КРАХЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ

Наскоро медиите съобщиха, че в БАН е представенa  българското издание на книгата на проф. Ахмет Давутоглу, премиер на Турция „Стратегическа дълбочина. Мястото на Турция в международните отношения“. На представянето посланикът на Турция подчертава, че книгата е написана през 2001 година, съдържа философията за формиране отношенията на Турция с нейните съседи, че съдържанието няма политическо значение и целта на книгата като философия и идея е как Турция би могла да развива отношенията си със съседните  страни през 21 век. На представянето председателят на БАН отбелязва дълбочината на разработката и пожелава и  у нас да бъде разработена перспективна позиция на българската външна политика. На събитието присъстват Лютви Местан, председател на Движението за права и свободи и Симеон Сакс Кобурготски. До тук добре. Отдавна трябваше да бъде издадена тази книга у нас. Дали представянето трябваше да се състои в БАН е друг въпрос, защото има много по- аналитични и ценни книги от научна и практическа гледна точка, които не намират нужната публичност и признание от такъв характер. Например, през 2010 година на български език е издадена книгата на сръбския проф. Дарко Танаскович “Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите“. Професорът преподава арабски език и литература, турски език, персийска литература, основи на ислямската цивилизация, ислям и християнство в редица университети в Европа. Познат е сред научната общност с над 600 научни и специализирани труда. През 2015 година е издадена  „Неоосманизмът. Новата геополитическа доктрина на Република Турция“ с автор Любен Петров, дългогодишен дипломат. И двете книги се докосват до съдържанието на труда на Давутоглу. Както посочват и двамата автори въпреки, че понятието „неоосманизъм“ не се споменава изрично, това е същността на новата парадигма във външната политика на Турция. Такава е оценката на много анализтори в опитите да се разбере съвременното звучене на турската въшна политика от сегашните управляващи, като програма за обществено-политическо действие и поведение. Това показват събитията и процесите на които сме свидетели в съвременна Турция. Все повече губи  почва ортодоксалния кемализъм, който  се разтваря в ислямизма като неразделна част от неоосманизма разбиран като „комплексна макроидеолгическа платформа, която трябва да потвърди цялостното духовно, културно и политическо наследство на Османската империя на която приемник е Турция, за да може тя да играе все по значима регионална и световна роля в международните дела“/Д.Танаскович/. Особено впечатлява с прецизността си неговата оценка, че неосманизмът е „опора на идентичността, на амбиции и разсадник на илюзии, пристанище на завоевателни походи и убежище на разочаровано самозалъгване. Правилното разбиране на турската външна политика предполага аналитично съобразяване с този основен твърде дълго незабелязан, пренебрегван и прикриван факт“. Може би затова посланикът на Турция при представянето на книгата споменава само за нейното философското съдържание, като идея, а не като програма за водене на конкретни политики. Сега в борбата срещу Ислямска държава се открояват  като на екран двойствената политика, онези задкулисни и тайни противоречия, основани на вътрешната борба между кемализма и новата доктрина на Турция. Посочват се най различни причини за  поведението на Турция, че със свалянето на руския военен самолет Ердоган чисто човешки е реагирал за финансовите загуби на неговото семейство след бомбандировките на руската авиация. За нарушаване на турското въздушното пространаство, за което и Лютви Местан от името на ДПС с апломб направи заявление в Парламента, което нееднозначно потвърди зависимостта на тази партия от политиката на нашата съседка. След това се лансира другата версия, че не  могло да се разбере чий е самолета. Объркването е пълно. Във всички случаи фактите доказват, че полетът му не е заплашвал националната сигурност на Турция.  Докрай обаче се прокрадва нишката, че Турция няма да позволи с нея да се отнасят  като с второстепенна сила, че тя има права над съдбата над Близкия Изток с подтекст, че този географски район в миналото е бил част от Османската империя. Това напълно потвърждава оценката, че Турция е скъсала окончателно с девиза на Ататюрк “Мир в страната, мир в света“ въплатил в себе си неекспанзионистичното начало. Новата геополитическа доктрина е в пълен ход . Но както често се случва,  теорията  не винаги се оказва адекватна на реалността. Илюзорни се оказаха политиките на Давутоглу за „нулеви проблеми“със съседите. Илюзорни са и идеите  за някакви исторически права на Турция на Балканите, Северна Африка, Близкият изток, Кавказ и Средна Азия, като приемник на Османската империя. С неоправданото сваляне на руския самолет управляващите в Турция прекрачиха „червените линии“, с което показаха, че не е изживяно войственото, агресивно поведение характерно за периоди от миналото хилядолетие. Скритите помисли излязоха наяве и показаха грозното си лице. Погребани са доверието, толерантността и уважението, основни принципи между държавите в съвременността. Впечатляват думите на гръцкия премиер Алексис Ципрас за сваления руски военен самолет на  наскоро проведената среща между ЕС и Турция във връзка с членството и в ЕС и кризата с „бежанците“. За това , че турски самолети често нарушават въздушното пространство на Гърция над Егейско море той казва: „ За щастие нашите летци не са така нервни както вашите към руските“.  Продължаването политиката на българските управляващи на сервилничене и снишаване пред очевидни предизвикателства   ще ни струва скъпо. Скъпо ще струват и компромисите на ЕС за бъдещето на Европа. През 1683 година османската експанзия бе спряна пред вратите на Виена. Сега Европа се „откупи“ с 3 милиарда евро, финансови средства за „бежанците“, карта използвана умело от турските управляващи. Европейски политици, Германия с Ангела Меркел  обещават  редица стъпки за приемането на Турция в ЕС и същевременно предприемат мерки за укрепване  границите на Съюза. Въпросът е, ще се разделят ли окончателно с илюзиите или ще повторят „втори Мюнхен“, както бе преди Втората световна война? Сега може и да няма Трета световна война, със сигурност ще бъде военно победена и Ислямска държава, но радикалният ислям остава. Остава и неоосманизмът, като геополитическа доктрина на Турция. Зариването на главата в пясъка няма да помогне. Той първо трябва да се познава, за да не се сеят   илюзии. В  Русия се разделиха с илюзиите след свалянето на руския военен самолет, гибелта на пилота и терористичният акт с граждански самолет погубил живота на 224 души. Франция също се раздели с илюзиите след терористичния акт в Париж със 130 жертви и стотици ранени.  Всеки почтен човек не би премълчал и подменил очевидни факти, че Турция на думи е против тероризма, а на дело, става съучастник на Ислямска държава. Освен за финансови облаги не скрива, че има и някакви права да защитава „тюркмените“ в Близкия изток. Почтени политици има във всяка страна . Но те понякога не могат да променят политиката, както се случва  в САЩ, където управляващите смятат за свой главен враг Русия и робуват на максимата „ Знаем, че е кучи син, но той е наш “.  Дано всичко това не се обърне срещу нас. Изключена ли е вероятността да станем отново „Източна Румелия под васалитета на султана“ ? На този въпрос следва да отговори българската „Стратегическа дълбочина“. Но засега няма такава. Мислители, историци и философи твърдят, че в прогреса на човечеството няма само постъпателно развитие напред, а има и периоди на регрес, когато общественото съзнание изостава значително от историческата необходимост. Ще стъпи ли човечеството в ново средновековие, за което сега има не малко симптоми, с терористичните актове, неонацизъм и политики на хегемонизъм? Това зависи от политиците, но в най- голяма степен от народите, от волята и действията на всеки, за формиране на широки протестни движения срещу насправедливостта и неравенствата,  среда, където намират почва идейни течения и политики от „умерени“  като  неоосманизма  до  радикалния ислям.   В речта си пред Федералното събрание на Руската федерация на 3 декември, Президентът Путин остроумно определи ситуацията в която сами попаднаха управляващите в Турция с израза „За да ги накаже Аллах им взе разума и разсъдъка“. Ситуацията не може да се определи като изолиран случай, а преди всичко като следствие от последователно провежданата геополитическа доктрина, неоосманизма.         

ВАРТОЛОМЕЕВИ ДНИ

В историята е известна Вартоломеевата нощ/1572г/, когато в Париж през нощта в деня на св. Вартоломей са избити хиляди френски протестанти/хугеноти/. След това се възобновяват религиозните войни между католици и протестанти. Наскоро бяхме свидетели на „Вартоломееви дни“ у нас, които не са свързани с някакъв църковен празник и кървава нощ, а с посещението на Вселенския патриарх Вартоломей. На пръв поглед всичко започва и завършва нормално, но изненадващо станахме очевидци на поведение познато ни само от нашата история и литература, най-вече от известната книга „Българският Великден или страстите български“ на Тончо Жечев. За съвременното ни общество тези събития са от далечното минало и едва ли някой можеше да си представи, че ще бъдем въвлечени във водовъртежа на страсти непознати за нас, особено на младото поколение. Причината за това не е в нашия Синод и Патриарх, нито в БАН и други лица  свързани с организацията на това посещение. Не ми е известно дали самите организатори се оказаха неподготвени, но имам усещането , че всички бяха изненадани от “Вселенският” ни гост, който по най- властен начин прекрачи прага на църковния канон и навлезе в територия неподвластна нему и то в момент, когато държавния глава го награждава с най-високия български орден “Стара планина“. Изглежда , че измамното чувство за „Вселенски“ му изигра лоша шега. Претенциите, които предяви, вместо да се обсъждат в спокойна обстановка  и взаимно уважение и равнопоставеност между двете патриаршии, той ги представи по неприемлив   за сана му начин,   още повече, че те са решени в близкото минало на държавно ниво. Всичко това бе повод да се развихрят отново „заспали“ страсти в българското общество оцветени от съвременната геополитика. Чувствата зародили се през вековете отново излязоха на повърхността, засегнаха се корените на нашата идентичност съхранени от българската духовност. Почувства се грубо посегателство върху достойнството ни, с  „мръсни ръце“ се докоснаха изконни светини съхранили  българщината през нелеката ни история. Отново, което е  за добро, прозвучаха имената на Иларион Макариополски, Екзарх Антим I и други  водачи на нашето духовно Възраждане срещу опитите на гръцкото духовенство да обезличи  българската църква и да говори от нейно име. Това, което и сега се опитва да прави Вартоломей ,  да иска премахване на паметника на Екзарх Антим I от българска  църква в Одрин/сега Едирне, Турция/  и да смята, че има право да изисква от самостоятелната българска християнска църква, от висотата само на почетното си звание, което е в действителност. Тук има различни мнения и сред богословите , но никой не може да отрече справедливото искане на българската общественост Българската патриаршия да се постави на полагащото и се пето място сред православните църкви, за което има нарочна подписка. Независимо, че тя не бе връчена лично на Вартоломей поради неявяването му на предварително обявената пресконференция  ще ратува ли за това Цариградския патриарх в бъдеще, като пръв между равни или самовлюбено ще се превлъплащава в световен, вселенски, „звезден“ лидер. Поведението му се възприе като на фанариот, този образ добре познат в историята с антибългарската си насоченост. Както често се случва сега, историческите факти се преиначават от аисторични хора , които за съжаление определят и настоящите политики. Посещението на Вартоломей излезе от рамките на църквата и се превърна в поредното политическо шоу с награждаването му с орден „Стара планина“. Сред  българското общество отново се оформиха разделителни линии. В справедливото искане за мястото на Българската патриаршия, за което в подписката фигурират имената на авторитетни учени, писатели и общестеници,  атлантиците съзряха дългата ръка на Москва, която иска да обсеби православния свят под руски скиптър. Духовна Русия като наследник на Византия да стане център, което според тях е недопустимо. Избуяха и конспиративни теории, че поканата за посещението е  от средите на масоните свързани със западното влияние. Не знам как се случи, но в същия ден медиите съобщиха, че инициативен комитет е преложил Председателят на БАН за кандидат-президент в предстоящите избори през следващата година. Всичко това може да е случайно съвпадение, може и да не е. Както се казва „Неведоми са пътищата господни“. Но като се има предвид липсата на всякаква координация в управлението, гафовете са неизбежни. Може би организаторите са имали други намерения за посещението на Вартоломей, но се получава друг резултат. Съзнателно или не отново последствията са за българската държава и идентичност, за духовността и достойнството на един народ. Това, което през вековете народът е съхранявал и с всички  сили е отстоявал, което прави и сега българската общност в Истанбул/Цариград/ с председател Васил Лиязе,   не винаги намира  нужната подкрепа  от Българската държава  за съхраняване на  културно- историческото ни наследство. По-голямата ми чувствителност по този въпрос е защото и моите родители са участвали в  културно-просветната дейност на тази общност. Посещението на Вартоломей показа, че е нужна  по-широка публична дискусия и информираност за новите предизвикателства ,в опитите да се неглижира историческото ни минало, за много  по-добра подготовка на публичните ни личности особено Президент, Министър председател, Председател на Народното събрание. Не е достатъчно само Партия или Инициативен комитет да те посочат. У нас не е изживяно мнението, че политиката е най-лесната работа, че с нея може да се занимава всеки без нужната подготовка и личностни качества. Последователният демократизъм при подбора и избирането на публични личности е условие да не се повтарят „Вартоломеевите дни“ съпроводени с неоправдания гаф на Президента  с награждаването на Вартоломей с орден „Стара планина“.     

КНИГА ЗА ИСТИНАТА И МОРАЛА

Тази книга е озаглавена „Фюрерът умря в 3.30 часа“. Авторът е известния журналист  Кирил Янев. Стотици книги са издадени за Втората световна война, за нацизма и нацисткия елит, за хората ръководили Третия райх. Но рядко може да се намери по-вълнуващо  с доказателствена сила повествование като написаното от Кирил Янев. И това не е само от факта , че книгата е  въз основа на стотици репортажи , архивни документи събирани последователно много години, разкази на видни съветски военачалници  и обикновени войници , автентични писма на техни близки, преживели огромни страдания на пръв поглед непосилни за човека. Въздействието, което оказва книгата на читателя е не само от неопровержимите факти, но и  личната позиция на автора стараещ се да изследва въпросите от всички страни даже и нелицеприятни за политиците. Може да се каже , че такава книга трябваше да бъде написана и да намери публичност . Защото и сега седемдесет години от победата над фашизма сме свидетели на груби фалшификации, изопачаване на факти и събития с цел подрепа политиката на съвременните американски и европейски „ястреби“ не научили нищо ново, за които с пълна сила се отнасят думите на покойния философ Джордж Сантана, че „ Тези , които са неспособни да помнят миналото са осъдени да го преживеят отново“. И не само това . Често се забравя ,че както в отношенията между хората , така и между държавите има една категория, която се нарича морал. На някои може да се стори това твърде абстрактно и отвлечено сред комерсиализирания свят в който живеем. Но ако се замислим по-дълбоко той , морала , е в основата на нашите решения. По него може да се съди не само за отделния човек , но и в по-широк план , за политиката и за тези които я провеждат. Ще си позволя да цитирам само части от интервюто на Кирил Янев с генерал Телегин. На въпроса : „ Четете ли мемоарите на германските генерали? Какво мислите за тях? Как ги преценявате?“, генерал Телегин отговаря: „ ....Чета ги с интерес ..и често ме поразява едно обстоятелство: как тия хора от знатни родове, с високо образование, със светско възпитание и маниери приемат една престъпна доктрина и и служат сляпо, превръщайки войната в занаят. Дори заговорниците на 20 юли 1944 година, с малки изключения, не изпитват погнуса от делата на Хитлер. А просто се възмущават от неговото дилетанство и крайно лековат волунтаризъм във военните дела. И слепота и глухота за уроците на историята виждам във всичко това. Какво се чудим тогава, че националните катастрофи при тях са толкова чести“. Прочитайки книгата човек не може да не се замисли и си зададе въпроса, защо сега в двадесет и първи век след тези огромни страдания, които е преживяло човечеството има политици, които искат да решават възникналите проблеми отново единствено от позиция на силата, чрез война. Разумът повелява, че сега голяма световна война е немислима при съвременните ядрени оръжия. Но се допуска, че може да се убиват хора и с конвенционални оръжия. Не сме ли свидетели на локалните войни следствие на което стотоци хора загиват, хиляди напускат родните си места и търсят спасение във все още мирните държави. Казвам все още, защото тези народи, които са преживели на собствена територия последствията от война трудно могат да бъдат излъгани и да се подведат към политиките на омраза,  както навремето нацизма бе издигнал като свое знаме расовата теория за чистокръвните арийци, за което се издават  удостоверения от специализирани клиники в Германия. Когато по него време има цяла индустрия за производство на смъртоносен газ с който се умъртвяват милиони, или от кожата на хора се правят абажури. Нима човечеството не трябва да има памет за това? И коя бе тази сила която прекрати това варварство? Действително не може да се намери по-силна дума, но тази човеконенавистна идеология не беше ли приложена в политиката на Третия райх? Може ли всичко това да се покрие с пепел? Едно от уникалните свойства на човешкия мозък е да си задава въпроси на които се търси правдив отговор. Такива отговори могат да се намерят в книгата на Кирил Янев. Тези отговори ни водят и към съвременността. Те са и предупреждение срещу всички онези овластени от народите политици, които с лека ръка обвиняват неоснователно и преднамерено Русия за агресор, тази Русия, приемник на Съветския Съюз , народите на който с огромни жертви и страдания спасиха света от една ирационална идеология в разрез с всякаква хуманност и здрав разум. Забравят , че е съществувала антифашистка съпротива в Европа и света включително и в нашата страна.  И вместо да издигнат като пример за висок морал и национално достойнство участието ни  в Отечестевната война и поклон пред хилядите загинали войници и офицери, техните имена са в забвение. Може би трябва още веднаж да се спомене историческия факт, че единствения  участник чужденец в парада на победата в Москва наред с маршалите на Съветския Съюз е  Българският   генерал Владимир Стойчев. С това може да се гордее всеки народ и да бъде пример за висок морал и отговорност. Каква е тази пълна индеферентност от ръководствата на Европейския съюз към явленията  на неонацизма в редица  страни като Прибалтийските държави, където се предлагат и вземат решения не само оневиняващи престъпленията на фашизма , но и издигащи в ранг на национални герои отявлени убийци? За крайно десни партии   е престижно да се възвеличават участниците в „ескандроните на смъртта“ на бивши есесовци в Естония , Латвия, Унгария. В Украйна, преклонението пред бандеровците, украинските фашисти, превърна страната в Бандеристан, с войната в Донбас и Луганск срещу собствения си народ, ежедневно целенасочено под артилерийски обстрел са мирни граждани със загинали деца, с малтретиране и политически убийства на опозиционери, със забранителни списъци на определени книги, филми , на  всичко, което не е в унисон с политиката на властващите. Редица държави, сред които и България, при гласуването вместо да приемат категорично  резолюцията на ООН за осъждане  героизацията на  фашизма и националсоциализма и техните символи, са се въздържали, а  САЩ и Канада даже гласуват  против тази резолюция.   Приемат се закони, които  приравняват  фашизма  с „комунизма“  независимо от това, че вече са публикувани солидни анализи на авторитетни учени  опровергаващи тази  очевидна манипулация, целяща да прикрие престъпленията срещу човечеството. Книгата на Кирил Янев дава повод и за други размисли предмет на други анализи, за ролята на Сталин и сталинизма като практика и политика,  за неговите корени и проявлене, за разликите между фашизъм и сталинизъм, между болшевизъм и сталинизъм и отношението към творчеството на К.Маркс. Тези проблеми не намират нужната публичност. В историята няма само черно и бяло, както искат да я представят агитаторите на съвременните „ястреби“ родеещи се с Гьобелсовата пропаганда. Необяснимо е мълчанието и липса на адекватни действия и от страна  на ПЕС и либералните формации. Както преди много години, още в началото, когато фашизма и нацизма като идеология намира почва в културна  Европа и промива сънанието на милиони , така и сега отново ставаме свидетели на подценяване на тази опасност с прилагането на неолибералните догми, политики създаващи предпоставки за икономически кризи, които се случват все по често. И отново Германия  , която сега е в центъра на паричната политика, съответно има и политическата власт,  дърпа надолу европейската икономика. „ Хроничният излишък на търговския баланс на Германия лежи в основата на всички проблеми на Европа“ /Патрик Чованек, списание „Форин полиси“/. Типичен пример е и отношението на преговарящите от ЕС с гръцкото правителство на Алексис Ципрас. В поведението на преговарящите от името на кредиторите проличава  фанатизма на есесовците от времето на Хитлер само че вместо черни униформи сега са с бели якички. Маските паднаха. Европейските народи видяха истинското лице  на съвременния финансов капитализъм, който няма друга цел освен да изсмукава жизнените сили на народите за по-големи печалби. Отхвърлиха се принципите на демокрацията , сътрудничеството , хуманизма, основните стълбове на които се крепи ЕС. Трябва нещо да се промени. Много икономисти предлагат тези излишъци в Германия от над 200 милиарда евро , които са за сметка на другите страни от еврозоната и периферията на ЕС, където е и България, да се инвестират в икономиките на страните от ЕС, а не да служат за даване на кредити. Нима за да излезе от кризата в която се намира  капитализма е нужна  световна война и човечеството задължително трябва да преживее нови по-големи ужаси и страдания? Но сега може да се случи и да не ги преживее, а да се самоунищожи. Не може човек да не се безпокои за бъдещето, когато  следи  предизборната кампания на кандидатите за президент на САЩ, където в същността си речите са от рода : „Ще им покажем на тях /руснаците/, Кои сме ние, нали Бил“. Фраза от неоконсервативните среди на американската политика, овладели администрацията и медиите. Дано се намерят политици с разум, морал и политическа воля за промяна, както навремето се създаде антихитлеристката коалиция между САЩ, Великобритания и Съветския Съюз от „Тримата големи“  Ф.Рузвелт, У.Чърчил и Й.Сталин.  Тези размисли поражда    забележителната книга на Кирил Янев.

                                    

И С „НАРМАГ“ БСП НЯМА ДА ПРОСПЕРИРА

Чудно нещо е подсъзнателното. Фройд е прав, изтласканото в определен момент излиза на повърхността на съзнанието, само да се създадат условия за това. Сигурно такива условия се създадоха на Националната конференция на Обединението на левите социалисти проведена на 20 март2015 година в София. Може би това беше в отговор на предложението направено  с проекта  МОЛ. Някакъв противовес трябваше да има, но НАРМАГ смятам ,че не е най- удачната метафора или тя е удачна, колкото и МОЛ, ако погледнем на ситуацията като  шоу, в унисон на цялата политика в страната. Или това бе казано като още един опит да се сплотят редиците на Левицата, в подкрепа на разветите знамена в залата от младите социалисти и звученето на Интернационала, химн на международното работническо движение. Това  има някакво положително въздействие за момента, но то бързо отшумява в забързания ден на съвременника, потопен в не леката социална действителност и едва ли има значение за неговата мотивация и ангажирането му с политиката на Левицата. Щеше да бъде по-добре ако се посочат алтернативни предложения за промяна, каквото е и мотото на доклада изнесен от Янаки Стоилов. И най-вече в икономиката и финансовата сфера, като тези предложения залегнат в декларацията на конференцията, която се предвижда да се предложи на Конгреса. Верните общи постановки би следвало да се конкретизират в отделна програма неразделна част от доклада и декларацията. Така ще се избегне случващото се досега, добре формулирани политики в партийни документи да  не се  изпълняват и разминават с реалностите. Социалистите и избирателите да осъществяват по-ефективен контрол за тяхото изпълнение. В това отношение имаше и конкретни предложения в изказванията. За властова и финансова децентрализация, за която се говори от години и все още не се осъществява на практиката от което страдат общините и гражданите. Много категорично се постави въпроса за отношението ни към случващото се в Украйна, за преоценка на участието ни в НАТО и защита на националните интереси от  депутатите социалисти в Европейският парламент, за недостатъчното популяризиране на антифашистката съпротива, за което има хиляди документи ,но не са използвани в   досегашната  политическа работа. На конференцията пролича справедливото искане за търсене на отговорност от досегашните ръководства за плачевното състояние на Партията. Изрази се надежда, че всички тези въпроси ще бъдат на вниманието на Конгреса и най-после радикалната политика за която пледират левите социалисти ще стане политика на цялата партия. И тук се изрази мнението, че щом има „БСП  Лява България“ защо все още се говори за ляво крило или за левите в БСП. Този въпрос се поставя не веднаж ,  което идва да покаже, че не се дава убедителен, задълбочен, аргументиран отговор. Причината е липсата на диалог между ръководствата и социалистите, това елитарно пренебрежение и монолога , който се води досега, липсата на чуваемост, за което говореше  Александър Лилов  преди осем години, когато се съдаде лявото крило. „Модерната лява партия на демократическия социализъм“ като понятие продължава да не се разбира в неговата конкретика от много социалисти. За това не способства  споменаването на  НАРМАГ, въпреки неясните мотиви. Не способства и употребата на  МОЛ. Оказва се , че малко се дискутира да не кажем никак въпроса не само как да се  ограничи, но и преодолява капитализма.  Кое е това основно звено, за което Левицата има алтернатива? Кои структури трябва да се променят в системата, срещу експлоатацията и прекомерните неравенства?.Отговор на тези въпроси дават вече много леви икономисти и изследователи, наши  и чужди учени, преподаватели в елитни университети и институти. Американските автори Ноам Чомски в „Окупирай Уолстрийт“,Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет в „Патология на неравенствата“, посочват, че в САЩ вече има стотици малки и средни предприятия с хиляди работници и служители, които са собственици и участват в управлението на производството и разпределението на дивидентите, с което се слага начало за промяна в структурата на капиталистическата система и спомага за намаляне на неравенствата. Автори като проф. Ричард Улф и други неомарксисти прилагат в анализите  на съвременната действителност, където все повече се работи във високо технологична среда, класово- марксисткия метод, който дава вярна картина на отношенията между труда и капитала. Научните среди в Европа  са разбрали по-добре приноса на Маркс като учен и затова Холандската Кралска и Берлинско- Брандербургската академии са си поставили задачата до края на 2015 година да завършат проекта „МЕГА“ с издаването на почти 100 тома с работи на Маркс и Енгелс.   У нас Стоян Михайлов още в началото на прехода, от марксистки позиции, анализира ситуацията , но неговите верни изводи  не намират място в документите на БСП. Наскоро излезе ”Човекът и бъдещето“ с отбрани работи на Маркс и Енгелс съставители Бернард Мунтян, Петър – Емил Митев и Борис Попиванов с предговор и заключителни приложения на тримата автори. Въпреки това не е продоляно схващането, че научните изследвания на Маркс в неговият фундаментален труд „Капиталът“ са остарели и не могат да се използват за анализ на   сегашната действителност, тъй като той е живял и творил преди 150 години. Като че ли експлоатация вече няма и не съществуват наемни отношения между капитала и труда. В конкретната програма, която би следвало да е неразделна част от доклада и декларацията на конференцията ще бъде полезно да се очертаят онези законодателни инициативи,които биха довели до реална промяна. Например, в Конституцията на РБ да има равнопоставеност на всички форми на собственост/държавна, общинска,кооперативна,частна/,  а не както е сега гаранция за неприкосновеност да има само частната собственост. Да се запише приоритета на обществения интерес пред частния. Да се защити законодателно предимството за получаване на работната заплата преди всички други финансови задължения на предприемачите. Да има норма на печалбата, както е във всички развити страни. Да се приложи нова скала за корпоративния данък съобразно дейността и големината на фирмите. При ликвидиране на предприятието по решение на собствениците, работниците и служителите да имат законово право да изкупят активите и придобият собственост. Банките да предлагат в такива случаи ниско лихвени кредити. Могат да се преложат и други идеи , които са практически осъществими още сега, като мерките за намaляне на неравенствата посредством данъчната система като вторично перазпределение или осъществяване на приемлив баланс между печалбата и заплатите преди данъчното облагане. Полезно ще бъде да се обсъди програмата „За свободна, солидарна и справедлива България“ с участието на леви  икономисти и финансисти Боян Дуранкев, Чавдар Николов, Иван Ангелов и други учени от от университетите и БАН. На Конгреса да се предложи за обсъждане конкретна програма ангажираща БСП за провеждане политики за  лява промяна. Местните избори през м.октомври т.г няма да бъдат "бой последен“. Възстановяването на доверието към БСП ще бъде труден и дълъг процес, но не невъзможен. Гаранция за това ще бъдат преди всичко бъдещите интелектуални победи, за които пише Маркс, основани на неговото забележително творчество, което ние все още не познаваме напълно и  не умеем да го използваме в политиката на Левите движения.            

СЛЕД 70 ГОДИНИ ОТНОВО ФАШИЗЪМ В ДЕЙСТВИЕ

В началото на 2015 година медиите съобщиха, че президентът  Обама няма да участва на празненствата в Москва по случай  9-ти май , Денят на победата, за която принос имат и САЩ като съюзници на Съветския съюз срещу хитлеристка Германия по време на Втората световна война. Наскоро  медиите информираха, че Ангела Меркел също няма да вземе участие в честванията. И за да не остане света с впечатление, че фрау Меркел подкрепя новия фашизъм се съобщава, че на следващия ден 10 май, тя ще положи венец на гробницата на  незнайния войн заедно с руския президент Владимир Путин. След Обама и Меркел. Със сигурност може да се каже, че и други европейски и световни лидери няма да участват в тържествата с мотива, че това е в отговор на „агресията“ на Путин срещу Украйна т.е ако САЩ бяха осъществили контрол и над стратегическия Крим, както това стана над останалата част/ сега  без Донецк и Луганск/ с помоща на новите олигарси  в Киев, взели властта чрез преврат с подкрепата на неонацистки групировки,  Русия отново щеше да бъде в „семейството на народите“,а Путин щеше да бъде най- добрия президент. Но това не се случи. Започнаха санкциите диктувани от САЩ. Очите се затвориха за  зверствата на  наказателните отряди, частните армии, включително и чужди наемници над мирни жители в Източна Украйна. Без сериозен коментар от Берлин остана налудничавото изявление на украинския министър-председател Арсений Яценюк, че Съветският съюз е нападнал Украйна и Германия. На тържествата по случай 70 години от освобождението на Освиенцим от Червената армия не бе поканен президента Путин. Ако подходим диалектически всичко това има и положителна страна. Все повече хора по света ще разберат и ще си задават въпроса, защо се случва така, кое е в генезиса на тази политика да не се признават исторически истини?. Държавни глави  да отказват посещение в Москва за честването на 9-ти май. Да не искат да склонят глава пред загиналите 13 000 000 съветски войници и офицери, пред милионите жертви на най- жестоката война в историята на човечеството. Още повече, че преди пет години германският канцлер участва в честването на 9-ти май в Москва,  където имаше и представителни военни части нa  НАТО и на Червения площад прозвуча „Одата на радостта“- химна на обединена Европа. Тогава, преди пет години. Какво се измени за това време? Сега политици и натовски генерали под път и над път обвиняват Русия за всички злини, американски медии я слагат  на една плоскост с “Ислямска държава“. Демонизира се  Путин и руснаците се обвиняват, че са сбъркали посоката, „разбират само от позиция на силата“./Леон Панета, бивш шеф на ЦРУ/. Здравият разум е потресен. Като че ли не  САЩ, а Русия има военен бюджет по-голям от този на всички държави взети заедно и неимоверно увеличение на военното си присъствие с 622 бази по света. Не САЩ, а Русия води войните в Ирак, Либия, Сирия,Афганистан , бомбандира Белград, организира „цветни революции“,  насила сваля неудобни режими, поддържа въоръжени групировки с неонацистка идеология в Украйна. И всичко това с една цел – завладяване  и използване на природните богатства. Не напомня ли това политиката на „жизнено пространство“ на Хитлер. Известният философ от руски произход Александър Зиновиев посочва, че новия хегемон САЩ приеха щафетата от Хитлеристкия райх.  На 25 февруари 2015 година Руската академия на науките провежда в Москва международна дискусия с участието на учени от цял свят  за да се даде отговор на въпроса, защо САЩ се обявиха срещу Русия и не спазиха договореностите между Р.Рейгън и М.Горбачов след края на студената война? В аналитичния доклад на американският политолог Пол Крейг Робъртс „Неоконсервативната заплаха в международните отношения“ могат да се откроят  следните  моменти във философията на неоконсерваторите в САЩ ,  основа на тяхната политика:

- Неоконсерваторите провъзгласиха „Краят на историята“ т.е конкуренцията между социално-икономическите системи е завършена, не съществува. Историята е избрала „американския демократичен капитализъм“. САЩ носят главната отговорност пред света поръчана от историята. Маркс е сгрешил. Бъдещето не подлежи на пролетариата , а на Вашингтон. Неоконсервативната идеология издига статута на САЩ до уникален уровен на „изключителна страна“, а американския народ има висш статус на „незаменима нация“. Необикновената демонизация на Путин, лъжи и двоен стандарт, възраждане призрака на ядрена война. Тази заплаха от ядрена война се подържа от повечето от членовете на Конгреса, големите печатни и електронни средства за информация, мозъчни центрове и само отделни въпреки и авторитетни учени и политици се противопоставят, но те нямат реална възможност да въздействат на сегашната политика./като Стивън Коен/. Ако една страна се явява „изключителна“, то другите са неизключителни. Ако една нация се явява „незаменима“, то другите народи следва да са заменими. Цинизма е , че САЩ не разглеждат техните агресии в Близкия изток и по света като агресия, а като „историческа мисия“ и поради това е нужно свръхдържавата да няма конкуренти, съперник в света, какъвто бе СССР. „Враждебна сила“ за САЩ са всички страни, които имат независима политика, Русия, Китай, Иран и т.н.

- Пол Крейг Робъртс още завява, че неоконсерваторите даже надхвърлят рамките на доктрината на Збигнев Бжежински, която остава политика на „сдържане“, а не както е сега на световна хегемония на САЩ. В Украйна се подкрепят неонацисти, бандеровци. Финансират се неправителствени организации/НПО/ в ОНД,Китай, за да се изтласка Русия, а след това и Китай. Стремежът е да се нарушат икономическите връзки между Русия и Европа. Санкциите са за да се привлече Европа към САЩ./Трансантлантическия договор за търговия и инвестиции/. В неоконсервативната доктрина има само една велика сила САЩ и друга не се допуска.

- Ще бъде стратегическа грешка да се смята неоконсервативната доктрина като нереалистична. Действително доктрината е нереалистична, но тя може да доведе до световна война. Проблемът е, че в по-голямата част от световната общественост, съзнанието на хората е обладано все още от несъществуващите добродетели на САЩ. Вашингтон има възможността да контролира информацията /разкритията на Едуард Сноудън, Асандж – Уикилийкс/            

- В края на доклада си П.Робъртс казва, че в следващите дискусии ще посочи и какво трябва да се направи за да се противодейстава и ограничи влиянието на тази неоконсервативна идеология?.

На този въпрос се търси отговор още на първата международна конференция след Втората световна война проведена в Женева на през м. септември 1946 година с участието на видни учени. Тогава, както и сега  след седемдесет години, стои отново въпроса защо човечеството допуска идеологията на фашизма да завладява масите , да се превърща в държавна политика? Втората световна война опроверга мислители, които смятаха, че европейския дух на просветена Европа ще бъде сигурна бариера омразата да не надделее над разума, справедливостта и хуманизма. Остава да се приеме тезата на Георг Лукач обобщена от Етиен Тасен/“Дискурсът за Европа“ стр.200,201/ която е актуална и днес, „... 2)Военната мощ на фашизма беше унищожена , но не и идеологическата му мощ. 3)Фашизмът не е нахлуване на варвараството в Европа, а тържество на ирационалните и аристократични доктрини. 4)Премахването на фашизма минава през разбиране на четирите корена на днешната криза, а именно: а)криза на демокрацията, б)криза на идеята за прогрес, в)криза на вярата в разума, г)криза на хуманизма. Недостатъкът на хуманизма е в отказа на необходими за осъществяването му методи. 5)Само реалната мощ на народа може да победи силите на фашизма“. Като имаме предвид случилото се през 20 век, когато фашизма и нацизма вземат връх в Европа и оценяйки сегашната външна политика на ЕС, справедливостта изисква да се приеме и тезата на Жан Старобински, че „ Анти – Европа е в Европа, а не извън нея“/пак там стр.192/.  Ще надделее ли Европа над анти-Европа? Може да се каже и по друг начин. Ще участват ли активно народите при определяне  политиките на ЕС или те ще останат в плен на съществуващата бюрократична вертикално иерархична система? Ще се утвърждават ли в света нови политики за преодоляване на прекалените неравенства, които все повече се увеличават най-вече в САЩ и са основна заплаха  за демокрацията, както доказват  Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет в  книгата си „Патология на неравенството“.  Ако Европа не се освободи от американска опека , много е вероятно нейната територия отново да бъде място на глобален военен сблъсък с непредвидими  последици. Вече се увеличава военното присъствие на НАТО в страните от Прибалтика и Източна Европа, включително  България, които  помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Виктория Нюланд определи като прифронтови държави. По-голяма част от медиите копират американските средства за информация, които в началото на 21 век,  припокриват дейността си с възгледа на нацисткия министър на пропагандата д-р Гьобелс, представйки си „пресата като огромна клавиатура на която свири правителството“. Технологичният напредък се използва за информационно затъмнение. Светът не познава такова изопачаване на истината, манипулиране на фактите, отвличане на вниманието от жизнено важни въпроси на обществото. Животът изисква народите да разберат заплахата от хегемонистичните нагласи на САЩ,  основани на ирационалната неоконсервативна идеология родееща се с идеологията на фашизма и нацизма през 20 век, от експанзионистичните егоистични стремежи на управляващите елити. Крайно време е да се говори за Европа на нациите , за прилагане на  политики основани на други принципи, на сътрудничество между тях, а  не на конкурентния модел „Германска Европа“, който дезинтегрира ЕС и не работи за превръщането му в един силен съюз, опора на мира и просперитета на народите.  Русия има друга философия за устройство на света, за многополюсен свят. Тя е в Европа и не може да се отстрани насила от европейските и световни интеграционни процеси. Има една малка надежда, заложена в Декларацията от Минск-2, за общо пространство за свободна търговия от Антлантика до Владивосток. Дано тя се реализира по скоро във времето в действена  политика на ЕС.