В историята е известна Вартоломеевата нощ/1572г/, когато в Париж през нощта
в деня на св. Вартоломей са избити хиляди френски протестанти/хугеноти/. След
това се възобновяват религиозните войни между католици и протестанти. Наскоро
бяхме свидетели на „Вартоломееви дни“ у нас, които не са свързани с някакъв
църковен празник и кървава нощ, а с посещението на Вселенския патриарх
Вартоломей. На пръв поглед всичко започва и завършва нормално, но изненадващо
станахме очевидци на поведение познато ни само от нашата история и литература,
най-вече от известната книга „Българският Великден или страстите български“ на
Тончо Жечев. За съвременното ни общество тези събития са от далечното минало и
едва ли някой можеше да си представи, че ще бъдем въвлечени във водовъртежа на
страсти непознати за нас, особено на младото поколение. Причината за това не е
в нашия Синод и Патриарх, нито в БАН и други лица свързани с организацията на това посещение. Не
ми е известно дали самите организатори се оказаха неподготвени, но имам
усещането , че всички бяха изненадани от “Вселенският” ни гост, който по най- властен начин прекрачи прага на църковния канон и
навлезе в територия неподвластна нему и то в момент, когато държавния глава го
награждава с най-високия български орден “Стара планина“. Изглежда , че измамното
чувство за „Вселенски“ му изигра лоша шега. Претенциите, които предяви, вместо да се обсъждат в спокойна
обстановка и взаимно уважение и равнопоставеност между
двете патриаршии, той ги представи по неприемлив за сана
му начин, още повече, че те са решени в
близкото минало на държавно ниво. Всичко това бе повод да се развихрят отново
„заспали“ страсти в българското общество оцветени от съвременната геополитика.
Чувствата зародили се през вековете отново излязоха на повърхността, засегнаха
се корените на нашата идентичност съхранени от българската духовност. Почувства
се грубо посегателство върху достойнството ни, с „мръсни ръце“ се докоснаха изконни светини
съхранили българщината през нелеката ни
история. Отново, което е за добро, прозвучаха имената на Иларион
Макариополски, Екзарх Антим I и други водачи на нашето духовно
Възраждане срещу опитите на гръцкото духовенство да обезличи българската църква и да говори от нейно име.
Това, което и сега се опитва да прави Вартоломей , да иска премахване на паметника на Екзарх
Антим I от българска църква в Одрин/сега Едирне, Турция/ и
да смята, че има право да изисква от самостоятелната българска християнска
църква, от висотата само на почетното си звание, което е в действителност. Тук има
различни мнения и сред богословите , но никой не може да отрече справедливото
искане на българската общественост Българската патриаршия да се постави на
полагащото и се пето място сред православните църкви, за което има нарочна
подписка. Независимо, че тя не бе връчена лично на Вартоломей поради
неявяването му на предварително обявената пресконференция ще ратува ли за това Цариградския патриарх в
бъдеще, като пръв между равни или самовлюбено ще се превлъплащава в световен,
вселенски, „звезден“ лидер. Поведението му се възприе като на фанариот, този
образ добре познат в историята с антибългарската си насоченост. Както често се
случва сега, историческите факти се преиначават от аисторични хора , които за
съжаление определят и настоящите политики. Посещението на Вартоломей излезе от
рамките на църквата и се превърна в поредното политическо шоу с награждаването
му с орден „Стара планина“. Сред
българското общество отново се оформиха разделителни линии. В
справедливото искане за мястото на Българската патриаршия, за което в подписката
фигурират имената на авторитетни учени, писатели и общестеници, атлантиците съзряха дългата ръка на Москва,
която иска да обсеби православния свят под руски скиптър. Духовна Русия като
наследник на Византия да стане център, което според тях е недопустимо. Избуяха
и конспиративни теории, че поканата за посещението е от средите на масоните свързани със западното
влияние. Не знам как се случи, но в същия ден медиите съобщиха, че инициативен
комитет е преложил Председателят на БАН за кандидат-президент в предстоящите
избори през следващата година. Всичко това може да е случайно съвпадение, може
и да не е. Както се казва „Неведоми са пътищата господни“. Но като се има
предвид липсата на всякаква координация в управлението, гафовете са неизбежни. Може
би организаторите са имали други намерения за посещението на Вартоломей, но се
получава друг резултат. Съзнателно или не отново последствията са за
българската държава и идентичност, за духовността и достойнството на един
народ. Това, което през вековете народът е съхранявал и с всички сили е отстоявал, което прави и сега българската
общност в Истанбул/Цариград/ с председател Васил Лиязе, не винаги намира нужната подкрепа от Българската държава за съхраняване на културно- историческото ни наследство. По-голямата
ми чувствителност по този въпрос е защото и моите родители са участвали в културно-просветната дейност на тази общност. Посещението
на Вартоломей показа, че е нужна
по-широка публична дискусия и информираност за новите предизвикателства
,в опитите да се неглижира историческото ни минало, за много по-добра подготовка на публичните ни личности
особено Президент, Министър председател, Председател на Народното събрание. Не
е достатъчно само Партия или Инициативен комитет да те посочат. У нас не е
изживяно мнението, че политиката е най-лесната работа, че с нея може да се
занимава всеки без нужната подготовка и личностни качества. Последователният
демократизъм при подбора и избирането на публични личности е условие да не се
повтарят „Вартоломеевите дни“ съпроводени с неоправдания гаф на Президента с награждаването на Вартоломей с орден „Стара
планина“.
