може да съществува сама за себе си, а винаги е във взаимодействие с други хора като накрая се получава нещо съвсем различно от първоначалните оценки за отделния индивид и общността. Може би авторите на тези разнопосочни анализи, различни мнения, са поставени в такива условия, но на читателя се налага да проследява публикации нямащи обща допирна точка отделени са с китайска стена, непримирими от двете страни на барикадата. Тук нямаме намерение да анализираме причините за това, които могат да бъдат от най-различно естество, финансови, властни, психологически нагласи, емоционално пристрастяване и други, но във всички случаи не може да се каже че имаме свобода на духа. Обикновеният читател чувства това и не случайно търси онези автори, които в най-голяма степен са свободни духом да отразяват събития и процеси неизкривени от предвзети  и наложени от други мнения и оценки било от представители на властта или от академичната общност. Животът е по сложен и динамично изменящ се и една оценка и мнение преди време дори и да има известна истинност някога, в онзи момент, в  настоящето тя е съвсем друга защото е друга и обективната действителност, а има развитие положително или отрицателно на самата личност. Това често води дори и от искрени автори до дълбоки заблуждения самоограничаващи духа, с една лично наложена автоцензура. Свободата на духа изисква да имаш и смелост да остояваш мнение, становище, анализ независимо че може да изгубиш нещо в съвременния свят, служба, битови удобства, привилегии, отлъчване от групата и средата в която дълго време си живял, финансови загуби и дори живота си. Казваме живота си и се сещаме за нашите възрожденци, духовното ни освобождение започнало от българската общност в Цариград, заточенията на видни наши духовници и жертвоготовността за спасение на българския род. Така стои въпроса и с други наши будители, революционери от историческото ни минало рискувайки живота си за общото благо, като и на знамето бе записано „Свобода или смърт“. Та нима духът за свобода не е този който обединява мало и голямо без разлика в социалната стълбица за отхвърляне на чужда власт. На въпроса на Пашата след ареста на Тодор Каблешков, от чорбаджийски род, по време на априлското въстание какво липсваше, че са  вдигнали въстание той не споменава икономически лични изгоди, а само една дума Свободата. Това са жалоните на историческото ни развитие, когато става дума за общността, нейното оцеляване и просперитет. Въпросът за свободата е в основата на революционните движения след което човек постепенно става все по-свободен, от притежание на робовладелеца, премине се през феодализма и крепостничеството, буржоазните революции. Френската буржоазна революция е под знамето за свобода, равенство, братство, но нито едно не е осъществено в действителност. Оказва се, че и при капиталистическите производствени отношения между капиталист /предприемач/ и наемен работник, свободата е само онзи воал който прикрива експлоатацията, същността на системата която Карл Маркс анализира в „Капиталът“. Влезе ли като работник и служащ  в коя да е компания и фирма човек се оказва в атмосфера на наложена власт с което трябва да се съобразява за изпълнение на задачи и поведение, става идентичен с изискванията на работодателя дори в облеклото и начина на говорене, пропит с корпоративната култура. Самоограниченията които сам си налага следствие на необходимостта е с една цел, по- голяма сигурност в замяна на риска от освобождаване  и преминаване в друга социална стълбица в редиците на   безработните. Сега след всяка икономическа и финансова криза, когато се сливат и окрупняват компании, съкращават се работни местта, намалят се възнагражденията, властва принципа разделяй и владей, неимоверно нарастват неравенствата,  сигурността изчезва. Всеки се страхува да не изгуби нормалния ритъм на живот, финансовата си обезпеченост. На някои може да се стори странно , но е видно че тази система където властва култа към златния телец, парите, се произвеждат различни робовладелски форми, ограничаваща свободата и творческата инициатива. Този процес се засилва в световен мащаб особено с вирусната инфекция „Ковид -19“ с последвалите ограничения т.н локдауни довели до срив на редица производства, последствия за целия спектър от материалния и социален живот. Същевременно в този предизвестен хаос компании предимно от дигиталната сфера, крупни търговски вериги и корпорации увеличават печалбите си , преразпределят се активи и богатства. Страхът се стеле навсякъде, от политиците страхуващи се да кажат някоя дума която не е в съответствие с наложеното поведение в даден съюз или организация до отделния служител във фирмата превърнал се с манталитет на роб. Най-парадоксално е, че създателите и проводниците на колабиралата неолиберална капиталистическа система сега се опитват да построят нова, но отново за сметка на други като се стремят да запазят властническите позиции, увеличат печалбите и богатството си чрез прилагането на удобна за тях политическа и стопанска система чрез още по-голямо ограничаване свободите на гражданите. Съвременните високи технологии дават възможност на малък елит от политици и корпоративни собственици с   помощта на управленческия слугинаж, да осъществяват тотален контрол и създават навици у човека за още по-голямо отчуждение и прекъсване на естественото взаимодействие между хората като се ограничават производствени и социални дейности превръщат съвременния живот в ново робство, дигитална диктатура с безогледна експлоатация. В умело използваната криза, като вирусната инфекция SARS-2 наречена пандемия Covid-19 се прилагат предимно административни мерки от институции, а не решения в резултат на  открит, без цензура  научен спор, смята се ваксинирането с различни ваксини с неизяснен достатъчно ефект и времева продължителност като панацея за решаването на проблема, периодично се появяват една, две, три, четири, а сега се очаква пета вълна с нов щам на вируса с прозход Южна Африка, издават се т.н „зелени сертификати“ като индулгенция за работа и участие в обществения живот. Целият този процес и случващо се ни навежда на мисълта за реалните  предупреждения на редица автори от медицински среди и политически лидери, че и след „пандемията“ ще останат редица ограничения на правата и свободите вместо утвърждаване на здравословен начин на живот и засилване на имунната система чрез пълноценна екологична чиста храна и здравна профилактика, добавяне на необходимите витамини и минерали. Но това едва ли може да се постигне при една система основана на печалбата проникнала навсякъде включително за здравето на човека. Успокоително е, че тези въпроси все повече стоят на вниманието на народите, политически организации и лидери за обединение около каузата обществата да имат друга цел в дълголетното историческо развитие на човечеството, свободата на духа и разгръщане на творческата същност на човека. Светът вече е многополюсен. В речите на  лидерите на другите два световни центъра Китай и Русия в Давос и Валдай се предлагат политики на взаимност и сътрудничество за решаване назрелите проблеми на света. Въпреки това администрацията на президента на САЩ Джо Байдън,  както съобщават медиите, предвижда на девети и десети декември 2021 година да се проведе „Среща на върха на демокрациите“ в която са поканени сто и десет държави без Китай и Русия. Отново се противопоставят „демокрациите“ на „автокрациите“, но не само в политически аспект, но и в идеологически, на ценностни системи. Не се знае какво ново ще представят „мозъчните тръстове“, но отсега е видно опита да се обединят държави около западното, предимно американско разбиране на демокрацията и правата на човека и вероятно, това разбиране ще бъде съпроводено с послушание от страните и както досега ще се осъществява  със съответни санкции и диктат. Изглежда предстои глобално разделение на ценности от една страна Свободата на духа  и създаване на условия за разгръщане на творческия потенциал на човека и от друга Западния  Глобален дух на конфронтацията и стремеж към диктат. Във всички случаи обаче последна дума ще имат народите които ще прозрат, че зад мантрите „демокрация и права на човека“ наднича грозното лице на един нов дигитален тоталитаризъм, властването на малък глобален капиталистически елит с егоизма за обогатяване за сметка на други и ще се участва още по-усърдно в движението за истинска демокрация в Европа-DIEMA 25, глобалното движение Здраве и свобода, за обединение на суверенни нации на основата  ценностите на културно-историческото развитие на всеки народ, за справедливост, запазване на човешката същност, против войните, за мир в света.        

ЗА ПОЧТЕНОСТТА И ОТГОВОРНОСТТА

 Колебаех се дали да напиша само за почтеността, което във всички случаи включва и отговорността, но може би е по-добре и по-ясно да се открои отговорността или „да заложиш своята кожа“, заглавие на забележителната книга на Насим Талеб. И двете понятия имат личен аспект, които все повече са необходими за нормалното функциониране на процесите в обществото. Понякога много автори обръщат по-голямо внимание на почтеността като морално основание или принципите които трябва да спазва личността, което става например условие и за принадлежност към една партия, което събуди у нас противоречиви мнения дали почтеността може да е привилегия за определена група, не изключва ли другите и става причина за изкуствено разделение между хората. Тези въпроси все повече вълнуват обществата,  например в Китай започват с прилагане на т.н социален лифтинг или рейтинг за оценка приноса на всеки за развитие на обществото и критерий за отношението на държавата. За някои това е учудващо и едва ли може да се приложи сред други народи с различна народопсихология, историческо и културно наследство, но все повече се признава и от  представители на глобалния капитал, че в съвременните общества с прилагането на стоково-паричните и пазарни отношения в голяма степен се губи чувството за справедливост и равнопоставеност, разпределението на материалните блага, започва да се говори за заинтересоваността на всички, в условията на капиталистическите отношения, за една нова икономика различна от сегашния  неолиберален модел. Това кореспондира не само с почтеността като отношения между хората, но и е следствие от отговорността при взимането на решенията от властта. Наскоро Фейсбук ми напомни за една декларация на оперативното ръководство на национална инициатива „Единение“ огласена през миналата година от доц. д-р Йордан Величков по повод взаимоотношенията ни със С.Р. Македония по проблемите за започване на преговорния процес за присъединяване на държавата към ЕС. Посланието в декларацията бе да се отстояват исконните ни интереси като българи, да не се огъваме в решенията си както се е случвало в историята ни с катастрофални последици за народа и страната, да има покритие между думи и дела и ако това не става, тези които са взели решенията да понесат и последствията както положителни, така и отрицателни, както ползите така и загубите. Често се случва ползите да се присвояват и възхваляват, а загубите остават в сянка, още повече да не се понасят от тези, които са взели решенията, а от други от цялата общност. Ако се проследи историята ще се види, че в древното минало крале, военачалници, водачите на национални  движения  са залагали собствения си живот в стремежа си за единство между думи и дела, в саможертва за общото дело. Да си спомним думите на Апостола на свободата Васил Левски, че ако печеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си. Това е високия наратив за почтеност и отговорност характерни особено за нашите възрожденци още в началото на духовното ни освобождение. След Освобождението като се премине през борбите за Съединението, Балканската и Междусъюзническата, Първата и Втората световна война, антифашистката съпротива преди Девети септември , по време на държавния социализъм и се стигне до наши дни с членството в ЕС и НАТО, ще се видят успехи, просперитет, но и погроми не само в резултат от глобални обстоятелства, но в голяма степен от решенията на управляващите, отговорността на политическите елити присвоили успехите за себе си, а следствията от грешни решения за сметка на цялото общество. Няма да сме черногледи ако се каже, че колкото се приближаваме към съвременността толкова повече тези които взимат решенията малко се интересуват от последиците за общността, а повече за личното си себеустройване. Причина за това някои смятат пропуски в знанията, образованието. Практиката, а и историята показва, че образованието не е достатъчно да се оправдае поведението, политиките и решенията. Свидетели сме как високообразовани личности с научни звания и степени заемат позиции и застават от онази страна на барикадата в крещящо противоречие със здравия разум и логиката на нещата, как художествени творци признати и харесвани таланти със световна известност залагат авторитета си безкритично на политиките на деня и вместо да са духовни водачи обвиняват за всички неудачи изостаналия, „глупав народ“ и още повече оповавайки се на таланта си се смятат за съвременни будители. Този манаталитет на преклонение към силните на деня не е отсега а е следствие от миналото, историческото ни и културно развитие, когато отделни владетели например през средновековието запазват привилегиите си с преклонение и васалност пред новия византийски император или разделени при  османското нашествие попадат под властта и слугуват на новия господар. Това не следва да бъде оправдание за настоящи и бъдещи решения, но има значение за преодоляване на недостатъците в колективната ни психология, като се знае, че корените на настоящето са в миналото. Големият клиничен психолог Карл Густав Юнг обяснява как високо образовани хора в Германия безкритично са станали привърженици на  нацизма в екстремални условия, когато на повърхността на съзнанието се появява един архетип, древногерманския бог Вотан. Но идва и следващия въпрос, може ли това да е оправдание за престъпленията извършени от нацисткия режим. Кой е критерият ? В не малка част от обществото намира почва, че критерият е законността, политиките на демократично избраните управляващи. На пръв поглед това е така и е същността на демокрацията, лош или хубав няма друг механизъм за управление, но историята и практиката показват, че много често избрани управляващи прилагат политики и приемат закони нямащи нищо общо с демокрацията. Хитлер и нацистката партия са избрани демократично, чрез избори. Така е в повечето страни в Европа с фашистки или профашистки режими в основата на които е расовата омраза, милитаризацията и войната, като се приемат и съответните закони и политики довели до милиони жертви и разруха. Ответния процес е съпротива срещу тези демократично избрани правителства, което сега се отрича, нарича се противодържавна дейност и се приравнява с тероризма. Как могат да се нарекат правителства приемащи закони на расова основа драстично ограничаващи правата на гражданите и репресиите срещу политически опоненти, следващи докрай недалновидни политики без стратегическа визия довели до краха на страните по време на Втората световна война освен като престъпни. Стотици са примерите и в мирно време, когато ползите от взети решения са привилегия на управляващите, а загубите понасят гражданите, данъкоплатците, като не се поема лична отговорност и се обяснява с непредвидени обстоятелства и глобални процеси. Все повече обществото се убеждава за необходимостта от сътрудничество и защита на обществения интерес, в едно диалектическо съчетание между индивидуалното и колективното и намирането на законова защита, което да намери място и в Конституцията в която преди тридесет години се определи за неприкосновена само частната  и се неглежира държавната, обществена собственост. Колективното начало е нужно не само за устойчивост на икономическата система, но и за психическото състояние на отделния човек което редица психолози са анализирали и направили изводи още след Първата   световна война. Заедно с индивидуалното, колективното бе в основата на икономическите и социални политики в Западна Европа за създаване „ държавата на благоденствието“ след Втората световна война. Колективното начало бе и в политиките на страните от Източна Европа, без да се оправдава  излишното насилие в началото и неглежирането на индивидуалното, не могат да не се признаят стопанските и социални успехи на държавния социализъм. Такъв следва да бъде подхода и сега, когато трябва да се решават съвременните проблеми за участието ни в ЕС, приносът ни за неговото демократично устройство и управление със зачитане интересите на всички държави в една асоциация на суверенни нации без опитите за външен икономически, финансов натиск и  парични политики. Този да бъде почтения и отговорен принцип, ползите от членството в съюза да бъдат за всички и заедно да се преодоляват глобалните непредвидени обстоятелства. Някои анализатори смятат, че вече е тръгнало федерализирането на ЕС и се очаква да сме само пасивни наблюдатели на процеса като сме обречени от външните обстоятелства. Сигурно това е вярно, че  действителна демокрация не може да се осъществи при господството на капиталистически икономически отношения, но не бива да си затваряме и очите за динамичните изменения в света, като дори представители на глобалния капитал са стигнали до извода за колапса на неолиберализма и необходимостта от нова икономическа система за по-голяма справедливост и просперитет за всички, като наричат тази система „капитализъм на заинтересованите“, а защо да не бъде „социализъм на заинтересованите“, като се има предвид и виждането на Ленин за социализма като държавно-капиталистически монополизъм в служба на целия народ. Можем да сме свидетели на този преход и у нас с едно условие, че политическата  класа е на равнище да решава проблемите с почтеност, да приема успехите, но и носи отговорност за загубите от своите решения да "залага и собствената  кожа".                      

КРИВО СЕДИ ПРАВО СЪДИ СТАР КАДИЯ

 

Написах това заглавие като си спомних тази притча не само по отношение на правния свят за казуса с двойното гражданство на Кирил Петков, бивш икономически министър от служебното правителство на президента Радев,  завладял медии и станал хит в публично пространство, но и повод за множество коментари и оценки касаещи правовия ред и основния закон Конституцията, въобще за спазване на законността като гаранция за справедливост и регулиране отношенията между отделния човек и държавата, за една стабилност и хармония в обществото. Може би стимул за размисъл е темата и проблема, който винаги стои особено в правораздаването винаги ли прилагането закона съответства на справедливостта, нравствеността и морала и не трябва ли тези критерии да бъдат едно цяло, в единство  съдържащи се в законовия акт. Спомням си, когато кандидатствах в Софийският университет "Св. Климент Охридски"преди години, имах желание да бъда в правния факултет, където след третата година се изучава и морско право като продължение на висшето ми образование от Военно-морското училище  във Варна. Тъй като бях приет в Историческия факултет, а исках да се прехвърля, имах среща с декана на правния факултет и съм запомнил  неговите думи да започна в Историческия факултет и след една година да подам молба за прехвърляне в Правния като не ще губя нищо, ще се изучава също историята на древен Рим, което в много отношения касае и правото. Проблемът бе, че въпреки и полезно се увеличава  обучението с една година и стават шест години. Видя ми се много и останах с Новата и най-нова обща история и втора специалност философия в Историческия факултет за което не съжалявам, но остави следа несбъднатото желание. Така стои също и въпроса с изучаването на философията и правото. Правя тези малки отклонения защото не е без значение  универсалната подготовка за да се решават по възможно най-справедлив начин сложните проблеми които поднася живота. Много са случаите, когато правораздаването е изправено пред дилемата законност и справедливост, да се решава само по каноните на правилата на правните норми или по-всеобхватно по съдържание и същество, да се откроят по ясно мотивите за едно или друго действие или бездействие в цялостната оценка на поведение на фона на обществения интерес, като се има предвид презумцията, че обективния свят, живият живот е непрекъснато изменящ се и е по сложен от приетия преди закон, който малко или много ограничава и във времето не може да не търпи изменения и допълнения. Пример е Конституцията в която следва да има промени не само за утвърждаване на демокрацията в съдебната система, но и по редицата проблеми в социалната сфера за повече гаранции, в икономиката за връщане на конституционната защита на държаваната и обществена собственост неглежирана в приетите допълнения и изменения на Конституцията от 1991 г. В съответствие с  тази основна правна рамка през 1992 г е приет Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия без ограничение до пълна стопроцентова приватизация. На основата на философията, мантрата за лош стопанин, държавата се освободи от задълженията си и се създадоха условия за корупция и безогледен грабеж  с разрушителни последствия за страната на което сме свидетели. Няма да се открие топлата вода, че правният свят е изпълнен със съдебни решения с невъзвратими отрицателни последици за дълги години. Една от причините затова, което се признава от не малко учени юристи, изследователи е неумението да се вниква в духа на закона, от какъв характер е евентуално нарушението, да се съобразява буквата на нормата с историята и философията на нещата, която има за предмет единството между частното и общото, форма и съдържание, взаимовръзката и преливането им едно в друго, всестранното обсъждане на проблема с цел по-нататъшно положително развитие в защита на обществения интерес. Да се надяваме, че Конституционния съд ще бъде на висотата на съвременната юридическа наука, ще има предвид всички обстоятелства и основания довели до казуса за двойното гражданство, поведението, действията и решенията на  бившия икономически министър от служебното правителство на президента Румен Радев.   

СВЕЖ ПОЛЪХ

 

Не знам дали това заглавие отразява реалностите в политическия живот на който всички сме свидетели и участници, но вероятно ще отрази част от настоящата действителност, която събужда надежди за един по-качествен живот след тридесет годишен „преход“. Няма да сме единствените, които определят  българския преход като време през което избуяха различни цветове не само на повърхността в политиката но и засегнаха дълбоко целия икономически и социален организъм, което е повод обществото да е петимно за една по-голяма справедливост и жизнен стандарт, за  по-голяма увереност в утрешния ден и преспективи за развитието на всеки. Независимо от различните тълкувания на  протестите за промяна няма да бъде пресилено ако те се оценят в техния генезис като порив, както сега се казва за промяна на статуквото. Дори се стига дотам  отделните партии участвали през този период в управлението на държавата да се определят като статукво и поради това не бива да имат глас в решаването на проблемите на обществото. Времето обаче властно показва, че всичко е в движение и изменение, процесите не могат да се отстранят и  се отрежат като с нож. Нагласите на избирателите, които дълго време са гласували за определени политически сили не могат да се променят веднага, преосмислянето на позициите на всеки е процес във времето, може да се каже отново преход в съответствие с новите реалности и ще бъде несправедливо и пагубно да се създава атмосфера на отхвърляне вместо приобщаване за участие в промяната, която обективно е неизбежна. На този фон се появява и една нова формация с визията да продължи промяната, носители на която са министри от служебното правителство назначено от Президента и то на ключови министерства, на икономиката и финансите. Тяхната популярност се дължи не само на личностното им излъчване на малкия екран с тяхото образование и поведение, но и с нещо много по-съществено. За първи път от много години на т.н преход се показа  огромната роля на държавата в защита интересите на всички с  разкриване на редица корупционни практики, тема болезнена за обществото, което обедини голяма част от гражданите и събуди надежда за нещо по-добро. Наред с това започва и една друга страница характерна за всяка нова политическа формация, като какви цели си поставя и на каква теоретична, идеологическа основа. Като се споменава „идеологическа“ обикновено има нещо отблъскващо и вероятно изникава въпроса отново ли ще се занимаваме с идеологии и разделяне на обществото. Може би затова новите лидери за сега не употребяват думата идеология или теория и насочват вниманието към прагматично решаване на проблеми, общоприети без конкретна обвързаност политики, например „защо трябва да се приватизира нещо което работи добре“, впечатли лекцията за „повишаване на жизнения стандарт“ и как да се постигне това в съвременния свят или провеждане на политики с „десни средства“ да се релизират „леви цели“. Някои анализатори определят това като „дървено желязо“, други от по-сериозна идеологическа гледна точка като възобновяване и прилика с политиката на безпътния „трети път“ на Тони Блеър от близкото минало на лейбъристката партия във Великобритания. Това тяхно изявление може да се анализира и от друга гледна точка в по-широк аспект с предлаганите политики на глобалния капитал и неговите представители Клус Шваб, изпълнителен председател на световния икономически форум в Давос, заложени в книгата  „Капитализъм на заинтересованите“ т.е в решаването на проблемите на съвременния капитализъм да вземат участие всички, корпорациите, капитала и наемния труд  в  управлението на производството и разпределението на печалбата, за по-голяма справедливост, защита екологията, въобще определяне като цел включително и на държавата  повишаването на жизнения стандарт и сигурността на всеки. Тези намерения, вече подкрепяни от лидери на световни корпорации, могат да бъдат във всяка лява програма независимо, че се предлага не преодоляване на капитализма, а да се мотивира по–голяма активност за нова капиталистическа глобалната икономическа и финансова система, тъй като настоящата е в сериозна криза и е пред колапс, за нова посока без да се робува на постулатите на миналите провалени политики на неолиберализма. Ако се проследят процесите в историята с дилемата „капитализъм-социализъм“ ще се види, че в новата икономическа политика на ленинските болшевики /НЕП/ в началото на 30 те години на миналия век, просъществувала близо шест години в Съветска Русия, 1922-29 г.  се утвърждават стоково-паричните и пазарни отношения под контрола на държавата. Това се случва и в Китай след реформите от 1978-79г. Промените продължават досега върху основата на една смесена икономика, държавни и частни компании и финансов блок под контрола на държавата, които имат една обща цел просперитета и издигане качеството на живота. Тази система е известана като „социализъм с китайска специфика“ или характеристики. Може да се определи и като един „преход“ от капитализъм към социализъм, което по думите на китайския реформатор Дън Сяопин ще продължи дълго време около сто години.  Други автори, като Бранко Миланович американец от сръбски произход, дългогодишен водещ икономист в Световната банка, преподавател в различни университети, в книгата „Всичко е капитализъм“ определя съвременната капиталистическа  система не само доминираща, но и единствена в света с различните и разновидности, нарича системата в Китай  „Политически авторитарен капитализъм“ постигнал за кратък период забележителни икономически и социални успехи в сравнение с „асоциативния капитализъм“ на Запад с препоръката към слаборазвити страни да приемат тази система за по-бърз икономически растеж и социален просперитет. Неговите прогнози за бъдещето на капитализма са, че обществата в тази система са пропити от стоково-парични отношения, че е невъзможно те да излезат скоро от този коловоз и да се преодолеят, ще се задълбочават и дори ще обхванат интимните лични отношения в семейството. Дали това ще се случи не се знае. Американският социолог от японски произход Франсис Фукуяма също бе прогнозирал  либералната демокрация, като върха в развитието на човечеството, единствената система и края на историята, но това не се случи. Историята е по-хитра по думите на Ленин. Сега задачата пред китайското ръководство е да се отговори на въпроса какво става с човека при „социализъм с китайска специфика“ за преодоляване на елементите на консумативно поведение и хедонизъм, като се запази и развие по-нататък социалистическия характер на промените в Китай и като инструмент китайският лидер Си Дзинпин посочва „непрекъснато подмладяване“ на теорията, трансформация и изменение на политиките в съответствие с реалностите от развитието на китайското общество. Такива мисли навяват и предложенията с „десни средства за леви цели“ на новата формация, движение „Продължаваме промяната“. За такава промяна, не с машината на времето, интуитивно се пренасяме в бъдещето със силата на познанието, което действително ще се случи, както прогнозират в своите анализи за необходимоста от ново обществено устройство редица световно известни, признати представители на науката. Може би сега се създават  условия да  се направят първите стъпки дори за малък, но реален просперитет на страната и благото на българскте граждани. Печално ще бъде  обаче тази нова формация да остане в политическия живот и историята само като свеж полъх и нейните образовани и както  сами се определят почтени членове и ръководства  да пропилеят общественото доверие, което получават с политики и обяснения от всякакъв характер, но не на основата на определена теория основана на обективно отразяване на процесите у нас, ЕС и глобалния свят, а да се сведат до просто, ограничено, елементарно хитруване. Надеждата е това да не се случи за пореден път на което сме свидетели. Обикновено хората сравняват настоящето и предвиждат бъдещето на основата на своя минал опит и информация, което по думите на американския философ и финансов експерт Насим Талеб често води до погрешни заключения и изводи катастрофални за самият човек, още повече що се отнася за обществото и онези които   провеждат политики за решаване на неговите проблеми.                

„ШАМАНДУРА“

Напоследък в политическия ни живот се случват невероятни неща. Увлечени в динамичното време вероятно малко се спираме за да се огледаме какво в действителност се случва. Една нова формация, вече и политическа сила е на дневен ред с претенциите да управлява нашите съдбини след проведени парламентарни избори. Подобни формации като „Има такъв народ“ вече не са рядкост през последните десетина години в Европа и света, където господства глобализирания капитализъм. В Украйна „Слуга на народа“, Италия “Пет звезди“ и на други места вземат връх шоумените и шоу програмите. Гласоподавателите може би вече уморени от липсата на промяна се хващат като удавник за сламка и се доверяват на  всеки който с похватите на таланта,  артистичност и музикално оформление показват образно картината на всекидневието и внушават, че те са месията срещу статуквото. Има нещо вярно в това, че зад тези изпълнения има други скрити сили преследващи своите интереси, които нямат нищо общо с очакванията на мнозинството от гражданите. Може би нямаше да озаглавя тези размисли с думата „шамандура“, но на нея ме наведе един правдив анализ във ФБ, където се посочва, че името на новото предложение за министър-председател е свързано с продажбите на „плавници и шамандури“. За да сме по–точни и коректни сигурно се има предвид продажбата на „шнорхели“, онези приспособления на плувците, които дават възможност да се диша под водата. Така или иначе думата „шамандура“ ме впечатли и ме наведе на мисълта, че тя има много общо с настоящото поведение на новата формация. Малко разяснение за значението на този предмет ще ни покаже по ясно да си представим ситуацията. Шамандурата обикновено е овално тяло предимно от пластмаса пълно с въздух, което стои на повърхността на водата и се поклаща при най-слабо вълнение и порив на вятъра, закотвено е /застопорено/ на дъното с тежест и здраво въже и има предназначение да показва границата до която може безопасно да се влиза в морето. Има малки и големи шамандури. Големите се поставят по-навътре като очертават границата за безопасност от скутери и други плавателни средства. Това е накратко описанието и тяхното предназначение. Някои ще кажат какво е общото с политическата ситуация и поведението на новата политическа сила. В началото тя се нарича „Няма такава държава“, но това не се хареса, има нещо отблъскващо и се преименува на „Има такъв народ“. След последните избори става първа политическа сила при ниска избирателна активност със самочувствието „малко, но завинаги“, разделяне на политическото пространство на партии на „статуквото“ и на „промяната“ с решителността за никакви коалиции и договаряне за съвместно управление, а само за подкрепа от другите политически сили предствени в парламента. Първият  кандидат от тази формация за министър-председател със своите изявления за политиките, които евентуално ще провежда не получава подкрепата на обществеността и бе предложен втори кандидат. Получил мандат от Президента за съставяне на правителство, избран на кастинг за управленци в шоуто на Слави Трифонов, той още в първите си изявления се сравни по образование със световно известни политици, което събуди  съмнения за показност и нарцистична окраска, белези на „наполеонов комплекс“ според клиничната психология. След промяна на вижданията си новата политическа сила провежда разговори за приоритетите в политиките и какви са допирните точки с другите парламентарно представени партии, но отново без никакви писмени гаранции. Имат право онези политически анализатори, които посочват, че дори и да има такива гаранции те ще бъдат без значение ако не се изпълнят предварителните договаряния. Такава е картината, едно нестабилно, аморфно състояние без нужното доверие за съвместно управление и съгласие между политическите сили. Имаме чувството, че тази нова формация на политическия небосклон е като шамандура, закотвена и свързана със здраво въже с онези сили представляващи интересите на финансовата олигархия, на глобалния капитал и е в негова услуга. Те се появяват в бившите страни от държавния социализъм включително и у нас, след интегрирането им в световната капиталистическа система през 1990 година. След това чрез корупционни схеми нараства бягството на капитали към богатите страни, избягване на данъчното облагане в данъчни убежища, офшорни зони с помощта на глобалните финансови центрове в Лондон, Ню Йорк, Сингапур и други места. Този процес е възможен и се подпомага от безброй банкови и правни кантори, на редица организации спомагащи за легитимация на откраднатите финансови средства чрез дарения на НПО, части от университетски и академични среди, художествени галерии, шоу програми, центрове на културата и образованието, журналисти, медии и т.н. Много са „шамандурите“, които вършат тази работа. Все още не е ясно кои ще подкрепят новото лице на старият медал зад което прозират същите онези сили на статуквото от което обществото иска да се отърве, най-малкото да ги ограничи. Казваме да ги ограничи, а не да ги изкорени, защото в идеологически аспект ценностите на самата система, нейните стимули са правенето на пари, което  трудно ще се преодолее. Центровете на капитала винаги ще се стремят да се обогатяват като обслужват капиталовите потоци идващи от периферията на капитализма, в която и ние се намираме, чрез осигуряване на данъчни убежища за присвоените пари. Има плеяда от банкери и адвокати които имат интерес, участват институции и хора в прането на пари. Законите би трябвало да санкционират не само участниците в корупционни схеми, но и ползвателите, търсачите на сенчестите услуги. Трудностите идват и от все по-големите неравенства както в самите страни така и между тях, огромната разлика в доходите на хората от развитите богати страни в сравнение с бедните, където сме и ние. Това са  отрицателните страни на съвременната глобализация, които могат значително да се отстранят при добра воля и политическо решение за което има много примери по света, когато държавата решава да приложи необходимите регулации и контролни механизми. Истинската демокрация изисква победителят в изборите „Има такъв народ“ първи да подаде ръка и да се вслушва в мнението и предложенията на „победените“, на другите парламентарни сили, а не да се опитва да прилага стила „тиранията на мнозинството“ по примера на бившите управляващи под мотото „ние пак ги бихме“, въпреки че нямат парламентарно мнозинство. Затова е нужно сформирането на широка коалиция ползваща се с доверие с ясни конкретни ангажименти, управленци с друг морал и критерий в защита на държавността и обществения интерес за което има надежда, това което свърши например за краткия си период служебното правителство. В противен случай сама по себе си „шамандурата“ няма да потъне, но при голямо вълнение тя се откъсва от дъното и вълните я изхвърлят на брега. На брега могат да се окажат и политическите сили, които са се хванали за нея.          

ЗА СТАТУКВОТО И ЛЕВИЦАТА

Объркан стана напоследък политическия живот. Сигурно това е следствие от по-дълбоки процеси, които на повърхността се виждат като хаос. Дори една политическа сила, която упражняваше властта 12 години издигна предизборен лозунг на големи билбордове „Ред в хаоса“ с внушението, че същата политическа сила сега ще сложи ред след онова което е сътворила. В словото си за приоритетите на политическите сили при откриването на новия парламент представителя на ГЕРБ обвини победилата партия в неолиберализъм. В такива случаи народа  казва, че не се вижда гредата в собственото око. Чудачествата се редуват едно след друго. И  в новата партия „Има такъв народ“ , която спечели изборите с малко и е на първо място, но недостатъчно за самостоятелно управление незнайно защо ръководството, известно като „шоумените“, постави разделителната линия в политическото пространство, партии на статуквото и на промяната следствие на летните протести от миналата година. В последствие се оказва, че ще се проведат разговори с представените в парламента партии включително с партиите на статуквото без ГЕРБ, ще се опитат да съставят правителство и ще търсят подкрепа, но няма  да влизат в коалиции. Логично човек се пита, а кое е статуквото неговите характеристики и нима новото може да се определи само от „Има такъв народ“ и „Изправи се БГ! Мутри вън!“/ вече е с променено име и ще се нарича “Изправи се!Ние идваме“!/ или има нещо много по-сложно, идейно аргументирано. Има политически сили които много по-добре обосновават своето поведение. Без да се дискутират техните виждания по външната политика и колко са национално отговорни, те справедливо отбелязват необходимостта от връщане на парламентаризма погубен от авторитарни  управленчески практики напомнящи за недалечното минало, реформа в съдебната система за по-голяма справедливост и равнопоставеност пред закона, срещу корупцията и кражбите на обществени средства, като  се поставя като приоритет затварянето на всички кранчета и по този начин се съберат средства които до този момент не са влизали в държавата например от такава голяма фирма като „Лукойл“. Статуквото на пръв поглед може да се определи с тридесет годишен период и партиите които са управлявали през това време с незадоволителен резултат за нацията и държавата, за отделния човек. Изводи и оценки има много за крайният резултат от техните политики. Но е редно  да погледнем и какво се предлага от протестърите и родените нови партии. Още на протестите не се виждаше някаква нова идея, всичко бе под мотото за оставка основно на две фигури виновни за съществуващото положение, на министър –председателя и главния прокурор, дори левицата в лицето на БСП въпреки че като институция подкрепи протеста се оказа след това в редиците на онези от статуквото, защото не била толкова активна. Но това е само един нюанс, малка част от картината. Другата част е много по съществена, особено за победилата във вторите избори партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“. Обвита в мълчание пред медии и публика дълго време, позната  от минал референдум за прилагане на повече елементи на пряката демокрация с което спечели симпатиите на гражданите сега тя е първа политическа сила. Мълчанието бе нарушено преди няколко дни с представяне на проект за кабинет и министър-председател. Това изненада мнозина защото не се случва обикновено по нашите ширини, но има и положителни  страни,  защото може да се добие представа за евентуалните политики ако се одобри от народното събрание. След разгорещени дебати в публичното пространство кандидатурата на евентуалния министър председател е оттеглена защото по думите на лидера на новата партия предложението за министър председател получило незаслужена оценка  “облято e в помия“. Този извод за някои може да е приемлив, но ако погледнем от друга гледна точка говори много. Г-н Николай Василев представи своите виждания за политиките, които евентуално ще подкрепя и провежда. От предложенията споделени с публиката по отношение на данъчната система, приватизациите, формиране на показателите в новия бюджет може да се направи извода, което се споделя и в повечето коментари, че това са виждания от минали периоди в основата на които стоят политики характерни за периода на „статуквото“ с идейна основа  един краен неолиберализъм, на който се видяха резултатите , засилено неравенство над средния коефициент в ЕС, увеличаваща се бедност и миграция на близо над два милиона български граждани, разминаване  с политики на редица държави от ЕС в условията на пандемия Ковид 19, с което се изкристализират всички онези недъзи на един периферен капитализъм, който се настани у нас. Разминаване се получи дори с икономическият и финансов екип на служебното правителство по конкретни политики и обяснението на екипа на Слави Трифонов бе меко казано несериозно и не вдъхващо доверие за бъдещи успешни политически практики. Грамотният обикновен човек може да разбере намеренията на политик или висш държавен администратор по отношението му към един важен проблем например за приватизацията, как приема отговора съдържащ се във въпроса „Трябва ли да се приватизира нещо, което работи и задоволява обществения интерес“. Да не говорим за сериозното разминаване, ако се погледне на глобално ниво, с все повечето гласове за един нов тип капитализъм, за нова икономическа система продиктувана от реалните условия от развитието на света описана в новата книга на основателя и изпълнителен председател на Световния икономически форум в Давос проф.Клаус Шваб „Капитализъм на заинтересованите“. За справяне с проблемите на съвременния капитализъм се предлага първо да се получи съгласие за състоянието на глобалната икономическа система, която по думите на Шваб е пред колапс, да се елиминира растящото неравенство в доходите, задушаващото въздействие на големите корпорации върху иновациите и повишаване на производителността, да се спре късогледото експлоатиране на природните ресурси и т.н. Посочват се и причините за това, като либерално държавно управление, технологичен възход в полза на малцина,  недостатъците както на акционерния капитал, който е в САЩ и Западна Европа,  така и на държавния капитализъм в Китай и други азиатски страни с доминация на отделни техни характеристики. При акционерния капитализъм това са целите на акционерите, при държавния капитализъм правителството което упражнява твърде много власт. Шваб се надява, че този недостатък  може да се преодолее например в Китай с неговата култура основана на конфуцианството за баланс и хармония. Споменава се за рухването на комунизма в СССР. Заедно с това се признават икономическите и социални успехи на държавния капитализъм в Китай, наричан „социализъм с китайски характеристики“, но не се споменава че за този възход, при което от бедност излизат 800 милиона е огромна  ролята и на другият теоретичен стълб в политиката- марксизма, Новата икономическа политика на Ленин/НЕП/ и неговата прогноза, че тя ще продължи близо 50 години и научните трудове на Николай Бухарин в Съветска Русия, които се издават в Китай през 80 години на миналия век с основната идея за строителство на социализма в изостанала страна и рухва не комунизма а сталинския социализъм, че за определен период има приемственост но и нова посока на развитие след 70 години на XX  век с идеята за „непрекъснато подмладяване“ по думите на Си Дзинпин по повод на 100 годишнината от основаването на  Китайската комунистическата партия, гаранция за бъдещия просперитет на страната. Икономически и социални успехи имат Сингапур, азиатските тигри, акционерния капитализъм в Дания, скандинавските страни, Германия, Нова Зеландия, Индонезия, Етиопия и други. Открояват се четири  мега тенденции, като урбанизацията, демографската промяна, технологическия прогрес и накрая последната мега тенденция променящите се предпочитания, стремежа на хората за по-добър живот с извода, че тази тенденция ще предопредели бъдещето. Клаус Шваб защитава тезата за трета система, „капитализъм на заинтересованите страни“, че това е система  на един регулативен капитализъм с прилагане механизмите на демокрацията, баланс и контрол като нито една част от цялото не може да  доминира, фирмите, корпорациите, правителството, работниците и служителите имат равни права и вземат съвместно решенията с една по-голяма от печалбите цел здравето и богатството на обществото, здравето на планетата и бъдещите поколения. Компаниите например трябва да разширят своя хоризонт в корпоративното управление не само за приходи и загуби, а да следват „Манифеста от Давос  2020“, който описва универсалната цел на компанията в Четвъртата индустриална революция с прилагане на конкретните индикатори с които може да  измерва дейността си в този нов тип капитализъм, равнопоставеност в конкуренцията, нулева толерантност към корупцията, подобряване условията на труд, благополучието на работниците и служителите, плащане на справедлив дял от данъците и възнаграждението на ръководителите, като с това се смята да се изкоренят недостатъците на акционерния капитализъм. Сериозни резерви има и при използването като  индикатор брутния вътрешен продукт/БВП/, че той не е бил предназначен за използване като индикатор на благоденствието, а е следствие от други обстоятелства, за изчисляване на военновременния производствен капацитет  преди Втората световна война, като самият автор американеца от руски произход Саймън Кузнец и много други икономисти посочват някои негови фундаментални недостатъци. Нова Зеландия  е една от първите държави които излизат извън рамките на БВП със своята „рамка на жизнен стандарт“, с която благоденствието освен с БВП се измерва и чрез четирите типа капитал: природен, човешки, социален, финансов и физически, като се допълва от информационна система включваща 12 актуални и бъдещи области на благоденствието, гражданско ангажиране, културна идентичност, околна среда, здраве, жилищно обезпечаване, доходи и потребление, работни места и приходи, знания и умения, използване на времето,осигуряване на безопасност, социални връзки и субективно благополучие. Споделяме всичко това защото има редица рационални неща за политиките, които трябва да провеждат съвременните държави и съдържанието в програмите  включително на левите партии и за едно обединение  и интеграция на политическите сили за което се отнасят и думите на големият български философ проф. Добрин Спасов за крайната цел „социално контролиране, а в по-далечно бъдеще и елиминиране на безконтролния глобален капитализъм, който наред с прекрасни постижения донесе на човечеството и ужасни мъчения“. Четейки книгата на проф. Клаус Шваб  това обединение и интегриране около идеята за регулациите и социален  контрол при капитализма може да се случи за което обективно са назрели условията в света, но остава другата част за неговото елиминиране в по-далечно бъдеще за която кардинална промяна трябва да се положат по-големи усилия на местно и глобално равнище. Сега има движения, които спонтанно се зараждат и искат промяна, но във времето безславно умират, поради липса на идейност без да определят крайната цел не само за подобряване но и за преодоляване на капитализма, което е задача на Левицата да бъде координатор, двигател на тези процеси и да не се стреми към авторитарен вождизъм. Левицата  винаги ще бъде незаобиколима сила в политическото пространство независимо, че сега нейния основен предствител Социалистическата партия има незавидни резултати. Това е тема за друг задълбочен и всестранен анализ, но може би е редно да се споделят някои основни моменти защото се чуват гласове, че БСП ще я сполети съдбата на СДС и НДСВ и ще се превърне в една маргинална партия. И това може да се случи, но Левите идеи и политики не само няма да умрат, но ще бъдат съществен фактор за просперитета на страната и нейните граждани. Това се разбира не само от социалистите и симпатизантите, но и от голяма част от обществото. Може би е необходимо още веднаж да се посочи що за идея е  Лявото. Великолепна е статията на френският икономист Фредерик Лордон в „Монд дипломатик“ от 4 септември 2014 г със заглавие“ Лявото няма да умре“, със своята непреходна актуалност. Някои основни моменти от тази и други публикации на различни автори са  важни, защото са от марксистки позиции и за разлика от тезата на Клаус Шваб за новия „капитализъм на заинтересованите“ проблемите се разглеждат от друг ъгъл. На първо място съдържанието на идеята на лявото е равенството, но не примитивното  и всеобща посредственост, а  истинска демокрация за което  е необходимо да се разясни още веднаж каква е лявата идея в епохата на глобалния капитализъм,  може ли да съществува в нейната цялост като се знае, че капитализма е такава система в основата на която е натрупването на капитала, а печалбата е символ на демокрацията и това със заклинания не може да се промени, може да се ограничи но винаги капиталът ще търси политическа власт за реализиране на природата си. Свидетели сме как през 2008-9 година банките бяха спасени от държавата и по образната метафора за една нощ  капиталът  „сложи звездите“ за да се спаси. Тази система не може да реши проблема с отчуждението от труда, експлоатацията,  дори и с по- високо заплащане наемният работник ще бъде в подчинено положение, отчужден от собствения си труд, защото работната сила има това свойство да създава друга по-висока стойност от първоначалната, която се присвоява от собственика. Като четем Клаус Шваб и неговия „капитализъм на заинтересованите“ имаме чувството, че са похвални усилята за един по-добър живот в условията на капитализма и че това е възможно частично да се постигне за определено време, но не може да има сигурност за разгръщане на творческите възможности на човека и винаги ще стои пред нас брилянтния израз на Маркс за златната верига и фалшивите цветя. „Критиката свали от веригите фалшивите цветя, които ги украсяваха не за да продължи човечеството да носи тези вериги в тяхната форма лишена от всякаква радост и всяка наслада, а за да отхвърли то веригите и да протегне ръка към живото цвете“. И сега е необходима критична гледна точка за намеренията  и реализацията за един  по-хуманен капитализъм. Както са възможни политиките за по-голям контрол върху сегашния безконтролен капитализъм, така и живата действителност показва, че  бъдещето е на една друга система преодоляла неговия антагонистичния характер. Тогава преди 170 години Маркс не дава конкретно решение, но говори за промяна на капитализма, че работническата класа ще постави началото на нова ера , на сътрудничество и обща собственост на земята и средствата за производство. Колкото и парадоксално да изглежда, за колективна собственост на капитала е и адепта на консерватизма Адам Смит споменат в книгата на Ноам Чомски “Окупирай Уолстрийт“. Всички големи мислители философи, икономисти, макро социолози предвиждат след капиталистическо развитие на света, потвърждават записаното от Маркс и Енгелс в „Манифест на комунистическата партия“ 1848 г., че буржоазната епоха е характерна с постоянните поврати в производството и несигурност, както го формулира и Йозеф Шумпетер като „съзидателно разрушение“ и пледират за ново „общество на участието“, какъвто замисъл има и при Клаус Шваб за един „капитализъм на заинтересованите“. Такава практика си пробива път в света, но за преодоляването на капитализма има едно съществено условие, производителите освен с участие да бъдат и собственици на капитала, на средствата за производство. Такива са изводите от съвременните изследвания на редица учени намерили място и във великолепната книга на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет „Патология на неравенствата“. Да си ляв означава не само да се анализира вярно действителността, да възпираш стремежите на капитала към пълна власт над обществените процеси, но и да правиш конкретни стъпки за неговото отмиране чрез постепенно утвърждаване на самоуправлението на низово равнище, в териториален аспект утвърждаване на взаимодействие на локалните левици в една асамблея на сътрудничеството далеч от световно правителство или федерация на нациите в ЕС, където властва  финансовата власт на капитала с общата парична политика на еврото  облагодетелстваща страните с развити икономики като Германия. Съществено условие за това акционерния капитал да не „доминира“ както предлага Шваб, да бъде вразумен и решаване на социалните проблеми в Европа е връщане суверенитета на нациите, да имат свобода в паричната си политика за което не спомага еврото като обща, единствена валута. По този въпрос за приемане на еврото у нас има различни становища, но все още не са изкристализирали в съзнанието  положителните и отрицателни последици, а в един обществен демократичен дебат е задължително да се чуят различни гледни точки. Така стои и проблема с т.н „зелен план“ на ЕС. Усилията за обезличаването на „лявото и дясното“ не само от технократи, но и от политици от средата на Левицата, БСП, ПЕС /партията на европейските социалисти/, с политики за практическа целесъобразност  спомага да се утвърждава дясното, на онези интереси близки до капитала. Такава е нагласата и на новите  политически сили у нас родени от протестната вълна. Историческият опит показва, че идеологията е онзи фермент за спойката на една политическа организация и нейната липса, независимо и от временни успехи, неизбежно излага на корозията на времето  политическият и живот и нейното влияние започва да се свива като шагренова кожа. В един правдив анализ на  проф.Калин Янакиев в „Денят започва с Георги Любенов“ по БНТ за политическата ситуация у нас след последните избори се прави извода, че тенденцията е БСП да продължи да се „руинира“, защото тази партия продължава да бъде партията на над 70 годишните. Професорът има известно основание, но възрастта няма пряко линейно влияние. Това може да сполети Социалистическата партия, но не  поради възрастта, а поради неглижиране на лявата идея и нейната философска същност материалистическата диалектика, защото тя е  инструмента за верен анализ. Нужна е убедеността за нейната сила както това прави  Свети Бернар, в онези тъмни религиозни времена, за правотата на Евангелието, че дори и ангел да слезе от небето за да му противоречи е готов да анатемоса този ангел. С това вътрешно убеждение не се анатемосва другата гледна точка, но то е необходимо за да е жива лявата идея на която принадлежи бъдещето.