Ч О Г Л А В Д Е Н

 

Започна с времето, не въобще с времето, а с метеорологичната прогноза. Събота е 20 април 2024 година. Вали вече цял ден и това не предразполага към радост и положителни емоции. Психолози твърдят, че човек ако се  усмихва насила се отразява и на вътрешното му състояние. Съмнявам се, още повече че освен хаоса в държавата породен не само от глобални причини, но от глуповини и недомислици на недорасли политици с решения плод на мислене не след задълбочен анализ, а ей така да решим пък ще видим какво ще стане, което излиза скъпо и прескъпо след време и то не на гърба на този взел решението, а на други хора и според сполучливия израз на американският политолог, философ и финансов експерт от ливански произход Насим Талеб не отговарят за последствията, не  „залагат собствената си кожа“. Изглежда са ампутирани от мисълта да провидят какво ще се случи накрая на азбуката, когато кажат първо „А“ и то не само в практически смисъл, а и в духовен, психически дали ше се създаде климат обединяващ и стимулиращ или омраза и разделение на общността, подозрителност и „врагове“ без никакво основание водени единствено от мнението, становището на началството. Другата гледна точка, мнението на „инакомислещите“ както се изразяват по интелигентно се приема като нещо недопустимо. Няма да правим по­­-задълбочен анализ защо се получава така, но има достатъчно примери от историята всеки да направи извод за себе си. Един пример, който породи този пост е решението на НС на БСП от 25 февруари 2024година за провеждане на предсрочна конференция на социалистите от общинската организация в Бургас. В това отношение сме побратими със социалистите от градската  организация в София, но за разлика от тях имаме други неясни „прегрешения“ никъде неупоменати дори на проведената в този дъждовен ден Общинска конференция. Оказа се, че това е само „техническа“ конференция за избор на Председател и Общински съвет. Бяхме двама делегати от нашата организация и още с влизането в   ДТ“Адриана Будевска“, където трябваше да се регистрираме ми поискаха личната карта сигурно по указания свише да няма опити за чужди елементи. Кой знае. Добре, че гарантираха за мен други делегати познавайки ме като един от „динозаврите“ нали така се изразяват някои млади политици. От този момент започна чоглавото време и продължи след дълга процедура в съответствие с устава на партията, избор на нов Председател и избор на Общински съвет. Нямах намерение да се изказвам, но провокираха съображения продиктувани от здравия смисъл, още повече в зала с 300-400 места присъстват 43 делегати от 68 предварително избрани от организациите, в сравнение с други конференции, което събуди у мен една скверна мисъл не далеч от реалността, че отново участвам в подобно събитие случило се преди 34 години, когато останалите няколко човека в огромната сграда сега съдебна палата, закрихме Общинската организация на БКП в Бургас. Споделих още, че това решение на Националния съвет на БСП волно или неволно раздели социалистите и като участник на срещата в София подкрепям  учредяването на движение „Бузлуджа“ за обединение на левите сили у нас. Оказа се обаче, че за някои делегати това е равносилно на „врага с партиен билет“. На излизане от залата една делегатка мимоходом ми подхвърли „как са бузлуджанчетата“. Човек може да махне с ръка, но се замислих как може въпреки и порочен стил на работа на национално равнище, необмислени решения налагани властово без диалог с другата страна в спора, може да се просмуква надолу до отделния човек и става поведение. Един друг глас в залата по време на изказване на делегат изразявайки несъгласие с решението на националното ръководство, прозвуча агресивно, че това изказване, несъгласие е поръчково и въпросът е кой го е поръчал. Без коментар! Вечерта във ФБ четем, че предният ден по предложение на ДПС и ГЕРБ и със съдействието на БСП, Народното събрание е приело  Закон за изменение на Закона за инвестициите, с което се разрешава на всеки инвеститор да поиска и придобие имоти и вещни права върху собственост на държавни предприятия без търг или конкурс по данъчна оценка, езуитско решение, без да се приватизират предприятията стават една “куха структура“ без собственост. Тъй като наскоро станаха изменения в настоящата Конституция като се ограничиха правата на Президента относно служебните правителства, неволно минава мисълта за едно друго изменение на Конституцията от 1991 г - 112 години след Търновската Конституция, с което единствено частната собственост става неприкосновена и от конституционна защита се лишава държавната (общонародна) собственост. Оказва се, че злополучният ни преход продължава, но това не е предмет на дискусия в българското общество. Казват, че „прехода“ ни е режесиран отвън, от чужди сили и сигурно такъв е режисьора, но за тази сюрреалистична среда в която живеем причината не е отвън , а вътре в нас народопсихологията с дълбоки корени в миналото. Та така, това е положението „другарки и другари, дами и господа“, харесвам този израз на уважаван от мен професор написал великолепната книга “Критическа психология на Българската история“.                               

ЗА „ЧЕРВЕНИТЕ ЛИНИИ“

В последната ми книга „Пръски от мрежата“,издадена миналата година‘, има публикация „Нищо ново под слънцето“един разказ за писмата на Плиний млади, литератор, народен трибун,юрист, сенатор в Римската империя по времето на император Нерва(96-98 г.) когато по думите на Тацит е позволено да мислиш каквото си искаш и да кажеш каквото мислиш. След близо 2000 години отново пред съвременните общества стоят  проблемите за информацията и дезинформацията за фалшивите новини, създават се организации за следене и забрани на свободното слово. Отново има „червени линни“със заплахата ако не се съобразяваш да бъдеш отлъчен,наказан, порицан. В човешките общества винаги е имало червени линии, например в морала и нравствеността, в поведението на отделната личност и колективни органи и организации, които ако се нарушат се създава непоносима психологическа атмосфера и срив на всяко усилие за решаване на реалните проблеми, огледален пример е Народното събрание с т.н Сглобка. Още по-непродуктивно е когато висши началства като от върха на Олимп се рапореждат за безпрекословно изпълнение на решения от други подвластни  органи и организации. Това би имало  обяснение при тоталитарните и авторитарни режими при едни други времена на Изток и на Запад, което води и до физическо унищожение на „инакомислещите“ с етикети като „фракции“ и „вътрешни опозиции“. Да се чуди човек, че това са изрази не на закоравели  възрастни „бетонни глави“ или още по-съвременно „динозаври“, а на млади хора, за което преди време бях написал  коментар сравнявайки ги с един герой на Трендафил Акациев „ синее се над мойта шапка, мъгливо е под нея“ . С коментари обаче такива личности , още без съществен принос към обществото, не се стряскат особено. По-тревожно е положението, когато“червени линии“ се използват за политически цели или за задоволяване егото на властимащи като Национални съвети, изпълнителни бюра като под формата на колективни органи са способни да унищожат всичко под себе си, дори малките успехи за изплуване от блатото. Някои казват, че е виновен демократическият централизъм, но по-вярно е, че проблема е повече в централизма и липсата на демократизъм, диалога, дискусията. Последните събития достигнали до нас от медиите е сагата с Градската организация на социалисите в столицата и Националният съвет на БСП. Икономисти повечето от десния сектор,твърдят че създаденото богатство горе на върха от шепа милиардери се просмуква надолу и така се решава проблема с бедността. Има нещо вярно, че държавата става по-богата, но остават неравенствата в обществата дори се увличават както показват изследванията. Нещо подобно се получава и със стила на ръководствата на върха на пирамидата просмукващ се надолу по иерархията с конкретен пример ,когато преди няколко месеца социалисти от Бургаската организация поеха инициатива да се възобнови общинският Дискусионен клуб. Всичко бе уточнено, когато изведнъж се разрази истинска буря,че има “фракционна“ група, правят се списъци, вълнение голямо. Така се получава, когато е нарушено доверието и се има за пример националното ръководство. Проблемът е по-голям, нима не се знае и разбира, че Преходът започна от „Кръглата маса“ 1990 г, без да се подценява нейната ролята за демократизацията на страната, но още тогава са пресечени „червените линии“за което Александър Лилов има доблеста да признае в словото си на колоквиума в Париж през 2010 г., по повод 20 годишнината създаването и, цитирам дословно от книгата „Преходът“: „Като оглеждам нашата Кръгла маса днес след двадесет годишна дистанция, и от високата трибуна на Сорбоната виждам, че тя можеше да даде повече на България като глас на разума в онези трудни години. Особено в една сериозна дискусия за предстоящото развитие на икономическия преход. Липсата на такава дискусия е голяма слабост на Кръглата маса“. Не е ли съществена причина и следващите години липсата на сериозен диалог и дискусия не само сред социалистите за кардинални проблеми, но и с други политически сили и със сигурност ще бъде по-полезно ако не се смятат за врагове. Ноам Чомски има една мисъл, че партиите и движенията имат две направления електорална и стртегическа политика, които трябва да се съчетават и да не се пренебрегва едната за сметка на другата като особено пагубно е да се неглежират стратегическите цели както се получи с лявата партия останала само с абривиатурата си социалистическа.                  

ХОЛОКОСТ

Това е заглавието  на една малка книжка с едно подзаглавие „Къде беше Бог?“, която преди години бях прочел, но сега отново събуди интерес с автор Артър Кац претърпяла четири издания в САЩ преведена на български език. Холокоста това последователно изтребление на евреите в Европа  отново става предмет за оживени дискусии по повод случващото се в международния живот, военните стълкновения между Израелци и Палестинци с  безброй жертви. Темата е болезнена и сложна както самият автор споделя близо двадесет години след това събитие когато са унищожени шест милиона евреи в нацистките крематориуми потресло  света, дори потърпевши автори по чудо останали живи не са взели перото да опишат този планиран геноцид над еврейския народ. Как да се обясни Холокоста, този сакрален въпрос вълнува вече десетилетия за което са написани безброй  статии, издадни книги от много автори всеки със своя гледна точка обясняващ случилото се. Хората на академичната наука поставят в основата теоретичното мислене, идеологията на националсоциализма, расовата теория, непълноценните хора, подчовеците, стремежа за жизнено пространство, завладяване богатствата на други страни, целта за свръхпечалби на едрия капитал от една милитаризирана икономика и както твърдят нейни представители са смятали Хитлер за временно явление и след преодоляване на икономическата и социална криза, хиперинфлацията след Първата световна война  нещата в  Германия да се нормализират. Без да отричат социално-икономическите причини много автори анализират случилото се от психологическа гледна точка и ролята на възпитанието на човека от кърмаческа  до израстване на личността в зряла възраст както твърди Алис Милер в книгата си “В началото бе възпитанието“ и обръща внимание на т. н „черна педагогика“ на насилие , физическо и психическо малтретиране на децата приела масов  характер в повечето немски семейства станала норма при оформяне характера на личността като пример за нормално поведение да се смята изграждането на „силният човек“ сдържащ емоциите си и не проливащ сълзи, не проявяващ  съчувствие и емпатия следствие възпитанието чрез забрани, когато детето е възпрепятствано да прояви собственото си АЗ без да има възможност за споделяне онова, което го вълнува. В нездравословната психическа атмосфера се формира  малкия човек с онези отрицателни черти, които се проявяват в бъдеще в неговата зрялост, необоснована омраза към другия, насилието, чувството за отмъщение и несъзнателно поведение стигащо до престъпление като се възпроизвежда онази  потисната енергия от неговото детство. Това показват  изследванията и при анлиза на психопрофила на  Адолф Хитлер. Не бихме поставили този въпрос ако историята не потвърждава, че характерните черти на личността преплетени с идеологията дават своя отпечатък в политиката и управлението на обществените процеси и дела. Обобщавайки изследванията на редица автори клинични психолози, психоаналитици,  психотерапевти и собствени анализи, авторката Алис Милер стига до изводи с отговор на въпроса „ у кого е вината“ за злочестата съдба на престъпниците с присъдата на обществото, затвор или смърт, още повече що се отнася до Хитлер и обкръжението му за престъпления срещу човечеството довели до Нюрнбергския трибунал като посочва  последователно събития от живота на германският Фюрер. Адолф расте  в една напрегната атмосфера не само от нестабилното психическо състояние на майката Клара Пьоцл, която за кратко време губи трите си деца, но най-вече от тежката атмосфера в семейството създадена от неговият баща, на насилие и страх, на покорство пред волята на господаря, където не е позволено да се противоречи и сподели. Дори след смъртта на бащата,  майката със страхопочитание минава пред наредените му за пушене лули. Вече възрастен тази атмосфера от детството и създадените навици по-късно се трансформират в диктаторски черти за безпрекословно изпъление, мълчаливо приемане на всичко, в противен случай физическа принуда. Това потискане на собственото АЗ и в послушание на принципи и норми изисквани от родителите без да са преработени от самата личност са възпитавани поколения подрастващи в немските семейства, съществена причина за бъдещото поведение за приемане на Фюрера  като баща,  водач на нацията. Големият клиничен психолог Карл Г. Юнг привърженик на колективното несъзнавано споменава, че тогава една вълна в основата на на която е древният Бог Вотан завладява германското общество и дори високо интелигентни хора негови познати се превръщат в нацисти. Освен Бог Вотан като архетип, за това състояние сигурно съществена причина е и ролята на възпитанието. Една жена например след като прочела „Моята борба“ на Адолф Хитлер  научила за престъпленията на евреите лихвари  и ги намразила защото експлоатират бедните. Влияние върху детската психика оказват и слуховете в обществото въпреки недоказаните подозрения  за еврейски произход  на бащата Алоис  Хитлер. Унижението на Германия след Първата световна война може би намира своя огледален образ в психологическият профил на Хитлер с характерните черти оформени в неговото детство да защити покорната си послушна майка пред пълновластният господар бащата, в бъдеще олицетворяваща Германия и я освободи от престъпните евреи, фантазен образ на лошия баща. Този налуден на пръв поглед извод като причина за преследването и унищожението на евреите до девето коляно се допълва, че  като възрастен  чрез властта си като диктатор Хитлер може да отмъсти на всички за случилото се в неговото детство като тотално изтребване в лагерите на смъртта и в това начинание да увлече хиляди, които го обожествяват и практически създават условия за изграждане на  цялата техническата инфраструктура за умъртвяване. Както пише и Арт Кац в книгата си „Холокоста“, има богата литература като точно се посочва броят на жертвите, разработването на газа, технологията на умъртвяване, възхода на нацизма, антисемитизма, но няма отговор и твърде малко е казано защо Бог допусна това, къде беше Бог?. Този въпрос може да смути много хора свикнали с рационалното обяснение на нещата, но случилото се преди близо век не може да ограничи мисълта на човека да изследва и онова което изглежда невероятно и абсурдно особено сега, когато технологиите достигат съвършенство и човешкият ум съумява да задава въпроси на създадения от него изкуствен интелект и да търси оптимални отговори. Има и твърдения, че не е далеч времето, когато технологиите могат да достигнат такова развитие, че да унищожат човешкото и да остане само животинското у човека. С Холокоста обаче човечеството вече познава и е преживяло животинското и въпреки невероятно може да се случи обратното, изкуственият интелект да се откъсне от властта на човека и да унищожи животинското у него. В стремежът към познание не може да се отхвърли и обяснението за Холокоста от теологична гледна точка, как това се случва в цивилизована Германия дала на света бележити учени и художествени творци, която за евреите е пример за  човешкия прогрес. Разколебава и вярата в образованието и просвещението като единствено условие за хуманизъм и човечност. Това навежда мисълта да се обърне към писанията на мъдреците и религиозните водачи в техните пророчества, предупреждения и завети, в историческият път на еврейския народ. За някои еврейски философи е абсурдно Холокоста да се смята за възмездие, съд и божие наказание. За други от гледна точка на теологията „Хората на Книгата“ както са наричани евреите написали много книги, но не са разбрали  древните Писания и отговора за греховете да се търси там,  извършени не от отделния индивид, а колективната вина на евреите през хилядолетията, предателството и разпъването на Исус от Назарет на кръста с  мотива по-добре да загине един отколкото всички и както се знае от историята, че преди и след Христа войните и  разрушенията водят до безброй жертви, деца, жени и старци, че пророчествата в Книгите Левит, Второзаконие,Еремия, Плачът на Еремия, Царе в една или друга степен се сбъдват и наказанието застига и следващите поколения. Идва и резонния въпрос ако Бог е безсилен както твърдят и еврейски философи, стои безучастно по време на Холокоста, какво трябва да се направи  да не се случат бъдещи страдания преживени в миналото, изгнанничество, липса на държава и разпиляност на евреите по света, да се избегне едно бъдещо унищожение, каквото е пророчеството в техните Писания, отговорът е „евреинът да се превърне в християнин“, да гледа  не само греха на другите, но да се покае за собствените си грехове. У човека има „добро и зло“, а злото е нереализирано добро според забележителната мисъл на българският богослов Ваклуш Толев. След 1948 година със създаването на  държавата Израел, а и преди това не настъпва траен мир, несигурността съпътства  живота на евреи и палестинци, обвиненията са взаимни и в определени моменти ситуацията ескалира във военни конфликти както е сега, с хиляди убити палестинци от въоръжените сили на Израел и евреи след терористични акции на  палестинската съпротива. Сигурно е пресилено, но се създава ситуация за палестински Холокост  и сбъдване на пророчествата от еврейските Писания,  предпоставки за повторение на миналото и последното унищожение на еврейския народ. Едва ли причините трябва да се търсят само в религиите и вярата, безспорно икономическите са в основата, но не е без значение ролята  на възпитанието, създаването на етническата и расова омраза, стремежа за жизнено пространство на Ционистки Израел, отстраняването на всички дори от собствената управляваща политическа класа, които са за създаването на Палестинска държава. Надеждата е, че ще се намерят политици  пророчествата на еврейските религиозни предци да не се сбъднат, а палестинските деца да играят с еврейските и да не носят автомат за убиване на „враговете“.            

СВЕТКАВИЦАТА

 

Както светкавицата озарява  небосвода и разсейва тъмнината, така премина по света интервюто на Тъкър Карлсън с Президента на Руската федерация Владимир Путин, разсея стелещата се информационна мъгла обвила общественото пространство и събуди света. Не по-малко силно е последвалото интервю, само след няколко дни, на международна среща в Дубай, където  американският журналист отговаря на многобройни въпроси и човек не може да не се възхити на професионализма, високата култура, искреността, откритото без излишни думи и заобикалки споделяне на онези чувства и мисли, на онзи американски патриотизъм довел до реализация  на интервюто с Руският държавен глава. Както съобщават медиите, впечатленията на Путин за журналиста са като „опасен човек“, който последователно прилага своя тактика, търпеливо изчаква неговите отговори въпреки пространното изложение върху историята на Русия,  не се получава и  „остър диалог“, за което е имал готовност. Оказва се, че провеждането на смисленото интервю с Руският президент с една добронамереност, което не се среща често сред западните журналисти  особено сега в напрегнатата международна обстановка, с правдивото информиране на американското общество за реалните процеси в света и преодоляване на заблудите, повърхностните оценки и мнения завладели публичното пространство, не без помоща на повечето медии в страната, става много по-опасно за дълбоката държава, партията на войната в САЩ. Неволно си спомняме за бележити личности от американската история, които са жалони за поколенията със своя патриотизъм и дела като Франклин  Д. Рузвелт  избиран три пъти за президент оставил неизлечима следа с политиката на „новият  курс“ през 30-те  години на миналия век и нова структура за сигурност в света заедно с другите велики сили след Втората световна война. Когато сме свидетели на прояви на фашизъм и  нацизъм, реабилитиране на символи, рушене на паметници на антифашистката съпротива, възвеличаване на бивши отявлени нацисти главорези представяни за национални герои аплодирани от съвременни парламенти, омаловажаване ролята на Съветският съюз за победата над фашизма, например в София унищожаването на паметника на Съветската армия, заличаване паметта за милионите жертви и опитите за утвърждаване на  подобен ред в Европа и света, твърде актуални  са думите на Франклин Рузвелт тогава  срещу онези движения и организации в САЩ ратуващи за нов глобален порядък, че „това не нито нов, нито ред“. С впечатляващ патриотизъм са пропити публикациите на американският политически анализатор Пол Крейг Робъртс бивш зам. министър на финансите при президента Р.Рейгън с откритите писма до Руският президент, че руснаците забравиха поуките на Маркс за капитализма и предупрежденията за военни конфликти с Руската федерация. Забележителен е приносът на Робърт Кенеди - младши за организирането на световно движение за здраве и свобода, срещу локдауните, ваксинационните паспорти, редицата ограничения на свободите на гражданите,   корупционните практики, използвани по време на вирусната пандемия „Ковид 19“ за извличане на огромни печалби от фармацевтичните компании, здравни институции и корпорации, частни фондации за което сега се водят съдебни  дела. Това са само някои примери на американски патриоти, а  има и много други, учени от университети, обществени дейци, художествени творци, които не спестяват истината, не правят компромис със съвестта си. Когато запитали К.Маркс кое качество най-много цени у човека отговорът е „честността“, необходимата лична характеристика за реална оценка на обективно изменящия се свят при което се признават появилите се нови  данни на познанието  и се върви от относителна към абсолютна истина. В този процес вземат участие все повече хора от различни слоеве всеки със свой минал опит и идейни възгледи, но променйки мисленето си според новите реалности в света, отдават сили и средства за утвърждаване на общочовешки ценности, мира и сътрудничеството. Видно е за всеки непредубеден, че обективната глобализация не търпи изкуствено наложени санкции, насилие и войни, политики на хегемонизъм от минали времена. Това се опитват да обяснят Тъкър Карлсън и американските патриоти въпреки мрачните тонове в политическия живот. Все повече народите проумяват случващото се, издигат искания в защита на правата и справедливо заплатен труд, достоен живот „жълтите жилетки“ във Франция преди време, сега протестите на фермерите обхванали цяла Европа. След санкционните политики на ЕС големи фирми в Германия не издържат на конкуренцията и преместват производството в други държави. Прави са онези които смятат, че времето за решения се сгъстява и това, което не е решено за  десетилетия сега може да се осъществи за един ден както по време на Френската революция от 1789 г. Конвента решава за една нощ с мнозинство онова за което има разногласия между политическте сили дълго време. В това глобално преустройство за утвърждаване на многополюсен свят самият капитал търси своето място както се твърди в изследвания на учени с израза „капиталът срещу капитализма“. Какво ще се случи бъдещето ще покаже,“историята е по-хитра“ пише Владимир Улянов, във всички случаи обаче независимо от забавяне или връщане назад за определено време, наред с националната идентичност, суверенитет и развитието на технологиите, продължава да стои въпроса за отношенията  между наемния труд и капитала като основно противоречие в съвременния свят- 99% срещу 1%. Светът се движи по тази орбита за което писа Маркс и сред учените марксисти и немарксисти философи и  социолози  няма кардинални различия в изводите, че съществуващата неолиберална капиталистическа система не може да отговори адекватно при решаване проблемите на динамично развиващият се свят и ще бъде заменена от друга по-справедлива обществена формация. Във време на глобални промени, както показва историята, се появяват и лидери, които събират в себе си очакванията, разпознават знаците на историята и водят  народите към просперитет. Достатъчно е само да се проследи историята на Руската федерация след разпада на Съветският съюз и ролята на Владимир Путин.  Светът стана по- светъл след интервюто на Карлсън, но както се получава и в природата след светлината идва тъмнината. Ден след това услужливите западни медии на властимащите  завъртяха отново колелото на инсинуациите и омразата към Русия и нейният президент с „убийството“ на руският опозиционер Алексей Навални излежаващ присъда за корупция, а не по политически причини както се вижда  от интервю със Скот Ритер, друг американски патриот добре запознат със сагата „Навални“. Смъртта на един човек се превръща в политика. Популяризират се познати сцени с една единствена цел утвърждаване в съзнанието русофобски  настроения и нагласи на омраза както навремето  Третият Райх се подготвя за война. За разлика от онези времена обаче все повече хора си задават въпроса в „чий интерес е всичко това“ и всеки може сам да намери отовора като съвестно се проследи историческият ход на събитията. И това няма да бъде краят на историята с неолибералния капитализъм както твърдеше  амариканският  социолог от японски произход Френсис Фукуяма, впоследствие  отказал се от собствените си твърдения. Отново ще се появяват все повече „светкавици“, ще озаряват пътя на човечеството в обективно глобализиращият се свят, което изисква други политики на мир и сътрудничество, суверенитет, свободни нации от колониални зависимости и натиск,  действителна демокрация.        

В И Е Н С К А Ф И Л Х А Р М О Н И Я

 

 

В И Е Н С К А  Ф И Л Х А Р М О Н И Я

Празничен новогодишен концерт 2024 година

 

Отново се пренесох в онази атмосфера, която ежегодно оказва своето неотразимо въздействие човек да става емоционално съпричастен към музикалните произведения сътворени от братята Щраус заедно с други бележити композитори в изпълнение на Виенската филхармония. Неволно в паметта ми изплуваха години назад, когато от две големи нотни тетрадки, които са още в библиотеката ми, изпълнявах на един бял акордеон „Баркарола“ валсовете на Йохан Щраус. В детска възраст постигнах  успехи на музиалното поприще, но съдбата отреди друг път за което не съжелявам, у мен останаха завинаги онези характерни черти на  възпитанието което може да даде изкуството и най-вече музиката. Може би и сега това е съществена причина да се очаква с вълнение ежегодното изпълнение в началото на всяка нова година магията сътворена  от оркестъра и неговият диригент в голямата златна зала препълнена с негови почитатели. Всеки разбира,че това което се случва за тези часове в залата се различава от обгръщащата ни навън реалност с нейната турболентност и предизвикателства. Наред с това мислите не могат да не се насочат както към исторически сравнения така и към непосредствения бит във всички части на света, войните в Украйна и Близкият изток, редицата военни стълкновения в Африка и Латинска америка. Ние също имаме принос с едни налудни решения да се заличава паметта чрез унищожаване на паметници с рязане на бронзовите художествени скулптури на съветски войник с вдигнат автомат в ръка заедно с майка и дете и работник олицетворяващи победата над фашизма и нацизма в последната най-кървава война в историята на човечеството отнела над 60 милиона човешки живота. Оказва се в последствие, че това действие е незаконно но продължава скверното, кощунствено дело с една виртуална торта с украса металните части на разчленените от паметника човешки фигури. Задава се обаче следващият въпрос не е ли това само увертюра, психогическа подготовка за други непредсказуеми действия тази турболентност сега да прерастне в начин на мислене и поведение. Авторитетни  художествени творци и хора на науката бягат от отговора какво може да се случи в действителност при едно такова разделение в обществото. Може би това е и целта на извършителите и задкулистните идейни съветници и подстрекатели, както се случва във фашистка Италия и нацистка Германия при Мусолини и Хитлер през миналия век. Дали това се вписва в т.н евро-атлантически ценности. Слушайки и преживявайки с емоционална наслада изпълнението на Виенската филхармония това ни се вижда невъзможно, както навремето се е смятало за невъзможно в просветена и образована Германия да се появят хора способни да задействат технологии за масово унищожение на считаните от тях  „подчовеци“. Има автори, които твърдят, че Потопа е станал в Черно море което преди е било сладководно езеро 7 -8000 години преди Христа, след което е станало разселването из целия Европейски континент  заедно с по-високата култура на българското племе. Надеждата е да се намерят хора здравомислещи в управлението на държавата със стратегическо мислене за съжаление липсващо в определени периоди от близката ни история и сега.         

ЕДНА ВЕЛИКА РЕВОЛЮЦИЯ

 

Днес, в информационната епоха и динамично развиващата се технологична революция, когато се говори за глобализъм и бъдещото устройство на света не можем да не се обърнем назад във времето, защото настоящето не е станало изведнъж, а има исторически корени. Събитията случили се в миналото остават следи, влияят и сега за прогресивното развитие на човечеството. Затова не можем да се съгласим с онези, които отричат историческте факти, изопачават, дори искат тяхната забрана и забрава като Октомврийската революция през 1917 година в Русия. За съжаление сред тях има и известни руски мислители, историци, политически дейци, които стигат и до извода, че ако иска да стане нормална страна Русия трябва да изтръгне от себе си образа  на Ленин като ужасен продукт на руската култура. Не са малко опитите да се  представят в невярна светлина същността и истинските движещи сили на това историческо събитие. Всичко това ни връща в едни минали времена, когато „враговете на държавата“ са заличавани от фотографиите с цел да се забравят от историята. Това  е не само антиисторическо, но и не спомага за съхранение на личности и събития в историческата памет. Не служи за поука  известната максима, че народ който не познава историческото си минало  е осъден да го изживее отново.  Вече повече от  век Ленин и Октомврийската революция нямат характер само на руско явление, а принадлежат на света. Това е същото да се отрекат буржоазно-демократичните революции в Европа, неотразимото световно въздействие на Великата Френска революция от 1789 година написала на знамето си свобода, равенство, братство. Да не се честват бележити дати и събития, като падането на Бастилията, символ на отиващият си феодален абсолютизъм и начало на нова епоха, на който ден 14 юли големият немски философ Хегел винаги е вдигал наздравица. Въпреки спорът за осъществено насилие, в календара на държавите такива дати са национални празници. Княз Феликс Юсупов в мемоарите си споделя, че през пролетта на 1917 година ревоюционната еуфория в Русия завладява „....и по-състоятелните хора, дори онези, които се смятаха за консерватори...Като разбрали за революцията жителите на съседните села дошли с червени знамена, Марсилезата и поздравления“. Революциите са предшествани от разложение на политическите системи /Ханна Аренд,“Насилие и политика“/. В Русия своеобразието  е, че в една година 1917 се извършват два етапа на  революцията с начало Февруарската буржоазно-демократичната и преход към Октомврийската социалистическа революция. С падането на монархията е свързана Февруарската, а с Октомврийската революция са изпълнени докрай социално-икономическите цели и задачи заложени от Февруарската революция. Някои споделят, че това не е революция, а преврат и по този начин омаловажават случилото се. Натоварват  го с нещо което е нередно, отрицателно. Историята работи с други категории като включва в революциите въстанието и преврата. Октомврийското въоръжено въстание , за разлика от други  не е преврат на някаква аванюристична група или заговор на царски генерали в съучастие с Ленин и болшевиките. Действително  се привличат царски офицери при създаването на Червената армия, но Ленин заявява: „Ние не сме бланкисти, не сме привърженици на завземане на властта от малцинството. Ние сме марксисти, привърженици на пролетарската класова борба“. Завземането на властта е осъществено по най-безкръвен начин. Никога Ленин не е призовавал за разпалване на Гражданска война, а винаги е бил за разясняване сред масите, от опит да се убедят за пагубните политики на Временното правителство. В интерес на историческата истина е писмото  на Питирим Сорокин  подписано от него като „Приват-доцент при Петербургският университет и Психоневрологичният институт, бивш член на Учредителното събрание  и бивш член на партията на есерите“ и отговорът на Ленин във в-к „Правда“ от 21 ноември 1918 година под заглавие „Ценните признания на Питирим Сорокин“ /т.37,съч.5изд./. Питирм Сорокин заявява, че напуска партията на есерите и че политиката може да бъде обществено полезна, но и обществено вредна и ще се отдаде на науката и просвещението.  В отговора си Ленин споменава, че и в науката както в политиката може да се греши с реакционни философски възгледи влияещи на хората, че излизането от политиката е също политика. Честното признаване на политическите грешки е от огромно положително значение за хората, които са под влияние на партиите защото настъпват такива обективни условия, които заставят цели класи и слоеве да променят възгледите си и се присъединят към болшевиките и е лош признак за онези марксисти социалисти, който не разбират и не приема това. И днес обективният ход на историята, развитието на света изисква нов глобален порядък в полза на всички народи, което се отразява в политиката на Русия и Китай за многополюсен свят, суверенитет и привлича политически сили с различни цветове. В зависимост от поведението на властта се случват размириците и Гражданската война с кървави сблъсъци между „червени“ и „бели“, където има насилие, но и възмездие на угнетените. Не Ленин и болшевиките са виновни за чуждата интервенция. Все едно днес да се обвинява Путин за разширяването на НАТО до границите с Русия. Сега е популярна тезата, че не „червени“ или „бели“  са победили, а „трета сила“- Русия, държавността.  Но революцията няма само тази задача. Тя е призвана да реши проблемите породени от социално-икономическите условия, които за съжаление монархията, а след това и Временното правителсто след Февруарската революция  не могат  или не искат да разрешат  в полза на мнозинството от народа. От февруари до месец юли 1917 година се пропуска възможността   властта да премине по мирен път към Съветите на работническите, войнишки и селски депутати. И не болшевиките потъпкват мирният процес, които в началото са малцинство в  Съветите. Руската революция ражда тази най-демократичната форма на управление, която води началото си от революционните събития през 1905 година. Ако проблемите се решават „Кой глупак ще иска революция“ посочва  Ленин. Въпреки малцинство болшевиките стават изразители и се подкрепят от широко народно движение от недрата на руския народ, извън самодържавието и официалната църква , с вярата за един по-справедлив свят „За царство божие на земята“. /Александър Пьжиков,“Корни сталинского большевизма“/  За Русия по него време основни са аграрния и  въпроса за мира. Младата Съветска република с аграрната реформа оземлява селяните, в промишлеността фабриките и заводите преминават в собственост на държавата. Публикуват се  тайните договори на царска Русия с империалистическите държави. За първи път в историята, за ужас на империалистическите хищници, тя отказва да изпълни завоевателните им стремежи заложени в договора с Антантата след Първата световна война за разпределение на територии на Османската империя, според който се дава право да получи Източна Тракия и Проливите. Освен това  подкрепя  светското начало в революцията и национално-освободителната борба на Кемал Ататюрк срещу чуждата интервенция. Октомврийската социалистическа революция може да се нарече Велика, защото става опора и вдъхновение на угнетените по света, начало на национално-освободителните движения. Колкото до наименоването „социалистическа“ самият Ленин е имал резерви защото това е била целта, но за социализъм тогава не може да се говори с оглед на реалностите в Русия. Негови са думите, че “Никакво въстание не може да създаде социализъм , ако не е съзрял икономически“. Още в първите законови актове на новата власт са решени докрай въпросите за  равенство между хората- правата на човека, недопускане на дискриминация по класов, религиозен, етнически, полов признак. Ако в началото се пренебрегват стоково-паричните отношения, след Кронщадският метеж през 1921 година, историята доказва далновидността и прогнозната марксистка  диалектическа мисъл на Владимир Улянов заявявайки ,че „ние трябва да имаме друго виждане за социализма“. Възприма се идеята на Троцки и прилага на практика новата икономическа политика НЕП /СтоянМихайлов „Сталинският тоталитаризъм“/. Редица изследователи посочват, че това е най-демократичния период, когато се развива стопанската дейност. След смъртта на Ленин през 1924 година НЕП просъществува до 1929 година, когато е отменена административно. Утвърждава се държавната собственост и централизираното планиране като единствени белези за социализъм. През 1940 година за  реформи пледират стопански ръководители на крупни промишлени предприятия, но те не се осъществяват поради Великата Отечествена война, времето изисква строга централизация и организация, задача с която системата се справя успешно. В най- сурови  условия, на 7 ноември 1941, годишнина от Октомрийската революция Сталин провежда парад на „Червения площад“ в Москва и  войските отиват направо на фронта. Фашизмът е военно разгромен благодарение на единството на съветския народ и Комунистическата партия,  с цената на колосални жертви и безпрецедентен героизъм. След войната догматизма не е преодолян и нужните реформи в икономиката не се извършват. Това, че Й.Сталин отказва да се прави филм за К.Маркс не е най-голямата беда. Същественото е, че своите  теоретични постановки той обвива в марксистки понятия и подкрепя с цитати от Ленин, с което дискредитира истинския марксизъм и лениновото теоретично наследство, нанася непоправима вреда в мировозрението на народите в Съветския съюз и  Източна Европа, което има последици и днес. Популярна е тезата, че за бедите на Русия е виновна  „доверчивостта“ на руския политически елит към Запада в миналото и сега, което има някакво основание. По-вярно е, че остават неразбрани творческото мислене на Маркс, идейното богатство на материалистическата диалектика, дълбокото съдържание на неговото учение и както твърди американският политолог Пол Крейг Робъртс „руснаците забравиха поуките на Маркс за капитализма“. Например, той никога не е споменавал, че е достатъчно частната собственост  да се отнеме формално, с декрет като юридически акт от производителите, насилствено и  ускорено да се преобразува в колективна или държавна. Винаги  е твърдял, че за нейното отмиране ще бъде необходима цяла историческа епоха на развитие от капитализъм към комунизъм, а не след кратък преход, както е според „Краткия курс по марксисто-ленинска философия“. Това не попречи на „догматизираният марксизъм“ да го обвини и за краха на т.н „реален социализъм“. Учудващо е, че и сега  въпреки множеството научни изследвания и публикации, уважавани руски автори слагат на едно място робството, расизма, фашизма и болшевизма. Продължават да не се открояват разликите между болшевизма от  сталинизма, между фашизма и сталинизма и неволно се приглася на онези западни идеолози, автори на идеологемата приравнявняваща фашизма с комунизма. Премълчава се Лениновата постановака след Октомрийската революция, когато се извършва оземляването на селяните, че те от собствен опит трябва да се убедят в необходимостта от коопериране. Маркс и Енгелс винаги са били апологети на основното изискване- за честност и пред прага на науката да се оставят всички предвзети мнения. Научните  изследвания и изводи на Маркс, че „На всеки етап от своето  развитие  производителните сили изискват и съответните  производствени отношения“ са догматично интерпретирани и не могат да станат инструмент за реален анализ на действителните процеси в обществото и практическо решаване на наболелите проблеми. Вместо в диалектическо единство се смята, че с времето само производителните сили ще се развиват и доближават до вече достатъчно развитите  производствени отношения. Сега отново се твърди , че не тази сталинската догматика ,а марксистката теория  е виновна за краха на социализма от съветски тип и световната система на социализма. Иглежда сред научните среди и в Русия не е преодолян синдрома за съобразяване с политическата конюнктура и съществуващата вакханалия срещу Маркс водеща началото си от 90-те години. През 80-те години на миналия век съветски професори обясняваха, че социализма в Съветският съюз има свое „вътрешно развитие“. Пропуска се възможността да се използват постиженията на информационно-технологическата революция. Разминават се с постановката на Ленин, че „за победата на социализма е необходимо производителноста на труда да бъде равна или по-голяма от тази на най-развитите страни“. В икономическата политика това отстоява и Троцки, другата основна фигура в Октомврийската революция заедно с Ленин. Игнорират се разработките не само на руски, но и на чужди учени, включително и български, като академик Николай Ирибаджаков. Китайската комунистическа партия е обявена за ревиозинистична. Въпреки „Китайското икономическо чудо“, отношението към Китай не е променено и при Михаил Горбачов. Истинският марксизъм е неглежиран и не се познава или се познава само от „Краткия курс“. Не може да  намери друго сериозно обяснение Горбачов да предпочете вечеря с Маргарет Тачър вместо да се поклони и поднесе венец на паметника на К. Маркс в Лондон, както съобщиха навремето медиите. Това също може да обясни защо „перестройката“ започна отгоре с „гласност и демокрация“ , а не с реформи в икономиката, както направи Китайското ръководство с Дън Сяопин. На  икономически форум в Давос, Си Цзинпин „учудва“ света с изявлението, че „Икономическата глобализация създава проблеми, но това не е повод да се откажем изцяло от нея, а да смекчим негативните последствия и обезпечим нейните преимущества за всички страни“. Световни медии съобщават, че дори смятания за „човек от левицата“ нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман тълкува изказването на Китайският ръководител, като съюз на ръководителите на Китайската комунистическа партия с акционерите от гиганта Уол-Март за още по-големи печалби на транснационалните корпорации и в подкрепа на делокализацията срещу която преди се бореше Доналд Тръмп и сега Джо Байдън. Друг е въпросът дали само по този начин  ще решат вътрешните проблеми на САЩ, като в същото време се запазват политиките за превилегии на капитала и огромните неравенства. От думите на Китайският ръководител е видно, че той смята глобализацията като обективен процес имаща своите отрицателни страни, които трябва да се тушират. Но има и положителни, което  не трябва да бъде от полза само за една страна, американският  глобализъм. Тази фраза не е случайна, а политика  теоретично обоснована на основата на материалистическата диалектика-  теория, която с право носи името на Карл  Маркс, по думите на Енгелс и допълва: „Маркс беше гений, а ние в най-добрия случай-таланти“. Докато Маркс олицетворява единството между философия, социология и икономика, руски икономисти твърдят, че само политическото ръководство тогава е попречило Русия да бъде на мястото на Китай, на основата на техни разработки за Конвергенцията между двете системи, американската-капиталистическа и съветската-социалистическа. Но не се споменава, че „Китайското чудо“, китайската „Конвергенция“ се дължи на съвременният прочит на огромното творческо наследство на Маркс и Енгелс, прилагането на пазарните механизми по примера на Лениновия НЕП, което заедно с китайската културна традиция стават основни стълбове в политиката на Комунистически Китай. Може да е легенда, но медиите съобщават, че в края на живота си Дън Сяопин вдигайки ръце към небето изрича фразата, че Маркс все още не е доволен от него. В Русия, след 90 те години,  вместо политики за утвърждаване на държавата като регулатор на пазарните механизми, развитие на частното предприемачество и равнопоставеност на всички видове собственост се приема т.н „Вашингтонски консенсус“ за повсеместна приватизация, което се превръща в разграбване на държавната собственост.  Едната догма в теорията преди е заменена с друга по-лоша. И доколкото в условията на първата за определен период, при екстензивно развитие, се извършва ускорена индустриализация и Съветският съюз  става втората супер сила в света, то неолибералната догма е разрушителна. Русия става поле за експерименти на МВФ, шоковата терапия и финансов донор на Запада. Получават се неимоверни неравенства в обществото и липса на переспектива за ускорен икономически растеж. Вярно е , че за “новото мислене“ давление оказват чужди сили, американските спецслужби. Но вярно е и това, че те са използвали атмосферата, създадена от политическото ръководство на страната по времето на Горбачов и Елцин, който в Беловежката гора слага подписа си под документа за  разпадането на СССР/ 8 декември 1991г./ без да се съобразява с резултатите от проведеният всесъюзен референдум за запазване на Съветския съюз.  По-късно на 5 октомври 1993г. разстрелва сградата на Руският парламент и допуска в управлението консултанти, американски експерти-пазарни фундаменталисти. За всичко това Западът го обявява за най-големия демократ. „Каквото сам си направиш, никой друг не може да го направи“ казва една българска поговорка. Навремето руководителят на ЦРУ Алън Дълес  се е хвалил в тесен кръг, че той е причина комунистите да избиват собствените си хора, имайки предвид  репресиите при Сталин. Да се използва  политическата ситуация за агресии е запазен патент на тази организация. Красноречиво доказателство са водените от САЩ хибридни войни, цветните революции, евромайдана в Украйна, където справедливият гняв от дейността на украинските  олигарси се използва умело за осъществяване на насилствено завземане на властта от други проамерикански сили с нацистка окраска. Нима в болшевиките и Октомврийската революция са историческите корени да се настройват един срещу друг двата славянски народа? Не е ли Ленин този, който отхвърля всяко високомерие, шовинизъм и най-малкият опит за накърняване чувствата на малките народи като пагубни за единството на Русия?  Понякога с прилагането на революционните закони от болшевиките потърпевши са самите руснаци, но това е без зла умисъл, а за хармонизиране на отношенията нарушени при Царизма.  Сега новите демократи „забравят“, че Ленин още в Декрета за мира дава определение за Анексия, което е международно признато, като  насилствено завземане на чужда земя „без точното, ясно и доброволно изразено желание на народностите“. Американските ястреби, неокони и евробюрократите  обвиняват Путин за Крим, след като е известно, че 90 процента от жителите му желаят присъединяване към Русия. Управляващата руска олигархическа  класа  има ли определена вина за случилото се  в Украйна? Защото на въпроса „Какво става в Украйна“, може да се чуе отговора „Там хохолите правят нещо“. Подобна е ситуацията със санкциите срещу Русия, когато още Обама се хвали, че те подкопават  руската икономика, но заедно с тях се използва безотговорността, погрешната финансова политика на управляващите руски олигарси по  препоръките на МВФ, като се облагодетелстват финансовите спекуланти. Годишнината от Октомрийската революция светът посреща в точката на бифуркация, на кръстопът. Свидетели сме, че капитализма изчерпва себе си, не създава условия за повече демокрация, справедливост,  за разгръщане на  творческия потенциал на човека. „Свободното развитие на всеки е условие за свободно развитие на всички... Комунизмът като такъв не е целта на човешкото развитие, а необходим момент на еманципацията и отвоюването отново на човека”. Това е социалния идеал на Маркс. Капиталистическата система в каквито и обвивки сега искат да я представят, като „модерен капитализъм с човешко лице“ не може да осъществи този велик идеал. Фундаменталното откритие за „отчуждението на човека от труда“ при капитализма , което съществува и при т.н реален или държавен социализъм/държавен капитализъм ако сме по-коректни/, може да се преодолее с прилагане на икономическа демокрация, не само участие в управлението на работниците и служителите, но и собственици на средствата за производство. Тази идея е практически осъществима и не е чужда дори на апологети на класическия либерализъм за „съдружие на работници на принципа на равенството и колективна собственост върху капитала, с който осъществяват дейността си и труда под ръководството на мениджъри, които те сами назначават и освобождават“/Джон Стюарт Мил/. Тя не е в противоречие и с руската народна православна традиция на староверците, която не е само чисто религиозно явление, а имаща и гражданско значение. В глобален аспект политиката за хармонизация на международните отношения, за многополюсен свят, все повече се утвърждава. Един от архитектите на тази политика руският  мислител Александър Дугин отбелязва, че щом и той е в „черният списък“ за санкциите на САЩ, то лидерството в полето на идеологията и ценностите е спечелено. Русия при Владимир Путин отново става геополитически  фактор с който следва да се съобразяват. Но тя трябва да бъде и автор на друг модел, който да  противостои на съществуващата глобалната финансова система и да неутрализира хегемонистичните стремежи на САЩ. Още повече, че има пример, впечатляващия възход на Китай, новият Азиатски център на социално-икономическо развитие.  Русия не трябва  да остане  в периферията, а да бъде в ядрото на новата финансово-икономическа система в света. /Сергей Глазьев „Економика будущего“2016г/. Теорията за „циклите на натрупване на капитала и дългите вълни“ за обяснение на социално-икономическото развитие не е в противоречие с Историческия материализъм, а спомага още по-добре да се изясни историческия процес. Да се твърди , че Маркс е недооценил научно-техническият прогрес е най-малкото неуместно. Влиянието на технологичните революции за развитието на историческия процес е  в основата на марксизма както, че богатството е колективно творение след което се присвоява от собственика в съответствие със сложилите се производствени отношения. Маркс анализира противоречивата същност на капитализма, който от една страна създава богатство, а от друга нищета. „Капитализмът загнива като се развива“. Такъв е извода на марксизма и творческото наследство на Ленин, което все още не се разбира. Диалектиката като метод не кореспондира с идеята, че всяка нова теория  идва на „чисто място“. На Ленин е мисълта, че истински болшевик не можеш да бъдеш без да си чел и разбрал Хегел, че изучаването на противоречията е самата същност на нещата. Маркс за разлика от други мислители не отхвърля , а е критичен към изследователите преди него с цел  създаването на икономически условия за освобождаване на човека. Това се разбира от водещи университети и академии в света , където се преиздават трудовете на Маркс и се изучава неговото огромно творческо наследство непознато досега. Несправедиво и антинаучно е да се приглася на онези, които стават алергични само като чуят буквата “М“ тъй като  „марксистката теория претърпяла фиаско с краха на социализма“. Научно е по-вярна тезата на онези изследователи, че фиаско претърпя сталинската съветска система и нейните модификации в другите соц.страни, в която хората още през 80 те години постепенно изчерпват доверието си. Обществото се нуждае от реформи. Провали се Горбачовата перестройка и периода след 90 те години е белязан от още по-голяма идейна безпътица и  липса на сплотеност. Затова сега руски автори пледират за т.н социално-консервативен синтез, алтернатива  на либералната глобализация, като идеологическа основа на новата икономика и решаване на социалните проблеми в света  включваща нравствените ценности на всички религии, достиженията на социалната държава и устойчивото развитие. В съответствие с това следва да се изменят функциите на съществуващите международни организации или да се изградят нови алтернативни институции.  Надеждата е, че в този нов модел водеща няма да бъде„безчестната максима:  Всичко за нас и нищо за другите“по думите на Адам Смит, постулат  от зората  на  развитието на капитализма. На национално равнище се предлага т.н интегративен модел, който в икономиката, финансите и социалната сфера  включва държавното регулиране и стратегическо планиране, партньорство между държавата и частния бизнес в интерес на обществото, деофшоризация, нова данъчна и парично-кредитна политика, развитие на високо-технологичните отрасли, нано и биотехнологиите, мерки срещу прекомерните неравенства и увеличаване благосъстоянието на мнозинството от народа. На тази нова основа, развитието на Русия  ще бъде и условие за изграждане на Единно икономическо пространство. Това тя все още има шанс да  направи, защото има друга философия и морал, заложени в хилядолетната културна история в която са вплетени колективизма, солидарността и справедливостта. Нравствени ценности, които имат своето огромно значение и днес. Но глупаво ще бъде да се отрича марксистката теория като най-доброто научно обяснение на капитализма и да не се признава, че много от нейните изводи са актуални и днес. Дори идеолози и представители на глобалният капитал като Клаус Шваб основател и изпълнителен председател на Световния икономически форум в Давос признават, че глобалната икономическа система е пред колапс и е нужно да се замени с нова, един „капитализъм на заинтересованите“. И Маркс пише, че света не само трябва да бъде обяснен, „...задачата се състои в това, той да бъде изменен“. Новите гурута на капитализма се опитват да го изменят с един друг капитализъм с идеологическа основа протестантската етика и юдео-християнската религия на миналия просветен капитализъм, като пример за глобален просперитет в полза на хората. Както се казва този филм вече сме го гледали. Вече е видно, че „Революцията отгоре“ за което писа и българскят академик Никола Попов в книгата си “Капиталът срещу капитализма“, която се извършва  сега от новият съюз между индустралния капитал и част от финансовата олигархия, използващ националистическа риторика и справедливия гняв срещу статуквото, има за цел запазването на капиталистическата система  и едва ли ще реши проблемите на съвременните общества, които самата тя поражда.  Англосаксонскит съюз в основата на който са САЩ и Великобритания отново се стреми да прилага остарели политики от колниалната епоха. Тогава пробив в световната колониална система се извърши с Октомврийската революция заслуга за което имат руските болшевики, Ленин и неговите съратници. Непростимимо е това сега да не се признава  още повече в усилията за утвърждаване на многополюсния свят същността на който е суверенната държава. Този процес може да се ускори, но дали това ще се случи ще покаже бъдещето. Процесите в Русия се отразяват винаги на историческият път на страните, особено на България. Сега Русия също може да стане модел за развитие, да даде перспектива, каквато даде Великата Октомврийска Социалистическа революция за национален суверенитет  мир и просперитет.

С П О М Е Н

Колебаех се дали да споделя този спомен и реших, че трябва да го споделя не заради самия него а защото е свързан със събития от настоящето, може би и със събития в бъдещето. Той е от времето, когато в публичното пространство ежемесечно излизаше великолепното списание “A – SPECTO” списвано от невероятен журналистически екип с главен редактор Калина Андролова. Както е известно списанието бе забранено от колониалната ни администрация под давлението на получило печална слава сред широката публика „Посолството“. Тогава мой добър приятел нарече списанието „лайкучката“на българската журналистика. Споделям това защото по същото време се случиха и други неща имащи отношение в настоящето. Прочетох в бургаската преса, че в салона на Тракийското дружество ще се проведе дискусия по икономически проблеми отношенията между работодател –работник и всичко свързано с труда в най-общи линии с участието на експертен екип от синдикалната организация „Подкрепа“. В началото леко се смутих защото „Подкрепа“ бе известна в началото на прехода с нейният лидер ветеринарният доктор К.Тренчев с яростния си антикомунизъм и освобождаването по факса на стопански ръководители от периода на т. н комунизъм. Въпреки това интересът ми се засили още повече защото дълго време бях председател на дискусионният клуб на социалистите от общинската организация. Изкачих се по стълбите на горния етаж и се озовах в една неголяма зала с около 30-40 човека. Представиха и лекторите, млади хора включително Ваня Григорова настоящият кандидат за кмет на столицата. В същия момент в залата се появи млад човек и с бързи крачки се отправи към задните редове където бях и аз. Водещият обяви, че това е Калин Първанов също от екипа. Бях чувал за него много добри неща, познавах публикациите в неговия блог на левите социалисти и в списание A -SPECTO  и реших, че наред с виртуалното би било редно да се познаваме на живо и се представих. Както очаквах отношението бе естествено, дружелюбно и спонтанно като приятел от фейса. Има и хубави неща, които се случват едно общение и добронамереност, които не изчезват  а се потвърждават и в реалния свят, което дава  нов стимул и надежда че тепърва доброто и здравият разум ще надживее невежеството и злонамереността. Дискусията започна, изказвания и съображения, въпроси и отговори от екипа. Отношение взе и младият бизнесмен Живко Табаков сега кандидат за кмет и водач на листата на“Левицата“ в Бургас както се казва неведоми са пътищата господни. Направи ми впечатление вещината и конкретиката с която си служеха младите експерти от „Подкрепа“ за отношенията работодател и работник- изпълнител в една реална обществена среда просмукана от новият модел на стопанска дейност характерен за капитализма. В същото време не се употребяваха известни понятия от теорията на Маркс като експлоатация, собственост на средства за производство, наемен труд и ако се разбираше тяхното съдържание политкоректността на времето надделяваше. Затова взех думата и в края на дискусията споделих своята гледна точка, че няма нищо неудобно да се споменават тези понятия от марксовото теоретично наследство признато от научният свят в Европа и редица университети в света. Както бях написал по-късно в една публикация „Епистоларно наследство“ намерила място в книгата ми „Пулсът на времето“на въпроса към ръководителите на МЕГА проект преди години с издаването на 100 тома и разкриване на 135 хиляди страници от творческото наследство на класиците, от Кралската академия на науките в Нидерландия и Берлинско-Брандербургската академия, няма ли по този начин да се налее вода във воденицата на марксистите-ленинци от сталинският период отговорът е, че от значение е само принципа да се деполитизират и деидеологизират изследванията на Маркс и Енгелс до вчера повече въпрос на политическа вяра, днес да се осмислят в светлината на науката и предмет за анализ да стане духовният свят на двамата учени като допълват , че през първото десетилетие след смъртта на класиците няма причина и повод да се оспорва научният им принос. Когато това равнище на научно развитие след това се догматизира намаляват научните компоненти в техните възгледи, появява се разкол между марксизма-ленинизма, станал страж на политическа вяра и свободната наука изледваща наследството на две изтъкнати личности. Тогава при тази дискусия с екипа на „Подкрепа“ нямаше време да се постави този въпрос и се направи задълбочен анализ като се популяризира сред широката общественост. И ето сега при кампанията за местни избори на властта Ваня Григорова за първи път от 30 години излезе от обичайното русло и се даде публично отговор на въпроса „А сега накъде“ зададен в началото на прехода, от времето на Петър Младенов до наши дни, повтарян неведнъж и от други лидери на социалистите с липсващ адекватен отговор. Изглежда е дошло време за истинска промяна не на думи, а с конкретна програма и виждания   за структурни изменения и усъвършенстване на управлението на процесите в интерес на мнозинството от гражданите. Това вече се случва в европейски страни, където лявото заема своето достойно място в защита на обществения интерес. Първата голяма крачка у нас е направена. Преди шест години на корицата на списание A – SPECTO има забележително послание все едно че е написано днес - „ТРЯБВА ДА БЪДЕТЕ ПРОМЯНАТА, КОЯТО ИСКАТЕ ДА ВИДИТЕ“. Това вече е реалност, която следва да се развива в бъдеще.