ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ, ФИЛОСОФ, СОЦИОЛОГ, ОБЩЕСТВЕНИК

Може би има нещо символично в това да си роден на връх Рождество Христово. На 25 декември се навършват 138 години от рождението на академик Димитър Михалчев, роден в Лозенград/ 1880-1967г./, обаятелна личност оставил дълбоки следи в научния, обществено-политически и културен живот на България. Повод да се спомене неговото име, въпреки че не е кръгла годишнина, е  обществено-политическата  обстановка сега у нас, Европа и света, която наподобява на онази назад във времето, когато той твори и е активен участник в идеологическите дискусии и политическя живот. Казваме наподобява, защото сме свидетели на политическо поведение и практики които са облечени в одеждите на миналото с претенции, че обслужват настоящето и са гарант за бъдещето. В този случай не може да не се спомене казаното от Маркс „...Хегел бележи някъде, че всички велики исторически събития се проявяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първият път като трагедия вторият път като фарс“. В началото на 21 век при съвсем други условия и обществени необходимости, не може да се  обясни по друг начин отричането, преиначаването и манипулирането на исторически факти освен, че човек трябва да има „болен дух“/по Хегел/, настървеността с която се  изтрива  цял един период от историята на един народ на съпротива срещу фашизма и нацизма, да забравяш да споменаваш, че в нея  участват представители на всички слоеве на обществото обединени в Отечествен фронт,  или да не виждаш нищо добро и  обявяваш  годините от  1944 до 1989 за престъпни като е известно, че България по класацията на ООН от 1991 година е в първата група - на 33 място в света по индекс на човешко развитие  и е сред групата на индустриалните страни, стремежа да раздухваш русофобията,  безогледно да хулиш Русия и обвиняваш за всички злини като най-голямото зло на земята. За случая ето една сентенция на Михалчев: „ Когато човек умре, той умира за дълго, не непременно завинаги, понеже може да възкръсне в паметта на тия, които остават или идат след него. Но когато той е нечестен в своето мислене, той си остава завинаги такъв“. Това се отнася за отделния човек, но ако това е морала на голяма група от хора във властта  имащи правото да вземат решения, за които е по-удобно съобразявайки се с политическата конюнктура да заклеймяват, изтриват вместо обективно да обясняват историческите факти, което е много по-важно за възпитанието на младото поколение, трябва сериозно да се замислим за нашата демокрация и зададем въпроса „Що е това демократ“?. Можем само да си представим смелостта на Димитър Михалчев, риска да загуби престиж като преподавател в Софийския университет и социален комфорт в онези трудни времена, когато идеологията на националсоциализма завладява не малка част от българските научни среди и други социални слоеве, влиянието което оказва за атмосферата в обществото. Още тогава той е обвинен, че е „марксист“ и „болшевик“, дори е  принуден да се защитава пред съда  срещу обвинения от настроени профашистки професори, т.н „дело на професорите“. Блестящата му, остроумна полемика срещу биологизма в историята и социологията го нарежда сред първите учени критици на расовата теория и нацизма на Хитлерова Германия. Самият той казва, че когато пише върху расизма против „расовата кръв като основа на нацията“ съвсем не е марксист. У нас, пише той, хора със слаба култура наричат марксист всеки който каже добро за Съветска Русия. Ето какво казва самият Димитър Михалчев за неговия „марксизъм“: „ Марксизмът е едно философско учение, според което материята е първичното в света и тя е която поражда духа. Аз съм ремкеанец и стоя на едно гледище , което е коренно различно от това що марксистите поддържат. Според мене нито материята може да причини духовното, нито наопъки, духовното може да породи материалната действителност: научно взето едното е толкова непонятно, колкото и другото. Според мене материалното и духовното са еднакво първични. По нататък, моето схващане досежно характера на душевния живот се различава основно от това на марксистите.. Също тъй е различно и учението за познанието, което поддържам и развивам вече десетилетия подред ...И ако има някой в България, който е водил настояща теоретична борба с философските и философско-историческите учения на марксистите , това съм аз“. В полемиката си против расизма той посочва, че намира подкрепа от много други учени, които съвсем не са марксисти. Активната му обществената  дейност не се състои само на полето на научния спор. Многократно е  председател на Тракийската организация в защита на тракийските бежанци, участва в делагацията на Александър Стамболийски при подписването в Париж на Ньойския договор през есента на 1919 година. Три пъти е бил на дипломатическа работа 1923-27 година пълномощен министър в Прага, 1934-36 година в Москва. В края на мандата е отзован от царското правителство за неговите публикации за международното положение и икономическия напредък на Съветска Русия в списание „Философски преглед“ на което е главен радактор. Списанието става популярно сред обществеността, на неговите страници намират място и са сътрудници талантливи автори, редица марксисти, видния наш социолог Иван Хаджийски. След 9 ти септемри 1944 г.   отказал да влезе в коя и да е партия и правителство  отдава знания и сили за изпълнение на задачите стоящи пред  правителството на Отечествения фронт и на първо място  за взаимоделствието на българската армия и съветските войски да се затвори достъпа до София на голяма групировка немски войски, участва в мисията при маршал Толбухин  и делегацията по формално сключване на примирие в Москва, след което за втори път е пълномощен министър в Съветския съюз до април 1946 година. Около три години и половина е председател на БАН, когато след 9-ти септември академията трябва да се преустрои съобразно големите стопански и културни задачи стоящи пред страната. Знаменателни са неговите спомени от този период с министър-председателя Георги Димитров за  широтата на неговите възгледи,  грижата за създаване на условия за спокойна и творческа работа на учените за успешната дейност на академията въпреки трудностите които изпитва страната след войната. Академик Михалчев е ярък пример как като най-голям и талантлив представител на ремкеанството в буржоазната философска мисъл у нас и  противник на марксистката теория, материалистическата диалектика, но притежаващ чувство за справедливост и реализъм в  полемиката му с българските пронацистки настроени идеолози го нарежда заслужено сред прогресивните общественици, крупни учени антифашисти. Известен е с обянието и авторитета си не само унас. Един пример. При неговата защита по т.н. „дело на професорите“ показателни са думите на неговият сподвижник и приятел Григор Василев пред съда: „ След голямата европейска война/Първата световна война / България бе смазана, повалена на земята, едва дишаше. Нашите приятели се бяха спотаили или бяха станали неприятели. Вътре в страната царуваше разложение. Всеобща печал бе обхванала вички кръгове на нашата родина. Говореше се, че победения няма приятели. В тая печална обстановка една група интелигенти тръгна по света да търси приятели, в тая група бе и проф . Димитър Михалчев. Най-напред ние отидохме в Чехия, при Масарик.Той ни прие много топло, но като ни погледна каза: Чух, че между вас е бил и Михалчев, най-големия от славянските философи, но не го виждам. В това време влезна и закъснелия Михалчев.Тогава Масарик напусна мястото си, посрещна го още от вратата, прегърна го и каза :“Добре дошъл братко“. Този исторически случай исках да ви разкажа да знаете кого съдите и кого искате да осъдите. Като се обърна към проф. Консулов казва остро „Това е Михалчев, ти кой си господинчо“/Д.Цацов,“Димитър Михалчев: Любов срещу расизъм“/ Забележителни са  анализите на академик Михалчев за причините довели до двете световни войни, противоречията между големите капиталистически държави. Не може да не ни удивлява правдивото заключение направено преди Втората световна война, че усилията на Западните държави са насочени на Изток преди всичко към Съветска Русия и ако Германия тръгне на Изток не се знае каква ще се върне, но ще увлече със себе си цяла Средна и Югоизточна Европа и че ако войната продължи повече ще предизвика революционни смущения и тя ще спечели под една или друга форма. Съвременно звучи неговото предвиждане , че „..големите обществени противоречия подготвят една нова световна експлозия. Тя може да бъде отлагана и около нея може опасно да се маневрира. Ала това не ще отстрани радикално настъпването на експлозията“. Като четем това все едно е казано днес, когато ЕС и НАТО приемат декларации с които се обвинява Русия вместо да се заклеймат провокациите с нацистки почерк на управляващите в Украйна, героизацията на нацизма, неонацизма, расизъм и насаждането на омраза между народите и в други части на света.  Новата  доктрина на администрацията на САЩ предвижда използване на оръжия за масово унищожение не за отбраната на страната, а за хегемонистични интереси и извличане на огромни печалби. Това може да ни звучи налудничаво, но не ни освобождава да погледнем реалистично на предизвикателствата за което навремето предупреждава академик Димитър Михалчев. Още повече, че европейските народи преживели травмите от двете световни войни са скептични, че разума, културата и просвещението ще надделеят над ирационалните идеологии защото това не се случи в историята. Същото убеждение минава като червена нишка, цари и в атмосферата сред философите- участници  в интелектуалната дискусия на първата международна среща   в Женева от 1 ви до 15 ти септември 1946 година. Синтезирано това се изразява от един от участниците Жан Старобински с думите, че „Анти-Европа е в Европа, а не извън нея“/Дискурсът за Европа/.  Оказва се верен извода, че е унищожена само военната мощ на фашизма, но не и идеологическата му мощ, че фашизма не е нахлуване на варварството в Европа, а тържество на ирационалните и аристократични доктрини  и тяхното премахване  минава през разбирането за четирите корена на днешната криза: криза на демокрацията; криза на идеята за прогрес; криза на вярата в разума; криза на хуманизма и че само реалната мощ на народите може да победи силите на фашизма /Георг Лукач/.  Сега отново се поставя въпроса ЕС да намери себе си. Дали обединен на федерален принцип с едно наднационално правителство с придобит суверенитет на нациите или с друга парадигма на взаимоотношенията - нито национален суверенитет, нито наднационален федерализъм, една демократична империя. Проблемът е действително да се осъществи „единство в многообразието“, съюз на суверенни нации, което е по-реалистично за да се преодолее капитализма, противоречията между държавите, за които говори Димитър Михалчев. Това не може да стане нито с рогат национализъм, нито с подчинението на капиталистическите центрове, които изсмукват човешки и материални ресурси от периферията както е  сега, а с координация в икономическите, финансови и правни политики в интерес на мнозинството, взаимопомощ, взаимно доверие и признание, сътрудничество между държавите, вместо проявите на съвременен расизъм, русофобия, санкции, заплахи и войни, взаимноизгодни търговски отношения при които  липсват предвзети мнения и идеологеми. Този тътен за нови политики вече не само се чувства, но и излиза на повърхността въпреки и хаотично в бунта на „жълтите жилетки“ във Франция и други страни от ЕС, движенията в САЩ и по света, което дава надежда за един друг по-справелив и хуманен свят за което вече има и материални основания да се случи.

НАПРЕД КЪМ ДОБРИЯ КАПИТАЛИЗЪМ

Може да има и друго заглавие, като „към капитализъм с човешко лице“. Така или иначе и двете отговарят на темата, която днес вълнува всички в съвременния  свят, накъде се отправя взор за да се реши задачата за бъдещето на Човека. Това, което е вълнувало Карл Маркс и е същността на неговото творчество. Преди 150 години на основата на тогавашните обществени отношения той разкрива механизмите на новата капиталистическа система родила се в недрата на старата феодална. Сравнявайки лозунгите на Френската буржоазна революция стига до извода, че свободата, равенството и братството са далеч от действителността и човек въпреки по-свободен, в новите производствени отношения отново е в подчинено положение в съществуващата  иерархия, отчужден е от своя труд и експлоатиран, всички онези признаци харатеризиращи системата на капитализма. Сега в началото на 21 век след поредната икономическа криза през 2007-8-а година,  въпреки оптимизма за растеж, светът продължава да живее със страх от нова още по-разрушителна криза. Видни икономисти и финансови анализатори посочват, че след капитализъм 1.0; 2.0; 3.0 идва ред на капитализъм 4.0, където има засилено участие на държавата в сътрудничество с частния сектор за развитие на икономиката по примера на Китай. Стив Банън, главен стратег и идеолог в кампанията на Доналд Тръм за Президент, пледира  движението за национален суверенитет да има специфични черти за всяка страна по примера на Китай като „социализъм с китайска специфика“. Нещо повече, говори да се разшири социалната база на Републиканската партия като се привлече работническата класа. Заедно с това като идейна основа наред с национализма да бъде и юдео-християнската религия за обновяване на неолибералния капитализъм на М.Тачър и Р.Рейгън, да стане отново привлекатаелен като „Американска мечта“. Стив Банън прогнозира, че бъдещето няма „ляво“ и „дясно“ и в Италия например е реализирана неговата формула за коалиция във  властта. Големи са надеждите за „Алтернатива за Германия“ и в други европейски държави, където инициативата в политическия живот за промяна имат консервативни сили. Разделителната линия сега, както пишат и наши автори, е между неолибералното статукво  и националните държави, конституционния ред , суверенните народи и по тази ос всеки трябва да се определи. Геополитически анализатори  разсъждават, че и Левицата у нас не трябва сега да се ориентира към социализъм, а че ни е необходима буржоазно-демократична революция в чиито рамки социалистите трябва да намерят своето място, ако наистина са социалисти. Трябва ли сега да се говори за социализъм, защото както казват други леви политолози, идеята за  социализъм още никой не се хваща да я обясни днес. Въобще, какво да напишат на знамената си Левиците, когато се разраства движението за национален суверенитет и увлича все повече хора.  Те трябва ли да подкрепят това движение? От друга страна са  назрели и презрели обстоятелства, които изискват леви решения. Историческата необходимост може ли да обедини субектите на тези две основни тенденции? Може, защото са родени от действителността с едно условие, да се разчетат правилно знаците. Нима не трябва да се подкрепя необходимостта от утвърждаването на многополюсен свят, като се  развива взаимно изгодното сътрудничество на суверенни нации против който и да било хегемон с неговите егоистични интереси. Може ли капиталистическата глобализация на световно ниво да реши реалните социални проблеми на отделните народи само с едни регулации и дори световни данъци като се знае, че вродени характерни черти на съвременния капитализъм са поглъщанията на малките от големите корпорации, банки и краткосрочните инвестиции с цел бърза печалба, разрушителните политики спрямо околната среда и изчерпване ресурсите на планетата, въпроса за властта, чрез която сега управляващата класа упражнява и не иска да чуе за промяна на доходоносната собственост,  изкупуването на собствените акции да се счита за връх на икономическо развитие и т.н. Проблемът на капитализма не е само преодоляване на неравенствата, колкото и важно да е това, а премахване на редица други обстоятелства, които спъват творчесвкия потенциал на човека. По своята същност Левиците  са носители на промяна в интерес на мнозинството. Нима „държавата на благоденствието“ в Европа след Втората световна война не е плод на силни леви партии и движения? Същото се случва и в САЩ 29-30-а година на миналия век, когато силно профсъюзно и работническо движение е причина и  гарант за „новия курс“ на Фрнклин Делано Рузвелт. И сега това  обстоятелство не е изгубило своето значение. Съвременното развитие на капитализма изисква да се трансформират институционално структурите осигуряващи господството на капитала на който обществата в момента се явяват като заложник. Затова призивите Левиците да бъдат на резервната скамейка, не са най- адекватни. Заедно с националния суверенитет са необходими и силни Леви партии и работнически движения за решаване на социално икономическите задачи в полза на мнозинството. А защо да няма революции за промяна към социализъм?. Какво искаха хилядните митинги в началото на т.н преход? Нима искаха капитализъм. И кой им го обеща, а след това го умъртви? Обещаваха им, че всички ще ходят на Канарските острови, а държавния социализъм представяха с картата на България осеяна с черепи. Ако бъдем справедливи, в същността си хората  искаха повече демокрация и социализъм? Можеше ли тогава да се извърши трнсформация на държавната собственост с оглед самите производители, трудовите колективи да бъдат и собственици? Такъв опит бе правен формално и преди, но  можеше да бъде подплатен икономически и финансово, за което е имало предложения. В този смисъл беше ли пропуснат  историческия шанс за положителна промяна поради теоретичната слепота и нагласата на субективния управляващ фактор в онзи момент?. Не става въпрос само за нас, а за цялата соц.система и най-вече Съветския съюз. Ако сега Левиците съвсем са заглъхнали по ред причини проблемите ще се решават от други, както често се случва десни партии да имат леви социални програми, като в Полша или Орбан в Унгария. И в Русия победи патриотичния капитализъм на „новите либерали“ и у нас българската средна класа бе умъртвена и българският капитал не се възпроизведе естествено, а с грабеж. Но  презумцията, че сега патриотичния олигарх, като по-отговорен ще ни изведе на светлия друм е най-малко утопична. Действителността е различна и динамична. Оказва се, че  националния суверенитет без Леви решения не е в състояние да разреши проблемите. Всичко ще бъде само на думи, едно „ехо“ за социална справедливост, докато продължава капитала да е извън контрол и да няма вероятност трудовите колективи да бъдат собственици и участници в управлението. Още на времето Ленин бе казал, че трябва да имаме друго виждане за социализма.  Социалистическата партия също е нужно да намери своето място за да не свири само втора цигулка, a да бъде водеща политическа сила за промяна на статуквото. А какво е статуквото? Твърди се, че у нас имаме нещо друго, различно от капитализма, неофеодализъм с бойкоборисовски абсолютизъм. Не е ли и това „нещо друго“ в резултат на прилагане на неолибералните постулати , на Вашингтонския консенсус? Това е същият капитализъм, но в неговата периферия изроден до крайност. И дизайнерските вкусове на наши крупни бизнесмени са в стил „Людовик XIV“, но те са далеч от аристократизма. Това е проекция на манталитета на световната олигархия и мениджърски елит, които се къпят в охолство много повече от времето на феодализма, но това в действителност не е феодализъм. Максимата у нас е защо могат ТЕ, а НИЕ не. Това е съвременния капитализъм, наречен „с човешко лице“, вероятно за да се прикрие неговата хищническа същност, настоящето лице  на нашата „патриотична буржоазия“. Интересно, защо създаденото богатство е спряло някъде и не се „просмуква надолу“?. Оказва се, че в ЕС сме само по докумененти, не съответства нито с данъчната система, нито с доходите и растящите неравенства. Една периферия на богатите капиталистически държави, бивши метрополии, които няма как да имат интерес да решават нашите икономически, а още повече социални проблеми. Не трябва ли това да се има предвид, когато се обсъжда „Визия за България“?. Но това не може да стане ако няма градивен критичен поглед да се анализира вярно миналото, настоящето, а още повече да се чертаят бъдещи политики и действия. Нима във„Визия за България“ ще бъде погрешно да се посочи, че БСП има определена вина и е в дълг пред българския народ, че в началото на промените не е поставила отговорно икономическата проблематика, както справедливо отбелязва в словото си Ал. Лилов в Сорбоната по повод 20 годишнината от „Кръглата маса“. Следствие на това в Конституцията липсват гаранции в защита на държавната, кооперативна, общинска собственост, а само частната собственост е неприкосновена. И как тогава ще се предлага/каквито гласове има/ с такъв текст Конституцията да бъде знаме в политическата работа на Социалистическата партия. Това сигурно не се харесва на определени хора, които препоръчват великолепните анализи за разрухата и деиндустриализацията на България по време на т.н преход, да се четат предимно от „соросоидите“ като основни виновници. Това няма да  повиши доверието към БСП. Има основание да се смята, че ако продължава така и лявото в лицето на БСП може да изтече в канализацията на историята както това се случи с дясното СДС. Българският народ винаги е бил потърпевш от погрешните решения управлявляващата буржоазия през миналия век като преживява три национални катастрофи, която повече слуша гласовете отвън вместо гласа на собствения си народ. Георги Димитров също говори за „патриотичните индустриалци“, но и за „нашата пършива буржоазия“. Обективните анализи на наши и световни учени показват, че страната не е имала по-възходящ исторически период в своето социално-икономическо развитие от периода на държавния социализъм/ без да спорим  дали е бил държавен социализъм или държавен капитализъм. Неговите отрицатели сега го наричат омразния комунизъм/. Това са изживени неща. Реалността изисква да се смени парадигмата, обединяване на усилията за цивилизационния ни избор, за демократизация на ЕС, в движението „Демокрация за Европа“- ДИЕМ 25 основано във Виена от бившия министър на финансите на Гърция Янис Варуфакис. Това са основни неща за промяна на средата в която живее човек, условие за неговото възпитание в дух на демократизъм, солидарност и социална справедливост, качества необходими за бъдещ просперитет. „Визия за България“ сега се обсъжда като конкретна програма. Но предложена на обществото, в нея не могат да не залегнат идеологическите основания на Социалистическата партия, които следва да  визират  един по-дълъг времеви период 20-30 години. Множеството предложения могат да залегнат в  конкретна програма,  в политиките за десетилетие, изпълними в зависимост от реалностите и обстоятелствата. Tрябва да искаш, както казва Маркс, „невъзможното“ за да получиш „възможното“. Продължаващата световна криза с военните конфликти и засилващите се търговски войни  отново дава исторически шанс  да се преодолее капитализма, но това не може да се случи с формули от минали периоди, което се доказа през изминалите близо 30 години, нито с това да не се забелязват битките между труда и капитала.                

147 ГОДИНИ ОТ ПАРИЖКАТА КОМУНА

Тя не е кръгла, юбилейна годишнина и някои ще кажат защо сега трябва да се споменава. Но когато се отбелязва 200 години от рождението на Карл Маркс ще бъде непростим пропуск да не се спомене и първата  власт на Труда в историята на човечеството. А точно това се случва, като че ли творчеството на Маркс е нещо отделно, което касае само философията и анализите в историята сами за себе си, а не и претворяването им в дела, което е основното послание на 11 тезис за Фойербах от неговите ръкописи, че „философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“. Доказателство за това е възникването на Парижката комуна още в зората на работническото движение, породена от комплекс вътрешни и международни причини при които се развива историческия процес в Европа, света и конкретно във Франция. Това е също едно неопровержимо доказателство, че тази революция не е „отгоре“-плод на някакъв заговор и криминален интерес на определена група, както някои историци и политолози тълкуват революциите и историческите събития. На 19 юли 1870 година, когато започва Френско –Пруската война, Генералния съвет на международната работническа асоциация възлага на Маркс да напише възвание във връзка с тази война. Ето какво пише Маркс:“... Докато официална Франция и официална Германия се хвърлят в братоубийствена борба, работниците от двете страни си разменят послания за мир и дружба. Само този велик факт нямащ равен на себе си в историята открива изгледи за по-светло бъдеще. Той доказва, че в противоположност на старото общество с неговата икономическа мизерия и политическо безумие възниква ново общество, чийто  интернационален принцип ще бъде мирът, защото у всеки народ ще господства един и същ принцип- трудът“. Това е основната идея на членовете на международната асоциация, защото външната политика, която Интенационалът води се характеризира с това, че „Простите закони за нравствеността и справедливостта, които трябва да регулират отношенията между частните лица, да станат висши закони и в отношенията между народите“. Това е написано преди 147 години. Потвърждние на това е и събарянето на Вандомската колона - символ на завоевателни войни и омразата между народите. През този век и половина освен регионални конфликти, човечеството преживява и  две световни войни с колосални жертви. Можем да сравним със сегашното състояние в международните отношения, когато властващите неолиберални върхушки и финансовия капитал отделят все повече средства за въоръжаване, за „отбрана“. Отново намират измислен  враг- Русия и го определят като агресор, рисуват го с най-черни краски, подклаждат с лъжи и инсинуации враждебност между народите. И тогава, с фанфари се прогласява отбранителната война на Бисмаркова Прусия срещу Франция, но скоро тя се превръща в завоевателна. Луи Наполеон е пленен след битката при Седан, Втората империя отива в историята. От Франция са откъснати Елзас и Лотарингия и са наложени огромни контрибуции. В Париж и други градове народът се вдига и на 4 септември 1870 година се установява Френската република. Във второто Възвание на Генералния съвет на международната работническа асоциация, отново възложено и написано от Маркс, се поздравява републиката и в същото време се посочва, че Временното правителство съставено от прононсирани орлеанисти и буржоазни репубиканци и с разпредлението на функциите между неговите членове не предвещава нищо добро. Такъв задълбочен анализ прави Маркс на сложната обстановка в която не всеки може да се ориентира и  в това се крие неговата далновидност и прогностична мисъл. Още в началото Временното правителство отказва да проведе демократичните промени, които се предлагат от леви републиканци и  въоръжаване на народа за отбрана срещу прусаците. Въпреки това “отдолу“ се избират т.н наблюдателни комитети, които да подпомагат и контролират новата републиканска власт. Избира се Централен комитет с предстваители във всички райони. Париж е обсаден от прусаците и поставен на колене.  Временното правителство е изправено пред дилемата или да въоръжи трудовият народ на Париж и изпълни националния си дълг или да се превърне в правителство на националната измяна. Целият процес след това доказва съглашателската и предателска политика на това правителство, което Маркс подробно описва и анализира в „Гражданската война във Франция“. Това не Ви ли напомня драги читатели за една друга революция 46 години по-късно в Русия, за която Ленин писа, че комунистите „стоят на плещите на Комуната“ и че тя има неоценим принос като опит, за това което направи и не успя да направи. Още с първите мероприятия в социално- икономическата област Комуната доказва, че е готова да осъществи онзи кардинален поврат в организацията на производството, който Маркс нарече “възможния комунизъм“- предаването на всички затворени фабрики и работилници  в ръцете на работнически асоциации при условие, че се заплати обезщетение независимо дали капиталиста е избягал или е прекратил работа. Ето какво пише Маркс: „Работническата класа не чакаше от Комуната чудеса. Тя не мисли с „декрет на народа“ да въвежда готови и измислени утопии. Тя знае, че за да извоюва своето освобождение, а заедно с него онази висша форма към която съвременното общество неудържимо се стреми поради собственото си икономическо развитие тя ще трябва да води продължителна борба, да преживее редица исторически процеси, които съвсем ще преобразят обстоятелствата и хората. На работническата класа предстои не да осъществява някакви идеали, а само да даде простор на елементите на новото общество, които вече са се развили в недрата на старото сгромолястващо се буржоазно общество“. Когато среща по думите на Енгелс, широко разпространения в края на седемдесете години на 19 век  сред някои французи „марксизъм“ той казва:  „знам само това, че аз не съм марксист“. Това е Маркс. И близката история показва как под „марксизъм“   се осъществяват съвсем други практики. Без да сме съдници,  не може да не се признае, че това което Комуната направи с  предаването на собствеността на фабриките и работилниците в ръцете на работнически асоциации, за нова организация в производството т.е за колективното управление на капитала и разпределение на дивидентите, не се осъществи след последвалите революции. И докато за времето, в онзи момент  има някакво оправдание това да не се направи, с недостатъчната материално-техническа база и ниско равнище на култура, то още преди  кризата на т.н държавен социализъм нищо не пречи създадените огромни материални активи да се предоставят на трудовите колективи, но не само формално каквито опити имаше у нас. Вместо това се извършва криминална ревоюция „отгоре“, повсеместна приватизация с отрицателни  последици, в ущърб интересите на народа. Маркс не изключва, че има периоди при които колелото на историята се връща назад, имайки предвид реставрацията на френската камара на депутатите от 1815-16 година. Редица са социално-икономическите мероприятия на Комуната, с което заслужава признанието на широки слоеве от средната класа- търговци и занаятчии, на селяните обложени с допълнителен данък следствие контрибуцията от пет милиарда, която трябва да се плати на прусаците. Премахва се нощния труд на хлебарските работници, практиките работодателят да бъде едновременно законодател, съдия и изпълнител за намаляне на работната заплата, изравняват се заплатите на жените и мъжете в учителската професия и общото им увеличение, на работническте събрания се поставя и въпроса всеки трудещ се мъж и жена навършили съответно 60 и 55 години да получават пенсия като „стари войници в служба на цивилизацията“. На Маркс принадлежи и оценката  за неизбежното зло революциите да издигат и хора „от друг сорт“ и   че на Комуната не достига времето да се отърве от тях. Църквата е отделена от държавата и образованието. За първи път в историята всички длъжности отгоре до долу са изборни с възнаграждение равно на работническа надница. Избраните носят отговорност пред избирателите за ангажиментите, които са поели и могат да бъдат отзовавани по всяко време. Седемдесет и два дни Комуната изгражда новото общество въпреки съпротивата на стария Версай и Националното събрание, където са представители на всички режими отживели времето си. Сега когато се чете за дейността на Комуната и Международната работническа асоциация много хора си представят, че тази асоциация е ръководен централен орган, място на тайни дружества и съзаклятници, чийто плод е Комуната. Това може да се роди казва Маркс само в „полицейския буржоазен разсъдък“. За съжаление и сега така се опитват да обясняват големи исторически събития  известни историци. През настоящето честване на 200 годишнината от рождението му на научни конференции, симпозиуми и кръгли маси Маркс е представен като философ, икономист или  революционер, но пропускат да го споменат като виден социолог. Други го признават единствено като литератор- есеист или, че е творил в друго време, анализите му характеризират отделна страна и нямат тази универсалност за пробразуване на обществата. Разбира се няма никаква научна  стойност и реализъм да се смята, че всички страни ще стигнат до социализъм по един образец без да се отчита не само равнището на икономическото им развитие но и културно историческото им наследство, като например колко опорни точки в миналото има всеки народ за развитие на действителна демокрация. Но във всички случаи фундаментални ще останат откритията на Маркс, неговият материалистески диалектически метод за анализ, който с право носи неговото име както казва Енгелс , въпросът за „отчуждението“ на човека от труда, че той не е само биологичен индивид а човешката същност в своята действителност е съвкупност от всички обществени отношения, за взаимовръзката между нещата, отношението битие и съзнание, икономическа база и надстройка, за което Енгелс споделя, че този проблем за взаимодействието и влиянието на надстройката върху базата не е достатъно осветлен от тях, но във всички случаи когато се говори за дълъг исторически период икономическата проблематика има безспорно предимство. Достойно се отбеляза 200 годишнината  от рождението на Маркс на държавно равнище в Китай,  оказва се заслужено признание на неговото творчеството като се дарява и бронзова статуя открита в родния му град Трир. Може да се каже, че големите успехи- “Китайското чудо“ се дължат и на универсални истини открити от Маркс съчетани в диалектическо единство с основите на китайската философия и културно-историческото наследство на страната. Погрешно е мнението, че марксизма като плод на западната култура  не може да има нищо общо с Изтока. Китай опровергава това твърдение. Дори с основни познания за културно-историческото развитие на Китай всеки може да  намери сходство с  идеята за хармония в конфуцианството и вечното движение и трансформация  заложени в даоизма с материалистическата диалектика, че нещата не са застнали, а са в процес на взаимодействие и изменение. Нищо чудно, че семената на откритията на Маркс намират благодатна почва и огромното богатство  на неговото  творческо наследство. Парижката комуна е практическа реализация, първи опит в човешката история за нова организация на производството и нов морал в обществото. Като велик мислител Маркс е признат още тогава. По думите на Енгелс „...Маркс стоеше по-високо, виждаше по - далеч, обгръщаше  с погледа си повече и по- бързо от всички нас. Маркс беше гений, а ние в най-добрия случай- таланти“. Сега се признава за мислител на хилядолетието и най-виден интелектуалец на всички времена. Но в сянка стои оценката му за честността, която той смята за  най-висше човешко качество. Вярно е, че пролетариата за който той говори като носител на новото общество вече не съществува в този си вид, но липсва в дискусиите, че неговите цели сега стават цели на по-голямата част  от човечеството или осветляването на лъжливата представа, за страха от диктатурата на пролетариата, че тя е само едно въоръжено насилие. На това Енгелс отговаря“...Е добре господа, искате да знаете как изглежда тази диктатура? Погледнете Парижката комуна. Това беше диктатура на пролетариата“. А нима сега, в съвременността са решени антагонистичните противоречия между наемният труд и капитала въпреки неимоверното развитие на науката и технологиите. Те се  задълбочават  особено по време на кризи, които периодично връхлитат още от времето на Маркс. Сега не господства ли собствено–менъджерския елит в производството, управлението и разпределението на създаденото богатство, като неравенствата в света са неимоверно увеличени. Няма защо да се учудваме, че Маркс става все по-актуален. Обществата се нуждаят от правдив анализ и адекватни действия. Учудващото е, че се завоалират, дори  отричат  исконни истини в неговото творчество и то от Левиците в Европа. Не е далеч от истината, че  това е една от основните причини за плачевното им състояние. В своя исказ той е язвителен и безпощаден, разкрива по забележителен начин същността на нещата в интерес на истината и спрведливостта. В този смисъл ще бъде винаги актуален и незаобиколим в анализите за съвременността и за бъдещото по- хуманно устройство на света. Това качество на Маркс се проявява и в блестящият му анализ за Парижката комуна в „Гражданската война във Франция“. Първият интернационал основан 1864 година- тази международна работническа асоциация, където Маркс е секретар-кореспондент за Германия и марксизма е в основата на нейната дейност. Въпреки малцинство, нейни представители са най – активните членове на Комуната, инициатори на социалните и икономически мероприятия. Класовата омраза на обединените усилия на управляващите в Германия и Франция срещу дръзналия наемен труд да защити своята първа власт в историята,  намира своя най зловещ израз в погрома над Комуната и народа на Париж между 21 и 28 май 1871 година и влиза в историята като „Кървавата седмица“. Не крещят ли със своята жестокост и зверства   събитията случващи се тогава и през тези 147 години до сега, когато под защита на „цивилизацията“ и „демокрацията“ се извършват най- ужасни престъпления. Всяка нова криза в класовата борба - пише Маркс- между присвоителите и производителите на богатството все по- ярко се проявява така. Сега  това определение „класова борба“ не е в лексикона на Левиците, но един от най-богатите хора в света Уорън Бъфет го употребява без да се смущава и заключава, че в тази борба те ще победят. Не може да се каже повече от написаното от Маркс на 30 май- два дни след разстрела на последните 200 комунари в гробището Пер Лашез, че „...работнически Париж с неговата Комуна ще бъде вечно честван като славен предвестник на новото общество...неговите палачи историята още сега е приковала на онзи позорен стълб, от който ще бъдат безсилни да ги освободят всичките молитви на техните попове“.  И гениалният поет и революционер на  българското национално освобождение Христо Ботев,  вдъхновен от Парижката комуна изпраща горещия си поздрав и в безсмъртното си "Символ верую на българската комуна", написа: "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото".      

МОЖЕМ ЛИ ДА ИЗПЛУВАМЕ КАТО ФЕНИКС ОТ ПЕПЕЛИЩЕТО

И аз като проф. Иво Христов си позволявам да използвам метафора, защото много точно се обрисува ситуацията в която се намира българското общество и има ли изход от нея. Това бе и темата за обсъждане на наскоро проведената среща с дискусионния клуб на Общинския съвет на БСП  в Бургас и представянето на неговата книга „Пред пепелището на нестаналото българско общество“. Самата тема предизвиква заслужен интерес още повече, че откровено се посочват причините и следствията от нашия т.н преход от социологическа и политологическа гледна точка. Многото въпроси намериха и адекватен отговор. Но не знам защо накрая професора спомена, че дори и неговото куче със зъби се защитава, ако някой иска нещо да му отнеме. Може би искаше да ни провокира, че ние като кучето трябва да положим по-големи усилия да защитаваме нашите права и да не допускаме наши и чужди грабители да ни отнемат това, от което зависи качеството на нашия  живот т.е да излезем от „пепелището“. Но за разлика от кучето, което не се интерисува от другите кучета, човекът сам не може да реши задачата за качеството на своя живот. Човекът не е само индивид и обществото не е сбор от индивиди както го определя неолибералната идеология. По- правдиво е определението на Маркс в неговите „Тезиси за Фойербах“/ шести тезис/,че „.. човешката същност не е абстракция присъща на отделния индивид,  а съвкупност на всички обществени отношения“. И още едно негово фундаментално откритие за „отчуждението от труда“, което би ни помогнало да раберем по-добре отношенията при капитализма, така и отношенията при т.н държавен социализъм и да предлагаме решения. Това, което не може да се отрече е неговия социологически подход и както той посочва в предговора на „Икономическо –философски ръкописи от 1844 година“, че „...моите изводи са плод на напълно емпиричен анализ въз основа на добросъвестно критично проучване на политическата икономия“.Основателен е и извода , който се прави в „Пепелището..“, че „Прехода“ е наложен отвън и няма сериозни, добре организирани и мотивирани социални сили, които биха могли да направят промяната към по-добро. Това казва пред съдебния състав на турския съд още навремето Васил Левски, че българина иска свободата, но тя да му се поднесе на тепсия. Той може да каже това и го прави с любов и разбиране. Неслучайно записва „Народе“ с четири питанки. Двеста години византийско и близо петстотин години турско робство не са останали незабелязано в народопсихологията и навиците. След Освобождението авторитаризма в Царство България и по време на държавния социализъм  продължават тази традиция нещата да се случват „отгоре“. В нашата културно –историческа традиция това ще продължи дълго време да очакваме все някой да ни освободи. И Димитър Благоев споменава, че нещата у нас зависят 2/3 отвън. В книгата си проф. Христов съобщава, че за някои „болести“ няма лек. Теоретично може и да е така, но ние сме длъжни не само да констатираме, но и да си изясним достатъчно реалистично ситуацията как стигнахме до този „преход“и последиците от него след една модернизация , която нареди България сред средноевропейските страни. По статистиката на ООН през 1989 година да бъдем на 26 място от близо 200 страни, а сега да сме някъде към 60- то място.  За някои злонамерени хора това е комунистическа пропаганда. Ами да, ако приемем че в ООН са всички комунисти. С прилагането на неолибералните практики т.н Вашингтонски консесус нашия „преход“, за който някои казват, че е завършил действително ни доведе до пепелище, метафората с която си служи проф. Христов. Той също справедливо посочва, че излизането ни от това положение отново ще бъде в резултат на влиянието на външни сили „Тъй като понастоящем Европа и света са изправени пред кардинална промяна на геополитическото и цивилизационно статукво“. Кои са тези външни сили? Те мога да бъдат от Изток и от Запад, но ние традиционно се обръщаме към тези, които са най-близо до нас географски и в културно исторически план на първо място Русия.Така е било в миналото, така е и сега. Както модернизацията по време на държавния социализъм се случи с помоща на Съветския съюз, така и сега при злополучния ни „преход“влиянието на Русия не може да се отрече. След Горбачовата неудачна „перестройка“, Руската олигархия при Елцин не вижда друг път освен тясно сътрудничество с американските им колеги, като прнебрегват и теоретични разработки на руски учени. Не намира официално признание Февруарската, а още повече Октомврийската революция. И двете революции се обявяват за изкуствено прекъсване на историческия път на Русия. Омаловажават се както причините така и следствията от тези събития или се тълкуват превратно в разрез с историческата истина. За оценка на тези събития се използва друга методология, която се смята съвременна и модерна, която ако се използва за изясняване на движещите сили на историческите процеси се оказва, че всички революции  са  продукт на една група измамници и фалшификатори, която сменя друга група и налага своите властови технологии и митове. Създават се органи за измама и тяхното насилствено утвърждаване. „Това е циничния бизнес на революциите с нейните дантоновци и робеспиеровци, парвуси и ленинисти, сталинисти и ждановци, берии и фуше“. Не знам дали съм съвсем точен в превода, но това е в бележка под линия на руски език като се цитира ивестния сега историк и политолог Андрей Фурсов./стр. 171 от книгата „Пред пепелищата.....“ /. Така се разбира сега историята и на Русия, където има две големи групи които имат влияние,както показват социологическите изследвания едната с проимперски, а другата със сталинистки нагласи. Официалната политика балансира между олигархията и тези групи като се неглижира т.н„Червен проект“заложен от Октомврийската революция и Ленин, който в голяма степен се осъвременява и се прилага в политиките на Китай наред с традиционната китайска философия. Универсаните истини от колосалното творчество на Маркс със спецификата на китайската културноисторическа традиция. В Русия всичко това се замества сега с патриотизъм, здрав национализъм и отговорност към Отечеството. Така както се изразява един анализатор“самолета за сега лети“. Но както се вижда и от кандидат-президентската кампания във всички програми на кандидат-президентите присъства проблема за смяна икономическия модел и финансовата политика за да се преодолеят съществуващите противоречия, които реално съществуват. За нас всичко това не е без значение, защото с Русия имаме една цивилизационна съдба и пренасянето на бългаската средновековна култура, писменост и християнство стават основа и на цивилизационния код на Русия.