петък, 21 септември 2018 г.

НАПРЕД КЪМ ДОБРИЯ КАПИТАЛИЗЪМ


Може да има и друго заглавие, като „към капитализъм с човешко лице“. Така или иначе и двете отговарят на темата, която днес вълнува всички в съвременния  свят, накъде се отправя взор за да се реши задачата за бъдещето на Човека. Това, което е вълнувало Карл Маркс и е същността на неговото творчество. Преди 150 години на основата на тогавашните обществени отношения той разкрива механизмите на новата капиталистическа система родила се в недрата на старата феодална. Сравнявайки лозунгите на Френската буржоазна революция стига до извода, че свободата, равенството и братството са далеч от действителността и човек въпреки по-свободен, в новите производствени отношения отново е в подчинено положение в съществуващата  иерархия, отчужден е от своя труд и експлоатиран, всички онези признаци харатеризиращи системата на капитализма. Сега в началото на 21 век след поредната икономическа криза през 2007-8-а година,  въпреки оптимизма за растеж, светът продължава да живее със страх от нова още по-разрушителна криза. Видни икономисти и финансови анализатори посочват, че след капитализъм 1.0; 2.0; 3.0 идва ред на капитализъм 4.0, където има засилено участие на държавата в сътрудничество с частния сектор за развитие на икономиката по примера на Китай. Стив Банън, главен стратег и идеолог в кампанията на Доналд Тръм за Президент, пледира  движението за национален суверенитет да има специфични черти за всяка страна по примера на Китай като „социализъм с китайска специфика“. Нещо повече, говори да се разшири социалната база на Републиканската партия като се привлече работническата класа. Заедно с това като идейна основа наред с национализма да бъде и юдео-християнската религия за обновяване на неолибералния капитализъм на М.Тачър и Р.Рейгън, да стане отново привлекатаелен като „Американска мечта“. Стив Банън прогнозира, че бъдещето няма „ляво“ и „дясно“ и в Италия например е реализирана неговата формула за коалиция във  властта. Големи са надеждите за „Алтернатива за Германия“ и в други европейски държави, където инициативата в политическия живот за промяна имат консервативни сили. Разделителната линия сега, както пишат и наши автори, е между неолибералното статукво  и националните държави, конституционния ред , суверенните народи и по тази ос всеки трябва да се определи. Геополитически анализатори  разсъждават, че и Левицата у нас не трябва сега да се ориентира към социализъм, а че ни е необходима буржоазно-демократична революция в чиито рамки социалистите трябва да намерят своето място, ако наистина са социалисти. Трябва ли сега да се говори за социализъм, защото както казват други леви политолози, идеята за  социализъм още никой не се хваща да я обясни днес. Въобще, какво да напишат на знамената си Левиците, когато се разраства движението за национален суверенитет и увлича все повече хора.  Те трябва ли да подкрепят това движение? От друга страна са  назрели и презрели обстоятелства, които изискват леви решения. Историческата необходимост може ли да обедини субектите на тези две основни тенденции? Може, защото са родени от действителността с едно условие, да се разчетат правилно знаците. Нима не трябва да се подкрепя необходимостта от утвърждаването на многополюсен свят, като се  развива взаимно изгодното сътрудничество на суверенни нации против който и да било хегемон с неговите егоистични интереси. Може ли капиталистическата глобализация на световно ниво да реши реалните социални проблеми на отделните народи само с едни регулации и дори световни данъци като се знае, че вродени характерни черти на съвременния капитализъм са поглъщанията на малките от големите корпорации, банки и краткосрочните инвестиции с цел бърза печалба, разрушителните политики спрямо околната среда и изчерпване ресурсите на планетата, въпроса за властта, чрез която сега управляващата класа упражнява и не иска да чуе за промяна на доходоносната собственост,  изкупуването на собствените акции да се счита за връх на икономическо развитие и т.н. Проблемът на капитализма не е само преодоляване на неравенствата, колкото и важно да е това, а премахване на редица други обстоятелства, които спъват творчесвкия потенциал на човека. По своята същност Левиците  са носители на промяна в интерес на мнозинството. Нима „държавата на благоденствието“ в Европа след Втората световна война не е плод на силни леви партии и движения? Същото се случва и в САЩ 29-30-а година на миналия век, когато силно профсъюзно и работническо движение е причина и  гарант за „новия курс“ на Фрнклин Делано Рузвелт. И сега това  обстоятелство не е изгубило своето значение. Съвременното развитие на капитализма изисква да се трансформират институционално структурите осигуряващи господството на капитала на който обществата в момента се явяват като заложник. Затова призивите Левиците да бъдат на резервната скамейка, не са най- адекватни. Заедно с националния суверенитет са необходими и силни Леви партии и работнически движения за решаване на социално икономическите задачи в полза на мнозинството. А защо да няма революции за промяна към социализъм?. Какво искаха хилядните митинги в началото на т.н преход? Нима искаха капитализъм. И кой им го обеща, а след това го умъртви? Обещаваха им, че всички ще ходят на Канарските острови, а държавния социализъм представяха с картата на България осеяна с черепи. Ако бъдем справедливи, в същността си хората  искаха повече демокрация и социализъм? Можеше ли тогава да се извърши трнсформация на държавната собственост с оглед самите производители, трудовите колективи да бъдат и собственици? Такъв опит бе правен формално и преди, но  можеше да бъде подплатен икономически и финансово, за което е имало предложения. В този смисъл беше ли пропуснат  историческия шанс за положителна промяна поради теоретичната слепота и нагласата на субективния управляващ фактор в онзи момент?. Не става въпрос само за нас, а за цялата соц.система и най-вече Съветския съюз. Ако сега Левиците съвсем са заглъхнали по ред причини проблемите ще се решават от други, както често се случва десни партии да имат леви социални програми, като в Полша или Орбан в Унгария. И в Русия победи патриотичния капитализъм на „новите либерали“ и у нас българската средна класа бе умъртвена и българският капитал не се възпроизведе естествено, а с грабеж. Но  презумцията, че сега патриотичния олигарх, като по-отговорен ще ни изведе на светлия друм е най-малко утопична. Действителността е различна и динамична. Оказва се, че  националния суверенитет без Леви решения не е в състояние да разреши проблемите. Всичко ще бъде само на думи, едно „ехо“ за социална справедливост, докато продължава капитала да е извън контрол и да няма вероятност трудовите колективи да бъдат собственици и участници в управлението. Още на времето Ленин бе казал, че трябва да имаме друго виждане за социализма.  Социалистическата партия също е нужно да намери своето място за да не свири само втора цигулка, a да бъде водеща политическа сила за промяна на статуквото. А какво е статуквото? Твърди се, че у нас имаме нещо друго, различно от капитализма, неофеодализъм с бойкоборисовски абсолютизъм. Не е ли и това „нещо друго“ в резултат на прилагане на неолибералните постулати , на Вашингтонския консенсус? Това е същият капитализъм, но в неговата периферия изроден до крайност. И дизайнерските вкусове на наши крупни бизнесмени са в стил „Людовик XIV“, но те са далеч от аристократизма. Това е проекция на манталитета на световната олигархия и мениджърски елит, които се къпят в охолство много повече от времето на феодализма, но това в действителност не е феодализъм. Максимата у нас е защо могат ТЕ, а НИЕ не. Това е съвременния капитализъм, наречен „с човешко лице“, вероятно за да се прикрие неговата хищническа същност, настоящето лице  на нашата „патриотична буржоазия“. Интересно, защо създаденото богатство е спряло някъде и не се „просмуква надолу“?. Оказва се, че в ЕС сме само по докумененти, не съответства нито с данъчната система, нито с доходите и растящите неравенства. Една периферия на богатите капиталистически държави, бивши метрополии, които няма как да имат интерес да решават нашите икономически, а още повече социални проблеми. Не трябва ли това да се има предвид, когато се обсъжда „Визия за България“?. Но това не може да стане ако няма градивен критичен поглед да се анализира вярно миналото, настоящето, а още повече да се чертаят бъдещи политики и действия. Нима във„Визия за България“ ще бъде погрешно да се посочи, че БСП има определена вина и е в дълг пред българския народ, че в началото на промените не е поставила отговорно икономическата проблематика, както справедливо отбелязва в словото си Ал. Лилов в Сорбоната по повод 20 годишнината от „Кръглата маса“. Следствие на това в Конституцията липсват гаранции в защита на държавната, кооперативна, общинска собственост, а само частната собственост е неприкосновена. И как тогава ще се предлага/каквито гласове има/ с такъв текст Конституцията да бъде знаме в политическата работа на Социалистическата партия. Това сигурно не се харесва на определени хора, които препоръчват великолепните анализи за разрухата и деиндустриализацията на България по време на т.н преход, да се четат предимно от „соросоидите“ като основни виновници. Това няма да  повиши доверието към БСП. Има основание да се смята, че ако продължава така и лявото в лицето на БСП може да изтече в канализацията на историята както това се случи с дясното СДС. Българският народ винаги е бил потърпевш от погрешните решения управлявляващата буржоазия през миналия век като преживява три национални катастрофи, която повече слуша гласовете отвън вместо гласа на собствения си народ. Георги Димитров също говори за „патриотичните индустриалци“, но и за „нашата пършива буржоазия“. Обективните анализи на наши и световни учени показват, че страната не е имала по-възходящ исторически период в своето социално-икономическо развитие от периода на държавния социализъм/ без да спорим  дали е бил държавен социализъм или държавен капитализъм. Неговите отрицатели сега го наричат омразния комунизъм/. Това са изживени неща. Реалността изисква да се смени парадигмата, обединяване на усилията за цивилизационния ни избор, за демократизация на ЕС, в движението „Демокрация за Европа“- ДИЕМ 25 основано във Виена от бившия министър на финансите на Гърция Янис Варуфакис. Това са основни неща за промяна на средата в която живее човек, условие за неговото възпитание в дух на демократизъм, солидарност и социална справедливост, качества необходими за бъдещ просперитет. „Визия за България“ сега се обсъжда като конкретна програма. Но предложена на обществото, в нея не могат да не залегнат идеологическите основания на Социалистическата партия, които следва да  визират  един по-дълъг времеви период 20-30 години. Множеството предложения могат да залегнат в  конкретна програма,  в политиките за десетилетие, изпълними в зависимост от реалностите и обстоятелствата. Tрябва да искаш, както казва Маркс, „невъзможното“ за да получиш „възможното“. Продължаващата световна криза с военните конфликти и засилващите се търговски войни  отново дава исторически шанс  да се преодолее капитализма, но това не може да се случи с формули от минали периоди, което се доказа през изминалите близо 30 години, нито с това да не се забелязват битките между труда и капитала.                

вторник, 8 май 2018 г.

147 ГОДИНИ ОТ ПАРИЖКАТА КОМУНА


Тя не е кръгла, юбилейна годишнина и някои ще кажат защо сега трябва да се споменава. Но когато се отбелязва 200 години от рождението на Карл Маркс ще бъде непростим пропуск да не се спомене и първата  власт на Труда в историята на човечеството. А точно това се случва, като че ли творчеството на Маркс е нещо отделно, което касае само философията и анализите в историята сами за себе си, а не и претворяването им в дела, което е основното послание на 11 тезис за Фойербах от неговите ръкописи, че „философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“. Доказателство за това е възникването на Парижката комуна още в зората на работническото движение, породена от комплекс вътрешни и международни причини при които се развива историческия процес в Европа, света и конкретно във Франция. Това е също едно неопровержимо доказателство, че тази революция не е „отгоре“-плод на някакъв заговор и криминален интерес на определена група, както някои историци и политолози тълкуват революциите и историческите събития. На 19 юли 1870 година, когато започва Френско –Пруската война, Генералния съвет на международната работническа асоциация възлага на Маркс да напише възвание във връзка с тази война. Ето какво пише Маркс:“... Докато официална Франция и официална Германия се хвърлят в братоубийствена борба, работниците от двете страни си разменят послания за мир и дружба. Само този велик факт нямащ равен на себе си в историята открива изгледи за по-светло бъдеще. Той доказва, че в противоположност на старото общество с неговата икономическа мизерия и политическо безумие възниква ново общество, чийто  интернационален принцип ще бъде мирът, защото у всеки народ ще господства един и същ принцип- трудът“. Това е основната идея на членовете на международната асоциация, защото външната политика, която Интенационалът води се характеризира с това, че „Простите закони за нравствеността и справедливостта, които трябва да регулират отношенията между частните лица, да станат висши закони и в отношенията между народите“. Това е написано преди 147 години. Потвърждние на това е и събарянето на Вандомската колона - символ на завоевателни войни и омразата между народите. През този век и половина освен регионални конфликти, човечеството преживява и  две световни войни с колосални жертви. Можем да сравним със сегашното състояние в международните отношения, когато властващите неолиберални върхушки и финансовия капитал отделят все повече средства за въоръжаване, за „отбрана“. Отново намират измислен  враг- Русия и го определят като агресор, рисуват го с най-черни краски, подклаждат с лъжи и инсинуации враждебност между народите. И тогава, с фанфари се прогласява отбранителната война на Бисмаркова Прусия срещу Франция, но скоро тя се превръща в завоевателна. Луи Наполеон е пленен след битката при Седан, Втората империя отива в историята. От Франция са откъснати Елзас и Лотарингия и са наложени огромни контрибуции. В Париж и други градове народът се вдига и на 4 септември 1870 година се установява Френската република. Във второто Възвание на Генералния съвет на международната работническа асоциация, отново възложено и написано от Маркс, се поздравява републиката и в същото време се посочва, че Временното правителство съставено от прононсирани орлеанисти и буржоазни репубиканци и с разпредлението на функциите между неговите членове не предвещава нищо добро. Такъв задълбочен анализ прави Маркс на сложната обстановка в която не всеки може да се ориентира и  в това се крие неговата далновидност и прогностична мисъл. Още в началото Временното правителство отказва да проведе демократичните промени, които се предлагат от леви републиканци и  въоръжаване на народа за отбрана срещу прусаците. Въпреки това “отдолу“ се избират т.н наблюдателни комитети, които да подпомагат и контролират новата републиканска власт. Избира се Централен комитет с предстваители във всички райони. Париж е обсаден от прусаците и поставен на колене.  Временното правителство е изправено пред дилемата или да въоръжи трудовият народ на Париж и изпълни националния си дълг или да се превърне в правителство на националната измяна. Целият процес след това доказва съглашателската и предателска политика на това правителство, което Маркс подробно описва и анализира в „Гражданската война във Франция“. Това не Ви ли напомня драги читатели за една друга революция 46 години по-късно в Русия, за която Ленин писа, че комунистите „стоят на плещите на Комуната“ и че тя има неоценим принос като опит, за това което направи и не успя да направи. Още с първите мероприятия в социално- икономическата област Комуната доказва, че е готова да осъществи онзи кардинален поврат в организацията на производството, който Маркс нарече “възможния комунизъм“- предаването на всички затворени фабрики и работилници  в ръцете на работнически асоциации при условие, че се заплати обезщетение независимо дали капиталиста е избягал или е прекратил работа. Ето какво пише Маркс: „Работническата класа не чакаше от Комуната чудеса. Тя не мисли с „декрет на народа“ да въвежда готови и измислени утопии. Тя знае, че за да извоюва своето освобождение, а заедно с него онази висша форма към която съвременното общество неудържимо се стреми поради собственото си икономическо развитие тя ще трябва да води продължителна борба, да преживее редица исторически процеси, които съвсем ще преобразят обстоятелствата и хората. На работническата класа предстои не да осъществява някакви идеали, а само да даде простор на елементите на новото общество, които вече са се развили в недрата на старото сгромолястващо се буржоазно общество“. Когато среща по думите на Енгелс, широко разпространения в края на седемдесете години на 19 век  сред някои французи „марксизъм“ той казва:  „знам само това, че аз не съм марксист“. Това е Маркс. И близката история показва как под „марксизъм“   се осъществяват съвсем други практики. Без да сме съдници,  не може да не се признае, че това което Комуната направи с  предаването на собствеността на фабриките и работилниците в ръцете на работнически асоциации, за нова организация в производството т.е за колективното управление на капитала и разпределение на дивидентите, не се осъществи след последвалите революции. И докато за времето, в онзи момент  има някакво оправдание това да не се направи, с недостатъчната материално-техническа база и ниско равнище на култура, то още преди  кризата на т.н държавен социализъм нищо не пречи създадените огромни материални активи да се предоставят на трудовите колективи, но не само формално каквито опити имаше у нас. Вместо това се извършва криминална ревоюция „отгоре“, повсеместна приватизация с отрицателни  последици, в ущърб интересите на народа. Маркс не изключва, че има периоди при които колелото на историята се връща назад, имайки предвид реставрацията на френската камара на депутатите от 1815-16 година. Редица са социално-икономическите мероприятия на Комуната, с което заслужава признанието на широки слоеве от средната класа- търговци и занаятчии, на селяните обложени с допълнителен данък следствие контрибуцията от пет милиарда, която трябва да се плати на прусаците. Премахва се нощния труд на хлебарските работници, практиките работодателят да бъде едновременно законодател, съдия и изпълнител за намаляне на работната заплата, изравняват се заплатите на жените и мъжете в учителската професия и общото им увеличение, на работническте събрания се поставя и въпроса всеки трудещ се мъж и жена навършили съответно 60 и 55 години да получават пенсия като „стари войници в служба на цивилизацията“. На Маркс принадлежи и оценката  за неизбежното зло революциите да издигат и хора „от друг сорт“ и   че на Комуната не достига времето да се отърве от тях. Църквата е отделена от държавата и образованието. За първи път в историята всички длъжности отгоре до долу са изборни с възнаграждение равно на работническа надница. Избраните носят отговорност пред избирателите за ангажиментите, които са поели и могат да бъдат отзовавани по всяко време. Седемдесет и два дни Комуната изгражда новото общество въпреки съпротивата на стария Версай и Националното събрание, където са представители на всички режими отживели времето си. Сега когато се чете за дейността на Комуната и Международната работническа асоциация много хора си представят, че тази асоциация е ръководен централен орган, място на тайни дружества и съзаклятници, чийто плод е Комуната. Това може да се роди казва Маркс само в „полицейския буржоазен разсъдък“. За съжаление и сега така се опитват да обясняват големи исторически събития  известни историци. През настоящето честване на 200 годишнината от рождението му на научни конференции, симпозиуми и кръгли маси Маркс е представен като философ, икономист или  революционер, но пропускат да го споменат като виден социолог. Други го признават единствено като литератор- есеист или, че е творил в друго време, анализите му характеризират отделна страна и нямат тази универсалност за пробразуване на обществата. Разбира се няма никаква научна  стойност и реализъм да се смята, че всички страни ще стигнат до социализъм по един образец без да се отчита не само равнището на икономическото им развитие но и културно историческото им наследство, като например колко опорни точки в миналото има всеки народ за развитие на действителна демокрация. Но във всички случаи фундаментални ще останат откритията на Маркс, неговият материалистески диалектически метод за анализ, който с право носи неговото име както казва Енгелс , въпросът за „отчуждението“ на човека от труда, че той не е само биологичен индивид а човешката същност в своята действителност е съвкупност от всички обществени отношения, за взаимовръзката между нещата, отношението битие и съзнание, икономическа база и надстройка, за което Енгелс споделя, че този проблем за взаимодействието и влиянието на надстройката върху базата не е достатъно осветлен от тях, но във всички случаи когато се говори за дълъг исторически период икономическата проблематика има безспорно предимство. Достойно се отбеляза 200 годишнината  от рождението на Маркс на държавно равнище в Китай,  оказва се заслужено признание на неговото творчеството като се дарява и бронзова статуя открита в родния му град Трир. Може да се каже, че големите успехи- “Китайското чудо“ се дължат и на универсални истини открити от Маркс съчетани в диалектическо единство с основите на китайската философия и културно-историческото наследство на страната. Погрешно е мнението, че марксизма като плод на западната култура  не може да има нищо общо с Изтока. Китай опровергава това твърдение. Дори с основни познания за културно-историческото развитие на Китай всеки може да  намери сходство с  идеята за хармония в конфуцианството и вечното движение и трансформация  заложени в даоизма с материалистическата диалектика, че нещата не са застнали, а са в процес на взаимодействие и изменение. Нищо чудно, че семената на откритията на Маркс намират благодатна почва и огромното богатство  на неговото  творческо наследство. Парижката комуна е практическа реализация, първи опит в човешката история за нова организация на производството и нов морал в обществото. Като велик мислител Маркс е признат още тогава. По думите на Енгелс „...Маркс стоеше по-високо, виждаше по - далеч, обгръщаше  с погледа си повече и по- бързо от всички нас. Маркс беше гений, а ние в най-добрия случай- таланти“. Сега се признава за мислител на хилядолетието и най-виден интелектуалец на всички времена. Но в сянка стои оценката му за честността, която той смята за  най-висше човешко качество. Вярно е, че пролетариата за който той говори като носител на новото общество вече не съществува в този си вид, но липсва в дискусиите, че неговите цели сега стават цели на по-голямата част  от човечеството или осветляването на лъжливата представа, за страха от диктатурата на пролетариата, че тя е само едно въоръжено насилие. На това Енгелс отговаря“...Е добре господа, искате да знаете как изглежда тази диктатура? Погледнете Парижката комуна. Това беше диктатура на пролетариата“. А нима сега, в съвременността са решени антагонистичните противоречия между наемният труд и капитала въпреки неимоверното развитие на науката и технологиите. Те се  задълбочават  особено по време на кризи, които периодично връхлитат още от времето на Маркс. Сега не господства ли собствено–менъджерския елит в производството, управлението и разпределението на създаденото богатство, като неравенствата в света са неимоверно увеличени. Няма защо да се учудваме, че Маркс става все по-актуален. Обществата се нуждаят от правдив анализ и адекватни действия. Учудващото е, че се завоалират, дори  отричат  исконни истини в неговото творчество и то от Левиците в Европа. Не е далеч от истината, че  това е една от основните причини за плачевното им състояние. В своя исказ той е язвителен и безпощаден, разкрива по забележителен начин същността на нещата в интерес на истината и спрведливостта. В този смисъл ще бъде винаги актуален и незаобиколим в анализите за съвременността и за бъдещото по- хуманно устройство на света. Това качество на Маркс се проявява и в блестящият му анализ за Парижката комуна в „Гражданската война във Франция“. Първият интернационал основан 1864 година- тази международна работническа асоциация, където Маркс е секретар-кореспондент за Германия и марксизма е в основата на нейната дейност. Въпреки малцинство, нейни представители са най – активните членове на Комуната, инициатори на социалните и икономически мероприятия. Класовата омраза на обединените усилия на управляващите в Германия и Франция срещу дръзналия наемен труд да защити своята първа власт в историята,  намира своя най зловещ израз в погрома над Комуната и народа на Париж между 21 и 28 май 1871 година и влиза в историята като „Кървавата седмица“. Не крещят ли със своята жестокост и зверства   събитията случващи се тогава и през тези 147 години до сега, когато под защита на „цивилизацията“ и „демокрацията“ се извършват най- ужасни престъпления. Всяка нова криза в класовата борба - пише Маркс- между присвоителите и производителите на богатството все по- ярко се проявява така. Сега  това определение „класова борба“ не е в лексикона на Левиците, но един от най-богатите хора в света Уорън Бъфет го употребява без да се смущава и заключава, че в тази борба те ще победят. Не може да се каже повече от написаното от Маркс на 30 май- два дни след разстрела на последните 200 комунари в гробището Пер Лашез, че „...работнически Париж с неговата Комуна ще бъде вечно честван като славен предвестник на новото общество...неговите палачи историята още сега е приковала на онзи позорен стълб, от който ще бъдат безсилни да ги освободят всичките молитви на техните попове“.  И гениалният поет и революционер на  българското национално освобождение Христо Ботев,  вдъхновен от Парижката комуна изпраща горещия си поздрав и в безсмъртното си "Символ верую на българската комуна", написа: "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото".      

понеделник, 26 февруари 2018 г.

МОЖЕМ ЛИ ДА ИЗПЛУВАМЕ КАТО ФЕНИКС ОТ ПЕПЕЛИЩЕТО

И аз като проф. Иво Христов си позволявам да използвам метафора, защото много точно се обрисува ситуацията в която се намира българското общество и има ли изход от нея. Това бе и темата за обсъждане на наскоро проведената среща с дискусионния клуб на Общинския съвет на БСП  в Бургас и представянето на неговата книга „Пред пепелището на нестаналото българско общество“. Самата тема предизвиква заслужен интерес още повече, че откровено се посочват причините и следствията от нашия т.н преход от социологическа и политологическа гледна точка. Многото въпроси намериха и адекватен отговор. Но не знам защо накрая професора спомена, че дори и неговото куче със зъби се защитава, ако някой иска нещо да му отнеме. Може би искаше да ни провокира, че ние като кучето трябва да положим по-големи усилия да защитаваме нашите права и да не допускаме наши и чужди грабители да ни отнемат това, от което зависи качеството на нашия  живот т.е да излезем от „пепелището“. Но за разлика от кучето, което не се интерисува от другите кучета, човекът сам не може да реши задачата за качеството на своя живот. Човекът не е само индивид и обществото не е сбор от индивиди както го определя неолибералната идеология. По- правдиво е определението на Маркс в неговите „Тезиси за Фойербах“/ шести тезис/,че „.. човешката същност не е абстракция присъща на отделния индивид,  а съвкупност на всички обществени отношения“. И още едно негово фундаментално откритие за „отчуждението от труда“, което би ни помогнало да раберем по-добре отношенията при капитализма, така и отношенията при т.н държавен социализъм и да предлагаме решения. Това, което не може да се отрече е неговия социологически подход и както той посочва в предговора на „Икономическо –философски ръкописи от 1844 година“, че „...моите изводи са плод на напълно емпиричен анализ въз основа на добросъвестно критично проучване на политическата икономия“.Основателен е и извода , който се прави в „Пепелището..“, че „Прехода“ е наложен отвън и няма сериозни, добре организирани и мотивирани социални сили, които биха могли да направят промяната към по-добро. Това казва пред съдебния състав на турския съд още навремето Васил Левски, че българина иска свободата, но тя да му се поднесе на тепсия. Той може да каже това и го прави с любов и разбиране. Неслучайно записва „Народе“ с четири питанки. Двеста години византийско и близо петстотин години турско робство не са останали незабелязано в народопсихологията и навиците. След Освобождението авторитаризма в Царство България и по време на държавния социализъм  продължават тази традиция нещата да се случват „отгоре“. В нашата културно –историческа традиция това ще продължи дълго време да очакваме все някой да ни освободи. И Димитър Благоев споменава, че нещата у нас зависят 2/3 отвън. В книгата си проф. Христов съобщава, че за някои „болести“ няма лек. Теоретично може и да е така, но ние сме длъжни не само да констатираме, но и да си изясним достатъчно реалистично ситуацията как стигнахме до този „преход“и последиците от него след една модернизация , която нареди България сред средноевропейските страни. По статистиката на ООН през 1989 година да бъдем на 26 място от близо 200 страни, а сега да сме някъде към 60- то място.  За някои злонамерени хора това е комунистическа пропаганда. Ами да, ако приемем че в ООН са всички комунисти. С прилагането на неолибералните практики т.н Вашингтонски консесус нашия „преход“, за който някои казват, че е завършил действително ни доведе до пепелище, метафората с която си служи проф. Христов. Той също справедливо посочва, че излизането ни от това положение отново ще бъде в резултат на влиянието на външни сили „Тъй като понастоящем Европа и света са изправени пред кардинална промяна на геополитическото и цивилизационно статукво“. Кои са тези външни сили? Те мога да бъдат от Изток и от Запад, но ние традиционно се обръщаме към тези, които са най-близо до нас географски и в културно исторически план на първо място Русия.Така е било в миналото, така е и сега. Както модернизацията по време на държавния социализъм се случи с помоща на Съветския съюз, така и сега при злополучния ни „преход“влиянието на Русия не може да се отрече. След Горбачовата неудачна „перестройка“, Руската олигархия при Елцин не вижда друг път освен тясно сътрудничество с американските им колеги, като прнебрегват и теоретични разработки на руски учени. Не намира официално признание Февруарската, а още повече Октомврийската революция. И двете революции се обявяват за изкуствено прекъсване на историческия път на Русия. Омаловажават се както причините така и следствията от тези събития или се тълкуват превратно в разрез с историческата истина. За оценка на тези събития се използва друга методология, която се смята съвременна и модерна, която ако се използва за изясняване на движещите сили на историческите процеси се оказва, че всички революции  са  продукт на една група измамници и фалшификатори, която сменя друга група и налага своите властови технологии и митове. Създават се органи за измама и тяхното насилствено утвърждаване. „Това е циничния бизнес на революциите с нейните дантоновци и робеспиеровци, парвуси и ленинисти, сталинисти и ждановци, берии и фуше“. Не знам дали съм съвсем точен в превода, но това е в бележка под линия на руски език като се цитира ивестния сега историк и политолог Андрей Фурсов./стр. 171 от книгата „Пред пепелищата.....“ /. Така се разбира сега историята и на Русия, където има две големи групи които имат влияние,както показват социологическите изследвания едната с проимперски, а другата със сталинистки нагласи. Официалната политика балансира между олигархията и тези групи като се неглижира т.н„Червен проект“заложен от Октомврийската революция и Ленин, който в голяма степен се осъвременява и се прилага в политиките на Китай наред с традиционната китайска философия. Универсаните истини от колосалното творчество на Маркс със спецификата на китайската културноисторическа традиция. В Русия всичко това се замества сега с патриотизъм, здрав национализъм и отговорност към Отечеството. Така както се изразява един анализатор“самолета за сега лети“. Но както се вижда и от кандидат-президентската кампания във всички програми на кандидат-президентите присъства проблема за смяна икономическия модел и финансовата политика за да се преодолеят съществуващите противоречия, които реално съществуват. За нас всичко това не е без значение, защото с Русия имаме една цивилизационна съдба и пренасянето на бългаската средновековна култура, писменост и християнство стават основа и на цивилизационния код на Русия.              

понеделник, 15 януари 2018 г.

КРИЗАТА НА НАШИЯ ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ИЗБОР



В общественото пространство се завихри една дискусия около т.н „Истанбулска Конвенция“ касаеща превенция и борба с насилието  над жени и домашното насилие приета от ЕС на 17 юни 2017 година. Предложена  от Министерския съвет тя следва да бъде ратифицирана от Народното събрание. 11 страни от ЕС не искат да я ратифицират, останалите 17 имат редица бележки по отделни текстове. Да приемем, че въпреки правата извоювани с не малко борби издигнати на знамената на всички революции, жената не се е освободила напълно от насилието над нея и има какво да се желае. У нас са приети  редица закони  основани на Конституцията, които защитават от домашно насилие, дискриминация, за равнопоставеност на жените и мъжете, от насилие основано на пола. Това е отразено в тази над национална Конвенция. Но наред с това в нея има и смущаващи текстове за т.н „социална полова ориентация“, „децата да се обучават в нетипични за ролите на пола“,„за предприемане на необходимите мерки за изкореняване на предрасъдъци, обичаи и традиции“, което се тиражира сега по медиите и става хит в общественото пространство. Шведският парламент дори  приема изискване при интимните отношения в семейството да се иска писмено разрешение от жената, в противен случай желанието на мъжа се смята за агресия срещу другия пол. Но това сигурно се случва в страни,където конкретни обстоятелства налагат подобно решение. Обезпокоително е, че в  тази Конвенция заедно с мерките които се предлагат в защита на нежния пол, прозират и идеите на  на световното „ джендър“ движение за освобождаване от полова принадлежност, че биологията и анатомията са патриархални отживелици, врагове на прогреса. В някои страни има и практическо осъществяване на тези идеи като във формулярите наред с графите „мъжко“, „женско“ има и графа „те“, когато се роди дете да се пише „те“ с презумцията, че когато порасне детето свободно може само да определи пола си, който се свежда до „социален пол“ нямащ нищо общо с биологичния. Ако и това не са налудни идеи, здраве му кажи. Но това се случва в съвременния неолиберален свят. Психичното разтройство се преформулира като борба за човешки права. Това не е изолирано явление. Свидетели сме как  черното става бяло, исторически истини се подменят с откровени лъжи в съответствие с политическата конюнктура. Големият немски философ Хегел нарича това състояние“ болен дух“. И докато в началото на развитето на капитализма, някои го определят като 1.0,  нравите са под булото на приличието и протестантската етика, при следващият етап, капитализъм 2.0 и особено сега в неолибералния период 3.0 с прилагането на т.н Вашингтонски консесус, либерализация, приватизация, дерегулация, изцяло отхвърляне ролята на държавата от икономическите процеси,  човека се поставя в друга ситуация.  През този период  се раждат   поколения, които живеят при по-голяма несигурност, конфликти в семейството и трудовия процес, училището, продукт на увеличаващите се неравенства , за което наскоро алармират над сто учени икономисти от цял свят в нарочен доклад. Вместо да се дискутира за основните причини, вниманието както в миналото, се насочва към сексуалността, защото обществото трябва да се държи по-далеч от дискусията за реалните проблеми, което застрашава  промяна на статуквото. Човекът лишен от социална перспектива, в плен на сексуалните си мании по лесно се манипулира и промива мозъка, за да бъде въвлечен дори във военни авантюри срещу човечеството. Когато в едно общество пазарът, печалбата, икономическото мислене, че всичко може да се купи с пари и това навлиза  в непазарни сфери като образованието, здравеопазването, семейните отношения и т.н се ликвидират исконни човешки качества, съпричастност, справедливост, отговорност, дълг, обич. Консервативни кръгове, които разбират несъстоятелността и безумието на игнориране на биологичния пол и заменянето с някаква „полова ориентация“, същевременно защитават статуквото на неолибералната парадигма, като нещо различно нямащо нищо общо със световното джендър движение.  А по същество корените на явлението са едни и същи. За олигархията, за запазването на властта, богатствата и охолния живот е добре да има една лесно манипулируема маса, която не се интерисува от суверенитет, демократични правила, обществени интереси и няма да реагира на експлоатацията и нарушаване на достойнстото и свободата. Средство за това е със закон, под натиск да се лиши човека още от раждането му от полова идентичност и после да се остави сам да се определи дали е мъж или жена или нещо трето, нещо от списъка с над 70 полови идентичности  разпространявани от западни медии като легитимни документи, с обяснението, че това е борба за неговите човешки права. За разлика от либералните антрполози още по-категорично се потвърждават изводите на Карл Маркс, че човешката същност не е абстракция присъща на отделния индивид, а в своята действителност тя е съвокупност от всички обществени отношения. Там  се развиват висшите психически функции на човека, както са доказали велики психолози на миналия век като Лев Виготски. Научаваме, че за отбелязване 200–та годишнина от рождението на Маркс и 40 години от китайските реформи на  5 май 2018 година ще се проведе Вторият световен конгрес по Марксизъм, където се очаква да участват над 300 учени от цял свят. И това не е случайно. Трудовете на Маркс намират все по-голяма популярност, анализите и изводите за развитието на капитализма стават все по-актуални сега с очевидната несъстоятелност на неолибералната идеология. Как ви звучи например написаното преди повече от век и половина: „Тъй като финансовата аристокрация диктуваше законите, управляваше държавата, разполагаше с всички публични власти, доминираше фактически в общественото мнение и в пресата, то във всички сфери, от кралския двор до последната кръчма, цареше една и съща проституция, една и съща безсрамна измама, една и съща жажда за обогатяване не чрез производство, а чрез присвояване на чуждо имущество“. А кризата от 2008 година, която се определя като финансова, но по същество е икономическа, продиктувана от приложението на неолибералните догми, довели до крещящи неравенства в разпределението на добавените стойности между труда и капитала ? Финансовата система бе пред пълен крах и се спаси от държавата т.е от  милионите долари на данъкопладците. Както посочват известни икономисти за една нощ апологетите на неолибералната икономическа мисъл „сложиха звездите“, защото твърде големи бяха банките за да фалират. Как се отразява това на хората, на тяхната психика и поведение, които губят работа, имущество. Системата произвежда работещи бедни и същевременно увеличаване на дълга както на държавите, така и на отделните семейства. Потребителските кредити са във възход без да има сигурност за работното място. И това се случва повсеместно в съвремения свят. България е на дъното на класацията по доходи, с високи неравенства и прогресиращо намаляване на населението. Тотална бе разрухата на селското стопанство, ограбени бяха държавните активи чрез т.н приватизация. Не бяха изпълнени дори полезни предложения за реформи в здравеопазването и образованието от прословутата програма „Ран-Ът“. Последствията от това  продължават вече двадесет и седем години. Надеждата, че след приемането ни в ЕС през 2007 година нещата ще се променят не се осъществиха. Само онези, които са сложили розови очила не могат да видят това и да отричат влиянието  върху човека, взаимовръзката и причините за провала на етиката и морала. Стремят се не да решават реалните проблеми, а чрез приемане на наднационални хибридни Конвенции като „Истанбулската“, в които се налагат и текстове от неуравновесени психически малцинства, пледира се за нулева толерантност към биологията, анатомията и се тласка човешката цивилизация  към гибел. Добър знак за българското общество е, че повечето партии, политически лидери и граждани  дават достоен отпор и несъгласие. БСП на пленум взе решение също да се разграничи от „Истанбулската Конвенция“  в остър дебат с Председателя на Партията на Европейските Социалисти, който не пропусна да заплаши, че  това решение ще се отрази зле на имиджа на БСП и дори може да се стигне до изключване от редиците на ПЕС.  Управляващите от ГЕРБ също предлагат да се ревизира решението на пленума. Очаква се натиска да стане още по-голям. Дано мнозинството от депутатите в Парламента не влязат в историята като заприличат  на онази бабичка от Средновековието,която хвърля съчки в огъня при изгарянето на Джордано Бруно или на онези вещици, влезли в сговор с дявола, от трагедията на Шекспир“Макбет“ със заклинанието „Пламти, пламти ! Котел бълбукай! Адска смес мехури пукай“ и докажат, че са отговорни, изразяват волята на  българския народ, не слугуват и не се продават на  „началниците“ от ЕС за власт, богатство и охолен живот. Възможно е  да се създаде и друга атмосфера.   „Съединението прави силата“, лозунга на сградата на Народното събрание символ на  единението на Княжество България с Източна Румелия и сега мото на нашето председателство на ЕС, може да намери приложение  и в приемането на стратегия за догонващо развитие и нови политики отразяващи активното участие на държавата в икономиката, на  основа на принципите на демокрацията, без робуване на идеологеми и догми. Някои недобросъвестни тълкуватели на творчеството на Маркс  казват,  че неговият комунизъм „вече е изпробван“ в Съветския съюз и страните от Източна Европа. Системата наричана Авторитарна, Сталински тоталитаризъм, Държавен социализъм, Комунизъм  няма нищо общо с  комунистическите виждания на Маркс за бъдещето на човека, който продолял отчуждението от труда  може да разгърне  творческия си потенциал. Това не е утопия и някаква химера, а може да се случи само в друга социална организация,  за което  и сега има примери по света, хората да са колективно  собственици и участници в управлението на капитала и разпределене на дивидентите. Искаме или не, отхвърлянето на капитализма не може да се осъществи без да се използват универсалните истини на Марксизма и заедно със специфичните особености на отделните страни да се очертава социализма на бъдещето.