ЕДНА ВЕЛИКА РЕВОЛЮЦИЯ

 

Днес, в информационната епоха и динамично развиващата се технологична революция, когато се говори за глобализъм и бъдещото устройство на света не можем да не се обърнем назад във времето, защото настоящето не е станало изведнъж, а има исторически корени. Събитията случили се в миналото остават следи, влияят и сега за прогресивното развитие на човечеството. Затова не можем да се съгласим с онези, които отричат историческте факти, изопачават, дори искат тяхната забрана и забрава като Октомврийската революция през 1917 година в Русия. За съжаление сред тях има и известни руски мислители, историци, политически дейци, които стигат и до извода, че ако иска да стане нормална страна Русия трябва да изтръгне от себе си образа  на Ленин като ужасен продукт на руската култура. Не са малко опитите да се  представят в невярна светлина същността и истинските движещи сили на това историческо събитие. Всичко това ни връща в едни минали времена, когато „враговете на държавата“ са заличавани от фотографиите с цел да се забравят от историята. Това  е не само антиисторическо, но и не спомага за съхранение на личности и събития в историческата памет. Не служи за поука  известната максима, че народ който не познава историческото си минало  е осъден да го изживее отново.  Вече повече от  век Ленин и Октомврийската революция нямат характер само на руско явление, а принадлежат на света. Това е същото да се отрекат буржоазно-демократичните революции в Европа, неотразимото световно въздействие на Великата Френска революция от 1789 година написала на знамето си свобода, равенство, братство. Да не се честват бележити дати и събития, като падането на Бастилията, символ на отиващият си феодален абсолютизъм и начало на нова епоха, на който ден 14 юли големият немски философ Хегел винаги е вдигал наздравица. Въпреки спорът за осъществено насилие, в календара на държавите такива дати са национални празници. Княз Феликс Юсупов в мемоарите си споделя, че през пролетта на 1917 година ревоюционната еуфория в Русия завладява „....и по-състоятелните хора, дори онези, които се смятаха за консерватори...Като разбрали за революцията жителите на съседните села дошли с червени знамена, Марсилезата и поздравления“. Революциите са предшествани от разложение на политическите системи /Ханна Аренд,“Насилие и политика“/. В Русия своеобразието  е, че в една година 1917 се извършват два етапа на  революцията с начало Февруарската буржоазно-демократичната и преход към Октомврийската социалистическа революция. С падането на монархията е свързана Февруарската, а с Октомврийската революция са изпълнени докрай социално-икономическите цели и задачи заложени от Февруарската революция. Някои споделят, че това не е революция, а преврат и по този начин омаловажават случилото се. Натоварват  го с нещо което е нередно, отрицателно. Историята работи с други категории като включва в революциите въстанието и преврата. Октомврийското въоръжено въстание , за разлика от други  не е преврат на някаква аванюристична група или заговор на царски генерали в съучастие с Ленин и болшевиките. Действително  се привличат царски офицери при създаването на Червената армия, но Ленин заявява: „Ние не сме бланкисти, не сме привърженици на завземане на властта от малцинството. Ние сме марксисти, привърженици на пролетарската класова борба“. Завземането на властта е осъществено по най-безкръвен начин. Никога Ленин не е призовавал за разпалване на Гражданска война, а винаги е бил за разясняване сред масите, от опит да се убедят за пагубните политики на Временното правителство. В интерес на историческата истина е писмото  на Питирим Сорокин  подписано от него като „Приват-доцент при Петербургският университет и Психоневрологичният институт, бивш член на Учредителното събрание  и бивш член на партията на есерите“ и отговорът на Ленин във в-к „Правда“ от 21 ноември 1918 година под заглавие „Ценните признания на Питирим Сорокин“ /т.37,съч.5изд./. Питирм Сорокин заявява, че напуска партията на есерите и че политиката може да бъде обществено полезна, но и обществено вредна и ще се отдаде на науката и просвещението.  В отговора си Ленин споменава, че и в науката както в политиката може да се греши с реакционни философски възгледи влияещи на хората, че излизането от политиката е също политика. Честното признаване на политическите грешки е от огромно положително значение за хората, които са под влияние на партиите защото настъпват такива обективни условия, които заставят цели класи и слоеве да променят възгледите си и се присъединят към болшевиките и е лош признак за онези марксисти социалисти, който не разбират и не приема това. И днес обективният ход на историята, развитието на света изисква нов глобален порядък в полза на всички народи, което се отразява в политиката на Русия и Китай за многополюсен свят, суверенитет и привлича политически сили с различни цветове. В зависимост от поведението на властта се случват размириците и Гражданската война с кървави сблъсъци между „червени“ и „бели“, където има насилие, но и възмездие на угнетените. Не Ленин и болшевиките са виновни за чуждата интервенция. Все едно днес да се обвинява Путин за разширяването на НАТО до границите с Русия. Сега е популярна тезата, че не „червени“ или „бели“  са победили, а „трета сила“- Русия, държавността.  Но революцията няма само тази задача. Тя е призвана да реши проблемите породени от социално-икономическите условия, които за съжаление монархията, а след това и Временното правителсто след Февруарската революция  не могат  или не искат да разрешат  в полза на мнозинството от народа. От февруари до месец юли 1917 година се пропуска възможността   властта да премине по мирен път към Съветите на работническите, войнишки и селски депутати. И не болшевиките потъпкват мирният процес, които в началото са малцинство в  Съветите. Руската революция ражда тази най-демократичната форма на управление, която води началото си от революционните събития през 1905 година. Ако проблемите се решават „Кой глупак ще иска революция“ посочва  Ленин. Въпреки малцинство болшевиките стават изразители и се подкрепят от широко народно движение от недрата на руския народ, извън самодържавието и официалната църква , с вярата за един по-справедлив свят „За царство божие на земята“. /Александър Пьжиков,“Корни сталинского большевизма“/  За Русия по него време основни са аграрния и  въпроса за мира. Младата Съветска република с аграрната реформа оземлява селяните, в промишлеността фабриките и заводите преминават в собственост на държавата. Публикуват се  тайните договори на царска Русия с империалистическите държави. За първи път в историята, за ужас на империалистическите хищници, тя отказва да изпълни завоевателните им стремежи заложени в договора с Антантата след Първата световна война за разпределение на територии на Османската империя, според който се дава право да получи Източна Тракия и Проливите. Освен това  подкрепя  светското начало в революцията и национално-освободителната борба на Кемал Ататюрк срещу чуждата интервенция. Октомврийската социалистическа революция може да се нарече Велика, защото става опора и вдъхновение на угнетените по света, начало на национално-освободителните движения. Колкото до наименоването „социалистическа“ самият Ленин е имал резерви защото това е била целта, но за социализъм тогава не може да се говори с оглед на реалностите в Русия. Негови са думите, че “Никакво въстание не може да създаде социализъм , ако не е съзрял икономически“. Още в първите законови актове на новата власт са решени докрай въпросите за  равенство между хората- правата на човека, недопускане на дискриминация по класов, религиозен, етнически, полов признак. Ако в началото се пренебрегват стоково-паричните отношения, след Кронщадският метеж през 1921 година, историята доказва далновидността и прогнозната марксистка  диалектическа мисъл на Владимир Улянов заявявайки ,че „ние трябва да имаме друго виждане за социализма“. Възприма се идеята на Троцки и прилага на практика новата икономическа политика НЕП /СтоянМихайлов „Сталинският тоталитаризъм“/. Редица изследователи посочват, че това е най-демократичния период, когато се развива стопанската дейност. След смъртта на Ленин през 1924 година НЕП просъществува до 1929 година, когато е отменена административно. Утвърждава се държавната собственост и централизираното планиране като единствени белези за социализъм. През 1940 година за  реформи пледират стопански ръководители на крупни промишлени предприятия, но те не се осъществяват поради Великата Отечествена война, времето изисква строга централизация и организация, задача с която системата се справя успешно. В най- сурови  условия, на 7 ноември 1941, годишнина от Октомрийската революция Сталин провежда парад на „Червения площад“ в Москва и  войските отиват направо на фронта. Фашизмът е военно разгромен благодарение на единството на съветския народ и Комунистическата партия,  с цената на колосални жертви и безпрецедентен героизъм. След войната догматизма не е преодолян и нужните реформи в икономиката не се извършват. Това, че Й.Сталин отказва да се прави филм за К.Маркс не е най-голямата беда. Същественото е, че своите  теоретични постановки той обвива в марксистки понятия и подкрепя с цитати от Ленин, с което дискредитира истинския марксизъм и лениновото теоретично наследство, нанася непоправима вреда в мировозрението на народите в Съветския съюз и  Източна Европа, което има последици и днес. Популярна е тезата, че за бедите на Русия е виновна  „доверчивостта“ на руския политически елит към Запада в миналото и сега, което има някакво основание. По-вярно е, че остават неразбрани творческото мислене на Маркс, идейното богатство на материалистическата диалектика, дълбокото съдържание на неговото учение и както твърди американският политолог Пол Крейг Робъртс „руснаците забравиха поуките на Маркс за капитализма“. Например, той никога не е споменавал, че е достатъчно частната собственост  да се отнеме формално, с декрет като юридически акт от производителите, насилствено и  ускорено да се преобразува в колективна или държавна. Винаги  е твърдял, че за нейното отмиране ще бъде необходима цяла историческа епоха на развитие от капитализъм към комунизъм, а не след кратък преход, както е според „Краткия курс по марксисто-ленинска философия“. Това не попречи на „догматизираният марксизъм“ да го обвини и за краха на т.н „реален социализъм“. Учудващо е, че и сега  въпреки множеството научни изследвания и публикации, уважавани руски автори слагат на едно място робството, расизма, фашизма и болшевизма. Продължават да не се открояват разликите между болшевизма от  сталинизма, между фашизма и сталинизма и неволно се приглася на онези западни идеолози, автори на идеологемата приравнявняваща фашизма с комунизма. Премълчава се Лениновата постановака след Октомрийската революция, когато се извършва оземляването на селяните, че те от собствен опит трябва да се убедят в необходимостта от коопериране. Маркс и Енгелс винаги са били апологети на основното изискване- за честност и пред прага на науката да се оставят всички предвзети мнения. Научните  изследвания и изводи на Маркс, че „На всеки етап от своето  развитие  производителните сили изискват и съответните  производствени отношения“ са догматично интерпретирани и не могат да станат инструмент за реален анализ на действителните процеси в обществото и практическо решаване на наболелите проблеми. Вместо в диалектическо единство се смята, че с времето само производителните сили ще се развиват и доближават до вече достатъчно развитите  производствени отношения. Сега отново се твърди , че не тази сталинската догматика ,а марксистката теория  е виновна за краха на социализма от съветски тип и световната система на социализма. Иглежда сред научните среди и в Русия не е преодолян синдрома за съобразяване с политическата конюнктура и съществуващата вакханалия срещу Маркс водеща началото си от 90-те години. През 80-те години на миналия век съветски професори обясняваха, че социализма в Съветският съюз има свое „вътрешно развитие“. Пропуска се възможността да се използват постиженията на информационно-технологическата революция. Разминават се с постановката на Ленин, че „за победата на социализма е необходимо производителноста на труда да бъде равна или по-голяма от тази на най-развитите страни“. В икономическата политика това отстоява и Троцки, другата основна фигура в Октомврийската революция заедно с Ленин. Игнорират се разработките не само на руски, но и на чужди учени, включително и български, като академик Николай Ирибаджаков. Китайската комунистическа партия е обявена за ревиозинистична. Въпреки „Китайското икономическо чудо“, отношението към Китай не е променено и при Михаил Горбачов. Истинският марксизъм е неглежиран и не се познава или се познава само от „Краткия курс“. Не може да  намери друго сериозно обяснение Горбачов да предпочете вечеря с Маргарет Тачър вместо да се поклони и поднесе венец на паметника на К. Маркс в Лондон, както съобщиха навремето медиите. Това също може да обясни защо „перестройката“ започна отгоре с „гласност и демокрация“ , а не с реформи в икономиката, както направи Китайското ръководство с Дън Сяопин. На  икономически форум в Давос, Си Цзинпин „учудва“ света с изявлението, че „Икономическата глобализация създава проблеми, но това не е повод да се откажем изцяло от нея, а да смекчим негативните последствия и обезпечим нейните преимущества за всички страни“. Световни медии съобщават, че дори смятания за „човек от левицата“ нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман тълкува изказването на Китайският ръководител, като съюз на ръководителите на Китайската комунистическа партия с акционерите от гиганта Уол-Март за още по-големи печалби на транснационалните корпорации и в подкрепа на делокализацията срещу която преди се бореше Доналд Тръмп и сега Джо Байдън. Друг е въпросът дали само по този начин  ще решат вътрешните проблеми на САЩ, като в същото време се запазват политиките за превилегии на капитала и огромните неравенства. От думите на Китайският ръководител е видно, че той смята глобализацията като обективен процес имаща своите отрицателни страни, които трябва да се тушират. Но има и положителни, което  не трябва да бъде от полза само за една страна, американският  глобализъм. Тази фраза не е случайна, а политика  теоретично обоснована на основата на материалистическата диалектика-  теория, която с право носи името на Карл  Маркс, по думите на Енгелс и допълва: „Маркс беше гений, а ние в най-добрия случай-таланти“. Докато Маркс олицетворява единството между философия, социология и икономика, руски икономисти твърдят, че само политическото ръководство тогава е попречило Русия да бъде на мястото на Китай, на основата на техни разработки за Конвергенцията между двете системи, американската-капиталистическа и съветската-социалистическа. Но не се споменава, че „Китайското чудо“, китайската „Конвергенция“ се дължи на съвременният прочит на огромното творческо наследство на Маркс и Енгелс, прилагането на пазарните механизми по примера на Лениновия НЕП, което заедно с китайската културна традиция стават основни стълбове в политиката на Комунистически Китай. Може да е легенда, но медиите съобщават, че в края на живота си Дън Сяопин вдигайки ръце към небето изрича фразата, че Маркс все още не е доволен от него. В Русия, след 90 те години,  вместо политики за утвърждаване на държавата като регулатор на пазарните механизми, развитие на частното предприемачество и равнопоставеност на всички видове собственост се приема т.н „Вашингтонски консенсус“ за повсеместна приватизация, което се превръща в разграбване на държавната собственост.  Едната догма в теорията преди е заменена с друга по-лоша. И доколкото в условията на първата за определен период, при екстензивно развитие, се извършва ускорена индустриализация и Съветският съюз  става втората супер сила в света, то неолибералната догма е разрушителна. Русия става поле за експерименти на МВФ, шоковата терапия и финансов донор на Запада. Получават се неимоверни неравенства в обществото и липса на переспектива за ускорен икономически растеж. Вярно е , че за “новото мислене“ давление оказват чужди сили, американските спецслужби. Но вярно е и това, че те са използвали атмосферата, създадена от политическото ръководство на страната по времето на Горбачов и Елцин, който в Беловежката гора слага подписа си под документа за  разпадането на СССР/ 8 декември 1991г./ без да се съобразява с резултатите от проведеният всесъюзен референдум за запазване на Съветския съюз.  По-късно на 5 октомври 1993г. разстрелва сградата на Руският парламент и допуска в управлението консултанти, американски експерти-пазарни фундаменталисти. За всичко това Западът го обявява за най-големия демократ. „Каквото сам си направиш, никой друг не може да го направи“ казва една българска поговорка. Навремето руководителят на ЦРУ Алън Дълес  се е хвалил в тесен кръг, че той е причина комунистите да избиват собствените си хора, имайки предвид  репресиите при Сталин. Да се използва  политическата ситуация за агресии е запазен патент на тази организация. Красноречиво доказателство са водените от САЩ хибридни войни, цветните революции, евромайдана в Украйна, където справедливият гняв от дейността на украинските  олигарси се използва умело за осъществяване на насилствено завземане на властта от други проамерикански сили с нацистка окраска. Нима в болшевиките и Октомврийската революция са историческите корени да се настройват един срещу друг двата славянски народа? Не е ли Ленин този, който отхвърля всяко високомерие, шовинизъм и най-малкият опит за накърняване чувствата на малките народи като пагубни за единството на Русия?  Понякога с прилагането на революционните закони от болшевиките потърпевши са самите руснаци, но това е без зла умисъл, а за хармонизиране на отношенията нарушени при Царизма.  Сега новите демократи „забравят“, че Ленин още в Декрета за мира дава определение за Анексия, което е международно признато, като  насилствено завземане на чужда земя „без точното, ясно и доброволно изразено желание на народностите“. Американските ястреби, неокони и евробюрократите  обвиняват Путин за Крим, след като е известно, че 90 процента от жителите му желаят присъединяване към Русия. Управляващата руска олигархическа  класа  има ли определена вина за случилото се  в Украйна? Защото на въпроса „Какво става в Украйна“, може да се чуе отговора „Там хохолите правят нещо“. Подобна е ситуацията със санкциите срещу Русия, когато още Обама се хвали, че те подкопават  руската икономика, но заедно с тях се използва безотговорността, погрешната финансова политика на управляващите руски олигарси по  препоръките на МВФ, като се облагодетелстват финансовите спекуланти. Годишнината от Октомрийската революция светът посреща в точката на бифуркация, на кръстопът. Свидетели сме, че капитализма изчерпва себе си, не създава условия за повече демокрация, справедливост,  за разгръщане на  творческия потенциал на човека. „Свободното развитие на всеки е условие за свободно развитие на всички... Комунизмът като такъв не е целта на човешкото развитие, а необходим момент на еманципацията и отвоюването отново на човека”. Това е социалния идеал на Маркс. Капиталистическата система в каквито и обвивки сега искат да я представят, като „модерен капитализъм с човешко лице“ не може да осъществи този велик идеал. Фундаменталното откритие за „отчуждението на човека от труда“ при капитализма , което съществува и при т.н реален или държавен социализъм/държавен капитализъм ако сме по-коректни/, може да се преодолее с прилагане на икономическа демокрация, не само участие в управлението на работниците и служителите, но и собственици на средствата за производство. Тази идея е практически осъществима и не е чужда дори на апологети на класическия либерализъм за „съдружие на работници на принципа на равенството и колективна собственост върху капитала, с който осъществяват дейността си и труда под ръководството на мениджъри, които те сами назначават и освобождават“/Джон Стюарт Мил/. Тя не е в противоречие и с руската народна православна традиция на староверците, която не е само чисто религиозно явление, а имаща и гражданско значение. В глобален аспект политиката за хармонизация на международните отношения, за многополюсен свят, все повече се утвърждава. Един от архитектите на тази политика руският  мислител Александър Дугин отбелязва, че щом и той е в „черният списък“ за санкциите на САЩ, то лидерството в полето на идеологията и ценностите е спечелено. Русия при Владимир Путин отново става геополитически  фактор с който следва да се съобразяват. Но тя трябва да бъде и автор на друг модел, който да  противостои на съществуващата глобалната финансова система и да неутрализира хегемонистичните стремежи на САЩ. Още повече, че има пример, впечатляващия възход на Китай, новият Азиатски център на социално-икономическо развитие.  Русия не трябва  да остане  в периферията, а да бъде в ядрото на новата финансово-икономическа система в света. /Сергей Глазьев „Економика будущего“2016г/. Теорията за „циклите на натрупване на капитала и дългите вълни“ за обяснение на социално-икономическото развитие не е в противоречие с Историческия материализъм, а спомага още по-добре да се изясни историческия процес. Да се твърди , че Маркс е недооценил научно-техническият прогрес е най-малкото неуместно. Влиянието на технологичните революции за развитието на историческия процес е  в основата на марксизма както, че богатството е колективно творение след което се присвоява от собственика в съответствие със сложилите се производствени отношения. Маркс анализира противоречивата същност на капитализма, който от една страна създава богатство, а от друга нищета. „Капитализмът загнива като се развива“. Такъв е извода на марксизма и творческото наследство на Ленин, което все още не се разбира. Диалектиката като метод не кореспондира с идеята, че всяка нова теория  идва на „чисто място“. На Ленин е мисълта, че истински болшевик не можеш да бъдеш без да си чел и разбрал Хегел, че изучаването на противоречията е самата същност на нещата. Маркс за разлика от други мислители не отхвърля , а е критичен към изследователите преди него с цел  създаването на икономически условия за освобождаване на човека. Това се разбира от водещи университети и академии в света , където се преиздават трудовете на Маркс и се изучава неговото огромно творческо наследство непознато досега. Несправедиво и антинаучно е да се приглася на онези, които стават алергични само като чуят буквата “М“ тъй като  „марксистката теория претърпяла фиаско с краха на социализма“. Научно е по-вярна тезата на онези изследователи, че фиаско претърпя сталинската съветска система и нейните модификации в другите соц.страни, в която хората още през 80 те години постепенно изчерпват доверието си. Обществото се нуждае от реформи. Провали се Горбачовата перестройка и периода след 90 те години е белязан от още по-голяма идейна безпътица и  липса на сплотеност. Затова сега руски автори пледират за т.н социално-консервативен синтез, алтернатива  на либералната глобализация, като идеологическа основа на новата икономика и решаване на социалните проблеми в света  включваща нравствените ценности на всички религии, достиженията на социалната държава и устойчивото развитие. В съответствие с това следва да се изменят функциите на съществуващите международни организации или да се изградят нови алтернативни институции.  Надеждата е, че в този нов модел водеща няма да бъде„безчестната максима:  Всичко за нас и нищо за другите“по думите на Адам Смит, постулат  от зората  на  развитието на капитализма. На национално равнище се предлага т.н интегративен модел, който в икономиката, финансите и социалната сфера  включва държавното регулиране и стратегическо планиране, партньорство между държавата и частния бизнес в интерес на обществото, деофшоризация, нова данъчна и парично-кредитна политика, развитие на високо-технологичните отрасли, нано и биотехнологиите, мерки срещу прекомерните неравенства и увеличаване благосъстоянието на мнозинството от народа. На тази нова основа, развитието на Русия  ще бъде и условие за изграждане на Единно икономическо пространство. Това тя все още има шанс да  направи, защото има друга философия и морал, заложени в хилядолетната културна история в която са вплетени колективизма, солидарността и справедливостта. Нравствени ценности, които имат своето огромно значение и днес. Но глупаво ще бъде да се отрича марксистката теория като най-доброто научно обяснение на капитализма и да не се признава, че много от нейните изводи са актуални и днес. Дори идеолози и представители на глобалният капитал като Клаус Шваб основател и изпълнителен председател на Световния икономически форум в Давос признават, че глобалната икономическа система е пред колапс и е нужно да се замени с нова, един „капитализъм на заинтересованите“. И Маркс пише, че света не само трябва да бъде обяснен, „...задачата се състои в това, той да бъде изменен“. Новите гурута на капитализма се опитват да го изменят с един друг капитализъм с идеологическа основа протестантската етика и юдео-християнската религия на миналия просветен капитализъм, като пример за глобален просперитет в полза на хората. Както се казва този филм вече сме го гледали. Вече е видно, че „Революцията отгоре“ за което писа и българскят академик Никола Попов в книгата си “Капиталът срещу капитализма“, която се извършва  сега от новият съюз между индустралния капитал и част от финансовата олигархия, използващ националистическа риторика и справедливия гняв срещу статуквото, има за цел запазването на капиталистическата система  и едва ли ще реши проблемите на съвременните общества, които самата тя поражда.  Англосаксонскит съюз в основата на който са САЩ и Великобритания отново се стреми да прилага остарели политики от колниалната епоха. Тогава пробив в световната колониална система се извърши с Октомврийската революция заслуга за което имат руските болшевики, Ленин и неговите съратници. Непростимимо е това сега да не се признава  още повече в усилията за утвърждаване на многополюсния свят същността на който е суверенната държава. Този процес може да се ускори, но дали това ще се случи ще покаже бъдещето. Процесите в Русия се отразяват винаги на историческият път на страните, особено на България. Сега Русия също може да стане модел за развитие, да даде перспектива, каквато даде Великата Октомврийска Социалистическа революция за национален суверенитет  мир и просперитет.

С П О М Е Н

Колебаех се дали да споделя този спомен и реших, че трябва да го споделя не заради самия него а защото е свързан със събития от настоящето, може би и със събития в бъдещето. Той е от времето, когато в публичното пространство ежемесечно излизаше великолепното списание “A – SPECTO” списвано от невероятен журналистически екип с главен редактор Калина Андролова. Както е известно списанието бе забранено от колониалната ни администрация под давлението на получило печална слава сред широката публика „Посолството“. Тогава мой добър приятел нарече списанието „лайкучката“на българската журналистика. Споделям това защото по същото време се случиха и други неща имащи отношение в настоящето. Прочетох в бургаската преса, че в салона на Тракийското дружество ще се проведе дискусия по икономически проблеми отношенията между работодател –работник и всичко свързано с труда в най-общи линии с участието на експертен екип от синдикалната организация „Подкрепа“. В началото леко се смутих защото „Подкрепа“ бе известна в началото на прехода с нейният лидер ветеринарният доктор К.Тренчев с яростния си антикомунизъм и освобождаването по факса на стопански ръководители от периода на т. н комунизъм. Въпреки това интересът ми се засили още повече защото дълго време бях председател на дискусионният клуб на социалистите от общинската организация. Изкачих се по стълбите на горния етаж и се озовах в една неголяма зала с около 30-40 човека. Представиха и лекторите, млади хора включително Ваня Григорова настоящият кандидат за кмет на столицата. В същия момент в залата се появи млад човек и с бързи крачки се отправи към задните редове където бях и аз. Водещият обяви, че това е Калин Първанов също от екипа. Бях чувал за него много добри неща, познавах публикациите в неговия блог на левите социалисти и в списание A -SPECTO  и реших, че наред с виртуалното би било редно да се познаваме на живо и се представих. Както очаквах отношението бе естествено, дружелюбно и спонтанно като приятел от фейса. Има и хубави неща, които се случват едно общение и добронамереност, които не изчезват  а се потвърждават и в реалния свят, което дава  нов стимул и надежда че тепърва доброто и здравият разум ще надживее невежеството и злонамереността. Дискусията започна, изказвания и съображения, въпроси и отговори от екипа. Отношение взе и младият бизнесмен Живко Табаков сега кандидат за кмет и водач на листата на“Левицата“ в Бургас както се казва неведоми са пътищата господни. Направи ми впечатление вещината и конкретиката с която си служеха младите експерти от „Подкрепа“ за отношенията работодател и работник- изпълнител в една реална обществена среда просмукана от новият модел на стопанска дейност характерен за капитализма. В същото време не се употребяваха известни понятия от теорията на Маркс като експлоатация, собственост на средства за производство, наемен труд и ако се разбираше тяхното съдържание политкоректността на времето надделяваше. Затова взех думата и в края на дискусията споделих своята гледна точка, че няма нищо неудобно да се споменават тези понятия от марксовото теоретично наследство признато от научният свят в Европа и редица университети в света. Както бях написал по-късно в една публикация „Епистоларно наследство“ намерила място в книгата ми „Пулсът на времето“на въпроса към ръководителите на МЕГА проект преди години с издаването на 100 тома и разкриване на 135 хиляди страници от творческото наследство на класиците, от Кралската академия на науките в Нидерландия и Берлинско-Брандербургската академия, няма ли по този начин да се налее вода във воденицата на марксистите-ленинци от сталинският период отговорът е, че от значение е само принципа да се деполитизират и деидеологизират изследванията на Маркс и Енгелс до вчера повече въпрос на политическа вяра, днес да се осмислят в светлината на науката и предмет за анализ да стане духовният свят на двамата учени като допълват , че през първото десетилетие след смъртта на класиците няма причина и повод да се оспорва научният им принос. Когато това равнище на научно развитие след това се догматизира намаляват научните компоненти в техните възгледи, появява се разкол между марксизма-ленинизма, станал страж на политическа вяра и свободната наука изледваща наследството на две изтъкнати личности. Тогава при тази дискусия с екипа на „Подкрепа“ нямаше време да се постави този въпрос и се направи задълбочен анализ като се популяризира сред широката общественост. И ето сега при кампанията за местни избори на властта Ваня Григорова за първи път от 30 години излезе от обичайното русло и се даде публично отговор на въпроса „А сега накъде“ зададен в началото на прехода, от времето на Петър Младенов до наши дни, повтарян неведнъж и от други лидери на социалистите с липсващ адекватен отговор. Изглежда е дошло време за истинска промяна не на думи, а с конкретна програма и виждания   за структурни изменения и усъвършенстване на управлението на процесите в интерес на мнозинството от гражданите. Това вече се случва в европейски страни, където лявото заема своето достойно място в защита на обществения интерес. Първата голяма крачка у нас е направена. Преди шест години на корицата на списание A – SPECTO има забележително послание все едно че е написано днес - „ТРЯБВА ДА БЪДЕТЕ ПРОМЯНАТА, КОЯТО ИСКАТЕ ДА ВИДИТЕ“. Това вече е реалност, която следва да се развива в бъдеще.           

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА МАХАТМА ГАНДИ

 

                               „ Ако Христос е бил Князът на мира, Ганди не е недостоен  за    

                              това хубаво име. Но мира който единият и другият носят на

                               хората не се състои в пасивно приемане, а в деятелна любов

                               и саможертване. Аз се осмелих да посоча, че има по-малко

                              разтояние между ненасилието на Махатма Ганди и насилието

                               революционерите, които са негови преки противници,

                               отколкото смелото несътрудничество и робското спокойствие

                                на вечно приемащите, които са бетонът на всяка тирания и

                                 цимент на всяка реакция”

                                                                                                 РОМЕН  РОЛАН                                                                 

Навършват се 154 години от рождението на Мохандас Карамчанд Ганди /Махатма – Велика душа/, Символът на Индия за Национално освобождение и Свобода. Когато искаме да откроим личността, теоретичното наследство и делата на този велик човек изпреварил времето си, неговата философия, идейните възгледи и дела трябва да се върнем назад в историята  и проследим ситуацията, проблемите на  обществата в Европа и света . Това е периода на  Първата световна война 1914-18 г. преди и след нея, когато Ганди вече възмъжал, роден на 2 октомври 1869 година в Порбанар – Британска Индия, следвал право в Лондон, става адвокат и се връща в Бомбай 1891 година.  След две години отива в Южна Африка с намерение за кратко време, но остава там за дълго - 22 години. Живял извън Индия и опознал живота на Запад, още в Южна Африка той се опитва да приложи своята миролюбива философия, учението за ненасилствена съпротива „сатагряха“ или по негови думи „сатиагра“- въздържане заради истината, която е духът, силата на истината изключваща насилието, една енергия която овладяла масите и може да стане непреодолима сила в борбата за справедливост без да се пролее кръв, а само чрез несътрудничество с колониалните власти какъвто успех има, победа единствено чрез личното страдание. На външния натиск от управляващите се противопоставя не смирението и покорството, а твърдата воля за разграничаване от фалшивите кумири и лъжата обхванала обществения живот. Неговото смело несътрудничество, както посочва Ромен Ролан, е по-близо до насилието на революционерите отколкото „робското спокойствие на вечно приемащите, които са бетона на всяка тирания и цимент на всяка реакция“. Човек възприел тази форма на борба може да пострада физически и социално, да се лиши от придобивки, но да запази истината в душата си и придобие свободата си чрез страданието. Това което е същността на християнството, не случайно Ганди е известен с името „Индийският Христос“ и негови настолни книги са Библията и творчеството на Лев Толстой. Казват, че човек се познава когато започва да говори. Интервюиращи и слушатели на неговата реч посочват, че в първия момент са скептични като виждат един човек слаб, с мършаво лице и щръкнали уши да седи присвит на земята облечен най-просто с груб бял плат и малка шапцица на главата. Но всички съмнения изчезват, когато започва да говори и се разбира, че е стигнал в познанията си до  корените на християнството, че това е един мислител. Неговата мисъл идва от дълбините на душата му и никога не е изкривявана с някакво притворство и тайни, не прави нито един ораторски жест, общува с публиката открито, контактува непосредствено, започва без встъпление и завършва без заключение. След като сподели мислите си и каже всичко спира и се установява в един ъгъл, а в това време има буря от аплодисменти и акламации. Чужд на ласкaтелствата, мразещ празния шум, в същото време се оформя нова статия,  която ще бъде публикувана в неговото списание “Млада Индия“ /Young India/. Силата му е в единството на мисъл, израз и действие, открито е излагал- както той казва- най-смелите си планове без лъжи и измами, нарича себе си „идеен практик“ и това е причината да държи в ръцете си нишките на душите на триста милиона индийци по онова време. Разработва цяла програма за организация при прилагането на несътрудничеството, което включва отказ от всякакви придобивки и награди, почетни длъжности в управлението, неучастие в чужди институции, съдебната власт и образованието. Международните отношения не могат да бъдат други освен както са междуличностните отношения при хората на доброжелателство и любов към ближния, но  в същото време не се съмнява, че докато тази нова сила се приложи представителите на съществуващото статукво ще продължават да я пренебрегват и смятат за утопична, идеалистична, теоретична и непрактична. Ненасилието отхвърля омразата, зложелателството между народите, естествения ход на живота изисква единодействие и сътрудничество между индуси и мюсюлмани установяване на сърдечна дружба индо-мюсюлманско обединение за да може Индия да се управлява сама, целия свят да живее заедно, сътрудничеството и взаимопомоща да вземат връх над  омразата и противопоставянето. Познаващ нравите на Запад Ганди не може да скрие разочарованието си от алчността и преклонението пред Мамона –златния телец-парите, което убива човечността и признава, че Европа не изразява духа на християнството, а е в плен на духа на Сатаната, стига до извода, че науката и материалното благополучие не вървят заедно с морала и нравствеността, че Европа е християнска само по име и след Първата световна война лъжата е повсеместна, под мантията на добродетелността се шири експлоатацията на природните богатства от Великобритания и Франция , петролните полета на Месопотамия, стремежът да се завладее Сирия и дори президента Уилсън не успява да приложи своите известни 14 точки за след военното устройство на света. С прозорливия си ум, когато усилията на политиците са насочени само към материалното благосъстояние без да се утвърждава морала и нравствеността се създават условия за погубване на душата, тенденции за ново насилие и войни, което е в противоречие с изискването човешкото достойнство да се подчинява на един по-висш закон, на силата на духа. Още тогава прокламира, че е престъпна политическата икономия, която вреди на благосъстоянието на народа или тази политическа икономия, която позволява на една страна да ограбва друга. Ненасилието на Ганди, както той казва, не е насочено към англичаните, нито против Запада, а към установената система, несътрудничеството е насочено срещу материалната цивилизация, алчността и експлоатацията, които я придружават. Заедно с това признава, че в определени моменти и ситуации личността трябва да защити честта и достойнството си, затова трябва да се преодолее страха и се употреби оръжието на насилието, но и в този случай тези които вярват в насилието трябва да се учат да управляват оръжието и имат онази нравственост,  морал и непреклонна воля към добро, стремежът към наказание и отмъщение за стореното зло да се замени с опрощението, че служенето на ненасилието не е само за Ришите/мъдреците/, а за обикновените хора. За Махатма Ганди индийският национализъм не е нито разрушителен, нито едностранчив, нито нападателен, агресивен, а е спасителен и хуманен, като задачата се състои в смяна на управлението при което контролът да бъде в ръцете на народа като външна форма, но истинското преобразуване трябва да стане в неговото сърце. След дълги години на борба национално-освободителното движение се увенчава с победа, като  на 15 август 1947 година Британският парламент приема Акт за независимост и Индия, перлата в короната на Британската колониална империя, получава своята свобода. Новият министър-председател на Великобритания, след Уинстън Чърчил в края на Втората световна война, Клемент Атли  провъзгласява независимостта заедно с отделянето на Пакистан от Индия в отделна държава. Няколко месеца по-късно се извършва покушение срещу  Махатма Ганди на 30 януари 1948 година от индийски националист с обвинение, че е подкрепил  мюсюлмански Пакистан и предал интересите на индусите. Така по ирония на съдбата умира човека, който през целия си живот учи и възпитава за единство между мюсюлмани и индуси, прилагане на ненасилието в борбата с една единствена цел свободата на Индия. Това са само някои основни моменти от огромното публицистично наследство на Мохандас Карамчанд Ганди наречен Велика душа, символът на Индия за национално освобождение и огромната му роля за просвещението не само на огромни човешки маси в Индия, но и по света, защото много от неговите мисли, идеи и практики звучат актуално и днес, след един век, когато неолибералния капитализъм  по признание и на представители на глобалния капитал е в колапс и човечеството е изправено пред нови предизвикателства  на развитие за един по-справедлив многополюсен свят без стремеж от хегемонизъм и глобално господство, а на основата на сътрудничеството, мира и любовта, това за което мечтаеше и се бори Махатма Ганди вдъхнал нова енергия на милиони и надежда за по-добър живот. В тези усилия могат да намерят място и други теории и практики, които вярно отразяват обективната действителност, раждат се от живота и съществуват в света, трябва само да не се отричат и отхвърлят с предвзето мнение, както казват класиците на марксизма, а се подходи с разума на мъдреците. Философията на Ганди не се простира само до политиката, а обхваща и други сфери, отношенията между мъжа и жената, като биологични видове дадени от Бога и природата, което не кореспондира сега с опитите за прилагане на т.н джендър идеология на Запад и в документите да се пише родител 1 и 2. Ролята на семейството трябва да бъде възпитанието на децата в патриотизъм и родолюбие, чистота в помислите и праведен живот против пиянството и алкохолизма, платените плътски наслади и унижението на жената. Въпросът е да се намали работното време, което тогава в Индия  е 12 часа и в това отношение дава за пример Европа направила нещо добро, да се  увеличи свободното време за образование и култура, за морални развлечения. В управлението на обществените процеси, на партиите Лидерът според него трябва да отстоява своята гледна точка, защото колективните органи и масите често грешат, имат определена инертност, но той е призван да води и просветлява,  да носи отговорност и е почтено да „залага кожата “ при всяко негово решение. Времето опровергава тези, които искат да  чертаят „червени линии“ между историята и съвременността, забравят че всяко следващо стои на раменете на миналите поколения със свой принос в културната съкровищница на човечеството. Забележителни личности като Махатма Ганди оказват влияние и днес, като неговата страна е за нов подход по пътя към многополюсен свят освен на основата на суверенитет, обичаи и традиции, обществените интереси да имат приоритет пред частните. Съвременни политически лидери търсят в неговата философия и идейност отговори и успешни решения на сложните проблеми с които се сблъскват в ядрения век, защото от верния реалистичен анализ зависи  мирът на планетата. На икономическия форум „Владивосток 2022г“ Индия отново провъзгласява, че целия свят е едно голямо семейство и предлага не военен съюз между държавите от тихоокеанския регион, а тясно сътрудничество с Русия и Китай за  икономически и социален просперитет, за Азиатски 21 век.                            

 

От книгата ми „Махатма Ганди и Втората световна война“ изд. „Божич“ Бургас                                                                                      

ТРЕТИ МАРТ - Из дебрите на историята

 

 

ТРЕТИ  МАРТ

Из  дебрите  на  историята

Повод да напиша това заглавие и подзаглавие е създаването на инициативен комитет за провеждане на референдум за Трети март дали да остане национален празник или да бъде заменен с една друга не по-малко важна дата 24 май. Водещият пресконференцията евродепутат Петър Витанов спомена като  участници в инициативния комитет на движението за запазване на Трети март като Национален празник известни учени, Председателят на Б А Н академик Иван Юхновски, проф. Искра Баева преподавател в  СУ“Св. Климент Охридски“, много други хора на науката, общественици, журналисти. И не само това, в същото време в публичното пространство се дебатира и въпроса за премахване или не на паметника на Съветската армия в София. Отново българското общество е разделено по линия на историческото минало като остават на заден план остри социално-икономически проблеми, които чакат своето решаване за съжаление дълги години във времето на безкрайния ни преход. Още веднъж се потвърждава максимата, че глобалните изменения в света се отразяват като във фокус у нас, събуждат страсти, разкриват се черти от народопсихологията и идеологически нагласи всеки със свой минал опит и познания, които се налагат и от управляващите разминаващи се с историческата истина, не винаги съответстващи на обществената необходимост за решаване на настоящите и бъдещи проблеми. Една млада дама, а и не само тя например популяризира един дълъг списък на онези вреди, които е нанесла Русия на българите извадени от контекста на цялостния процес, да не говорим за по-задълбочен анализ и оценка на събития в духа на историческото време. Това разбира се е по-сложно начинание и рядко почти никога не се отчита. Известно е, че Трети март е честван като Ден на освобождението от турско робство, османско иго непосредствено след 1878 до 1944 година. Оказва се, че дори по време на Втората световна война между  Германия и Съветският съюз представители на Хитлеровия Райх, убедени нацисти отдават чест пред паметника на „Царя Освободител“ император Александър Втори в София. Няма да задълбочаваме за идеологическите мотиви, можем само да предполагаме, че войната се води не срещу Имперска, а Болшевишка Русия, както е записано в документите на Райха. Това може да бъде предмет на друг анализ за действителните причини и мотиви на управляващата тогава в Германия Национал-социалистическа работническа партия и нейната идеология в основата си с расовата теория и разширяване на жизнено пространство, милитаризация на икономиката с обещанието за огромни печалби на германския  крупен капитал.  След 1944 година по време на държавния социализъм „комунизъм“ както популярно го наричат сега, Трети март не е национален празник до 1978 г. когато отново се появява на празничния календар. Национален празник става през 1991 година. В кратката пресконференция се сподели още, че Трети март не е имперски празник на Русия въпреки, че датата на подписането на мирния договор между Русия и Турция 19 февруари /3 март по нов стил 1878г.в Сан стефано/ съвпада с възкачването на престола на император Александър Втори. Обикновено се забравя и не се споменава, че този договор е венецът на национално-освободителната борба  на българския народ през близо пет вековното османско иго. Показателни са думите от речта на Екзарх Йосиф I-ви при освещаването на желязната църква „Св. Стефан“ в Цариград/Истанбул/на  8 септември 1898 година : “...Преди половин век благочестиви християни за Отоманската империя и за света не е съществувал българинът, българска община, български език, български народ. Името българин бе изхвърлено из държавните архиви. Името България бе изличено из картите. Българският език бе изгонен от църквите, училищата и градищата. Оставаше още малко за да изчезне един народ, който в миналото е внесъл своята скромна лепта в историята на Православието, Христовата църква и културата на човечеството.....“. Екзархът говори за духовното освобождение на българския род започнало 1845-47 година с борбата на цариградските българи срещу гръцкото духовенство в рамките на Османската империя и разпространила се в България като в богослужението започва да се споменават само Иларион Макариополски, св.св.Кирил и Методий и пустинника Иван Рилски. В същото време се разгръща и хайдушкото движение четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър. Освободителното движение обхваща все повече слоеве от българският народ. На трети април 1860 година в литургията Иларион Макариополски за първи път не споменава името на Царигрдския патриарх. Фактически българската църква е възстановена след нейното провъзгласяване през IX век официално с фермана на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870. Българинът преживява двойно робство, на гръцкото духовенство и османското иго. Това се вижда от историята на нашите възрожденци, религиозни дейци и народни будители много от тях заплатили  с живота си. Във Фермана е записано: „ Учредява се църковна област с официалното име Българска Екзархия, която се управлява от Синод под председателството на главния в областта митрополит наричан Български Екзарх с устав по каноните на православната църква с пълна независимост без да има право Патриаршията/гръцката/ да се меси в духовните работи на Екзархията“. Избраното лице за екзархийският пост трябва да се одобри от турското правителство. По нататък се определят духовните области в които се включват градове и села от цяла България -Мизия, Тракия и Македония. Не всички населени места са включени в тази духовна карта, но ако православното население има желание единодушно или две трети от него да премине под ведомството на Екзархията , след като се установи това негово искане, то ще му се удоволетвори. Тази карта на новата Българска Екзархия с духовните области служи за основа на Сан стефанския мирен договор след Руско-Турската война от 19 февруари/3 март нов стил/1878 година. Можем само да си представим радостта на българите от всички краища на поробеното отечество. Задава се въпроса достатъчно ли беше да се изпълни само фермана на Султан Абдул Азис за националното ни освобождение. Подобно e съдържанието във въпроса на Пашата към Тодор Каблешков след неговия арест„ На Вас какво ви липсваше, че вдигнахте въстание/априлското въстание/, имахте всичко“. Има се предвид търговията по всички краища на империята,уважавани българи на турски служби и т.н. Отговорът на Каблешков е „Свободата“. Изключено е да си свободен ако си под властта на чужда държавна власт. Затова се казва, че Българската държава възкръсна на Трети март 1878 година и не бива да се противопоставя на светлия и лъчезарен празник, мил на всяко българско сърце 24 май като се предлага сега за национален празник, защото ако не беше държавата на Княз Борис I  да приюти учениците на Кирил и Методий и създаде необходимите условия нямаше да имаме Кирилицата, българската азбука и писменост. Политиките както се вижда от историята отминават по един или друг начин, но българският дух, вяра, писменост и език остават при всички геополитически промени и обстоятелства докато българското племе   съществува независимо от често случващо се да не може да избира в определени моменти нужните за своя просперитет управляващи. И за да сме справедливи, да не хвърляме вината за избора само върху гражданите, ще кажем, че за това състояние, което на практика се вижда, да се правят нескончаеми избори и да няма съществено изменение в резултатите основната причина не е в незрелия, глупав народ, а в системата на представителната демокрация при която гражданина участва само до урните като пуска бюлетината и след това системата го отстранява без да има възможност да влияе на процеса при взимане и изпълнение на решения касаещи неговата съдба. Време е да се направи следващата стъпка, която властно налага общественото развитие, да се утвърждава пряката демокрация с провеждането на референдуми, суверена да се произнася не като избира свои представители а пряко да участва и има отговорност за последствията от решенията си особено за национални цели.                  

НЯКОЛКО ДУМИ

Винаги, когато сме свидетели на събития около нас човек не може да не свързва с историята, процеси на които корените са в миналото. Едно такова събитие възхитило и учудило света е изпращането на Индийския лунен кораб „Chandrayaan_3”и луноход на Луната. Неволно се връщаме назад за да проследим този великолепен резултат на Индийския народ след дълги борби получил свободата си на 15 август 1947 година, което доказва още веднъж способността на всеки народ освободен от колониална зависимост да постигне удивителни резултати в развитието си. Така се случва с перлата в короната на Британската империя , която ако загуби Индия ще престане да същеатвува „като велика държава“ по думите на Уинстън Чърчил още през 1931 година. Той е душата на тази политика спрямо Индия, дори за утвърждаване на някои реформи с цел постигане на частично самоуправление. Още тогава твърдо заявява, че това което Индия е постигнала е изключителна заслуга на англичаните и ако се даде независимост „тя бързо ще се търкулне с няколко столетия назад, ще изпадне в състояние на варварство и само ще търпи лишенията на средновековието“. Ще ми се да цитирам една мисъл на Трухановски В.Г „У Чърчил живееше упорит колонизатор, който не искаше да се съобразява с промените станали в света“. Ако това се отнася за Чърчил какво да кажем за настоящето,  упоритата съпротива на корпоративния елит и администрацията на САЩ да запази хегемонията в света с всички средства  и също както тогава да прилага неизменните колониални политики далеч от реалностите на динамично изменящия се свят.        

 

ИНТЕЛЕКТУАЛЕН ДЕБАТ

Удачно е да се направи сравнение за интелектуалния дебат, връзката между философия и политика в Европа преди и след Втората световна война с настоящето състояние на Евроейския съюз. Преди Втората световна война през 1935 година доклад на тема „европейски дух, философия и европейско човечество“ изнася Едмунд Хусерл, витае вярата в духа на Европа изграден от философията на Платон до наши дни. След Втората световна война между  1 и 15 септември 1946 г. в Женева се провежда първата международна среща с участието на Жан Старобински, Жан Вал, Карл Ясперс, Георг Лукач, Морис Мерло –Понти, Люсиен Бенда, Жан Гаено, Жан Лескюр, Дени дьо Ружмон.В „Дискурсът за Европа“ изд. Дом на науката за човека и обществото,  2013 г.се твърди, че на срещата цари духа на травмата след войната и в синтезиран вид с извода на Жан Старобински, че „Анти Европа е в Европа, а не извън нея“. Проект за Нова Европа след войната като федеративен субект предвиждат Хитлер и Мусолини. Оказва се, че и създателите на  Европейската общност Роберт Шуман и Жан Моне са далеч от философските идеи  и  като  геополитически проект тя е плод на усилията на Труман и Сталин. В съвременния ЕС витае духа на „евроатлантическите ценности“  без да се анализира какво означава това от философска гледна точка и е видно, че  има сериозни противоречия, които предполагат  да се извършат дълбоки реформи. Съюзът да бъде реконструиран, както справедливо се отбелязва в публикацията на Фредерик Лордон „Да излезем от европейската безисходица“, Монд дипломатик,  20 март 2019 г. Определено може да се каже, че и сега звучат актуално думите на Жан Старобински „Анти Европа е в Европа, а не извън нея“. Философи и икономисти, не само от левия спектър, са единни в изводите си, че ЕС е в сериозна криза и тенденцията е тя да се задълбочава, че духа на онази  Европа от Просвещението е изгубен и трябва да се възроди с един нов договор между гражданите и държавата, където ще залегнат принципите на действителната демокрация деформирани в  западащия неолиберален капитализъм. Да се осигури участието на всеки в решаването на съдбоносни за него въпроси както в обществения живот така и в икономиката непосредствено в производството, преодоляване на силно централизираната парична политика и лишаването на местните органи на властта народно събрание, парламент от основни въпроси на финансовата и икономическа политика  причина за което са приетите европейски договори обслужващи определени групови интереси и отделни държави. За съжаление такъв интелектуален дебат не се води дори в предизборните кампании, а вниманието на политици и медии се насочва към второстепенни проблеми предимно от електоралната политика. Смята се например, че въпросите за представителната и пряката демокрация не са предмет на теорията и идеологията въпреки, че вече две години у нас се провеждат нескончаеми избори и демокрацията стига само до урните с пускането на бюлетината като се увеличава процента на негласувалите и  подкопава  легитимността на властта. Не намира място в интелектуалния дебат проблема с утвърждаване на демокрацията в икономиката, производството освен чрез участие на работниците и служителите в управлението, но и придобиване на колективна собственост на капитала,средствата за производство, справедливо разпределение на печалбата за което има превъзходни разработки и на български автори. Учудващо е, че левиците забравят примери от историята като Парижката комуна от 1871 година просъществувала няколко месеца, но доказала на практика що е  диктатура на пролетариата не само като насилие, както е популярно да се смята, а като решаване на редица социални въпроси за мнозинството граждани, възможността за отзоваване на народните представители по всяко време и оценката на техния труд в съответствие със заплащането на работника. Сигурно това са съществени  причини тази първа власт на труда в историята на човечеството да е удавена в кръв с разстрела на последните комунари на гробището Пер Лашез. Незаобиколим фактор в интелектуалния дебат е марксизма, но не онзи догматизиран марксизъм популярен сред широката общественост при който научните стойности са заменени с политически лозунги и вяра за който големия наш философ проф. Добрин Спасов има великолепен анализ в стихотворна форма начало на книгата му „Догматизъм и антидогматизъм във философията“ издадена в далечната 1984 година, но актуална и днес.

Догматизповед

Аз бях тогава войнстващ догматик,

сега съм просто....“изпращяла ряпа“,

но мога на просташки прост език

да ви разкажа спомена натрапчив,

как силно се напъвах с боен вик

да ви громя, да властвам и ...да лапам

и колко по-голям бях католик

от всякакъв и всеки римски папа,

как даже и Маркс да би ми се явил

със своята борба за хуманизъм,

аз непременно бих го обвинил

в „антипартийност“и в  „антимарксизъм“...

Да, бях тогава войнстващ догматик

(не бях тогава „изпращяла ряпа“)

далеч на изток и ...дори на запад  

Анализът продължава с предупреждението, че може да се злоупотреби с обвинението в догматизъм, да се отхвърлят стари истини с нови заблуждения и най-страшното „догматизма“ да се използва като синоним на „марксизма“. Пророчески слова като виждаме сега как тази тенденция продължава да се развива от учени и политически лидери с изразите, че „марксизма“ са го преживели, познават го от практиката, действителния живот в Съветския съюз и другите страни от т.н реален социализъм наименуван по-късно държавен социализъм, поради тази причина го отричат и няма смисъл  отново да се връщат към него като научна теория. Забравя се, че този въпрос за научната стойност на марксизма отдавна е разрешен с изпълнението на „мега проекти“ с издадени от световни академии на повече от сто тома и съхранили огромното творческо наследство на Маркс с още хиляди ръкописни страници очакващи своя изследовател. И съвременната история потвърждава правдивостта за капитализма, стремежът към милитаризация и огромни печалби, да осъществява своите интереси и господство чрез политически натиск и войни, още една причина марксизма да се недолюбва от своите отрицатели приемаайки, че войните винаги ще съпътстват човечеството. Но колелото на историята се върти и се изменя динамично ситуацията в света, противоречивата обективна действителност изисква  друг поглед на ставащото и други решения в международен и особено във вътрешен план за преодоляване господството на капитала над труда, повече хуманизъм в отношенията и разгръщане творческите възможности на човека каквато е същноста на марксизма. С изменение на отношенията в обществата се изменят и отношенията между държавите, когато печалбите не ще бъдат цел на всяка цена обсебни от отделни личности и корпорации добили огромни финансови средства повече от бюджетите  на отделните страни и стремящи се да  изместят функциите на държавата. Експлоатацията на природните ресурси да бъде под строгия контрол на суверенни държави в интерес на народите, когато ще отпадне по принцип  необходимостта от такова средство като войната и предимство ще има солидарността и взаимопомоща в обективно глобализиращия се свят. С промяна, реконструкция не по вертикала, а по хоризонтала ЕС има потенциал със своето културно, образователно и технологично равнище да бъде  водещ фактор в новия многополюсен свят без хегемон или ако има такъв ще бъде със съвсем други функции не да господства и експлоатира, а да утвърждава равноправни взаимоотношения за развитието на всички. Казват, че Христос е първият комунист роден от раннохристиянския свят и негови ще бъдат последните думи в историята. В интелектуалния дебат ще се преплитат множество идеи за нови политики, но трябва да се признае, че Маркс в своето  творчество с помоща на материалистчската диалектика и логика разкри механизмите за експлоатацията на човек от човека и реалната възможност за друга социологическа система,  която ще даде простор за творческото му равитие. Всяка страна в този нов  свят ще живее със своите традиции, обичаи , културно наследство, но за нейния просперитет ще се прилага и нещо универсално от марксизма творчески развит в съответствие с реалностите, каквато е практиката в Китай и към средата на  века социализма с китайска характеристика да прерастне в хармонично развита социалистическа държава.