След началния възход през юни 1990 г на основната политическа сила в лявото пространство- БСП, спечелила с близо 52% от общо гласували над 70 % от имащите право на глас, на първите парламентарни избори в условията на демокрацията, сега след тридесет години тя достигна 15 % от избирателите от общо гласувалите 51%. Близо 50% се оказват в партията на негласувалите. Оценката за този резултат от много политически анализатори е, че в краят на този период ясно се вижда степента на доверието в политическата класа и в частност Социалистическата партия. Заела трето място в класацията тя се превръща в балансьор, а не като водеща политическа сила. По ирония на съдбата отново се поставя въпроса „А сега накъде“. Този сакрален въпрос се поставя още в началото и по време на прехода, за съжаление той стои и сега. Идва и логичния въпрос ръководствата на левицата, в продължение на 30 години, оценяха ли реално и виждаха ли поради какви причини се губи влиянието и какво трябва да се направи. Без да бъдем съдници това е крайно необходимо особено сега при слабият резултат. Диалектиката ни показва, че има и нещо добро в тази ситуация времето да се използва за така нужното реформиране, да продължи процеса на очистване от всички тези наноси, надпреварата на спонсори-милионери, чрез корупционни практики да зaемат първи места в листите за депутати или общински съветници на каквито случаи сме свидетели през злополучния ни преход. Има и изключения, но както се казва това не променя нагласите и практиките които съществуват. Важно в случая е как обществеността приема кандидатите, познавали ги като водещи научни и културни дейци с влияние в обществото. Обществото е петимно за промяна, както показаха и протестите през лятото на миналата година, достатъчно ли е само да се иска смяна на управленци и ръководства на политически партии. Това е сигурно първата стъпка, но след това идва резонно и другия въпрос , какво ще се прави, беше ли на вниманието на протестиращите какво обществено устройство искат, какво конкретно да се промени и можеше ли предимно левицата да постави редицата въпроси, които вълнуват младите хора, да се получи дискусия сред протестиращите, за което имаше достатъчно време. Този процес на слабо информиране продължи непосредствено до началото на предизборната кампания. Затова не е за учудване, че избирателите особено младото поколение гласува повече за популярни личности от шоупрограмите с емоционално музикално въздействие загърбвайки реалните проблеми и особено начините за тяхното решаване. Това, че на изборите се явяват 30 политически сили предполага и фрагментиране на избирателите и резултатите, появиха се други формации, които откъснаха и раздробиха левия електорат, но не това са основни причини за незадоволителното представяне на социалистите. Някои изразяват становище, че левицата като цяло е в упадък. На пръв поглед има нещо вярно ако се придържаме към досега установено статукво да се конкурират две големи партии, но тези избори показват, че назрелите обективно икономически и социални проблеми в обществото в голяма степен намират място в програмите на партиите, за реформи в правната система, икономиката и финансите, социалните проблеми, доходите, пенсиите, здравеопазването и образованието, по-нататъшно развитие на демокрацията, пряката демокрация и мажоритарния вот, в основните сфери на социологическата система на обществото. С отделни изключения обаче малко се застъпват механизмите за намаляне на неравенствата, които за последните години се увеличават и надминават средното равнище в ЕС, въпросът за концесиите и природните богатства, суверенитета на страната. Тези въпроси много по-добре следва да стоят на вниманието на Левицата и най-вече за нашето място в ЕС, за какъв съюз пледираме- федеративен или съюз на суверенни нации. Спестиха се и глобалните въпроси за хегемонията и многополюсния свят, което става основен за междудържавните отношения най-вече между САЩ, РУСИЯ И КИТАЙ, което се отразява неминуемо на развитието на страната. Промяната в устава и утвърждаването на мандатността в БСП е едно добро начало за демократизирането, но се оказва, че е недостатъчно, само една малка първа стъпка, която също можеше да се направи без излишна конфронтация довела до изкуствено разделение. По-голямата стъпка, както вече по-ясно се откроява и разбира, е теоретичното обезпечаване на левите политики, образно ако може да се нарече работата на „мозъчния тръст“, има ли такъв в самата партия, на какво равнище е дискусионността. Сега има надежда това да е първата задача на левите за едно национално обединение с избистрена програма на стабилна теоретична основа. Сигурно ще има разгорещени, но необходими дискусии. Историята познава такива периоди на упадък и хаос и ролята на субективния фактор за излизане от ситуацията на несигурност и мрачни предчуствия за лявото и страната.Това означава, че за решаването на наболелите проблеми и просперитета на държавата пагубна ще бъде сляпата конфронтация между политическите сили на която сме свидетели сега, рогатия национализъм и злепоставянето на институции, утвърждаването на диалога ще бъде архиважно за излизане от ямата в която се намираме. Може би трябва да се припомни, което неведнъж се подчертава, че след Втората световна война десните партии в Западна Европа приемат за основа левите програми на антифашиската съпротива и заедно защитават своя национален суверенитет както се случва в Германия, Франция и други държави. И сега сме изправени пред заплахи освен от вирусни пандемии, но и от намеренията на глобалния капитал за преустройство на икономическата, финансова и социална система в свой интерес т.н. „Голямо нулиране“ , което не е идея фикс, а реална бъдеща политика за преустройство на капиталистическата система в ущърб на мнозинството от човечеството. Наскоро един приятел ме попита може ли да се направи сравнение за образоваността и познанията за света примерно между българите и американците. Отговорът е повече от ясен, че нашето географско положение на кръстопът е формирало у нас различни нагласи и различно светоусещане, че българинът с малки изключения, когато е в компания с приятели или съседи започва да говори за световната политика, знае къде се намират държавите без да ползва географски карти и глобус, има закодиран код от над 1300 години от основаването на българската държава и въпреки световни катаклизми и в определени периоди загубил държавността, е запазил „държавата на духа“ по думите на Дмитрий Лихачов и ежегодно на 24 май чества стореното от нашите духовни водачи създателите на българската азбука Кирил и Методий и техните ученици и манифестациите започват с транспарант на който пише „И ний сме дали нещо на света“. Американският народ също има своите постижения в изкуството и художествената култура които са известни и се адмирират от света, както и всеки друг народ, но те нямат празника на духа обединяващ българския народ и младите българчета в състезания за познания и постижения в науката са на първите места. Може би това дава надежда в тези сложни времена, че този код у българите ще повлияе политическите сили да намерят пътя на съгласието на ползу роду.
