Фейсбук отново ме пита какво мисля. Добре е, че някой пита. Не винаги отговарям защото не се получава диалог, а монолог. Но и това е нещо, да споделиш мнението си въпреки без отговор. Има коментари, но във виртуалното пространство не може да се осъществи пълноценен диалог и дискусия. Темата за демокрацията ще бъде предмет за обсъждане и в бъдеще, като основен инструмент за просперитета на обществото. Подобна статия има в книгата ми „Бързеят на времето“, затова ще споменем само някои аспекти и в този контекст да се откроят по-ясно и новите моменти, които ни поднася реалния живот в динамично развиващия се свят. Преди няколко години в едно великолепно списание „A-SPECTO”, лайкучката на журналистиката на което бях фен, по неясни причини забранено, според мълвата недолюбвано от американското посолство, бе публикувана в един от броевете обширна статия със заглавие „Страхът на властващите елити от народа“ на Райнер Маусфелд, професор по обща психология в университета в Кил. В публикацията се проследява историческият път на демокрацията от робовладелското общество в древна Атина до наши дни, когато отново се сблъскваме с въпроса какво трябва да се разбира под действителна, реална, а не псевдо-демокрация. Сега сме свидетели как настоящата представителна демокрация за сетен път доказва илюзията за демокрация с метафората за стадото, пастира и кучетата пазачи. На пръв поглед звучи неприятно и отблъскващо, но добре илюстрира идеологемата за „незрелият народ“, в болшинството си „дебил“ както го определят някои, който не е в състояние да избере способни управленци. Парадоксално е, че въпреки съзнанието за това той отново отива на избори дори според изследванията харесва в голяма степен избранниците си. Има и причина за това с всякакви пропагандни средства да се внушава на народа, най-вече чрез медиите, че не е в състояние да взима правилни решения, защото е некомпетентен и няма експертен поглед на нещата и че това е прерогатив само на елитите. Оказва се, че народа може да бъде лъган, манипулиран, добре усвоена практика за да бъде приспан и политически апатичен за „доброволно робство“, като се използват недостатъците на човешката психика за което има най-съвременни средства за изследване, техники и технологии даващи обилна информация. За политическите елити няма по-голяма заплаха от зрелият гражданин, добре информиран и убеден, ориентиран в сложните плетеници на политическия живот. Освен съвременните техники и технологии се усъвършенстват и механизмите за въздействие с не толкова явни практики с използването на стотици журналисти, интелектуалци, политически дейци, представители на бизнеса упражняващи косвено влияние за формиране на възгледи и нагласи в полза на политическите елити. Тези механизми се използват и в международните отношения пример за което са употребата на квалификации като „империите на доброто и злото“, на доброжелателните и недоброжелателните държави, на „демокрациите срещу автокрациите“ и т.н. Неправителствени организации от всякакъв род се стремят да изместват оторизираните държавни органи, директно и индиректно влияят за определени политически решения в интерес на господстващите елити и отклоняват вниманието от истинските проблеми на гражданите. Реалността е, че след като са избрани чрез формите на представителната демокрация политическите елити започват да провеждат политики различни от предварително обявените. Характерното участие на народа в античната атинска демокрация още тогава се обявява за управление на тълпата и трябва да се избягва. Не сме далеч от същността на това определение и сега въпреки че се завоалира с прилагането на представителната демокрация с която в действителност се убива идеята за демокрация, отхвърля се суверенното право на народа да приеме или измени например Конституцията по собствените си представи по всяко време. Избирането от народа на предоставените от партиите елитни групи не може да уплътни напълно идеята за демокрацията, което предполага и съответно участие на гражданите в управлението. С представителната демокрация се получава така, че енергията и активността на избирателите стига само до урните и пускането на бюлетината без да се знае какво ще бъде управлението на държавата, с което се ограничава водещият принцип на Просвещението за демокрацията. Неолибералните и тоталитарни идеологии избягват нейната същност, равенството на всички, че всеки човек според немският философ Кант притежава вътрешна стойност, достойнство и не може да има пазарна цена защото е личност надарена с разум, същество цел на самото себе си и не трябва никога да се употребява за задоволяване на чужди интереси. Това кореспондира и с другия принцип за политическото самоопределение и правото на всеки гражданин да участва във взимането на решения, които касаят собствения му живот включително и в сферата на икономиката. В такъв аспект всички структури на обществения живот за да бъдат легитимни следва да се отчитат пред обществеността, гражданите да упражняват критика и отзовават по всяко време управленци, какъвто принцип утвърждава Парижката комуна преди 150 години. Тези принципи са нужни и сега, но не намират приложение, не са предмет на широка дискусия в обществото може би по причина, че сме на незавидното 112 място от 190 държави по свобода на словото. Свидетели сме как след протести и няколко избирателни кампании се сформира парламент и правителство с министър-председател Кирил Петков с цел осъществяване на промяна и провеждане на нужните реформи, които не са извършени преди от управляващите. Действително сто дни са малко за да се правят категорични изводи, но това не пречи и не отменя правото на гражданите за критика, да бъдат коректив в управлението на сложната социологическа система наречена държава във вътрешен и международен план по което има сериозни бележки. Някои се въздържат да упражняват суверенното си право на критика за по-успешно управление с презумпцията, че по този начин може би спомагат „старите“ управляващи отново да се върнат на власт. В този смисъл може да се спомене речта на К. Маркс пред Демократичното дружество в Брюксел през 1849 година относно Свободната търговия, забележителна и в друг аспект, където е употребена фразата, че „човек може да напада конституционализма без да става с това привърженик на абсолютизма“. Превеждайки тези думи в настоящето, за правото на гражданите на критика, не значи че се гледа назад, а чрез механизмите на действителната демокрация се спомага обществото да се движи напред.
