петък, 1 март 2013 г.

Точката на кипене



Известно е, че физическите явления повтарящи се в материалният свят дълго време се превръщат в закон. Но затова е необходимо изследователите и специалистите да имат и общ поглед върху нещата. Ето защо не малко математици, физици и хора на точните науки се интерисуват от философията, четат не само древногръцките, но и съвременни  философи . Отиват далеч в своето професионално израстване  онези, които предусещат, че имат силата и интелигентността на основата на логиката, да предвиждат бъдещи процеси и разбират, че само с емпирични данни без те да се обвържат в своите множество взаимодействия не може да се формулира закон и се приложи метод, който да им помогне в по-нататъшната успешна изследователска дейност.  Така е и с обществените процеси, колкото някои да смятат, че в тази сфера има други явления неподвластни на правила, защото са ирационални, хаотични и т. н. Опитът показва, че въпреки случайностите  тези процеси  могат да се анализират и да се получи реална картина за причините и следствията от ставащото в живота като се приложат законите на логиката, на материалистическата диалектика. Така се случва и в наши дни. Беше ясно, което се каза публично още  преди четири години, с публикуването на програмата на ГЕРБ, че тяхната политика ще бъде на основата на неолибералната идеология  и че тя ще претърпи провал. Сега остава да видим и втората част от филма. Социалистическата партия и лявата коалиция ще бъде ли онази сила , която ще получи доверието на избирателите за да изпълни своята програма? В обществото  се натрупа достатъчно отрицателна енергия и беше очевидно, че ще дойде момент, когато тази енергия ще се отприщи т.е ще достигне  точката на кипене. Поставят се не  само конкретни въпроси за цените на ел.енергията, но фундаментални проблеми на настоящото  и бъдещото ни битие, които са се натрупали в течение на двадесет и две години. Тези количествени натрупвания през  тези години сега водят  до изискването за ново качество на провежданата политика, която да доведе до нови, различни от  досегашните практики. Така законът за количествените натрупвания и качествените изменения е в действие. На някои може да не се се харесват тези  „остарели“ според тях   понятия и да искат да ги заменят с други звучащи съвременно термини , което  е приемливо, ако спомагат да се изяснят по-добре протичащите процеси и да се вземат адекватни решения. Ще цитирам  бележитият наш философ, вече покойник проф.Добрин Спасов „В нашето пространство времето на учителите вождове отминава заедно с примитивизма на мисленето ни. Никакво старо величие не може да бъде безрезервно следвано в нови условия, но не може да бъде и абсолютно отхвърлено, защото те не са абсоютно нови. Днес не би трябвало да се смята за кощунство дори ако някой закачливо“дръпне  брадата“ на такъв гений като Маркс. Но като разчитаме предимно на собствените си глави ще трябва да признаем, че очите ни виждат по-добре сложността на съвременното общество и поради прозренията на предците и отците. Ако сега пътят ни напред се очертава като демократичен и реформистичен, заслуга има и толкова хуления на времето Бернщайнов ревизионизъм. Но, когато разберем социализма като реална цел, а не като нравствена насока на вечно социално движение , нашите благодарности трябва да се насочат към ортодоксалния марксизъм . Ако пък се убедим, че и най-новата левица ще се нуждае от анализиращ, прогнозиращ, организиращ/но вече не командващ/авангард, можем да споменем с добра дума и ленинизма“ / Сп. „Понеделник“ бр.11/12.12г, стр.40 /. По- добре не може да се каже. По същият начин стои и въпроса , който отново се дискутира в последно време. Защо в крайна сметка рухна държавният/реалният/ социализъм? Сега не се твърди толкова настоятелно, че е рухнала идеята както беше преди време въпреки, че има и леви автори подкрепящи тази теза. Сменя се с друга парадигма, че в историята няма само постъпателно прогресивно развитие, а  има ретроградно, консервативно и се посочва реставрирането на капитализма в бившия Съветски съюз и в източноевропейските страни. За оценка на кратък период това е може би вярно, но историята разбирана като дълъг процес на развитие се движи по обективни закони както в природата  и  сериозните изследователски  анализи  са за дълъг период. Това е великото прогностично откритие на историческият материализъм, което не може да се игнорира с лека ръка.  По този начин както и преди се завоалира  причината за краха. Не знам съзнателно или не,  не се използва  метода посочен  от класиците за взаимодействието между производителни сили и производствени отношения, фундаменталното откритие на Маркс за начина на производство. Отново „остарели“ понятия, но вече все повече използвани от съвременни философи за обяснение на това, което се случи с държавният/реалният/ социализъм. Прилагайки този подход излиза наяве нарушеното по него време  вътрешно диалектитическо единство между производителни сили и производствените отношения. Това не е обективен процес, а продукт на субективно теоретично мислене, което  смята, че нови производствени отношения могат да се наложат и са нещо дадено отвън, откъснато от производителните сили, които вече имат простор за неимоверно развитие и ще запълнят с времето този „сандък“ наречен производствени отношения. Това мислене се оказа пагубно за усъвършенствуването на системата продиктувано от новите реалности в живота независимо, че за краткият  период на съществуване от историческа гледна точка,  държавният социализъм постигна значителни стопанските резултати. Това е основната груба грешка в разбирането на теорията след Ленин, която се прехвърли и в политиката по време на държавният социализъм. Това обяснява защо имаме „връщане назад“. На пръв поглед е така оценявайки краткия период,  но в действителност в дългият исторически  процес нещата си идват на мястото. Друг е въпроса, че това „връщане назад“  може да бъде по-консервативно или по-либерално , оцветено от политическите субекти, но във всички случаи е връщане към равновесието, продиктувано от  закона за вътрешното диалектическо единство между производителни сили и производствени отношения. Всичко това напомня и за сегашното състояние, продукт на пазарният фундаментализъм, когато имаме финансова стабилност, за което  ръкопляскат в ЕС, но в същото време нямаме социална стабилност, растеж на икономиката и доходите и сме най-бедни сред европейските народи. Цяло изкуство е да съчетаваш едното с другото. Това не бе и по силите на ГЕРБ. Даже силната харизма на нейния лидер не успя да преодолее  натрупаният негативизъм в обществото. С тоталното оттегляне на държавата от икономическите процеси отново се наруши взаимодействието между производителни сили и производствени отношения. В повечето случаи  собственическо-мениджърският елит  опериращ  с наш и чужд капитал се грижи повече за личното си  обогатяване, отколкото за справедливото заплащане на труда,  за влагането на необходимите финансови средства за иновации и нови технологии, за квалификацията на работниците т.е за развитието на производителните сили. С лишаването на социалната държава от силен държавен сектор не се гарантират основни приходи в бюджета, като не се удоволетворяват редица дейности в социалната сфера. Държавата е лишена от инструменти, от необходимите финансови ресурси за ускорен, догонващ растеж на икономиката, поради това, че основни финансови потоци изтичат от страната в резултат от сключените приватизационни сделки и консеционни договори. Средствата от фондовете на ЕС и чуждите инвестиции не са достстъчни за догонващ  растеж, още повече, че досега те не бяха влагани в стратегически сектори на икономиката / въпреки, че корпоративният данък от 10 % е един от най ниските в ЕС/. За това са необходими и други условия, които липсват в страната. Неосъщественият държавен контрол и   съдебена санкция раздуват  сивата икономика, която сега е близо 40%, ощетявайки  обществото и отделният гражданин. Нарушен е общественият договор за социална държава както е по Конституция, но дълго време никой не взема мерки. Затова се иска нова Конституция , която да гарантира общественият интерес. Негативизма не е само по тази причина. С основание протестиращите искат промяна на статуквото при вземането на политическите решения. Оказва се, че съществуващата парламентарна демокрация основана  на партийното представителство зависи от състоянието и дейността на самите партии т.е  ограничава ли се или не участието на гражданите във вземането на  решения за развитието на страната и за техният живот. В самата си същност това е искане , за прилагане на по-голяма справедливост и демокрация, за икономически и социален просперитет. Нима преди 22 години, в началото на „прехода“, хората не искаха повече социализъм? Не беше ли това и задачата на перестройката , провалена по субективни причини, без ясна икономическа програма приета на национално равнище, каквато имаха други страни след разпадането на Съветският  съюз. Властващите политически сили не успяха да удоволетворят тези искания, идеологизираха и политизираха всичко. Държавната собственост /средствата за производство/ бе преобразувана в частна без икономическа обосновка, без ясни правила гарантирани от съдебната система, от държавата и в интерес на общественото благо.  Следствие на това дойде и разрухата.  Затова сега в края на „прехода“ гражданите  нямат  доверие на тези политици и партии и искат нови лица с презумцията ,че така ще се решат проблемите. Какво  предлага обаче сегашната законова уредба ? За да участват във властта    гражданите трябва да припознаят съответната политическа сила и да бъдат в новия парламент . И какво ще видят там? Ако се прилага досегашната  практика  избраните депутати отново ще бъдат в парламентарни групи, които ще представят монолитно своите виждания за решаването на проблемите често под давление на  лидера и неговият екип. Ще има изказвания и накрая най- голямата парламентарна група ще наложи своите решения т.е своята политика. Това е и една от причините отделни депутати да стават независими. Дълго време ние не сме свидетели на цивилизован дебат между парламентарно представените политически сили, да се взема под внимание и мнението на опозицията. Преобладават  лични или партийни пристрастия, с предвзети мнения, следствие на което дори и удачни предложения не намират подкрепа. При  ГЕРБ този процес бе още по-драстичен. Така на практика се получава авторитарен парламентаризъм. Парламентарната демокрация не може да изпълни пълноценно своето предназначение. С последните скандали още повече се срина рейтинга на Парламента. Съчетано с протестите на гражданите се очерта необходимостта от смяна на партийните лидери с нови лица, способни да извършат промяна в дейността на партиите. За сега това не е станало. Социологически изследвания потвърждават, че 85% от  социалистите и симпатизантите ще гласуват за БСП, но не и за Станишев.   Парламентарната демокрация няма само този недъг. Фактически гражданите избират депутатите по партийни листи изготвени от партийните централи, като  кандидат- депутатът има шанс да бъде избран , ако е в началото на листата. Това поражда и корупционни практики в самите партии. Тази форма на партийна демокрация трябва да се промени. Това искат гражданите, чрез свои делегати да имат законова възможност за участие при вземането на  решения в институциите, производството и  разпределението на благата.   За съжаление в 21 век все още не е решен и проблема /прилагане на  механизъм/  за  отзоваването на депутатите по всяко време, което е принцип на Парижката комуна преди близо век и половина. Историята обикновенно показва, че не всички искания се удоволетворяват. Не са редки и случаите гражданите да бъдат излъгани в своите очаквания. Въпреки това смятам, че все нещо положително ще се случи, колкото и малко да е то. Това ще бъде и една стъпка към бъдещото общество на участието, към социализма на бъдещето.

Георги Минчев