ВРЕМЕТО - По повод сагата с проф. Михаил Мирчев

Не времето като климатични промени и прогнози за деня, седмицата и месеца, а времето като обществено явление, като среда в която се живее и как това се отразява на един просперитет.Този въпрос е занимавал велики  мислители, защо например се случва това, а не друго, как се разрешават противоречията възникнали не в умовете, а в действителността, единството и борбата на противоположностите, което звучи познато и травиално, но е разбирането за нещата. В зависимост от отношението по този въпрос се случват и приятелствата и разделението между хората, художествените творци поети, писатели и тези на строгата наука, а и вътре в науката. Примери много, но  последният на който обществото е свидетел е сагата с Михаил Мирчев, известен професор в Софийския университет „Климент Охридски“, която завършва с отстраняването му като преподавател както се разбира от  медиите. Тук не се касае само до личността на проф. Мирчев, а до нещо по-голямо за състоянието и зрелостта на обществото като цяло. Трудно е да се споменава това авторитетно учебно заведение, нашата Алма матер, защото веднага в съзнанието изплуват образи на преподаватели, които сме имали щастието да бъдем заедно с тях и въпреки  в по-голямата си част от времето само на лекции и изпити, са оставили неизлечими спомени до днес, като Николай Генчев, Милчо Лалков, Лилян Ганчев, Милен Семков и по- младите като Георги Гунев, научен ръководител на дипломната ми работа „Махатма Ганди и Втората световна война“ и редица други. Споменавам това и веднага в съзнанието ми изплува една мисъл на проф. Николай Генчев, че университета не трябва да бъде висше училище, а университет да възпитава и научно обосновава, да изгражда метод на работа, където изследователската дейност издига науката на по-високо равнище, място за  споделяне на различни мнения и становища свободно, без задръжки и ако някой си позволи да ограничи този принцип ще има открит или мълчалив отпор от преподаватели и студенти. И тогава, в онова време и още по-рано са се случвали тези неща, имало е сериозни сблъсъци и противоречия белязани с отпечатъка на времето. Това малко отклонение е защото с историята на проф. Мирчев не се разбра достатъчно в дълбочина като какво например в неговото преподаване не е според критериите на науката. Има ли разминаване между наука и становището на етичната комисия и ако има противоречие в оценките как се развиват нещата, кое повече натежава науката или етиката и какво се разбира под етика. Това, което е упоменато от етичната комисия или е нещо друго много по- разнопосочно и всеобхватно, което трябва да бъде въпрос на дискусия. В колко момента има  съдържателно  единство между тези две неща или се има предвид само понятието етичност и какво включва. Това е въпрос с повишена трудност на който не можа да се даде смислен отговор. Затова може би се отива на една друга оценка намерила място в коментарите, че няма  академизъм в преподаването. Това покрива ли въпроса за истинноста или неистинността на съдържанието на лекциите на професора. Как се измерва академизма и ако има някакви строги критерии те вземат ли се под внимание за равнопоственост на всички, защото ако приемем в академизма  етичността това включва ли и истинността, науката в съдържанието на преподаването, защото без истинност сериозна наука не може да има.  Сигурно това се разбира много добре и затова може би противоречието и конфликта се предлага да се разреши с понятието „балансиране“ т.е балансиране в подхода за разрешаване на проблема. Но и това не е спазено, като преподавателят е отсранен от дейността му т.е решава се административно в полза на едната страна. Това е сагата накратко погледната отвън. Може би така описана не е най-всеобхватна и задълбочена. Едно следствие може да има много причини с някои от които обществеността не е запозната. Но е сигурно, че сериозен отпечатък за решението има времето в което живеем, когато действителни исторически факти се отхвърлят, откъсват се изкуствено части от историческата памет с едно административно решение. Разбира се тази игра с историята се прави от всички управляващи  в една или друга степен , да се вземе онова от миналото, което е в тяхна полза за настоящето, а и възпитание на поколенията за бъдещето. В не малко  случаи тези самоволни  упражнения водят често до разделение и омраза  между хората. Това не е проблем само у нас. Така се случва и в междудържавните отношения например със завоалирането, не споменаването на исторически факти, направо фалшифицирането на историята от нашите братя, македонските българи от Северна Република Македония. Случва се и в подхода за вземане на решения на нашето народно събрание взети единствено със сляпото следване мнението на един човек лидер на партия и  Министър-председател, още повече, че без задръжки открито се казва „..ще накарам парламентарната група..“, или разминаването между това което искат избирателите и действителното поведение след това на избраните депутати,  проблема с предствителната демокрация не намерила място за сериозен дебат в обществото. Тези неща съпътстват  човечеството векове преди нас. Не може да не ни удивлява  прозрението и мисленето великият немски философ Георг Фридрих  Вилхелм Хегел в неговите трудове  написани преди повече от двеста години  особено неговата „Феноменолгия на духа“ настолна книга на редица мислители, философи включително на  Владимир Улянов/ Ленин/. Както пише самият Хегел, човек трябва най-малко да препрочита предговора, увода и рецензията на книгите защото там  може да  намери най-същественото в синтезиран вид. Така се случи  преглеждайки книгите в библиотеката ми по време на карантината от вирусната пандемия „Ковид 19“, че прочетох един великолепен израз в края на неговия Предговор към „Феноменология на духа“, който в голяма степен отговаря на темата: „Трябва да сме убедени, че по самата си природа истинното си пробива път, когато му е дошло времето и то се проявява само когато  е дошло това време и затова никога не се проявява много рано, нито пък намира незряла публика .., но при това трябва често да различаваме публиката от онези, които се държат като нейни представители и изразители на мнението и. В някои отношения публиката се държи по-другояче отколкото последните. Нещо повече, дори нещо противоположно на тях“. Все едно, че е писано днес, нищо ново под слънцето. Както казва Петко Славейков в края на едно свое  забележително стихотворение преди близо век и половина събрало в себе си манталитета и психологията на българина „ не сме народ, не сме народ а мърша, това ще кажа и ще свърша“. Тази  оценка сигурно ще заболи всеки, същевременно трябва да има разбирането, че за да се преодолее онова отрицателно в народопсихологията напластено от минали исторически периоди, което сега ни пречи, първо трябва да се признае за да може в процеса на своето развитие индивидуалния човек и обществото да  отговорят адекватно не само на настоящето, но за просперитет в бъдещето, което ще изисква още по-голяма зрялост.    

РАЗМИСЛИ

 За някои може да е учудващо, но според мен писането има много общо с музиката. Нещо трябва да те развълнува, дали мелодия или стихотворение, както казва в едно свое интервю бележития бургаски композитор Тончо Русев, автор на неувяхващи хитове. Снощи гледах по телевизионен канал “Виваком“ филма „СТАЛИНГРАД“- режисьор Фьодор Бондарчук, появил се на екран през 2013 година. Може би в началото трябва да се спомене, че филма може да се гледа без да е прекъсван от реклами. Но важното е друго, какво въздействие и какви размиси поражда у съвременния човек този забележителен филм, където в един епизод се откроява всичко, което може да се преживее, както в една капка вода изследователят може да намери цялата палитра от химически елементи. Това е един разтърстващ филм свързващ миналото с настоящето, как обикновени хора по стечение на обстоятелствата загърбват професиите си и стават герои, което не опира само до отделни страни на действителността, а засяга основите на човешката цивилизация. Понякога човек си мисли, дали трябва да се преживее цялата лудост на времето за да се раберат някои исконни истини както за  себе си така и за онези механизми, които движат обществените процеси и какви са тези сили които поставят на изпитание човешката същност, морала и нравствеността, онова чувство за общност. Има една мисъл на Лев Давидович/Троцки/ в автобиографичната му книга „Моят живот“ в два тома , написана през 1929г в Цариград /Истанбул/ , че човечеството в определени периоди се побърква силно. Има предвид Първата световна война и нейните катастрофални последици. Ще цитирам този пасаж намерил място и в статията „Примерът на Октомври“ от книгата ми „Пулсът на времето“. „Войната унищожи цяло поколение, сякаш за да прекъсне паметта на народите и да не позволи на новото поколение прекалено непосредствено да се убеди, че всъщност то повтаря миналото само че на по-високо историческо стъпало и следователно с още по-страшни последици“. И ето отново след десетина години човечеството е поставено да преживее Втората световна война, една друга още по-кървава касапница умъртвила над 60 милиона души , неизмерими разрушения не само във физически, но най-вече в духовен смисъл. Периодът след войната на който са  свидетели три поколения  преминава в една друга- „студена война“ с всички ограничения и конфронтации между „двата лагера“ започнали след речта на Уинстън Чърчил във Фултън през 1946 г. с неговата прословута метафора „зад желязната завеса“, имайки предвид социалистическия страни със Съветския съюз. Световна „гореща война“ няма, но са достатъчно регионалните конфликти отново с човешки жертви и разрушения. Някои определят това като неизбежно следствие на егоизма и алчността като вкоренени пороци на човешката природа и че не може да бъде иначе, това ще съпътства човечеството винаги в неговото развитие независимо от всичко. Гледайки сега военните конфликти по света само виртуално и като информация по медиите  дълбокомислено се заключава, че това не е възможно да стигне до нас. Така се смятало и в миналото, че ще надделява разума и просвещението. Вярно е, че историята трябва да бъде учителка на народите, но реалността е съвсем друга. Навремето големия клиничен психоаналитик Карл Густав Юнг има свое обяснение как една нация като германската е завладяна от нацистката идеология и прави  извода, че от дълбините на колективното несъзнавано взема връх германския “архаичен  бог Вотан“. Сигурно има много истина в това, но с едно допълнение-съчетано със социално- икономическте условия в онзи момент. Интелигентният съвременник може да си направи извода, че и сега се   използват  идеологеми, които намират почва и избуяват, когато социално-икономическите условия са онази плодотворна среда, която позволява да се втълпяват  всякакви ирационални идеологии като нацизма и фашизма. От какво например са породени настоящите политики определящи като врагове Русия и Китай. Капитализмът като система в своето развитие има периоди на възход, задоволяване на потребностите в значителна степен. До 70- те години на миналият век заедно с повишаване на производителността с овладяване на научно-техническите постижения и внедряването им в производството се издига и социалното равнище с поносими неравенства, в Западна Европа държавата на благоденствието, в Съединените щати  също просперират  работническата класа и средните слоеве. В своето развитие обаче тази система основана на печалбата във всички случаи поражда нестабилност и сериозни кризи потърпевши от което са мнозинството от гражданите. Увеличават се неравенствата, САЩ водят класацията сред развитите държави в света. За свое оправдание управляващата политическа класа посочва като виновник за същствуващото положение външни фактори, „агресията“ на Русия и „кражбите“ на Китай и че света трябва да се „нормализира“ отново с хегемония над всички. Едно време при Франклин Д. Рузвелт като президент  също има организации които искат „нов световен ред“. Отговорът на Рузвелт тогава е, че „това не е нито нов, нито ред“. И сега има организации които бленуват за нов световен ред, както тогава така и сега се манипулира с историческите факти, медиите притъпяват сериозните проблеми, фалшификациите са безумни. Демократичните преобразования в триста годишната история на капитализма са под заплаха нагледен пример за което са  изборите за президент в САЩ . Принципите на демокрацията от времето на Просвещението и Френската буржоазна революция заложени в Декларацията за правата на човека и гражданина се обръщат сега против статуквото. Подобна е и Декларацията на Северноамериканските съединени щати. Не е далеч от реалността, че тази велика страна с работническа класа създала нейния просперитет може да попадне под въздействието на корумпирани политици изразители на интересите на онези двеста или триста американски и световни корпорации и финансов капитал за които са без значение интересите на народите включително  на американския народ. Въпросът е човечеството ще допусне ли отново да бъде вкарано в една месомелачка или един нов дигитален, електронен световен ред с ограничени свободи и страх от бъдещето за което интерес имат“ стари – нови сили“,  които нищо старо не са забравили нищо ново не са научили,  не успели навремето окончателно да наложат на света мракобесните си политики спрени преди 78 години при Сталинград с цената на неимоверни свръх човешки усилия и дълбоки душевни рани. Последствията от тази безумна политика тогава понася света,  европейските народи включително и  германския народ. Учудващо е, че сега овластени млади германски политици, както съобщават медиите, отново се стремят за коалиции с онези сили за които конфронтацията е дълбоко вкоренена и начин на живот за по-големи печалби. Има все пак  една надежда, че разумът ще надделее в името на оцеляването на човечеството, но това зависи и от самото човечество и най-вече от неговия интелектуален потенциал, от активността на всеки “... и малката свещ може да освети ъгъла на тъмнината“ както бе казал един световно известен музикант.                  

ПУЛСОВ ОКСИМЕТЪР/ PULSE OXIMETER/

Това е наименуванието на уред, с който може да се следи пулса и нивата на кислирод в кръвта. Не бих започнал с този медицински аспект, но ми се струва, че човек постоянно  решава проблем било за собственото си здраве или в социалния живот, особено политиците в политическите процеси. В това отношение като „пулсов оксиметър“ са редицата социологически изследвания, които ако са проведени според науката и съвестно, биха дали достоверна информация за състоянието на социалния организъм не само за даден район или област, а за глобалния свят. Изводите и последвалите решения биха дали нов стимул за просперитета на отделната общност, фирма, страна и човечеството. Такива изследвания обикновено са известни , но повече на локално равнище и за съжаление не винаги с изводи основани на реалността. Още по малко такива изследвания, изводи и решения няма или се публикуват само в статистиките. Затова може би когато се спомене за реални проценти и числа някои ги определят като пропаганда на отделна политическа сила и лепват поредния етикет. Сега е на мода „комуниста“и нарочване със „звезда на челото“ и подобни, въпреки че си казал нещо вярно от настоящето или в исторически аспект. Все повече реалистични изследвания и изводи се правят от учени, редица университети в света.  Например проблемите на неравенствата, великолепните книги на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет “Патология на неравенствата“ или на Тома Пикети “Капитализъм XXI”, Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството“и „Голямото раделение“, изследванията за съвременната финансовата система, финансиализацията за която споделя Янис Варуфакис и Фредерик Лордон, Джеймс Рикардс “Пътят към разрухата“, за раждането на новата икономика след кризата „Капитализъм 4.0 на Анатол Калецки и редица други.  Съществуват глобални и европейски движения за демократизация като DIEM 25 основано във Виена. Светът се раздира от протести от Далечният изток до Ламанша и през „голямата локва“ до  САЩ. Протести не подминаха и нас. Тези въпроси са били на вниманието на мислители в миналото и преди Христа, упоменати са в Библията, в религиозни писания и книги в духа на времето. По време на Френската буржоазна революция от 1789г. Националното учредително събрание приема Декларация за правата на човека и гражданина, където в седемнадесет члена утвърждава правата на човека и взаимоотношенията между хората и държавата. Подобна е и американската декларация. Френската революция издига на знамето си лозунга за равенство, братство и свобода. Идеите на Просвещението имат някои основни принципа за цената на човека, че той е равнопоставен на всички хора и неговата цена няма „пазарна“ стойност, защото като личност е надарен с разум и притежава вътрешна стойност, достойнство и е цел“сам по себе си“ по определението на Кант. И другият принцип е всеки да има право да участва във вземането на всички решения, които касаят собственият му живот включително и в такава основна област като икономиката. Всички структури на властта следва да се отчитат пред обществеността, да има прозрачност в тяхната работа. Не е пропуснат и моралния критерий не само при оценка на другите, но и на собствените  действия. Днес тези принципи на Просвещението са в голяма степен загърбени да не кажем тотално забравени. Споменават се само протоколно при тържествени случаи. Определено може да се каже, че това не са случайни процеси, особено след утвърждаване на неолиберализма като идеология и практика, довел обществата до състояние на откъсване от най- доброто което е родило човечеството в своето историческо развитие. Затова може би сега стана хит на деня новата, трета Енциклика „Fratelli tutti”/Братя всички/на папа Франциск. За първи път в съвременния свят религиозен водач прави реалистична снимка за състоянието на света и се обръща с основни  социални послания за изграждане на по-справедлив и хуманен свят с участието на всички хора и институции. Както споделя Изабела Перо- Ватикана, Енцикликата започва с кратко въведение и е раделена на осем глави   в които се открояват деформациите в съвременните общества, понятията като демокрация, свобода, справедливост, загубата за чувство за общност и история, егоизъм и незаинтерисованост за общото благо, преобладаването на пазарната логика, основана на печалбата и културата на изхвърлянето, безработицата, расизма, бедността, несъответствието на правата и техните отклонения,като робството, трафика на хора, експлоатираните и след това принудени да абортират жени, трафика на органи, съществуването на „културата на стените“, която спомага за разпространението на мафиите, липса на етика, манипулиране със свободата на словото. Оценя се, че това са глобални проблеми за които  добринасят и медиите с подценяване на диалога и недопускане на друга гледна точка, което утвърждава „вируса на радикалния индивидуализъм“. Папата отново посочва като основна грижа защита на семейството, което има съществена възпитателна мисия. Намират място и други въпроси за международните отношения, мигрантите/да се избягват ненужните миграции/,правото на достоен живот, солидарното развитие на всички народи. Четейки това резюме на Енцикликата, човек неволно сравнява тези исконни общочовешки ценности и разминаването им с настоящите политики. Затова се пледира за политики, които са в услуга на общото благо, която защитава труда като „незаменимо измерение на социалния живот“, политики които казват не на корупцията, нефективността, злоупотребата с власт и липсата на уважение към закона. Всичко това следва да бъде политика, продължава папа Франциск, която не е подвластна на финансите. Споменават се световни мислители Шарл Фуко, Мартин Лутер Кинг, Дездмънд Туту, Махатма Ганди. Не случайно западни журналисти преди време определиха папа Франциск като марксист. Това не е казано иронично, както смятат някои, а съответства на онези мисли, идеи и послания съдържащи се в предишните и сега в настоящата Енциклика, още повече като се има предвид, че марксизма вече не е враг на Ватикана, както се съобщава в една публикация на проф. Владимир Топенчаров във в-к „Дума“ от 28 октомври 2009г. преди единадесет години, като се цитира в-к „L’Osservatore Romano”от 21 октомври 2009 г. официален орган на Светия престол. Научното творчество на Карл Маркс не се отхвърля не само  за обяснение на историческите процеси и действителния свят, но и за промяна, за излизане от кризата на съвременния капитализъм, за ново обществено устройство, където човекът може да развива творческите си способности. Сега анализите и изводите които се правят са плод на критично мислене за глобалният капитализъм единият в зората по времето на Маркс, а другият в неговият край, които не се различават от тези на съвременни научни авторитети. Посочва се и пътя за други политики неподчинени на интересите на финансите. Ето какво пише Маркс преди близо два века: “Тъй като финансовата аристокрация диктуваше законите, управляваше държавата, разполагаше с всички публични власти, доминираше фактически в общественото мнение и в пресата, то във всички сфери, от кралският двор до последната кръчма, цареше една и съща проституция, една и съща безсрамна измама, една и съща жажда за обогатяване не чрез производството, а чрез присвояване на чуждото имущество“. Все едно че е писано днес. Но за разлика от Енцикликата, която има за цел да насърчи света към към братство и социално приятелство, и справедливо посочва, че сега в този глобализиран взаимно свързан свят можем да оцелеем само заедно, Маркс прилага материалистическата диалектика и прави откритието за взаимодействието между база и надстройка и без да се омаловажава етичната, моралната страна на въпроса прави основният извод, че проблема се корени в икономическите отношения и хората заедно трябва да осъществяват строг социален контрол над подивелия капитализъм, а в последствие и неговото елиминиране, което ще бъде дълъг исторически процес. Въпросът е този процес стъпка по стъпка да започне да се реализира, средствата за производство да се върнат на самите производители, създателите на социалното богатство, както пише Люсиен Сев, да имат неотменното право да участват в управленскте решения в които се определя самият им живот, а  в идеологически аспект без да се отхвърля опита от миналото, „ старите социалисти“ по думите на Ричард Улф,  да отидат по- нататък към осъществяване на икономическа демокрация, работнически кооперативи. Това което и сега съществува като практика в редица страни, да стане политика на Левиците записано в техните програми, съдържание на социализма на XXI – ви век. Действително промяната е наложителна, както разбира и от не малка част от господстващите елити, но първо трябва да се открие истинската причина за състоянието на обществата и след това се набележат мерки за тяхното лекуване. Това няма как да стане с ваксините на Бил Гейтс срещу КОВИД 19/COVID 19/ и мантрите за пренаселеност на света, както палиативното решаване на екологичните проблеми или категоричното им отричане. Натискът „отдолу“ ще бъде гаранция за промяната. Тя може да стане и с помоща на част от господстващия елит. Не е изключено тези които бяха глашатаите на капитализма да се превърнат в антикапиталисти и да поведат протестите, но  проблемите не могат да се решат с минали формули, заклеймяване или преиначаване на идеята за социализъм, която не е само идея, а властно си пробива път в живота на обществата и наред основни положения ще бъде специфичен за отделните страни в съответствие с тяхното културно-историческо развитие.              

ОТНОВО ЗА ИДЕОЛОГИЯТА

 

За кой ли път се поставя този въпрос. И сега след 12 септември, прекият избор за Председател на партията на българските социалисти той отново е на вниманието на обществеността. Казваме на обществеността, защото процесите в Левицата се следят не само от социалисти и симпатизанти, но и от много граждани дори с противоположни политически нагласи. Това идва да покаже, че е настанало времето за по-успешни политики за развитието на страната. Израз на това са нескончаемите вече над 60 дни протести на хиляди граждани за промяна на статуквото, за друг модел на управление. Прекият избор показа, че тази форма на демокрация има потенциал и при решаването на други задачи стоящи пред обществото. Гражданите са петимни да се чуе гласа на всеки, да участва в решаване проблемите на собствения си живот. И това първо се почувства от социалистите. В такъв смисъл е направена сериозна стъпка не само за консолидиране на Левицата около един модерен, съвременен подход, но и пример за нов подход в управлението. Далеч сме от мисълта, че това изчерпва идеологическата същност. Но ще бъде пресилено да се твърди, че е било само борба за лидерския пост. Има и такъв елемент, но той не затъмнява идеологическото въздйствие, чувството за съпричастност и лично участие в правенето на политики. В бъдеще сигурно ще се усъвършенства с един широк диалог между всички кандидати как се вижда бъдещето не само на Партията, но и на страната. Това не изключва  дебата за идеологията. Един въпрос, който сериозно трябва да се постави на Конгреса. За сега се оценя, че Левицата/БСП/ е направила верен избор в политиката си по важни за българското общество въпроси. Отстояла е въпреки натиска отвън да не се приеме т.н Истанбулска конвенция. Преборила се е за едни по-демократични правила в устава, за мандатност на депутатите социалисти до три мандата и два мандата за лидера на Партията, за пряк избор от всички социалисти. Някои оценят това като налучкване или ляв рефлекс. Може и така да се каже, но според мен е „здрав смисъл“. Той не е отделен с китайска стена от марксистката философия, която не е някаква етична, откъсната от дейстителността. Сред научни среди и „практици“ често превратно се тълкува марксовата формулировка на XI тезис за Фойербах за ролята на философията, която  не само трябва да обяснява но и да изменя света, че той може да бъде изменен съзнателно без да се познава. В такъв аспект „здравият смисъл“ има място  в теорията, оттам и в политиката. Но задачата не е тази, да се опираме само на него. Нужно е, както справедило се отбелязва и се очаква, идеологическо обосноваване на политиката на Социалистическата партия. И тук идваме до проблема за отношението към марксизма за анализ и неговата същност  материалистическата диалектика, метода наречен на името на Маркс. За учудване е, че в т.н „Западен свят“ творчеството на Маркс, а и на Ленин е на вниманието на  университети и научни звена, за използване  в реалната политика, а на „Изток“ е  в забвение  и се принизява дори от известни професори и депутати от Левицата. Уместно е тук да се спомене оценката на проф. Андрей Фурсов в една негова великолепна публикация, политически анализ на съвременноста наскоро в  „Поглед Инфо“, че на „туземците“ не са позволени тайните на знанието. А кога е имало смислен дебат за идеологията в светлината на марксизма. По време на т.н държавен социализъм и „перестройката“ в научните среди има опити за изчистване на марксизма от догматичните наслоения, но вземат връх други политически решения. Както казва известния американски политически анализатор Пол Крейг Робъртс „руснаците забравиха  поуките на Маркс за капитализма“. У нас по време на Прехода лидери на социалистическата партия открито говорят, че те са социал-либерали и прагматици за които няма ляво и дясно. Новото ръководство след Конгреса ще има и друга не лека задача да преодолява изкуствено наложеното разделение по възрастов признак. Дори и сега след прекият избор, кандидат за Председател е доволен от резултата, че за него са гласували повече млади хора въпреки като цяло незавидния за него процент. Ако продължава това да бъде единствения критерий за подбор от сега е сигурно, че не ще има желаните резултати. Обществото ни се нагледа на „млади юпита“ по време на Прехода. Социалистите също са свидетели когато млади лидери на Партията имаха за пример Шрьодер и Шулц в Германия, Тони Блеър във Великобритания и Оланд във Франция. Известни са резултатите не само в Европа, но и у нас, свиване влиянието на Левиците като шагренова кожа. Сега намират ли подобаващо място в социалистическят ни лексикон, думите капитализъм, експлоатация, наемен труд, да не говорим за икономическа демокрация. Да вземем и постоянно повтаряната идеологема за миналият период определян като „комунизъм“ или че комунизма е някаква утопия, която едва ли ще се осъществи някога като реална социологическа система на обществото. Както след Втората световна война социално-икономическите програми на антифашистката съпротива бяха приети и от десни партии и правителства и станаха основа на „държавите на благоденствието“ в Европа, така и сега назряват условия за обединение около леви решения за излизане от кризата в която ни вкара  неолибералния капитализъм.  Социалистическа партия има призванието да бъде не хегемон, а център за  обединяване на широки слоеве от обществото около една конкретна програма за социално-икономическо и национално възраждане, която да бъде приета от предстоящият юбилеен Конгрес, но трябва на първо място да се изсни теоретичната основа на нейната политика. Ще бъде ли в състояние субективния фактор в нейно лице да отговори на историческият момент предстои да видим.                            

СТРАТЕГИЯ И КОРОНАВИРУС /COVID 19/

СТРАТЕГИЯ  И  КОРОНАВИРУС /COVID 19/

Заглавието сигурно не е най-точното, но отразява приблизително ситуацията в която се намираме. Публично бе оповестена първа част от Националната стратегия за развитие на България. Сериозен документ като цяло и конкретно първата част, която по същество е снимка на реалното състояние на страната подкрепено с много данни от водещи наши и световни институции. Още веднаж бе доказано и показано категорично, че по основни показатели сме на незавидни места в световните класации. Всеки непредубеден човек би признал това, но в същото време възникват много въпроси.  На срещата при Президента се заявява, че при втората и третата последна част на Стратегията ще се провежда публична  дискусия и ще имат думата гражданите за предложения, ще участва и гражданското общество. За посочената втора част „да се постигне съгласие за диагнозата“ е видно, че отговорът и сега се вижда с нестихващите вече близо месец протести и то в условията на мерки срещу корона вирусната инфекция, което парализира икономиките в света.  По- съществена се оказва третата част, да се дискутира и постигне съгласие за причините довели до това състояние и още повече какво да се прави. В това отношение досега също има много публикации, сериозни становища на учени, експерти, политически анализатори. Отговорите са най-различни от признанието, и на световни лидери, че неолибералните политики провеждани досега отиват в историята и се търсят пътища за решаване на проблемите. Така е на Изток и Запад, на Север и на Юг. Протестите  с различна амплитуда не стихват, жълтите жилетки във Франция, расистките изстъпления в САЩ, мощни демонстрации в Германия и  Русия, далечния изток. Протестите се преплитат с последствията за икономиката и живота на хората от неадекватните мерки на редица правителства срещу корона вируса и с опитите да се използва пандемията като оправдание. Така или иначе извода е, че света е изправен пред не леката задача да се отговори на въпроса „Какво да се прави“. Този въпрос стои и пред нас. Както справедливо се отбелязва и от видни юристи членове на Стратегическия съвет при Президента, че в Стратегията трябва да намери място и такъв анализ, в каква международна среда и ситуация се намираме, с едно конкретно допълнение, че ние сме в ЕС и сме направили цивилизационния си избор. Очевидно е, че без този анализ не може да се мине, да решаваме успешно вътрешните си проблеми. От съществено значение е и друг въпрос. Какво да се реформира например у нас. Политически анализатори посочват едно обобщено определение, за ролята на „почтеността" като основна нравствена категория липсваща в досегашното управление, за решаването на проблемите се предлага да се прочисти съдебната система като начало за нов модел на управление. В Конституцията да се промени само онази част касаеща правните основания за да се получи нова нормативна уредба, гаранции за  демократичен избор, контрол, справедливост и равенство на всички пред закона. Това не е малко, но достатъчно ли е за просперитета на страната. В това отношение трябва да си зададем въпроса можем ли да имаме успех само с реформа на част от обществения организъм, видян като  социологическата система, без да се опитаме да се реформират и други сфери от материалното и духовно производство, възпроизводството на човека свързано с крещящата демографска ситуация, социалното управление, комуникациите. И тук опираме до основните функции на държавата и свързаните с нея институции, кои интереси защитава, на определени групи и е мащеха за останалите граждани или трябва да се грижи справедливо за всички, за тяхното здраве, обучение, възпитание, просперитет. „Лошата държава“ като мантра употребявана до сега вече не върши работа образно казано. Ако погледнем задълбочено на ситуацията, в основата си недоволството и гнева са породени от липсата на перспектива и най-вече проблемите в икономиката, сферата на материалното производство, възможността за работа в съответствие с равнището на квалификация и образование, справедливо заплащане, условия на труд и социална защита, а защо не и  утвърждаване на икономическата демокрация за която малко, да не кажем никак, се говори в медиите и сред политическите субекти, партии, профсъюзни организации, граждански сдружения. Споменахме за Партиите и няма открием нещо ново но е видно, че политиките в злополучния ни преход подкопаха доверието на гражданите.  Може би чрез Стратегията на президентската институция ще се получи онзи стимул за доверие и активност, желанието за участие на хората в управлението на собствените си дела. Историята показва, че революциите, въстанията, протестните бунтове са породени от влошени социално-икономически условия за мнозинството. Поводът може да бъде съвсем травиален, незначителен. Това показва историята, ако се прилага системно- функционалния подход при анализа на обществените процеси, основата на марксисткия метод довел до категорията „обществена формация“. Има и друг подход обясняващ процесите на историческото развитие като определени глобални и регионални групи се стремят да  задоволят интересите си чрез използване на  властта и конкретно за настоящата ситуация в света как глобалните елити, визират се ултраглобалисти и глобалисти /например Доналд Тръмп се определя като глобалист а Хилари Клинтън за ултраглобалист, злата вещица на Запада/ влизат в битка за посткапиталистическото бъдеще. И това е вярно, но не могат да се отхвърлят с лека ръка дълбинните процеси, причините и усилията на големи маси хора които искат промяна въпреки и с неформулирани ясно искания ограничаващи се до отделни части от цялото, от общия проблем. Можем да се поучим от великолепното творческо наследство на забележителни учени философи, историци, икономисти, немарксисти и марксисти, определяни сега като консервативни и леви, да направим извода, че във всяко творчество, без предвзети мнения, могат да се посочат работещи и неработещи формули и становища в съответствие с реалната действителност. Това вече добре се разбира от авторитетни учени, което не може да не се адмирира. Стратегията има шанс да бъде съдържателна програма приета от обществеността, дори  в условията на мерки срещу корона вируса и страховити апокалиптични картини за икономически срив, заедно с използването на ваксинации за имплантиране на чип в тялото на човека за глобален контрол, електронен концлагер. На пръв поглед налудни неща, но не са далеч от истината за стремежа на световния олигархически елит по всякакъв начин да запази господството си. Има един  интересен виц : „Как се казва вируса който изгони 3 милиона българи от България“. С първата част на Стратегията е поставено началото на отговора. Симптомите на болестта са налице и са показани, остава втората и третата част да определи защо се разви този „вирус“ у нас в най-опасната си форма и да се предложи адекватно лечение. Едно от предложенията  е да се лекува целия организъм, да се възприеме интегрален подход с основанието, че всички сфери на социологическата система, каквото  е обществото, са важни и при заболяване на една от тях страда целия организъм както и политиката в управлението на държавата се отразява на всички сфери на обществения живот. Да се надяваме, че интелектуалния потенциал на страната е в състояние да се справи с предизвикателствата на историята.                 

КРАЯТ НА ПРЕХОДА

Озаглавих така тази публикация със съмнението дали това ще се случи или отново ще бъдем в капана на илюзиите, още повече че много автори посочват , че нашият български преход вече е завършил. Оказва се, че реалността е по-пъстра и е прав онзи мислител, който казва за историята , че е „по-хитра“ и отново сме на кръстопът, в точката на бифуркация. В общественото пространство за кой ли път се появява съмнението дали няма да се повторят процесите от началото на прехода преди 30 години, когато многолюдни митинги също искаха повече демокрация и свобода. Това се случи и след това, когато също се искаше промяна на статуквото. Такива са лозунгите и сега за повече справедливост, против корупцията и демократичен контрол над институциите, да се защити демокрацията с един призив „Долу мафията“. Има и нюанси рaзбира се, че този призив идва и от президентската институция и не е без значение как ще се развият процесите. На първо време всички са обединени, че това правителство трябва да подаде оставка, като условие и надежда за промяна. Медиите информират за разговорите и дискусиите, намеренията на политическите сили и граждански сдружения за първите проекти като какво ще се прави след управлението на това правителство за промяна на статуквото. Има обнадеждаващи предложения, като основният проблем се посочва реформа на съдебната система, начина на избиране на съдии и главен прокурор, което да залегне и в Конституцията, като се иска нейната промяна. Обществото е петимно и за нови хора, несвързани с миналото с друг морал и нравствени качества. Анализатори споделят, че зад тези искания на протестите стоят много млади хора от ново поколение, необременени от политически интриги, добре образовани, с решимост да променят нещата. Това разбира се е съществено условие за успеха за по- добро бъдеще. Но веднага следва и другия въпрос, че така е било и преди. Големи надежди, колосална енергия за промяна, но статуквото е стабилно, сменят се само персонажите и се правят козметични изменения. По същество това се случва и с протестите по света, без ясна програма и субекти с реална визия кое звено от веригата трябва да се вземе за да се изтегли цялата верига, метафорично казано. Дали е достатъчно само да се подобри капитализма или е дошло време да се смени не само модела, но и системата в основата на която стои икономическата проблематика. За съжаление и сега,както преди,политически лидери на партии от дясно и от ляво говорят само за смяна на модела без да се реформира съществено икономическата основа, за един капитализъм с човешко лице.

Тези въпроси съм засегнал преди две години в моя публикация в издадената ми книга „Пулсът на времето“, които смятам че са актуални и днес.

КРИЗИТЕ НА ДОВЕРИЕТО

Така е устроен човек, да очаква нещо в коя да е сфера, в личния и обществения живот. За съжаление много рядко се случва да съвпада това което е очаквал с бъдещата действителност. Сега често се споменава за „черните лебеди“, т.е неща които се случват непредвидено въпреки  социологическите изследвания и експертни мнения. Едно от тези неща е „корона вируса“, обърнал нашите представи и начин на живот който се смяташе за стабилен и предвидим. И както често се случва това не може да не се обвързва с политиката, дори политиката взема връх над меродавните медицински изследвания. Оттам произлизат и редицата мерки, които при всеобщо одобрение, особено в началото, се приемат за нещо в реда на нещата за запазване собственото ни здраве. Но колкото повече времето минава се вижда, че не всичко, за което се споменава от властите и медиите отговаря на реалното положение, особено когато се сравнява с минали периоди на пандемии и отражението на други заболявания причина за летален изход. С течение на времето става практика да се предприемат наред със здравословни и други, административни мерки и да се обяснява причината за какво да е събитие или решение с коронавирусната инфекция. Това се разбира от все повече хора, които не са далеч от мисълта че „има нещо гнило“, но все още не е достатъчно избистрено. Скандалите за корупция у нас и по света се изместват с мерки и затягане на контрола. Същото се отнася и за вълните, които не ни подминават следствие на голямата геополитика. Така някои обясняват например и неучастието на  Президента на парада в Москва по случай 75 годишнината от победата над хитлеро-фашизма, че ако би отишъл след това ще му се наложи 14 дневна карантина и ще останем без Президент. Има и друго обяснение, което е по-правдоподобно, че поканата не е препотвърдена от Руска страна. Редица са още обясненията за да се оправдае неучастието на Президента  на парада. Някои посочват, че ако бе отишъл другата половина от народа ще бъде против. И това го има, като се имат предвид особеностите на  народопсихологията ни добре описана от Иван Хаджийски в „Бит и душевност на българския народ“. Имат основание и тези, които смятат, че сега не е момента да се посочват грешките на Президента, когато има по-важна задача смяната на управлението на ГЕРБ. Всички тези мнения и кратки анализи, които изпълват интернет и медийното пространство имат основание сами по себе си. Но те се сблъскват и с един друг анализ, който има стратегическо значение, над партийните интереси и не трябва да се замита с лека ръка под килима, като очакваме подходящият момент за да го покажем на светло. Процесите в съвременния свят са динамични и корените са в Геополитическите промени и в частност началото на нашия преход, когато по причини известни, след премахването на СИВ/съвет за икономическа взаимопомощ/, Варшавският договор, разпадането на Съветския съюз, погледите на управляващите в Русия се насочиха към американската администрация, президента Елцин „разстрелял“ руския парламент бе обявен за най-големия демократ, а както е добре известно за хубаво и лошо, ние бяхме най-близкия сателит на Съветската империя. Естествено и в политиката както във физиката няма празно пространство. Членството ни в НАТО и  ЕС бе крайъгълен камък в политиката на управляващите независимо от техния цвят. Новият голям брат стана Чичо Сам, както сполучливо се изразява бележит наш учен. И така вече 30 години независимо кой идва на власт това е неизменен наш цивилизационен избор. Но изглежда този цивилизционен избор се сблъсква с мълчаливото неодобрение на мнозинството от българския народ, което има дълбоки основания така добре описани в книгата на проф. Людмил Георгиев „Критическа психология за българската история“. Може би тук се корени онова очакване от повечето хора на което Президента може да отговори и въпреки че е „натовски генерал“, има много повече положителни качества от предишния президент, още повече е военен летец с воля и устойчивост според уважавани международници политически анализатори. Действително за краткото време с отношението си по редица закони Президента обедини не малко граждани в намеренията си да ограничи корупцията и да се утвърждава правовия ред. Наред с това има основания да  се изисква по-голяма активност и действеност, използването на доказани експерти в международната дейност и от други сфери на обществения живот, подходящи хора в защита на обществения интерес. Ще може ли това да се случи бъдещето ще покаже. Сигурно не трябва да слушаме Брюксел, нито коя да е друга централа и трябва да стои на нашето внимание един друг по-солидарен ЕС. Добре ще бъде да се определят кои са тези звена които ще изтеглят цялата  верига. Например необходимостта, но и трудността при предоговарянето на основните европейски договори като се има предвид, че тези договори не са „сгрешени“, а са в интерес на определени групи, които определят икономическите и финансови политики на ЕС. По тези въпроси е забележителна статията на Фредерик Лордон „ Един съюз който трябва да бъде реконструиран. Да излезем от европейската безисходица“ /„Монд дипломатик“  20 март 2019 г./. Не знам доколко е точна  оценката, но надеждите за нещо по-различно от статуквото бавно се изпаряват. Повод за това ни дава и развитието на външната ни политика тясно свързана с членството ни в НАТО, очевидното милитаризиране на Черноморския регион. Имаше период преди десет години, когато преставителни части на НАТО участваха на парада в Москва по случай 9–ти май. Какво се промени от тогава досега. Очакваше се по-тясно сътрудничество с Русия, намаляне на напрежението и конфронтацията. Но се получи точно обратното. Само пожелания останаха договореностите между М.Горбачов и Р.Рейгън НАТО да не се разширява на Изток. В декларациите на тази организация бе премахнато само думата „болшевизъм“, другите текстове остават същите както по времето на Хитлер. Сега  Съветския съюз и косвено Русия като приемник се обявява виновна и за Втората световна война, агресор и опасност за мира. Това се споменава и в декларациите и резолюциите на Европейския парламент. След проведената конференция по инициатива на немската  Фондация “Фридрих Еберт“ и атлантическият клуб на Соломон Паси с патрон на събитието Президента в същият ден, когато се чества деня на Победата, се разбира че  въпросът за сигурността  и отбранителната способност на съюза е приоритетен, вместо преодоляване на неолибералните практики и нов икономически и финансов модел основан на демокрацията и справедливостта. В основата на тези въпроси е суверенитета, как се разбира и отстоява. Известно е, че Президента има ограничени конституционни пълномощия, но се наслагва мнението, че с действията си следва да подпомага по-категорично политиките за утвърждаване на многополюсен свят. Всичко това заедно с неубедителните обяснения за неучастието на парада в Москва възбудиха една вълна от недоволство, усещането, че отново може да сме въвлечени във водовъртежа на трагични събития добре познати от историята. Очаква се по-сериозен коректив да бъде и Левицата, основната опозиционна сила Българската социалистическа партия. Крамолите да отстъпят място на политики, конкретни предложения в няколко направления. Наскоро Левицата в Германия определи политиката си в икономиката за създаване на силен публичен сектор включително елементи на икономическа демокрация. Проблемът за нов икономически и финансов модел у нас е тясно свързан с нов модел на ЕС. Събитията в други страни, не само сега по време на Пандемията, показват че държавата сама не може да  решава успешно проблемите без да има надеждни съюзници. В книгата на Янис Варуфакис „Възрастните в къщата“ /заглавието е по израза  на Кристин Лагард бивш шеф на МВФ сега на Европейската централна банка/, интересно написана в превод на руски и английски, финансовият министър на Гърция по време управлението на „Сириза“ споменава следния случай, който е показателен. При трудностите  с представителите на кредиторите в преговорите за разсрочването на дълга, Варуфакис успява да договори финансова помощ от Китай, като се подготвя съответно споразумение с китайския посланик. Денят минава, а отговорът не идва. В края на деня звъни на посланика. Отговорът е, че Китай не може да утвърди споразумението, причината е молбата на А. Меркел до Си Дзинпин да не удоволетворява искането и че Германия ще се оправи сама с гърците. И се оправиха. Министър-председателят Алексис Ципрас и Ангела Меркел съвместно решават въпроса в полза на кредиторите. Финансовият министър Янис Варуфакис подава оставка, лявата „Сириза“ загуби властта, спечели глобалния финансов капитал. Може би това има предвид  американския социолог Фрaнсиз Фукуяма да направи извода, че капитализма има свойството да се адаптира. Неговите прогнози обаче не винаги се сбъдват. Сега паричната политика на ЕС продължава да е в ръцете на Германия. Задава се въпроса каква ще бъде политиката на Левиците за демократизация на ЕС, каквото движение е основано във Виена - DIEM 25. На много други въпроси гражданите  очакват правдиви отговори. Както посочват философи в политическите си анализи идва време, когато народите ще бъдат тези, които ще извършат нужната промяна светът да не попадне отново в лоното на фашизма. Процесът сега започва и не се знае колко ще продължи. Това се вижда с просто око особено по време на пандемията „корона вирус“станала катализатор на процесите и ускорила необходимостта от други политики преди всичко за обществения интерес.   И тъй като се чества 75 годишнината от победата над фашизма не може да не се споменат думите на Сталин в речта му в Кремъл вечерта на 24 юни  1945г., че победата във Великата отечествена война извоюваха онези „малки винтчета“ визирайки обикновените хора, мнозинството от народа, които не загубиха доверието си във властта. Понякога  думите и на диктаторите  имат  значение  за настоящето и бъдещето.