петък, 9 август 2019 г.

ОПОРНИ ТОЧКИ

Поколения четат вестник „Стършел“ /Що е всичко свършил/основан от леви интелектуалци. Както научаваме от Уикипедия, това е български вестник за хумор и сатира излизащ без прекъсване от февруари 1946 година, най-старият вестник у нас. По време на „соца“ в него човек можеше да намери онези неща, които във всекидневието смущаваха обществото, бе един отдушник и място където можеха да се кажат нелицеприятни за властта. Във всички случаи той имаше тогава огромна аудитория от читатели и бе един незаменим коректив срещу нашите недъзи, манталитет и недомислици в управлението и политиката. Сега разбира се нещата са коренно променени, информационното поле е твърде широко, но нашият манталитет, некомпетентност в управлението и политиката за съжаление са много повече и винаги ще будят интерес сполучливи карикатури, писаници, вицове и със смях да се отърсваме от собствените си недостатъци. В този смисъл си спомних за една публикация преди много време звучаща като виц, с малко циничен подтекст, но за това пък истинен, който може според мен да се приложи и днес спрямо налудничавите идеи за преиначаване и завоалиране на исторически факти и събития, да се възвеличават едни и принизяват други бележити творци, да се разделя изкуствено приносът им в историята и литературата за да бъдем в съответствие с политическата конюнктура.
Преди не много време след семинар една учителка, която старателно си записва всички нови изисквания/опорни точки/ които трябва да спазва при преподаването на история и литература решава да приложи наученото на практика и пита класа: Деца, кой е този бележит български поет фамилното име на който започва с В и завършва на ОВ. Децата се надпреварват да отговарят, вдигат ръце и казват Вапцаров, Вапцаров госпожо. А Тя казва: а не деца, това е Вазов. Иванчо вдига ръка и пита: А аз мога ли да Ви задам един въпрос? Кажи Иванчо, само да не е нещо неприлично. Няма госпожо. Въпросът е следния: Кой е този световно известен писател фамилното име на който започва с Х, по средата е У и накрая завършва на Й. Вън Иванчо, мръсник такъв. Преди да излезе Иванчо се обръща и казва: Грешите госпожо, не е това което си мислите.Това е Хемингуей.
Можем само да пожелаем острието на хумора и сатирата все така като хирург да отстраняват заболялата тъкан и спомагат за преодоляване на онези отрицателни черти на колективната ни психология, които спъват просперитета ни.

сряда, 7 август 2019 г.

ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ И ОБЛАДАВАНЕТО


Отново в общественото пространство вниманието е приковано около т.н „Истанбулска конвенция“ поради обстоятелството, че новият Председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен ще настоява тази Конвенция да се приеме от всички членки на ЕС. За българската общественост този въпрос е пределно ясен с решението на Конституционния съд/КС/, че тя не съответства на нашата Конституция. Но продължават опитите да се заобиколи КС и да се наложи друго решение.  И тук не става въпрос само за насилието над жените, за което има не малко закони и наредби, а за нещо много по съществено, за приемане на “джендър идеологията“ в противоречие с изначалната природа на човека. Тези мисли ме споходиха, когато прочетох в моите архиви една публикация във в-к „Труд“ от 26 март 2007 година с предизвикателното заглавие „Обладаването“ в песента „Шест кокошки“ с автор Иван Димов. Ето и неговия великолепен анализ:
„ Вече няколко седмици народната песен „Шест кокошки“ се радва на невиждана популярност в Интернет пространството. Текстът, който битува от десетилетия из народните песнопойки, бе изтупан от праха за пръв път след демокрацията от оркестър „Канарите“. Новата си слава песента дължи на димитровградския общ работник Данчо, който се яви с нея на конкурса „Мюзик айдъл“. С каменно лице и съмнителни певчески качества момъкът изпя строфите от името на лирическия Аз, който би трябвало всъщност да е от женски род. Комичният ефект бе подсилен и от самия текст. В резултат изпълнението на Данчо, пуснато по пиратски в нета бе гледано от 250 000 души, а песента получи и две кавърверсии. Тя бе преведна на английски език и благодарение на широката ни емигрантска диаспора бе запята и от множенство чужденци. Какво вдъхнови съвременния българин да се обърне към този позабравен „шедьовър“ на народното творчество?
Шест кокошки съм заклала,
Руйно вино съм наляла,
Яла либе довечера, ще те чакам на вечеря,
Краката съм си изтрила с чирпанска керемида,
Хем са бели, хем дебели, хем са слънце невидели,
Гащите съм си изпрала снощи вечер на канала,
Хем са прани , хем са драни, хем ги нося разкопчани.
Народната песен разказва за готовността на българката да бъде обладана от любимия. За да изпълни тази върховна цел, жената извършва редица жертвени ритуали които да гарантират акта на единението с мъжа. Стремлението към съединението между мъжкото и женското е отколешен мотив свързан с андрогинното/съчетаващо двата пола/начало на човека. В случая то е обговорено с популярни народни мотиви, които приковават и днес рецепцията на аудиторията. Жертвените действия за получаването на мъжката оплождаща сила започат с ликвидирането на шест кокошки. Шестицата е цифрата на Венера, символизираща душата. Кокошката носи също интересни конотации. Думата е от женски род, нейните срички са проникнати с майчинска сладост, както би казал френският културолог Гастон Башлар. Оттук е закономерният избор на лирическия Аз да заколи кокошки, а не пилета, например. А в ползата на пилето има важен аргумент – месото му е крехко и ядливо. Но тук въпросът не е до храненето, тъй като ако двама души са решили да се натъпчат с шест кокошки, само биха преяли до смърт по раблезиански. Идеята е друга – да се опише жертвоприношението на кокошката като символ на плодовитостта изразяваща се в снасянето на яйцето. Тук заколването прекъсва извечния спор за първичността на яйцето, а  чрез касаплъка момата от песента като културен герой от митовете се приближава до хепиенда т.е. собственото си оплождане. Ефектът от жертвоприношението се подсилва от наливането на руйно вино, което носи не само символиката на Христовата кръв. Предлагането на виното според езическите вярвания е оферта за демонично обладаване и сливане на енергиите. Но няма какво да търсим смисъла около текста. Поканата за сношение е изразена ясно: “Яла либе довечера!“ Лирическят Аз отправя оферта посред бял ден, не се срамува от нея, но самото гостуване трябва да е вечерта, когато е тъмно, защото обладаването е сакрален изначален акт на съзидание и трябва да бъде осъществено тайно. Антиномията в яснотата на поканата  и интенциите на скриване на самия полов акт надничат от целия текст. Веднъж офертата за секс е ясно поставена на масата – това ни говорят отворените вокали, редуващи се в думите – е-о-о-ъ-а-а-а...А тайнствеността на плановете е експлицирана в шумящите коносанти – шест кокошки, ще те чакам, гащите, снощти. Това ни говори, че обладаването няма да е секс за една нощ, а акт от класата на двама първопредци демиурзи, които се подготвят да заченат отново вселената. Отдадеността на лирическия Аз се засвидтелства от факта, че краката са бели и слънце невидели. Плътта ще се покаже за пръв път пред мощта на заплодителя. За да се подсили ефекта на невинността, белите крака са изтрити с бяла чирпанска керемида, а не със сапун например. Съвременната аудитория би помислила, че момата не въздига в свръхценност хигиената, но не бива да забравяме, че култът към чистотата на тялото е изначално непознат в българското културно пространство. А православните духовници и днес противопоставят телесното пречистване на духовното. Но чирпанската керемида е достатъчен повод да кажем на момата “Честита баня!“. Лирическата героиня е изпрала гащите си на канала. Забележете, не в реката, където водата тече бързо, а в бавната вода, символ на раждането на света. Оттук сакрализацията на гащите чрез потапянето им във водата. Гащите вече са натоварени със символиката на жертвен амулет, а не на аксесоар, прикриващ входа към женските полови органи – най вече защото се носят не по предназначение, а „разкопчани“. Всички тайни и прегради към майчината утроба са паднали, тя е готова да приеме мъжкия Друг. В този универсален мотив се крие завладяващата сила на народната песен  „Шест кокошки“ и днес. Можем само да съжаляваме, че песента с привидно еротични, но и  дълбоки космически препратки  бе преведена на английски доста късно, а народния певец Данчо не бе пожелал да я представи на конкурса за Евровизия.“
А сега ние можем да съжаляваме, че новата Председателка  на Европейската Комисия, която е майка на седем деца, настоява държавите да приемат „Истанбулската конвенция“ с благородния мотив за защита на жените от насилие, но заедно с „подводните камъни“ съдържащи се в нея, които са в противоречие с природата на човека, със здравия разум, като например да искаш детето и го възпитаваш то само да се определи като порасне дали е момче или момиче или във официални формуляри да се пише „родител 1 и 2“, да използваш  независим експертен орган на европейско равнище за контрол по изпълнение разпоредбите на Конвенцията/ GREVIO / за оценка на законодателни и други мерки предприети от суверенни нации.         

петък, 10 май 2019 г.

ПАПАТА МАРКСИСТ

Това не е измислена фраза, а действително „обвинение‘‘ срещу Папа Франциск от онези среди и световни медии на неолибералната  глобална действителност, които се стремят да уязвят Папата. Но както често се случва резултата е с обратен знак. За кой ли път се потвърждава великата сила на диалектиката  като универсален метод на истината. Затова може би и самият Папа Франциск не отрича, а признава че може да се гордее с това определение. И това не е случайно защото неговата същност проличава в цялостната му дейност, житейска биография и като служител на Църквата на която е посветил живота си. От години Ватикана вече не смята марксизма за свой враг. Сега  и самият Папа не се смущава да го наричат марксист. Достатъчно е човек да се запознае с неговите мисли изложени в един разговор с журналиста Андреа Торниели, в неговото жилище Дом „Света Марта“ във Ватикана, намерил публичност в една малка книжка „Името на Бог е милосърдие“ посветена на  годината на Милосърдието-2016 г.,  за същността на вярата и поведението, което човек трябва да следва като необходимост в съвременния свят за да си отговори на редица въпроси, които вълнуват всеки,  които сега излизат на повърхността и стават предмет на остри дискусии  при неговата официална визита в страната ни. Въпросите за войната и мира, мигрантите и бежанците,  семейството  като основна клетка на обществото, ширещата се корупция, поведението на бизнеса и предприемача /капиталиста/, за доброто и злото в света и обикновените отношения между хората, ролята и мястото на религиите и толерантността и докъде трябва да се простира  без да се оневинява престъплението и редица още неща с които се сблъсква съвременния човек. И най важно, тези реалности може ли да ги вижда Църквата и на каква основа трябва да построи цялата си духовна дейност в полза на човека, да развие в него доброто защото както казва нашия известен богослов Ваклуш Толев, светла му памет, „злото е нереализирано добро“. Затова може би като мото на книжката се започва с  цитат на Папа Франциск: “Църквата не е на този свят за да осъжда, а за да позволи срещата с онази глъбинна любов, която е Божието милосърдие . За да се случи това- повтарям го често- е нужно да се излезе навън. Да се излезе от църквите и енориите, да се излезе и потърсят хората там, където живеят, където страдат, където се надяват..“. Не сме вещи  в богословието,  каноните и протокола на Католицизма и Православието, но е впечатляващо тълкуването на християнското милосърдие, когато става въпрос за осъждане например на прелюбодейката, която водят при Христос с вързани ръце и предстои осъждането и, убийство с камъни по Мойсеевия закон, когато  Христос е изправен пред дилемата или да спазва закона или да  прости. Както посочва  Папа Франциск, целта на фарисеите и книжниците е да го поставят на изпитание, да му поставят капан, без да ги е грижа за жената или  прелюбодейците. Затова той иска да остане сам с жената и изрича станалата вече  широко популярна фраза“ Който от вас е без грях нека пръв хвърли  камък.“.  И за да разберем що е милосърдие и човеколюбие трябва да се осмисли и решението на Христос. Той не я осъжда, няма назидание за греха който и тя признава, че е извършила. Не казва, че прелюбодеянието не е грях, но  не я осъжда и според закона.Той отива отвъд закона, който постановява убиване с камъни, и казва на жената да си върви с мир и повече да не греши. На въпроса на Андреа Торниели защо днес човечеството има нужда от милосърдие Папата отговаря, че в третото хилядолетие освен социалните страдания на хората уязвени от бедността проблема е, че сме изгубили усещането за  грях, да можем да се срамуваме от постъпките си, хората прибягват до магьосници, гадатели, търсят спасение където и да е и че винаги това е съпътствало живота  на човека, но никога не е имало толкова много хора които търсят здраве  и духовно изцеление и най вече да  се търси някой който да ги изслуша и разбере проблемите, да се изправи срещу действителността гледайки другия човек, а не себе си отразени в огледало, срещу лицемерието на онези които си мислят, че греха е петно върху дрехата , което можеш да изчистиш като я сложиш в пералнята. Забравя се , че човек е живо, сърдечно, емоционално същество и е необходимо да споделя тревогите си, преживяванията си, че психическото състояние влияе на здравето и не е случайна станалата култовата фраза от филма „Кръстника“, че когато душата страда тялото крещи. В този смисъл огромен фактор за лечението е семейството , където човек може да се отпусне, да сподели съкровени мисли и разговаря открито без да се страхува или както казва Папа Франциск, че семейството е най-близката болница, първото училище за децата, незаобиколим ориентир за младите, най-доброто убежище за възрастните. И веднага ни навяват мисли за прословутата т.н Истанбулска конвенция и за някои високопоставени в Европа включително и наши политици които все още не са убедени, че в нея има и „подводни камъни“ и с право  Конституционния съд определи нейното несъответствие с Конституцията. И въпреки това различни неправителствени организации по заобиколен начин се опитват да налагат своите виждания за родител едно и две и други подобни, което е несравнимо с дълбоката любов на бащата и майката към детето си. Свидетел на много житейски ситуации Папата стига до извода „Грешни да, покварени не!“ Покварата е грехът, казва той, вместо да бъде признат за такъв и да ни направи смирени, бива издигнат в система, превръща се в обвивка на съзнанието, в начин на живот, вече не се чувства нужда от прошка и милосърдие, а оправдава себе си и поведението си. Какво е корупцията ако не е поквара. Както се посочва в книгата, по тази тема има негова специална статия  Corrupcion y pecado /”Поквара и грях/. Покварата  е повече качествено състояние, пораждат се навици, които ограничават способността за любов и водят до самодостатъчност.  „Поквареният, казва папа Франциск, мами държавата като не плаща данъци, уволнява си служителите на всеки три месеца за да не ги назначи на безсрочен договор или пък експлоатира нелегални работници и въпреки, че ходи редовно на църква  няма задръжки да използва властовата си позиция като изисква да му се плати подкуп или да  споделя арогантно, че неговата домашна помощница- прислужница е редно да удоволетворява и сексуалния му нагон‚ че тя е и “за това“, да бъде експлоатирана и „употребявана“ както прави с работниците си“ . Как ви се вижда драги читатели, различен ли е този Папа. Няма съмнение, че той е недолюбван от олигархията, корумпираните властимащи управленци, работодатели. Папа Франциск напомня, че в посланието си  за Световния ден на мира през 2002 година, след терористичните нападения в САЩ, свети Йоан Павел Втори е заявил, че няма справедливост без прошка  и че способността да се прощава е залегнала в основата на всеки проект за по-справедливо и солидарно общество, че в социалните и междудържавните отношения също намират място милосърдието и прошката като учението за закрила на сираците , на вдовиците и чужденците което е възприело и Християнството. Това обаче  минава покрай ушите на американската администрация. Дори се изфабрикуват  лъжливи сведения за да се оправдае войната в Ирак. В поредица от военни действия отново се проявява  колониалния манталитет на водещи западни държави за силово решаване на проблемите, което довежда  до безпрецедентна миграция,  задушаваща Европа и създаваща редица конфликти в европейските общества, засилват се религиозните и етнически противоречия, терористичниte атаки с много жертви и все още краят не се вижда. Вместо да се издига глас за преодоляване на причините пораждащи миграционната вълна усилията се насочват към строеж на огради, нови „берлински стени“. Това има предвид Папата когато казва, че който се огражда със стени има вероятност да се самозатвори, което не е дългосрочно решение и е в противоречие с обективния ход на историята, на засилени връзки и отношения, справедливо разпределение на богатствата и природните ресурси, т.е от глобализацията като обективен процес да имат полза всички народи. Това обаче едва ли може да се случи при неолибералния капитализъм, при съществуващата икономическа и финансова система обслужваща егоистичния интерес на определени групи . Това не е призив да се приемат безрезервно мигранти както се опитват да манипулират обществените настроения  властимащите и техните слуги, продажните медии, а милосърдието и човеколюбието да намери израз в решаване проблемите на бедността,  социалното изключване на човека, преодоляване на увеличаващите се неравенства както между държавите така и вътре в тях. Запазването на мира за което пледира Папата е първото условие за запазване живота на земята като се има предвид все повече увеличаващите се съвременните оръжия  и не е безпочвен страха от случаен инцидент, което може да взриви света. Веруюто на Папата е преди всичко да се погледне към седемте тленни и духовни милосърдни дела.“В приемането на отритнатия, ранен в тялото си и в приемането на грешния ранен в душата си е заложена нашата надеждност като християни“. Казват, че Христос бил първия комунист. Може и да е така като се има предвид, че човеколюбието, хуманизма включва комунизма в марксовия смисъл. Христовата църква се разделя далеч във времето  на Католическа и Източно Православна и въпреки усилията през вековете и досега не се намира формулата за единодействие, напротив в някои периоди от историята това е пагубно за християнските народи, като падането на Константинопол 1453 година под властта на исляма. Каноническите  богословски постулати приети от църквите кой е  в  правото си да изразява по добре християнството и  досега тровят атмосферата, водят до конфликти и безсилие пред общата заплаха от един апокалипсис в ядрения век. Може би различията ще се изгладят в бъдеще, но динамичното развитие на съвременния свят все повече изисква  обединение сега, което може да се осъществи  на социална основа каквато  изначално  има християнството,  църквите не да бягат от реалностите и да засилват и без това в много отношения подмененото Христово учение, а  активно да участват в решаване проблемите на човека,  да изменят условията на неговия живот.  Вижданията на социалния Папа Франциск, ако можем така да го наречем, могат да бъдат подкрепени  и от Православната църква  със своето участие  да обогатят значително социалния контекст на католическия Папа, за което тя има огромен потенциал, без да изпада в конформизъм и обслужва, съзнателно или не, интересите на определени олигархически групи на властващите, да не говорим за необходимостта от общи усилия за запазването на мира на планетата Земя като условие за съществуване на човечеството.       
  

четвъртък, 20 декември 2018 г.

ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ, ФИЛОСОФ, СОЦИОЛОГ, ОБЩЕСТВЕНИК


Може би има нещо символично в това да си роден на връх Рождество Христово. На 25 декември се навършват 138 години от рождението на академик Димитър Михалчев, роден в Лозенград/ 1880-1967г./, обаятелна личност оставил дълбоки следи в научния, обществено-политически и културен живот на България. Повод да се спомене неговото име, въпреки че не е кръгла годишнина, е  обществено-политическата  обстановка сега у нас, Европа и света, която наподобява на онази назад във времето, когато той твори и е активен участник в идеологическите дискусии и политическя живот. Казваме наподобява, защото сме свидетели на политическо поведение и практики които са облечени в одеждите на миналото с претенции, че обслужват настоящето и са гарант за бъдещето. В този случай не може да не се спомене казаното от Маркс „...Хегел бележи някъде, че всички велики исторически събития се проявяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първият път като трагедия вторият път като фарс“. В началото на 21 век при съвсем други условия и обществени необходимости, не може да се  обясни по друг начин отричането, преиначаването и манипулирането на исторически факти освен, че човек трябва да има „болен дух“/по Хегел/, настървеността с която се  изтрива  цял един период от историята на един народ на съпротива срещу фашизма и нацизма, да забравяш да споменаваш, че в нея  участват представители на всички слоеве на обществото обединени в Отечествен фронт,  или да не виждаш нищо добро и  обявяваш  годините от  1944 до 1989 за престъпни като е известно, че България по класацията на ООН от 1991 година е в първата група - на 33 място в света по индекс на човешко развитие  и е сред групата на индустриалните страни, стремежа да раздухваш русофобията,  безогледно да хулиш Русия и обвиняваш за всички злини като най-голямото зло на земята. За случая ето една сентенция на Михалчев: „ Когато човек умре, той умира за дълго, не непременно завинаги, понеже може да възкръсне в паметта на тия, които остават или идат след него. Но когато той е нечестен в своето мислене, той си остава завинаги такъв“. Това се отнася за отделния човек, но ако това е морала на голяма група от хора във властта  имащи правото да вземат решения, за които е по-удобно съобразявайки се с политическата конюнктура да заклеймяват, изтриват вместо обективно да обясняват историческите факти, което е много по-важно за възпитанието на младото поколение, трябва сериозно да се замислим за нашата демокрация и зададем въпроса „Що е това демократ“?. Можем само да си представим смелостта на Димитър Михалчев, риска да загуби престиж като преподавател в Софийския университет и социален комфорт в онези трудни времена, когато идеологията на националсоциализма завладява не малка част от българските научни среди и други социални слоеве, влиянието което оказва за атмосферата в обществото. Още тогава той е обвинен, че е „марксист“ и „болшевик“, дори е  принуден да се защитава пред съда  срещу обвинения от настроени профашистки професори, т.н „дело на професорите“. Блестящата му, остроумна полемика срещу биологизма в историята и социологията го нарежда сред първите учени критици на расовата теория и нацизма на Хитлерова Германия. Самият той казва, че когато пише върху расизма против „расовата кръв като основа на нацията“ съвсем не е марксист. У нас, пише той, хора със слаба култура наричат марксист всеки който каже добро за Съветска Русия. Ето какво казва самият Димитър Михалчев за неговия „марксизъм“: „ Марксизмът е едно философско учение, според което материята е първичното в света и тя е която поражда духа. Аз съм ремкеанец и стоя на едно гледище , което е коренно различно от това що марксистите поддържат. Според мене нито материята може да причини духовното, нито наопъки, духовното може да породи материалната действителност: научно взето едното е толкова непонятно, колкото и другото. Според мене материалното и духовното са еднакво първични. По нататък, моето схващане досежно характера на душевния живот се различава основно от това на марксистите.. Също тъй е различно и учението за познанието, което поддържам и развивам вече десетилетия подред ...И ако има някой в България, който е водил настояща теоретична борба с философските и философско-историческите учения на марксистите , това съм аз“. В полемиката си против расизма той посочва, че намира подкрепа от много други учени, които съвсем не са марксисти. Активната му обществената  дейност не се състои само на полето на научния спор. Многократно е  председател на Тракийската организация в защита на тракийските бежанци, участва в делагацията на Александър Стамболийски при подписването в Париж на Ньойския договор през есента на 1919 година. Три пъти е бил на дипломатическа работа 1923-27 година пълномощен министър в Прага, 1934-36 година в Москва. В края на мандата е отзован от царското правителство за неговите публикации за международното положение и икономическия напредък на Съветска Русия в списание „Исторически преглед“ на което е главен радактор. Списанието става популярно сред обществеността, на неговите страници намират място и са сътрудници талантливи автори, редица марксисти, видния наш социолог Иван Хаджийски. След 9 ти септемри 1944 г.   отказал да влезе в коя и да е партия и правителство  отдава знания и сили за изпълнение на задачите стоящи пред  правителството на Отечествения фронт и на първо място  за взаимоделствието на българската армия и съветските войски да се затвори достъпа до София на голяма групировка немски войски, участва в мисията при маршал Толбухин  и делегацията по формално сключване на примирие в Москва, след което за втори път е пълномощен министър в Съветския съюз до април 1946 година. Около три години и половина е председател на БАН, когато след 9-ти септември академията трябва да се преустрои съобразно големите стопански и културни задачи стоящи пред страната. Знаменателни са неговите спомени от този период с министър-председателя Георги Димитров за  широтата на неговите възгледи,  грижата за създаване на условия за спокойна и творческа работа на учените за успешната дейност на академията въпреки трудностите които изпитва страната след войната. Академик Михалчев е ярък пример как като най-голям и талантлив представител на ремкеанството в буржоазната философска мисъл у нас и  противник на марксистката теория, материалистическата диалектика, но притежаващ чувство за справедливост и реализъм в  полемиката му с българските пронацистки настроени идеолози го нарежда заслужено сред прогресивните общественици, крупни учени антифашисти. Известен е с обянието и авторитета си не само унас. Един пример. При неговата защита по т.н. „дело на професорите“ показателни са думите на неговият сподвижник и приятел Григор Василев пред съда: „ След голямата европейска война/Първата световна война / България бе смазана, повалена на земята, едва дишаше. Нашите приятели се бяха спотаили или бяха станали неприятели. Вътре в страната царуваше разложение. Всеобща печал бе обхванала вички кръгове на нашата родина. Говореше се, че победения няма приятели. В тая печална обстановка една група интелигенти тръгна по света да търси приятели, в тая група бе и проф . Димитър Михалчев. Най-напред ние отидохме в Чехия, при Масарик.Той ни прие много топло, но като ни погледна каза: Чух, че между вас е бил и Михалчев, най-големия от славянските философи, но не го виждам. В това време влезна и закъснелия Михалчев.Тогава Масарик напусна мястото си, посрещна го още от вратата, прегърна го и каза :“Добре дошъл братко“. Този исторически случай исках да ви разкажа да знаете кого съдите и кого искате да осъдите. Като се обърна към проф. Консулов казва остро „Това е Михалчев, ти кой си господинчо“/Д.Цацов,“Димитър Михалчев: Любов срещу расизъм“/ Забележителни са  анализите на академик Михалчев за причините довели до двете световни войни, противоречията между големите капиталистически държави. Не може да не ни удивлява правдивото заключение направено преди Втората световна война, че усилията на Западните държави са насочени на Изток преди всичко към Съветска Русия и ако Германия тръгне на Изток не се знае каква ще се върне, но ще увлече със себе си цяла Средна и Югоизточна Европа и че ако войната продължи повече ще предизвика революционни смущения и тя ще спечели под една или друга форма. Съвременно звучи неговото предвиждане , че „..големите обществени противоречия подготвят една нова световна експлозия. Тя може да бъде отлагана и около нея може опасно да се маневрира. Ала това не ще отстрани радикално настъпването на експлозията“. Като четем това все едно е казано днес, когато ЕС и НАТО приемат декларации с които се обвинява Русия вместо да се заклеймат провокациите с нацистки почерк на управляващите в Украйна, героизацията на нацизма, неонацизма, расизъм и насаждането на омраза между народите и в други части на света.  Новата  доктрина на администрацията на САЩ предвижда използване на оръжия за масово унищожение не за отбраната на страната, а за хегемонистични интереси и извличане на огромни печалби. Това може да ни звучи налудничаво, но не ни освобождава да погледнем реалистично на предизвикателствата за което навремето предупреждава академик Димитър Михалчев. Още повече, че европейските народи преживели травмите от двете световни войни са скептични, че разума, културата и просвещението ще надделеят над ирационалните идеологии защото това не се случи в историята. Същото убеждение минава като червена нишка, цари и в атмосферата сред философите- участници  в интелектуалната дискусия на първата международна среща   в Женева от 1 ви до 15 ти септември 1946 година. Синтезирано това се изразява от един от участниците Жан Старобински с думите, че „Анти-Европа е в Европа, а не извън нея“/Дискурсът за Европа/.  Оказва се верен извода, че е унищожена само военната мощ на фашизма, но не и идеологическата му мощ, че фашизма не е нахлуване на варварството в Европа, а тържество на ирационалните и аристократични доктрини  и тяхното премахване  минава през разбирането за четирите корена на днешната криза: криза на демокрацията; криза на идеята за прогрес; криза на вярата в разума; криза на хуманизма и че само реалната мощ на народите може да победи силите на фашизма /Георг Лукач/.  Сега отново се поставя въпроса ЕС да намери себе си. Дали обединен на федерален принцип с едно наднационално правителство с придобит суверенитет на нациите или с друга парадигма на взаимоотношенията - нито национален суверенитет, нито наднационален федерализъм, една демократична империя. Проблемът е действително да се осъществи „единство в многообразието“, съюз на суверенни нации, което е по-реалистично за да се преодолее капитализма, противоречията между държавите, за които говори Димитър Михалчев. Това не може да стане нито с рогат национализъм, нито с подчинението на капиталистическите центрове, които изсмукват човешки и материални ресурси от периферията както е  сега, а с координация в икономическите, финансови и правни политики в интерес на мнозинството, взаимопомощ, взаимно доверие и признание, сътрудничество между държавите, вместо проявите на съвременен расизъм, русофобия, санкции, заплахи и войни, взаимноизгодни търговски отношения при които  липсват предвзети мнения и идеологеми. Този тътен за нови политики вече не само се чувства, но и излиза на повърхността въпреки и хаотично в бунта на „жълтите жилетки“ във Франция и други страни от ЕС, движенията в САЩ и по света, което дава надежда за един друг по-справелив и хуманен свят за което вече има и материални основания да се случи.

петък, 21 септември 2018 г.

НАПРЕД КЪМ ДОБРИЯ КАПИТАЛИЗЪМ


Може да има и друго заглавие, като „към капитализъм с човешко лице“. Така или иначе и двете отговарят на темата, която днес вълнува всички в съвременния  свят, накъде се отправя взор за да се реши задачата за бъдещето на Човека. Това, което е вълнувало Карл Маркс и е същността на неговото творчество. Преди 150 години на основата на тогавашните обществени отношения той разкрива механизмите на новата капиталистическа система родила се в недрата на старата феодална. Сравнявайки лозунгите на Френската буржоазна революция стига до извода, че свободата, равенството и братството са далеч от действителността и човек въпреки по-свободен, в новите производствени отношения отново е в подчинено положение в съществуващата  иерархия, отчужден е от своя труд и експлоатиран, всички онези признаци харатеризиращи системата на капитализма. Сега в началото на 21 век след поредната икономическа криза през 2007-8-а година,  въпреки оптимизма за растеж, светът продължава да живее със страх от нова още по-разрушителна криза. Видни икономисти и финансови анализатори посочват, че след капитализъм 1.0; 2.0; 3.0 идва ред на капитализъм 4.0, където има засилено участие на държавата в сътрудничество с частния сектор за развитие на икономиката по примера на Китай. Стив Банън, главен стратег и идеолог в кампанията на Доналд Тръм за Президент, пледира  движението за национален суверенитет да има специфични черти за всяка страна по примера на Китай като „социализъм с китайска специфика“. Нещо повече, говори да се разшири социалната база на Републиканската партия като се привлече работническата класа. Заедно с това като идейна основа наред с национализма да бъде и юдео-християнската религия за обновяване на неолибералния капитализъм на М.Тачър и Р.Рейгън, да стане отново привлекатаелен като „Американска мечта“. Стив Банън прогнозира, че бъдещето няма „ляво“ и „дясно“ и в Италия например е реализирана неговата формула за коалиция във  властта. Големи са надеждите за „Алтернатива за Германия“ и в други европейски държави, където инициативата в политическия живот за промяна имат консервативни сили. Разделителната линия сега, както пишат и наши автори, е между неолибералното статукво  и националните държави, конституционния ред , суверенните народи и по тази ос всеки трябва да се определи. Геополитически анализатори  разсъждават, че и Левицата у нас не трябва сега да се ориентира към социализъм, а че ни е необходима буржоазно-демократична революция в чиито рамки социалистите трябва да намерят своето място, ако наистина са социалисти. Трябва ли сега да се говори за социализъм, защото както казват други леви политолози, идеята за  социализъм още никой не се хваща да я обясни днес. Въобще, какво да напишат на знамената си Левиците, когато се разраства движението за национален суверенитет и увлича все повече хора.  Те трябва ли да подкрепят това движение? От друга страна са  назрели и презрели обстоятелства, които изискват леви решения. Историческата необходимост може ли да обедини субектите на тези две основни тенденции? Може, защото са родени от действителността с едно условие, да се разчетат правилно знаците. Нима не трябва да се подкрепя необходимостта от утвърждаването на многополюсен свят, като се  развива взаимно изгодното сътрудничество на суверенни нации против който и да било хегемон с неговите егоистични интереси. Може ли капиталистическата глобализация на световно ниво да реши реалните социални проблеми на отделните народи само с едни регулации и дори световни данъци като се знае, че вродени характерни черти на съвременния капитализъм са поглъщанията на малките от големите корпорации, банки и краткосрочните инвестиции с цел бърза печалба, разрушителните политики спрямо околната среда и изчерпване ресурсите на планетата, въпроса за властта, чрез която сега управляващата класа упражнява и не иска да чуе за промяна на доходоносната собственост,  изкупуването на собствените акции да се счита за връх на икономическо развитие и т.н. Проблемът на капитализма не е само преодоляване на неравенствата, колкото и важно да е това, а премахване на редица други обстоятелства, които спъват творчесвкия потенциал на човека. По своята същност Левиците  са носители на промяна в интерес на мнозинството. Нима „държавата на благоденствието“ в Европа след Втората световна война не е плод на силни леви партии и движения? Същото се случва и в САЩ 29-30-а година на миналия век, когато силно профсъюзно и работническо движение е причина и  гарант за „новия курс“ на Фрнклин Делано Рузвелт. И сега това  обстоятелство не е изгубило своето значение. Съвременното развитие на капитализма изисква да се трансформират институционално структурите осигуряващи господството на капитала на който обществата в момента се явяват като заложник. Затова призивите Левиците да бъдат на резервната скамейка, не са най- адекватни. Заедно с националния суверенитет са необходими и силни Леви партии и работнически движения за решаване на социално икономическите задачи в полза на мнозинството. А защо да няма революции за промяна към социализъм?. Какво искаха хилядните митинги в началото на т.н преход? Нима искаха капитализъм. И кой им го обеща, а след това го умъртви? Обещаваха им, че всички ще ходят на Канарските острови, а държавния социализъм представяха с картата на България осеяна с черепи. Ако бъдем справедливи, в същността си хората  искаха повече демокрация и социализъм? Можеше ли тогава да се извърши трнсформация на държавната собственост с оглед самите производители, трудовите колективи да бъдат и собственици? Такъв опит бе правен формално и преди, но  можеше да бъде подплатен икономически и финансово, за което е имало предложения. В този смисъл беше ли пропуснат  историческия шанс за положителна промяна поради теоретичната слепота и нагласата на субективния управляващ фактор в онзи момент?. Не става въпрос само за нас, а за цялата соц.система и най-вече Съветския съюз. Ако сега Левиците съвсем са заглъхнали по ред причини проблемите ще се решават от други, както често се случва десни партии да имат леви социални програми, като в Полша или Орбан в Унгария. И в Русия победи патриотичния капитализъм на „новите либерали“ и у нас българската средна класа бе умъртвена и българският капитал не се възпроизведе естествено, а с грабеж. Но  презумцията, че сега патриотичния олигарх, като по-отговорен ще ни изведе на светлия друм е най-малко утопична. Действителността е различна и динамична. Оказва се, че  националния суверенитет без Леви решения не е в състояние да разреши проблемите. Всичко ще бъде само на думи, едно „ехо“ за социална справедливост, докато продължава капитала да е извън контрол и да няма вероятност трудовите колективи да бъдат собственици и участници в управлението. Още на времето Ленин бе казал, че трябва да имаме друго виждане за социализма.  Социалистическата партия също е нужно да намери своето място за да не свири само втора цигулка, a да бъде водеща политическа сила за промяна на статуквото. А какво е статуквото? Твърди се, че у нас имаме нещо друго, различно от капитализма, неофеодализъм с бойкоборисовски абсолютизъм. Не е ли и това „нещо друго“ в резултат на прилагане на неолибералните постулати , на Вашингтонския консенсус? Това е същият капитализъм, но в неговата периферия изроден до крайност. И дизайнерските вкусове на наши крупни бизнесмени са в стил „Людовик XIV“, но те са далеч от аристократизма. Това е проекция на манталитета на световната олигархия и мениджърски елит, които се къпят в охолство много повече от времето на феодализма, но това в действителност не е феодализъм. Максимата у нас е защо могат ТЕ, а НИЕ не. Това е съвременния капитализъм, наречен „с човешко лице“, вероятно за да се прикрие неговата хищническа същност, настоящето лице  на нашата „патриотична буржоазия“. Интересно, защо създаденото богатство е спряло някъде и не се „просмуква надолу“?. Оказва се, че в ЕС сме само по докумененти, не съответства нито с данъчната система, нито с доходите и растящите неравенства. Една периферия на богатите капиталистически държави, бивши метрополии, които няма как да имат интерес да решават нашите икономически, а още повече социални проблеми. Не трябва ли това да се има предвид, когато се обсъжда „Визия за България“?. Но това не може да стане ако няма градивен критичен поглед да се анализира вярно миналото, настоящето, а още повече да се чертаят бъдещи политики и действия. Нима във„Визия за България“ ще бъде погрешно да се посочи, че БСП има определена вина и е в дълг пред българския народ, че в началото на промените не е поставила отговорно икономическата проблематика, както справедливо отбелязва в словото си Ал. Лилов в Сорбоната по повод 20 годишнината от „Кръглата маса“. Следствие на това в Конституцията липсват гаранции в защита на държавната, кооперативна, общинска собственост, а само частната собственост е неприкосновена. И как тогава ще се предлага/каквито гласове има/ с такъв текст Конституцията да бъде знаме в политическата работа на Социалистическата партия. Това сигурно не се харесва на определени хора, които препоръчват великолепните анализи за разрухата и деиндустриализацията на България по време на т.н преход, да се четат предимно от „соросоидите“ като основни виновници. Това няма да  повиши доверието към БСП. Има основание да се смята, че ако продължава така и лявото в лицето на БСП може да изтече в канализацията на историята както това се случи с дясното СДС. Българският народ винаги е бил потърпевш от погрешните решения управлявляващата буржоазия през миналия век като преживява три национални катастрофи, която повече слуша гласовете отвън вместо гласа на собствения си народ. Георги Димитров също говори за „патриотичните индустриалци“, но и за „нашата пършива буржоазия“. Обективните анализи на наши и световни учени показват, че страната не е имала по-възходящ исторически период в своето социално-икономическо развитие от периода на държавния социализъм/ без да спорим  дали е бил държавен социализъм или държавен капитализъм. Неговите отрицатели сега го наричат омразния комунизъм/. Това са изживени неща. Реалността изисква да се смени парадигмата, обединяване на усилията за цивилизационния ни избор, за демократизация на ЕС, в движението „Демокрация за Европа“- ДИЕМ 25 основано във Виена от бившия министър на финансите на Гърция Янис Варуфакис. Това са основни неща за промяна на средата в която живее човек, условие за неговото възпитание в дух на демократизъм, солидарност и социална справедливост, качества необходими за бъдещ просперитет. „Визия за България“ сега се обсъжда като конкретна програма. Но предложена на обществото, в нея не могат да не залегнат идеологическите основания на Социалистическата партия, които следва да  визират  един по-дълъг времеви период 20-30 години. Множеството предложения могат да залегнат в  конкретна програма,  в политиките за десетилетие, изпълними в зависимост от реалностите и обстоятелствата. Tрябва да искаш, както казва Маркс, „невъзможното“ за да получиш „възможното“. Продължаващата световна криза с военните конфликти и засилващите се търговски войни  отново дава исторически шанс  да се преодолее капитализма, но това не може да се случи с формули от минали периоди, което се доказа през изминалите близо 30 години, нито с това да не се забелязват битките между труда и капитала.