Темата е обширна и за нея е писано и говорено много и все пак има нещо недоизказано, скрито от погледа, дълбоко вкоренено в представите ни за отношенията между хората, а още повече на по-високо равнище в теорията и политиката на глобално ниво което се отразява неминуемо и на нашето битие. Има най-различни предателства, към човек, идея, държава и т.н. Когато се касае за отделния човек се предава не само индивида, а цялостната личност. Едно от обясненията е, че отсрещната страна се предоверила, а самият предател може и да не се сеща за стореното. Когато се предава идея, държава също може да има най-различни мотиви, корист, властолюбие, завист, неудоволетворени желания за значимост и престиж, все човешки характеристики. Четем публикации, че М. Горбачов буквално е предал цялата социалистическа общност на американците, марксистко–ленинската идеология е заменена със западния неолиберализъм, но не се разбира коя е основната причина за това. Посочва се само, че всичко това е предшествано от дейността на тайните служби на Съветския съюз, САЩ и Великобритания за демонтаж на системата. Всичко това е вярно, но за тайните служби да припомним, че те не са самостоятелни, а над тях има политически ръководства, което се отнася и за СССР и за това може да се напише отделна публикация. Има достатъчно мемоари и една от първите публикувани у нас след демократичните промени е книгата на Леонид Шебаршин, началник направление външно разузнаване при КГБ, „Животът изглежда тежък само вечер“. Остава открит въпроса само външния фактор ли е причината или злонамереността и целта на Горбачов чрез „перестройката“ да срине системата и защо съветския елит се ориентира към американците, а не например към китайците или по друг- руски път към социализъм за което е имало теоретични разработки. Все въпроси. За този исторически поврат са изписани хиляди страници и сигурно в бъдеще ще се изпишат още толкова. Може да се обяснени и от друга гледна точка не за да се оправдае предателството, а да се види в друга светлина и няма съмнение, че и на полето на идеологията е предателство към теоретичното наследство на Маркс, Енгелс, Ленин, материалистическата диалектика като метод, който се използва за задълбочен анализ на вътрешните противоречия на капитализма. Не са малко учените които в своята критика на капитализма се позовават на Маркс и се смятат за негови наследници в една или друга степен като творчески прилагат неговия метод за обяснение на съвременния свят, неговото влияние е дори сред противниците му и не съществуват чисти немарксисти. Може би тези констатации са преувеличени защото едно е да се чете Маркс, друго е да се разбере, а още по-трудно е да се прилага в практиката неговия метод. Когато след трагичните революционни събития през 1905-1907 година в Руската социалдемократическа работническа партия се надигат други виждания, за ревизия на философските възгледи на Маркс и Енгелс от такива литературни колоси и партийни дейци като Луначарски, Базаров, Суворов, завладели политическо пространство с „нова философия“ на основата на една „нова физика“, книгата „Емпириомонизъм“ на Богданов и редица други писания на емпириомонистическата логика, по думите на Ленин организирали цяла литературна фабрика с претенции за мозъчен център на цялата революционна социалдемокрация в Русия, тогава не остава нищо друго освен да намерят публичност обяснението на процесите от марксистка гледна точка и се намери верния път, да се посочи „нелепостта, поповщината, филистерстерската, вредна книга на Богданов , Базаров и компания за отвлиане вниманието на публиката от същностните въпроси, замъгляване на съзнанието с философски тънкости“. Максим Горки по този повод пише до Ленин, че това са умни хора и не е ли възможно да се обедините, да намерите общ език, че какво разбира руския мужик или пролетарий от философски думички, понятия, че не Спиноза им е нужен. В такава обстановка през 1908 година Ленин пише „Материализъм и емпириокритицизъм“ наред с други фундаментални трудове като „Марксизъм и ревизионизъм“, „За руската революция“,“ Аграрния въпрос в Русия в края на XIX век“, „Аграрната програма на социалдемокрацията в руската революция“, „Лев Толстой, огледало на руската революция“. След завръщането си от Италия-Капри и разговорите с теоретиците на новата философия, лидера на болшевишката фракция се затваря в Националната библиотека и пише философската книга „Материализъм и емпириокритицизъм“, като задава основния въпрос на опонентите си- признават ли материалистическата диалектика, душата на марксизма, диалектиката на „Капитала“. Ленин влиза в лют спор със своите опоненти, но не си позволява да ги нарича врагове с партиен билет, да гони до девето коляно и унищожава физически, любим стил на неговия наследник Йосиф Джугашвили за укрепване на личната си власт. Кога Ленин е казвал, че руският народ иска да има цар и ще има. След неговата смърт това го направи Сталин и се превърна в „Червения цар“ като върна методи от времето на самодържавието. Когато с развитието на обществото все повече отмира необходимостта от насилие характерно за началото на революцията, се обявява засилване на класовата борба като с това се оправдава свръх насилието в името на работническата класа и социализма. Как може да се нарече това освен предателство. Не е характерно за ленинския стил на работа липсата на дискусия, непозната е репликата на Сталин “Няма да превръщаме партията в дискусионен клуб“, която за съжаление бе употребена от бившия лидер на БСП сега председател на ПЕС. И сега е в сянка разбирането, че дискусията е онзи механизъм за споделяне на различни мнения по сложните въпроси които поставя действителността за тяхното успешно решаване, утопична изглежда мисълта на Ленин “Да се посъветваме с Маркс“ или неговата практика да има като настолна книга „Феноменология на духа“ на Хегел. Поставят се тези въпроси за размисъл от историческото развитие на социалистическата идея намерила практическа реализация в такава огромна страна като Русия постигнала не малко успехи в социално- икономическото си развитие, но достигнала онази точка в която политическата класа се оказва неспособна да усъвършенства социализма. Отделя се по-голямо внимание на философските подбуди и действия на лидера на болшевишката фракция в социалдемократическа партия, защото проблемите в не малка степен кореспондират с подобни ситуации и в съвременността, в теоретичната същност и практики на левите партии и движения включително и у нас. Тогава в онези критични моменти мнозина упрекват Ленин, че той се отдава на философски, отвлечени въпроси, когато е необходимо решителна практическа дейност. Историята показва, че Ленин се оказва прав, за да се решават успешно нещата в практиката трябва добра теория, вярно обяснение на дйствителните процеси. Не пречи да се зададе този въпрос и сега на левите в Европа, на ПЕС/партията на европейските социалисти/, на българските леви- АБВ, новата коалиция „Лява алтернатива“, които се определиха отделно от БСП с лидери бивши нейни председатели и други леви формации, които можеха да бъдат фракции в една силна социалистическа партия, различаващи се и спорещи повече по визията си за социализма, което предполага да бъдат много по-малко на брой. В лявото пространство се получава популярната фраза “много вожд, малко индианец“. За съжаление в съвремието ако се погледне непредубедено, на политическата карта на левите движения в ЕС надделяват повече теоретичните предателства, опортюнизма, другото име на предателство, което Енгелс сполучливо отбелязва като жертва на коренни интереси , на бъдещи движения за настоящи временни успехи. Няколко са и комунистическите партии, които на думи са марксисти, но във визията на някои от тях за бъдещето на социализма не се отива по-далеч да се опаковат с марксистки лозунги действителните процеси както по време на Сталин и след това при Горбачов с ленинските лозунги да се провежда „перестройката“. Може да се направи извода, че теоретичната слепота, непознаването творчеството на Маркс от съветската номенклатура, която трансформира политическата система по идеологията на Рейгън и Маргарет Тачър, на Вашингтонския консенсус със заблудата, че свободния пазар и повсеместана приватизация ще решат автоматично всички проблеми се превърна в разграбване и доведе до краха на държавния социализъм, образно казано дори не си отвориха едното око към Китай, а го кавалифицират до края на управлението на Горбачов като ревизионистичен. Сега в олигархическа Русия е опакован не само мавзолея, което е най-малката беда, Ленин едва ли е искал след смъртта си да бъде положен в мавзолей, да стъпват върху него и изграждат авторитет за негова сметка. Печалното е, че е забравено огромното му научно творчество и се споменава не като държавник, а само като революционер виновен за Бретския мир и разпадането на Съветския съюз без да се отчитат всички обстоятелства в онзи момент, духа на времето като условие за вярно изследване в историята. Подобни процеси следствие изменението на геополитическата обстановка се развиха с определени нюанси и в страните от Източна Европа включително и в нашата страна като най-близък съюзник на Съветския съюз, като в света се утвърди неолибералния капитализъм. Някои определят това като класово предателство, но само по причина на злата воля, на характерните черти на личността на върха на управлението и външни сили което има основание, но не е достатъчно за изясняване на пълната картина. Има сложни процеси в реалността, когато човек е поставен в условия да избира от коя страна на барикадата да бъде. Може ли да се кавалифицира като предателство например участието на царски офицери при изграждането на Червената армия след Октомврийската революция, когато трябва да се защити териториалната цялост на страната от интервенцията на 17 държави или на некомунистическите партии участвали във властта на Отечествения фронт у нас на 9 ти септември, чиито представители на същите партии обявяват за Ден на свободата. Такова предателство на собствената си класа само може да се приветства защото отговаря за съзидателната им роля в историческия процес. В теоретичен аспект се получава същото явление отделни представители на господстващата класа поради своите по-добри възможности за образование достигат до други изводи различни от интересите на своята класа повече допиращи се и изразяващи обществените интереси. Та нима биха успели всички досега велики революции в историята ако една определена класа издига на знамето си само тясно партийните класови интереси без да увлича след себе си мнозинството от народа. Както учи марксизма пролетариата като класа има призванието да освободи не само себе си, но и да премахне всяко класово господство. В съвременните условия тази задача стои пред наемния труд пред партиите и движенията, които се стремят да преодолеят капитализма, господството на глобалния корпоративен и финансов капитал, който все повече се стреми да замести функциите на държавата и решава проблемите в свой собствен интерес. Усилията за унищожаването на тези уродливи производствени отношения между труда и капитала, което е в действителност, въпреки призивите за балансиран подход между тях, структурите на подчинение характерни за капиталистическото производство, не може да се смята за предателство защото се разминава с целите за прогресивното развитие в историята. Не случайно призивите за промяна стават все повече и завладяват мнозинството от гражданите. Затова е учудващо представители на десни и центристки партии да заявяват, че те са за единодействие с левите сили срещу дадено управление, но след премахването му всеки да следва своя път. Въпросът е по кой път, на укрепване господството на глобалния капитал и неговите местни слуги или за едно по-прогресивно след капиталистическо развитие за което е петимно мнозинството от населението, радетели на което са не малко съвремени теоретици критици на капитализма, които не виждат признаци сегашния неолиберален капитализъм да има бъдеще, още по-малко към опитите да се върне човечеството в зората на процъфтяващия капитализъм, да премине същия исторически път в своето равитие, което ще бъде катастрофално. В борбата срещу увеличаващите се неравенства, което следва да бъде първа грижа на левите формации не може да има успех, ако се прилагат и повтарят заучени социалистически фрази и формули за да се обяснява живата действителност. Нещо повече такива нейни представители, като депутати и журналисти, са удобни за капитала защото не застрашават неговото господство, а напротив укрепват статуквото, тяхното искрено предателство е ефективно и струва много по-евтино. Има и един друг момент ако се вземе международния аспект на проблема с предателствата. Диалектиката е такава, че настоящата агресивност на администрациите на САЩ и ЕС, както в Русия сплотява народ и управляващи въпреки олигархичния характер на властта, така и увеличава подкрепата на все повече организации и движения по света за промяна в международните отношения за взаимно изгодно сътрудничество и решаване на глобалните проблеми на човечеството. Това напомня на ситуацията през 30 те години на миналия век, когато в международното комунистическо движение се смегчават критиките по адрес на сталинизма, като се има предвид, че светът стои пред съдбоносен избор между Съветска Русия и Нацистка Германия. Това често не се взима под внимание за обединението с антикомунистически настроената руска емиграция, както пише американския историк Стивън Коен в публикацията си „Болшевизъм и сталинизъм“ намерила място навремето в сп. „Вопросьi философии“, като се цитира руския философ Н.А.Бердяев. Оказва се, че предателствата в повечето случаи са пределно ясни и лесно се доказват, но по принцип темата е по-сложна и обяснението е нелека задача. Едно е например предателството на Юда за 30 сребърника след това обесил се, друго е на апостол Петър, който три пъти се отказва от Христос и на другите апостоли не защитили учителя си, но продължили неговото дело и дори разделили славата му.
