Епистоларно наследство

Обикновено човек е така устроен, че съди за историческите събития и отделната личност по наличната информация която има, но както казва един виден философ, аналитик, Насим Талеб ние знаем много малка част от цялата информация която съществува в действителност. И това ни прави в много случаи твърде едностранчиви, догматични и ограничени в преценките си. Тази празнота, която съществува, но не винаги признаваме, води до редица заблуждения което има мултиплициращ ефект в нашия личен и обществен живот. Една от причините за това е, че малко се обръща внимание на един важен извор за нашите анализи, епистоларното наследство, кореспонденцията, писмата,  което е съществена част от историята и  литературата. Личната кореспонденция ни показва, че човек е една сложна личност в идеен, философски, не само професионален план, че  е емоционално същество и е архиважно как се вписва интимния му свят в неговата цялост, в ежедневна дейност, помислите, вижданията за общественото устройство, какви стимули придобива за преодоляване на житейски несгоди и трудности в своята реализация. От една публикация наскоро в сайта  „Барикада“ научаваме за епистоларното наследство на Че Гевара, писмата му непубликувани досега за периода 1947-1967 година до неговото семейство, критичността му по  икономически, идейни, философски въпроси особено в периода 1959-65 година когато участва в управлението на Куба и в големи икономически и политически дебати. Те дават отговор на редица въпроси, които ние сами си задаваме за основните причини на неосъществената „перестройка“ на Горбачов, в която много хора вярваха, но за съжаление  все още се завоалират. „ Сблъсках се –пише той – с първото затруднение: в Куба няма нищо публикувано, ако изключим съветските тухли, които имат недостатъка да не те оставят да мислиш, защото партията вече го е направила вместо теб и ти трябва само да го смелиш.....подготвих за себе си един план за изучаване и вярвам, че той може да бъде анализиран и доста подробен за да се изгради основата за една истинска школа по мислене; вече сме направили доста, но един ден ще трябва още да помислим“. Няма какво да се каже повече. А не е ли така и с критичното мислене на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Та това е  целия дух на марксизма  и нагледно това се потвърждава в кореспонденцията  на  Маркс и Енгелс с членове на семейството на Маркс, неговия баща Хенрих Маркс, съпругата му Жени фон Вестфален, дъщерите му – Жени, Лаура и Елеонора и неговия зет Пол Лафарг за периода 1835- 1871 година. Така се случи, че тези писма открих в една досега непрочетена книга на руски език в моята библотека,  въпреки   че е купена преди  години, когато съществуваха „руските книжарници“ и човек можеше да получи на достъпни цени шедьоври на руската и световна литература. Отново трябва да се съгласим с Насим Талеб, че с напредването на възрастта ще натрупваме все повече познание и все повече книги, а нарастващия брой  непрочетени книги на лавиците ще ни гледа заплашително и колкото повече знаем, толкова повече ще са редиците непрочетени книги. Но това е диалектиката. Стига да има вкус към истината човек се стреми да научи повече неща  и в това отношение полезността на личната кореспонденция ни помага по - добре да разберем миналото и си направим изводи за настоящето и бъдещето. Може би ще се публикуват и други писма като се има предвид засиления интерес към творческото наследство на Маркс, излезлите допълнително сто тома на „Мега“ проекта на Кралската академия на науките в Нидерландия и Берлинско – Брандербургската академия със задача да се възстанови автентичния Маркс като се разкрие съдържанието на 135 хиляди ръкописни страници на класиците. А на въпроса няма ли да се налее вода във воденицата на днешните марксисти- ленинци отговорът на ръководителя на проекта е, че по-скоро може да е обратното, но и така да е, принципа е да се деполитизират и деидеологизират изследванията на Маркс и Енгелс, до вчера въпрос на политическа вяра, днес да се осмисли в светлината на науката и стане предмет на трезв анализ и осмисляне на духовния свят на двамата учени. В този контекст независимо, че се обхваща ограничен период 1835- 1871 кодина кореспонденцията на Маркс и Енгелс със семейството на Маркс дава допълнителна светлина за пътя по който се изгражда техния светоглед, моралните и нравствени устои на тяхното дело. Особено в 16 те пространни писма на бащата Хенрих Маркс до младия Маркс човек може да намери всичко; от бащинската загриженост за бъдещето, че правната наука на която се е посветил като премет не допуска поетическо творчество и  трябва да се примири с това и увереността му, че природно надарен с ясен ум, с неизхабени чувства той няма да изостави правилния път, че още в началото на своя жизнен път е намерил в лицето на Жени фон Вестфален достоен приятел който трябва да пази и да бъде достоен за нея защото тя е привързана към него с цялата си душа и дори принц не може да я откъсне и  не трябва да забравя, че на нейните години тя принася себе си в жертва което други обикновени момичета не биха направили. Препоръките му са да се грижи освен за храната на ума, но и за тялото като негов вечен спътник от което зависи състоянието на целия организъм, ежедневните разходки и умереност, като здравето е висше благо за всеки особено за учения. Няма за мъжа по- свещен дълг от този който  приема за себе си по отношение на слабата жена и всички други съображения трябва да отпаднат. Не спестява и критичността  към него, че трябва да обуздава характера си и запазва спокойствие . Впечатляват анализите на Хенрих Маркс за Човека, че дадените дарове от природата изискават и съответна благодарност към нея за усъвършенстване му и като духовно същество, член на обществото, гражданин на държавата и не може да има резултат ако няма хармония във физически, нравствен, умствен и политически смисъл. Но ако стремежът за усъвършенстване, даже да е искрен, се  ограничава само в отделни части се получава карикатура. Това е и един съвет към младия Маркс, че учения не може да се разпилява безпорядъчно да блуждае по всички отрасли на знанието и да живее в безнравственост. Разбира, че съвестта и философията у него мирно съжителстват, но му напомня, че по един въпрос той запазва мълчание, презрението му към ценностите на „златния метал“ за семейството, което той все още не е осъзнал. В това изречение може би се крие и причината за недоимъка в един период, за който Ленин справедливо отбелязва, че ако не е била самоотвержената финансова подкрепа на Енгелс, Маркс не само не би завършил „Капиталът“, но и неминуемо би загинал под гнета на нищетата. Разностранните духовни интереси, силата на критическата мисъл и огромната работоспособност на гениалния юноша могат да се проследят  в единственото за сега запазено писмо от 10 ноември 1837 година публикувано в тази книга, където той смята живота въобще като духовна дейност проявяваща се многостранно, в науката изкуството, частния живот, че предварителния образ който е имал, сега като студент се разминава с действителността. Поезията отстъпва място на реализма като преди всичко е почувствал желание освен изучаване на правото изучаване и на философията. От идеализма  сравняван с идеализма на Хегел, Кант и Фихте преминава към това самата идея да се търси в  реалността. Писмото е пропито с уважение, любов  и признателност към родителите  и най-вече към Жени фон Вестфален. Повече от 10 писма на Карл Маркс до родителите  и сестра му за периода  1835-38 година  не са запазени. Запазени и публикувани са 25 писма на Жени фон Вестфален от 1835 – 71 година. Изумително е съдържанието на тези писма не само за всеотдайната любов към Маркс даваща вътрешна сила  за преодоляване на материалните несгоди, но самоотверженост  и съществен принос в делата и творчеството на Маркс. Не може по друг начин да се оцени нейното литературно изящество, пренаписването на хиляди страници с нечетливия почерк на Маркс за да се предаде за издаване Първи том на„Капиталът“,“ Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“/1851г/,“Към критиката на политическата икономия“ и редица други. Дълги години тя извършва дейността на секретарка като осъществява кореспондецията с бележити личности на времето и редица институции. Брилянтна в исказа съветва Маркс: “ Само не пиши толкова жлъчно и раздразнително. Пиши по същество, но тънко, с хумор, леко. Моля ти се скъпи, дай на перото си свободно да се движи по хартията, не е беда, че понякога цяла фраза е неугледна. Твоите мисли въпреки всичко ще останат в строя като гренадири от старата гвардия изпълнени с мъжество и достойнство които казват: умираме, но не се предаваме“. Следи редовно всички публикации в пресата които касаят разпространението на марксизма,  творчеството на Маркс и Енгелс. В писмо от 16 март 1860 година узнаваме за нейната голяма радост за съобщението, че в Московския университет на лекции се споменава за произведението на Маркс“ Към критиката на политическата икономия“ и по-късно в други нейни писма за „заговора на мълчанието“ около издаването на първи том на „Капиталът“ от буржоазната икономическа наука. Съдържанието на писмата показват, че човек е сложна личност  в идеен, професионален, личен план, че влюбения в друго човешко същество е могъщ стимул за живот. През 1881 година тя намира вечен покой и Енгелс свидетел на нейния живот казва, че с нейната смърт и Мавъра - Маркс умря. След две години в същия гроб лежи и Маркс. С неговата загуба по думите на Енгелс човечеството става се една глава по- ниско. Но остава неизследваното и непрочетено докрай огромно творчество на класиците.  Писмата свидетелстват, че преди 150 години  Жени фон Вестфален с трепет чете страниците на пресата с надежда да види дори и малко съобщение за неговото творчеството. В днешно време „тежката артилерия“в-к Ню Йорк Таймс/New York Times/ възкликва „Маркс беше прав“. Политически лидери официално признават, че капитализма е в криза и не може да реши връхлитащите проблеми. И защо все пак към социализма като обществено устройство се подхожда с резерви ? Може би защото този социализъм наречен провокативно „комунизъм“ в бившите соц. страни не успя да се развие и трансформира както се случи в Китай за което има и причини. Някои посочват предателствата. Има нещо вярно и в това, но основната причина се корени на друго място. След смъртта на Маркс и Енгелс по различен начин се подхожда към тяхното наследство. Ето какво споделя в интервю пред „Московские новости“ в началото на „перестройката“проф. Д-р Ханс-Петер Харстик, научният ръководител на проекта „Мега“-първото пълно издание на класическото марксистко наследство; „Още през 20 те години /след Октомврийската  революция в Русия/ с  подкрепата на Ленин, представители на австрийската разновидност на марксизма и немските социалдемократи се прави опит от първия директор на московския институт „Маркс и Енгелс“ Д.Рязанов за издаване на техните работи. До 1935 година в Съветския съюз и Германия са издадени 12 тома. Но още в началото на 30 те години се засилва сталинската идеологическа цензура. Жертви на репресиите стават без изключение всички редактори на тези издания. Има разминаване между това което се говори в дискусиите със съветските изследователи на марксизма-ленинизма и това което излиза под печат. След смъртта на Сталин през 1953 година се променят малко неща в подхода към това наследство. През 1964 година  ЦК на КПСС благославя предложението на ръководството на ГДР за издаването, но с едно условие да не бъде по-голямо от съчиненията на Ленин- не повече от 50 тома. През първото десетилетие след смъртта на класиците няма причина и повод  да се оспорва научния прогрес извършен от Маркс и Енгелс. Когато това равнище  на научно развитие се  догматизира, научните компоненти в системата на техните възгледи още повече намаляват. Това довежда до разкол между марксизма – ленинизма като страж на политическата вяра и свободната наука изследваща наследството на две изтъкнати личности“. Историята недвусмислено показва верността на марксовата  материалистическа диалектика като метод  за разкриване природата на капитализма и че Маркс е незаобиколим фактор в научното обяснение на явленията  признат от редица учени  в съвременния свят. Неглижирането на марксизма, разминаването с действителността, само цитатничеството  на марксови постановки и неразбирането на тяхното съдържание като ръководство за действие има катастрофални последици за Съветския съюз и другите страни на „реалния, държавния социализъм“. В Русия ръководствата, бивши членове на Комунистическата партия безкритично приеха модела на американските олигарси. И досега няма и намек за реабилитиране на автентичния Маркс, а сред видни учени марксизма продължава да се неглижира и идентифицира със сталинизма или се оправдава сталинизма с Маркс. Не случайно видния американски политически анализатор Пол Крейг Робъртс бивш зам. министър на финансите и член на тайния съвет при президента Рейгън отправя упрек, че “руснаците забравиха поуките на Маркс за капитализма“. Но колелото на историята се върти. Показателно е, че по повод 200 годишнината от рождението на Маркс могъщ Китай подарява на обществеността на град Трир, родното му място, бронзова статуя като признание и поклон пред забележителното му дело. Капиталистическата глобализация, политиките на финансовата олигархия увеличиха неравенствата между и вътре в страните. Все повече тази тема е обект в изследванията на редица учени. Кейт Пикет и Ричард Уилкинсън издават „Патология на неравенството“, крупното издание на Тома Пикети със заглавие „Капиталът XXI век“  и въпреки че съдържанието се разминава с това от  труда на Маркс в него има   анализи и много конкретни данни за неравенствата породени в неолибералния глобализиран свят.  Ако се приложи марксовия материалистически диалектически метод за анализ ще се види че светът се движи по орбитата предвидена от Маркс. Енциклопедичните знания са заложени още в младостта на Маркс като студент в сянката на което стоят семейството, неповторимият му  с висока култура баща и любимата, съпругата и верен приятел, възвишената и благородна, по думите на Енгелс, Жени фон Вестфален, което ние с удоволствие можем да проследим в епистоларното наследство.                                

РАЗМИСЛИ ВЪВ ФЕЙСА

Силно се колебая откъде да започна при това огромно количество информация която ни залива. Може би от една от последните публикации където се казва, че хората от академичната общност подготвили учебниците за средната школа като се отказали от написаното от тях и в съответствие с политическата конюнктура са допълнили собственоръчно необходимото за да бъдат „по-обективни“ в отразяването на спорния период на т.н комунизъм у нас, т.е вдигнали са „бялото знаме“. Ако това е така, а всичко показва че това е нашата действителност, не трябва да виним обикновения човек затрупан с ежедневни грижи за бита или както обичат да се изразяват „народа“, защото този народ трябва да има възможност да чуе и друго мнение. И няма кой друг да му го представи освен изследователи които ние наричаме хора на науката. Не говорим за тези, които са се родили в този период и е протекъл живота им и много добре от собствен опит знаят и жилото и меда. А това не може да се потули ей така, с лека ръка. Даже най-закоравелите отрицатели в себе със сигурност признават и добри неща в т.н. реален социализъм/ комунизъм/ , които не могат да отхвърлят поради това, че ще отхвърлят част от себе си. Но както казват съзнанието е относително самостоятелно и не винаги е в единство с морала и нравствеността. И ако това е нормално за психологическата нагласа на отделния човек като се има предвид, че не са редки примерите в историческото и културното ни развитие, когато поведението ни се определя  към по-силния на деня и за съжаление ставаме апологети на ценности разминаващи се с нашата идентичност  и исконни интереси. Но тъй върви света както бе казал поета. Ето и едно заключение на големия наш социолог Иван Хаджийски „Но щастлив ли е някой в това тресавище от вечна лъжа, на автоматични движения, на вечна напрегнатост и дебнене, на премерени и претеглени усмивки, на поклони с предустановени  ъгли, на фалшиви думи, на позирани чувства и декламирани въсторзи, където говориш не това що мислиш и мислиш не това което искаш, където ръкопляскаме на идиотизма, защото сме зависими от него, на подлостта, защото е силна и на лъжата, защото е общоприета.“ Това е написано преди повече от осемдесет години, но все едно, че се отнася за днес и не можеш да отхвърлиш  една дума. Далече сме от мисълта да бъдем съдници и да се обвинява който и да е, но идва време когато една мисъл или едно становище изказани от хора на науката има тежест и създава друга атмосфера за обяснение и възприятие. Още повече, че все повече се чувства, че има нещо гнило и както добре се изразява в едно интервю актрисата Фани Ардан „Има нещо което ни убива нещо непроницаемо и задушаващо, но не знаеш какво“. Въпросът е не само да анализираш състоянието и се откроят причините, но и какво трябва да се направи за да се промени реално съществуващото положение към по-добро. Кое звено от „веригата на лъжата“ трябва да хванем за да изтеглим цялата верига по сполучливия израз на бележит френски политик. И тук различни изследователи в анализите имат различни мнения и становища. За едни въпросът се решава само да се утвърждава  политическата демокрация като панацея за решаване на проблемите, т.е реформи в съдебната система, избор на достойни, почтени хора за прокурори и съдии, т.е надстройката трябва да се промени защото оказва решаващо влияние върху целия обществено политически живот. Други определят като основна база икономическите отношения. Някои, които с основание доказват несъстоятелността на оценките за „комунизма като престъпен“ определят тази постановка на Маркс като невярна защото преувеличавала значението на икономическия фактор в обществения живот. И двете постановки сами за себе си са верни. Но основно положение в марксизма е, че в социологическата система на обществото взаимодействат различни фактори.  По този въпрос Енгелс в едно свое писмо посочва, че заедно с Маркс действително са обърнали по-голямо внимание на икономическите отношения в тогавшната дискусия с опонентите, но никога не са пренебрегвали и надстроечните фактори  и само липсата на време е причина да не се анализира задълбочено тяхното влияние. И допълва, че ако се касае за по-продължителен период в историческото развитие безспорно икономическите отношения имат предимство. И с просто око  сега се вижда, че не може да се отминат и заобиколят фактите, не могат да се пренебрегнат отношенията породени от собствеността, а защо не и формирането на класовата структура което се признава от световно известни милиардери като Уорън Бъфет и редица други. В икономическата програма на лейбъристите на Джереми Корбин например не случайно е записано правото на трудовите колективи на първи избор т.е когато собствениците имат намерение за преместят производството в друга държава или по различни причини да закрият предприятето, колективите да имат първи право да го придобият. В практиката, в САЩ и в други страни,  има много случаи където собствеността е на работещите, управляват капитала, производстовото и разпределението на създаденото богатство. И това е една от формите на  социализма на 21 век. Развитието на тези процеси ще бъде и гаранция за неговата устойчивост. Ние виждаме тези процеси които възникват и се развиват в света паралено със старите икономически отношения и неминуемо водят към икономическа демокрация, където принципа е не „един долар един глас“, а „един човек един глас“, което все още е табу за политиците, медиите сред някои научни среди, но което вече реално съществува.                     

ОПОРНИ ТОЧКИ

Поколения четат вестник „Стършел“ /Що е всичко свършил/основан от леви интелектуалци. Както научаваме от Уикипедия, това е български вестник за хумор и сатира излизащ без прекъсване от февруари 1946 година, най-старият вестник у нас. По време на „соца“ в него човек можеше да намери онези неща, които във всекидневието смущаваха обществото, бе един отдушник и място където можеха да се кажат нелицеприятни за властта. Във всички случаи той имаше тогава огромна аудитория от читатели и бе един незаменим коректив срещу нашите недъзи, манталитет и недомислици в управлението и политиката. Сега разбира се нещата са коренно променени, информационното поле е твърде широко, но нашият манталитет, некомпетентност в управлението и политиката за съжаление са много повече и винаги ще будят интерес сполучливи карикатури, писаници, вицове и със смях да се отърсваме от собствените си недостатъци. В този смисъл си спомних за една публикация преди много време звучаща като виц, с малко циничен подтекст, но за това пък истинен, който може според мен да се приложи и днес спрямо налудничавите идеи за преиначаване и завоалиране на исторически факти и събития, да се възвеличават едни и принизяват други бележити творци, да се разделя изкуствено приносът им в историята и литературата за да бъдем в съответствие с политическата конюнктура.
Преди не много време след семинар една учителка, която старателно си записва всички нови изисквания/опорни точки/ които трябва да спазва при преподаването на история и литература решава да приложи наученото на практика и пита класа: Деца, кой е този бележит български поет фамилното име на който започва с В и завършва на ОВ. Децата се надпреварват да отговарят, вдигат ръце и казват Вапцаров, Вапцаров госпожо. А Тя казва: а не деца, това е Вазов. Иванчо вдига ръка и пита: А аз мога ли да Ви задам един въпрос? Кажи Иванчо, само да не е нещо неприлично. Няма госпожо. Въпросът е следния: Кой е този световно известен писател фамилното име на който започва с Х, по средата е У и накрая завършва на Й. Вън Иванчо, мръсник такъв. Преди да излезе Иванчо се обръща и казва: Грешите госпожо, не е това което си мислите.Това е Хемингуей.
Можем само да пожелаем острието на хумора и сатирата все така като хирург да отстраняват заболялата тъкан и спомагат за преодоляване на онези отрицателни черти на колективната ни психология, които спъват просперитета ни.

12

ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ И ОБЛАДАВАНЕТО

Отново в общественото пространство вниманието е приковано около т.н „Истанбулска конвенция“ поради обстоятелството, че новият Председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен ще настоява тази Конвенция да се приеме от всички членки на ЕС. За българската общественост този въпрос е пределно ясен с решението на Конституционния съд/КС/, че тя не съответства на нашата Конституция. Но продължават опитите да се заобиколи КС и да се наложи друго решение.  И тук не става въпрос само за насилието над жените, за което има не малко закони и наредби, а за нещо много по съществено, за приемане на “джендър идеологията“ в противоречие с изначалната природа на човека. Тези мисли ме споходиха, когато прочетох в моите архиви една публикация във в-к „Труд“ от 26 март 2007 година с предизвикателното заглавие „Обладаването“ в песента „Шест кокошки“ с автор Иван Димов. Ето и неговия великолепен анализ:

„ Вече няколко седмици народната песен „Шест кокошки“ се радва на невиждана популярност в Интернет пространството. Текстът, който битува от десетилетия из народните песнопойки, бе изтупан от праха за пръв път след демокрацията от оркестър „Канарите“. Новата си слава песента дължи на димитровградския общ работник Данчо, който се яви с нея на конкурса „Мюзик айдъл“. С каменно лице и съмнителни певчески качества момъкът изпя строфите от името на лирическия Аз, който би трябвало всъщност да е от женски род. Комичният ефект бе подсилен и от самия текст. В резултат изпълнението на Данчо, пуснато по пиратски в нета бе гледано от 250 000 души, а песента получи и две кавърверсии. Тя бе преведна на английски език и благодарение на широката ни емигрантска диаспора бе запята и от множенство чужденци. Какво вдъхнови съвременния българин да се обърне към този позабравен „шедьовър“ на народното творчество?

Шест кокошки съм заклала,

Руйно вино съм наляла,

Яла либе довечера, ще те чакам на вечеря,

Краката съм си изтрила с чирпанска керемида,

Хем са бели, хем дебели, хем са слънце невидели,

Гащите съм си изпрала снощи вечер на канала,

Хем са прани , хем са драни, хем ги нося разкопчани.

Народната песен разказва за готовността на българката да бъде обладана от любимия. За да изпълни тази върховна цел, жената извършва редица жертвени ритуали които да гарантират акта на единението с мъжа. Стремлението към съединението между мъжкото и женското е отколешен мотив свързан с андрогинното/съчетаващо двата пола/начало на човека. В случая то е обговорено с популярни народни мотиви, които приковават и днес рецепцията на аудиторията. Жертвените действия за получаването на мъжката оплождаща сила започат с ликвидирането на шест кокошки. Шестицата е цифрата на Венера, символизираща душата. Кокошката носи също интересни конотации. Думата е от женски род, нейните срички са проникнати с майчинска сладост, както би казал френският културолог Гастон Башлар. Оттук е закономерният избор на лирическия Аз да заколи кокошки, а не пилета, например. А в ползата на пилето има важен аргумент – месото му е крехко и ядливо. Но тук въпросът не е до храненето, тъй като ако двама души са решили да се натъпчат с шест кокошки, само биха преяли до смърт по раблезиански. Идеята е друга – да се опише жертвоприношението на кокошката като символ на плодовитостта изразяваща се в снасянето на яйцето. Тук заколването прекъсва извечния спор за първичността на яйцето, а  чрез касаплъка момата от песента като културен герой от митовете се приближава до хепиенда т.е. собственото си оплождане. Ефектът от жертвоприношението се подсилва от наливането на руйно вино, което носи не само символиката на Христовата кръв. Предлагането на виното според езическите вярвания е оферта за демонично обладаване и сливане на енергиите. Но няма какво да търсим смисъла около текста. Поканата за сношение е изразена ясно: “Яла либе довечера!“ Лирическят Аз отправя оферта посред бял ден, не се срамува от нея, но самото гостуване трябва да е вечерта, когато е тъмно, защото обладаването е сакрален изначален акт на съзидание и трябва да бъде осъществено тайно. Антиномията в яснотата на поканата  и интенциите на скриване на самия полов акт надничат от целия текст. Веднъж офертата за секс е ясно поставена на масата – това ни говорят отворените вокали, редуващи се в думите – е-о-о-ъ-а-а-а...А тайнствеността на плановете е експлицирана в шумящите коносанти – шест кокошки, ще те чакам, гащите, снощти. Това ни говори, че обладаването няма да е секс за една нощ, а акт от класата на двама първопредци демиурзи, които се подготвят да заченат отново вселената. Отдадеността на лирическия Аз се засвидтелства от факта, че краката са бели и слънце невидели. Плътта ще се покаже за пръв път пред мощта на заплодителя. За да се подсили ефекта на невинността, белите крака са изтрити с бяла чирпанска керемида, а не със сапун например. Съвременната аудитория би помислила, че момата не въздига в свръхценност хигиената, но не бива да забравяме, че култът към чистотата на тялото е изначално непознат в българското културно пространство. А православните духовници и днес противопоставят телесното пречистване на духовното. Но чирпанската керемида е достатъчен повод да кажем на момата “Честита баня!“. Лирическата героиня е изпрала гащите си на канала. Забележете, не в реката, където водата тече бързо, а в бавната вода, символ на раждането на света. Оттук сакрализацията на гащите чрез потапянето им във водата. Гащите вече са натоварени със символиката на жертвен амулет, а не на аксесоар, прикриващ входа към женските полови органи – най вече защото се носят не по предназначение, а „разкопчани“. Всички тайни и прегради към майчината утроба са паднали, тя е готова да приеме мъжкия Друг. В този универсален мотив се крие завладяващата сила на народната песен  „Шест кокошки“ и днес. Можем само да съжаляваме, че песента с привидно еротични, но и  дълбоки космически препратки  бе преведена на английски доста късно, а народния певец Данчо не бе пожелал да я представи на конкурса за Евровизия.“

А сега ние можем да съжаляваме, че новата Председателка  на Европейската Комисия, която е майка на седем деца, настоява държавите да приемат „Истанбулската конвенция“ с благородния мотив за защита на жените от насилие, но заедно с „подводните камъни“ съдържащи се в нея, които са в противоречие с природата на човека, със здравия разум, като например да искаш детето и го възпитаваш то само да се определи като порасне дали е момче или момиче или във официални формуляри да се пише „родител 1 и 2“, да използваш  независим експертен орган на европейско равнище за контрол по изпълнение разпоредбите на Конвенцията/ GREVIO / за оценка на законодателни и други мерки предприети от суверенни нации.         

ПАПАТА МАРКСИСТ

Това не е измислена фраза, а действително „обвинение‘‘ срещу Папа Франциск от онези среди и световни медии на неолибералната  глобална действителност, които се стремят да уязвят Папата. Но както често се случва резултата е с обратен знак. За кой ли път се потвърждава великата сила на диалектиката  като универсален метод на истината. Затова може би и самият Папа Франциск не отрича, а признава че може да се гордее с това определение. И това не е случайно защото неговата същност проличава в цялостната му дейност, житейска биография и като служител на Църквата на която е посветил живота си. От години Ватикана вече не смята марксизма за свой враг. Сега  и самият Папа не се смущава да го наричат марксист. Достатъчно е човек да се запознае с неговите мисли изложени в един разговор с журналиста Андреа Торниели, в неговото жилище Дом „Света Марта“ във Ватикана, намерил публичност в една малка книжка „Името на Бог е милосърдие“ посветена на  годината на Милосърдието-2016 г.,  за същността на вярата и поведението, което човек трябва да следва като необходимост в съвременния свят за да си отговори на редица въпроси, които вълнуват всеки,  които сега излизат на повърхността и стават предмет на остри дискусии  при неговата официална визита в страната ни. Въпросите за войната и мира, мигрантите и бежанците,  семейството  като основна клетка на обществото, ширещата се корупция, поведението на бизнеса и предприемача /капиталиста/, за доброто и злото в света и обикновените отношения между хората, ролята и мястото на религиите и толерантността и докъде трябва да се простира  без да се оневинява престъплението и редица още неща с които се сблъсква съвременния човек. И най важно, тези реалности може ли да ги вижда Църквата и на каква основа трябва да построи цялата си духовна дейност в полза на човека, да развие в него доброто защото както казва нашия известен богослов Ваклуш Толев, светла му памет, „злото е нереализирано добро“. Затова може би като мото на книжката се започва с  цитат на Папа Франциск: “Църквата не е на този свят за да осъжда, а за да позволи срещата с онази глъбинна любов, която е Божието милосърдие . За да се случи това- повтарям го често- е нужно да се излезе навън. Да се излезе от църквите и енориите, да се излезе и потърсят хората там, където живеят, където страдат, където се надяват..“. Не сме вещи  в богословието,  каноните и протокола на Католицизма и Православието, но е впечатляващо тълкуването на християнското милосърдие, когато става въпрос за осъждане например на прелюбодейката, която водят при Христос с вързани ръце и предстои осъждането и, убийство с камъни по Мойсеевия закон, когато  Христос е изправен пред дилемата или да спазва закона или да  прости. Както посочва  Папа Франциск, целта на фарисеите и книжниците е да го поставят на изпитание, да му поставят капан, без да ги е грижа за жената или  прелюбодейците. Затова той иска да остане сам с жената и изрича станалата вече  широко популярна фраза“ Който от вас е без грях нека пръв хвърли  камък.“.  И за да разберем що е милосърдие и човеколюбие трябва да се осмисли и решението на Христос. Той не я осъжда, няма назидание за греха който и тя признава, че е извършила. Не казва, че прелюбодеянието не е грях, но  не я осъжда и според закона.Той отива отвъд закона, който постановява убиване с камъни, и казва на жената да си върви с мир и повече да не греши. На въпроса на Андреа Торниели защо днес човечеството има нужда от милосърдие Папата отговаря, че в третото хилядолетие освен социалните страдания на хората уязвени от бедността проблема е, че сме изгубили усещането за  грях, да можем да се срамуваме от постъпките си, хората прибягват до магьосници, гадатели, търсят спасение където и да е и че винаги това е съпътствало живота  на човека, но никога не е имало толкова много хора които търсят здраве  и духовно изцеление и най вече да  се търси някой който да ги изслуша и разбере проблемите, да се изправи срещу действителността гледайки другия човек, а не себе си отразени в огледало, срещу лицемерието на онези които си мислят, че греха е петно върху дрехата , което можеш да изчистиш като я сложиш в пералнята. Забравя се , че човек е живо, сърдечно, емоционално същество и е необходимо да споделя тревогите си, преживяванията си, че психическото състояние влияе на здравето и не е случайна станалата култовата фраза от филма „Кръстника“, че когато душата страда тялото крещи. В този смисъл огромен фактор за лечението е семейството , където човек може да се отпусне, да сподели съкровени мисли и разговаря открито без да се страхува или както казва Папа Франциск, че семейството е най-близката болница, първото училище за децата, незаобиколим ориентир за младите, най-доброто убежище за възрастните. И веднага ни навяват мисли за прословутата т.н Истанбулска конвенция и за някои високопоставени в Европа включително и наши политици които все още не са убедени, че в нея има и „подводни камъни“ и с право  Конституционния съд определи нейното несъответствие с Конституцията. И въпреки това различни неправителствени организации по заобиколен начин се опитват да налагат своите виждания за родител едно и две и други подобни, което е несравнимо с дълбоката любов на бащата и майката към детето си. Свидетел на много житейски ситуации Папата стига до извода „Грешни да, покварени не!“ Покварата е грехът, казва той, вместо да бъде признат за такъв и да ни направи смирени, бива издигнат в система, превръща се в обвивка на съзнанието, в начин на живот, вече не се чувства нужда от прошка и милосърдие, а оправдава себе си и поведението си. Какво е корупцията ако не е поквара. Както се посочва в книгата, по тази тема има негова специална статия  Corrupcion y pecado /”Поквара и грях”/. Покварата  е повече качествено състояние, пораждат се навици, които ограничават способността за любов и водят до самодостатъчност.  „Поквареният, казва папа Франциск, мами държавата като не плаща данъци, уволнява си служителите на всеки три месеца за да не ги назначи на безсрочен договор или пък експлоатира нелегални работници и въпреки, че ходи редовно на църква  няма задръжки да използва властовата си позиция като изисква да му се плати подкуп или да  споделя арогантно, че неговата домашна помощница- прислужница е редно да удоволетворява и сексуалния му нагон‚ че тя е и “за това“, да бъде експлоатирана и „употребявана“ както прави с работниците си“ . Как ви се вижда драги читатели, различен ли е този Папа. Няма съмнение, че той е недолюбван от олигархията, корумпираните властимащи управленци, работодатели. Папа Франциск напомня, че в посланието си  за Световния ден на мира през 2002 година, след терористичните нападения в САЩ, свети Йоан Павел Втори е заявил, че няма справедливост без прошка  и че способността да се прощава е залегнала в основата на всеки проект за по-справедливо и солидарно общество, че в социалните и междудържавните отношения също намират място милосърдието и прошката като учението за закрила на сираците , на вдовиците и чужденците което е възприело и Християнството. Това обаче  минава покрай ушите на американската администрация. Дори се изфабрикуват  лъжливи сведения за да се оправдае войната в Ирак. В поредица от военни действия отново се проявява  колониалния манталитет на водещи западни държави за силово решаване на проблемите, което довежда  до безпрецедентна миграция,  задушаваща Европа и създаваща редица конфликти в европейските общества, засилват се религиозните и етнически противоречия, терористичниte атаки с много жертви и все още краят не се вижда. Вместо да се издига глас за преодоляване на причините пораждащи миграционната вълна усилията се насочват към строеж на огради, нови „берлински стени“. Това има предвид Папата когато казва, че който се огражда със стени има вероятност да се самозатвори, което не е дългосрочно решение и е в противоречие с обективния ход на историята, на засилени връзки и отношения, справедливо разпределение на богатствата и природните ресурси, т.е от глобализацията като обективен процес да имат полза всички народи. Това обаче едва ли може да се случи при неолибералния капитализъм, при съществуващата икономическа и финансова система обслужваща егоистичния интерес на определени групи . Това не е призив да се приемат безрезервно мигранти както се опитват да манипулират обществените настроения  властимащите и техните слуги, продажните медии, а милосърдието и човеколюбието да намери израз в решаване проблемите на бедността,  социалното изключване на човека, преодоляване на увеличаващите се неравенства както между държавите така и вътре в тях. Запазването на мира за което пледира Папата е първото условие за запазване живота на земята като се има предвид все повече увеличаващите се съвременните оръжия  и не е безпочвен страха от случаен инцидент, което може да взриви света. Веруюто на Папата е преди всичко да се погледне към седемте тленни и духовни милосърдни дела.“В приемането на отритнатия, ранен в тялото си и в приемането на грешния ранен в душата си е заложена нашата надеждност като християни“. Казват, че Христос бил първия комунист. Може и да е така като се има предвид, че човеколюбието, хуманизма включва комунизма в марксовия смисъл. Христовата църква се разделя далеч във времето  на Католическа и Източно Православна и въпреки усилията през вековете и досега не се намира формулата за единодействие, напротив в някои периоди от историята това е пагубно за християнските народи, като падането на Константинопол 1453 година под властта на исляма. Каноническите  богословски постулати приети от църквите кой е  в  правото си да изразява по добре християнството и  досега тровят атмосферата, водят до конфликти и безсилие пред общата заплаха от един апокалипсис в ядрения век. Може би различията ще се изгладят в бъдеще, но динамичното развитие на съвременния свят все повече изисква  обединение сега, което може да се осъществи  на социална основа каквато  изначално  има християнството,  църквите не да бягат от реалностите и да засилват и без това в много отношения подмененото Христово учение, а  активно да участват в решаване проблемите на човека,  да изменят условията на неговия живот.  Вижданията на социалния Папа Франциск, ако можем така да го наречем, могат да бъдат подкрепени  и от Православната църква  със своето участие  да обогатят значително социалния контекст на католическия Папа, за което тя има огромен потенциал, без да изпада в конформизъм и обслужва, съзнателно или не, интересите на определени олигархически групи на властващите, да не говорим за необходимостта от общи усилия за запазването на мира на планетата Земя като условие за съществуване на човечеството.