За кой ли път се поставя този въпрос. И сега след 12 септември, прекият избор за Председател на партията на българските социалисти той отново е на вниманието на обществеността. Казваме на обществеността, защото процесите в Левицата се следят не само от социалисти и симпатизанти, но и от много граждани дори с противоположни политически нагласи. Това идва да покаже, че е настанало времето за по-успешни политики за развитието на страната. Израз на това са нескончаемите вече над 60 дни протести на хиляди граждани за промяна на статуквото, за друг модел на управление. Прекият избор показа, че тази форма на демокрация има потенциал и при решаването на други задачи стоящи пред обществото. Гражданите са петимни да се чуе гласа на всеки, да участва в решаване проблемите на собствения си живот. И това първо се почувства от социалистите. В такъв смисъл е направена сериозна стъпка не само за консолидиране на Левицата около един модерен, съвременен подход, но и пример за нов подход в управлението. Далеч сме от мисълта, че това изчерпва идеологическата същност. Но ще бъде пресилено да се твърди, че е било само борба за лидерския пост. Има и такъв елемент, но той не затъмнява идеологическото въздйствие, чувството за съпричастност и лично участие в правенето на политики. В бъдеще сигурно ще се усъвършенства с един широк диалог между всички кандидати как се вижда бъдещето не само на Партията, но и на страната. Това не изключва дебата за идеологията. Един въпрос, който сериозно трябва да се постави на Конгреса. За сега се оценя, че Левицата/БСП/ е направила верен избор в политиката си по важни за българското общество въпроси. Отстояла е въпреки натиска отвън да не се приеме т.н Истанбулска конвенция. Преборила се е за едни по-демократични правила в устава, за мандатност на депутатите социалисти до три мандата и два мандата за лидера на Партията, за пряк избор от всички социалисти. Някои оценят това като налучкване или ляв рефлекс. Може и така да се каже, но според мен е „здрав смисъл“. Той не е отделен с китайска стена от марксистката философия, която не е някаква етична, откъсната от дейстителността. Сред научни среди и „практици“ често превратно се тълкува марксовата формулировка на XI тезис за Фойербах за ролята на философията, която не само трябва да обяснява но и да изменя света, че той може да бъде изменен съзнателно без да се познава. В такъв аспект „здравият смисъл“ има място в теорията, оттам и в политиката. Но задачата не е тази, да се опираме само на него. Нужно е, както справедило се отбелязва и се очаква, идеологическо обосноваване на политиката на Социалистическата партия. И тук идваме до проблема за отношението към марксизма за анализ и неговата същност материалистическата диалектика, метода наречен на името на Маркс. За учудване е, че в т.н „Западен свят“ творчеството на Маркс, а и на Ленин е на вниманието на университети и научни звена, за използване в реалната политика, а на „Изток“ е в забвение и се принизява дори от известни професори и депутати от Левицата. Уместно е тук да се спомене оценката на проф. Андрей Фурсов в една негова великолепна публикация, политически анализ на съвременноста наскоро в „Поглед Инфо“, че на „туземците“ не са позволени тайните на знанието. А кога е имало смислен дебат за идеологията в светлината на марксизма. По време на т.н държавен социализъм и „перестройката“ в научните среди има опити за изчистване на марксизма от догматичните наслоения, но вземат връх други политически решения. Както казва известния американски политически анализатор Пол Крейг Робъртс „руснаците забравиха поуките на Маркс за капитализма“. У нас по време на Прехода лидери на социалистическата партия открито говорят, че те са социал-либерали и прагматици за които няма ляво и дясно. Новото ръководство след Конгреса ще има и друга не лека задача да преодолява изкуствено наложеното разделение по възрастов признак. Дори и сега след прекият избор, кандидат за Председател е доволен от резултата, че за него са гласували повече млади хора въпреки като цяло незавидния за него процент. Ако продължава това да бъде единствения критерий за подбор от сега е сигурно, че не ще има желаните резултати. Обществото ни се нагледа на „млади юпита“ по време на Прехода. Социалистите също са свидетели когато млади лидери на Партията имаха за пример Шрьодер и Шулц в Германия, Тони Блеър във Великобритания и Оланд във Франция. Известни са резултатите не само в Европа, но и у нас, свиване влиянието на Левиците като шагренова кожа. Сега намират ли подобаващо място в социалистическят ни лексикон, думите капитализъм, експлоатация, наемен труд, да не говорим за икономическа демокрация. Да вземем и постоянно повтаряната идеологема за миналият период определян като „комунизъм“ или че комунизма е някаква утопия, която едва ли ще се осъществи някога като реална социологическа система на обществото. Както след Втората световна война социално-икономическите програми на антифашистката съпротива бяха приети и от десни партии и правителства и станаха основа на „държавите на благоденствието“ в Европа, така и сега назряват условия за обединение около леви решения за излизане от кризата в която ни вкара неолибералния капитализъм. Социалистическа партия има призванието да бъде не хегемон, а център за обединяване на широки слоеве от обществото около една конкретна програма за социално-икономическо и национално възраждане, която да бъде приета от предстоящият юбилеен Конгрес, но трябва на първо място да се изсни теоретичната основа на нейната политика. Ще бъде ли в състояние субективния фактор в нейно лице да отговори на историческият момент предстои да видим.
