ЗА ИСТИНСКИЯ СВЕТОВЕН СПОР

                                

За да напиша това ме провокираха  редакционните „ Няколко думи“от и. д . главен редактор на Дума “Истинският световен спор“/19.12.13г./.Похвално е, че Левият вестник обърна внимание за ролята на капитала в сегашната ситуация, която все повече хора определят като пълен хаос и в този хаос както правдиво се отбелязва  този капитал си играе безнаказано не само с отделния човек, но с цели народи и няма сила , която да го спре. Особено потърпевши са малки страни , като нашата, която е в периферията независимо, че сме членки на ЕС . Това, което се случи в „Бургаски корабостроителници“ , в Ихтиман със завода за електроди  и на много други места може би ще отвори очите на все повече хора за  пагубните последици от прилаганите неолибералните догми, оставяйки след себе си пустиня без капка грижа за хората и бъдещето на държавите. Това не са първите  случаи. Международни медии съобщават за такова поведение и на работодатели в самите САЩ, в други развити държави , стремеж за по-високи печалби,чрез още по-голяма експлоатация. Цели заводи и производства се преместват там, където са създават условия за това. Но за разлика от нас, левите движения и партии в другите страни, които имат сила и тежест в обществото ограничават тези стремежи на капитала, чрез ефективно законодателството или решения на правителството/Германия,Франция,Скандинавските страни/. Някои както в САЩ  проблема се решава като работнически колективи вземат инициативата в свои ръце . В една малка книжка „Окупирай“ /2013г/ известния американски мислител   Ноам Чомски посочва/стр.31/:  „В наши дни из цяло Охайо, както и по множество други места съществува мрежа от стотици дори хиляди, понякога недотам дребни индустриални предприятия притежание на работническо-общински съюзи, с перспектива да преминат и към работническо управление“. У нас ако се постави така въпроса за решаване ще има ли подкрепата на Левицата или на граждански движения?  „Ранобудните студенти“,  повече  подражават като издигат символа на Че Гевара – стиснат юмрук, но  не го изпълват със съдържание за да хванат както се казва бика за рогата. Тогава може би обществото ще приеме по-добре техните протести, които сега обвити в десни лозунги и заклинания  не само  че изостават кардинално от времето , но в голяма степен лъхат на инфантилност. Светът се нуждае от леви решения, от преодоляване не само на сега съществуващата фасадна политическа демокрация, но и от икономическа демокрация, което е много по-съществено за цялостна промяна на статуквото. Въпросът е кой има решаващ глас при вземане на  решенията в производството и разпределението на печалбите,излишъците ,заплатите, a това следва да бъдат самите производителни работници. Ако това не се осъществи нещата няма да се променят и още дълги години всяко ново поколение ще иска нов морал, но той все така няма да идва. В този смисъл лявото и дясното имат не само национални, но и глобални измерения и ще съществуват дълго време докато има експлоатация на чужд труд, докато една група, един или няколко процента от населението присвояват чрез ограбване в пъти повече богатствата сътворени от труда. Новите технологии и иновации ще променят  начина на живот, богатството ще се увеличи неколкократно, както се случва и сега, но това не променя автоматично отношенията между капитала и труда. Ще са нужни усилията на много хора, на партии, движения и организации, които първо трябва да изяснят за себе си за какво се борят и дали тази борба ще доведе до хващане на онова звено , което ще издърпа цялата верига. „Анонимните“ например, вместо да премахват сайта на „Харта 2013“ подписана от над 60 интелектуалци,  по-добре беше да я допълнят с предложения и за промяна на икономическата основа,  за взаимодействие на всички елементи на социологическата система, условие за желаната промяна.  Глупаво ще бъде ако не се вземе  онова от марксизма, което „работи“ в съвременните условия. Съвременни мислители и  изследователи икономисти  не се стъписват пред неолибералните догми разпространявани широко от медии и мозъчни тръстове платени от капитала, но за сметка на  експлоатираните, което е парадоксално , но е факт. Глобалния съвременен капитализъм показва все повече уродливите си страни, които независимо от спускащата се изкуствено мъгла стават очевадни за човечеството. Смятам, че читателят прочел „ Истинският световен спор“ в Дума, остава с противоречиви мисли и чувства дали наистина сега се размива или въобще няма  „ляво“ и „дясно“,   има ли противоречия между „силни страни и слаби страни“ или всичко се свежда до прилагане на механизми от държавата, които да бранят интересите на гражданите. Не е ясно също кои са тези обществени сили, които имат на знамето си онези послания за ефективно решаване на проблемите. Може би това идва от факта, че за 24 години политическата класа у нас направи така, че страната ни сега да е най-бедна в ЕС и  да виждаме работници да плачат от отчаяние , вместо  да  знаят истинските причини и начина за   подобряване на своето положение. Това ако не е задача на сегашната Левица, не се вижда друга политическа сила или ще очакваме да се роди  нова. Ако БСП иска да бъде тази нова сила трябва да изясни първо за себе си как ще преодолява капитализма както е записано в нейната програма. Проблема стои и пред десните формации у нас. Ще се доближат ли поне малко например до десните в   Германия, които  реално са значително по- леви в политиките си от нашите леви ? Въпроси с повишена трудност, но крайно необходими, които  чакат своя отговор. Дано това стане по-скоро.                    

Какво ни завеща Александър Лилов

За да отговорим на този въпрос трябва да проследим живота на личността, нейните стремежи и дела. А делата на Лилов не са малко и не са за пренебрегване с лека ръка. Колкото повече време минава, толкова по-ярко се открояват не само творческите му постижения, но и нещо много важно, което в голяма степен липсва у не малко настоящи политици, чувството за дълг, отговорност и най вече  за морал. Защото тази нравствена категория не е нещо отделно, изолирано, частично, а просмуква цялостната личност, проявява се дори в дребните неща. Обикновено сме свикнали да характеризираме човека като  оценяме негови постижения в една област, но рядко ни идва наум, че за тези постижения стои цялостната личност, нейната духовна същност в основата на което е нравствеността. Със своето творчество Лилов може да се сравнява със световно известни учени. Само да вземем неговата теза за „Диалогът на цивилизациите“ антипод на една друга постановка на Самюел Хънтингтън за „Сблъсъкът на цивилизациите“. Така, че първо той ни завеща да ценим и развиваме теорията, като условие за добра практика. Когато споменаваме думата диалог не можем да не отбележим, че това е може би същността на Лилов. Дори и в най-трудните моменти на враждебност и яростно противопоставяне той се е стремял към диалог. Въпреки всичко  пръв е подавал ръка независимо от мястото което заема.С висока култура и интелигентност не се е подхлъзвал да подражава на  поведението на опонента. Искаше да има чуваемост и в БСП. Това е втория  жалон по който трябва да се сравняваме. Защото диалогът предполага личност способна да загърби високомерието , чувството за превъзходство,    всезнайковщината.Тази личност разбира , че добронамереността и уважението към мнението на другия е залог за напредъка във всяко дело. Това бе алфата и омегата в поведението на Ал.Лилов. И не само това . Отговорността той приема не само на думи, но и имаше мъжеството да я материализира в дело. Не се страхуваше да назовава нещата с истинските им имена, да признава допуснати слабости и грешки независимо, че това касае и самия него. В книгата „Преходът“ читателят може види огромната заслуга на Лилов за мирно протичане на прехода. Същевременно с пределно откровение той посочва, че на „кръглата маса“ икономическата проблематика не бе поставена за обсъждане както подобава. „ Като оглеждам нашата „кръгла маса“ днес, след двадесет годишна дистанция, и от високата трибуна на Сорбоната виждам, че тя можеше да даде повече на България като глас на разума в онези трудни години. Особено в една сериозна дискусия за предстоящото развитие на икономическия преход. Липсата на такава дискусия е голяма слабост на кръглата маса“.  /стр.177,178/. Сега след двадесет и четири години, когато България е най-бедния член на ЕС отново политическата класа, интелектуалци подписали „Харта 2013“ българските „тинк танк“, програмни директори на институти за развитие на демокрацията и пазарна икономика отново отбягват основния въпрос, за  промяна на икономическата основа на обществото. Това е третия голям жалон, по който трябва да се води Левицата и БСП.     Не се случи така да имам преки контакти с Ал.Лилов, но имах възможността достатъчно дълго време   да оценя  влиянието , което той оказваше с цялостната си личност. Когато медиите съобщиха за неговата кончина в интернет пространството се появиха уважителни, искрени съболезнования дори от негови най-яростни опоненти.Имаше и такива, които правдиво посочват, че с него от редиците на Лявото си отива още един голям теоретик и в БСП остава само чемшира. Може би това е оценка оцветена с черни краски, но тя  показва , че без теория, идеологическа цел, е твърде вероятно Партията да затъне в тресавището на прагматизма в политиката,  да бъде в услуга на една или друга групировка пренебрегвайки обществения интерес. Лилов бе доловил тази тенденция и решително  се противопостави като заедно със свои съмишленици основа лявото крило в БСП, идейно течение което приобщи много социалисти и симпатизанти. Може  определено да се каже,че   масата членове и симпатизанти на социалистическата партия идейно и емоционално са в действителния ляв спектър. В сравнение с началото на прехода сега много повече са и журналистите, учените и политиците, които  с теоретичните си анализи и предложения в една или друга степен изразяват  своята съпричастност с Лявото,ратуват  за отказ от неолибералните постулати, промяна на статуквото, за повече справедливост и солидарност, намаляне на неравенствата, прозрачност и участие  в управлението.  Това, което искат и редица неправителствени граждански организации и движения. За тези положителни процеси в  не малка степен заслуга има и  сп.“Понеделник“   гл.редактор на което бе Ал.Лилов. Дано  продължи живота на списанието, като важен теоретичен орган на Левицата в България с международно признание. Убеден съм, че Българските социалисти могат да дават и в бъдеще своят съществен принос в теорията на левите движения в Европа и света, а защо не и в практиката към социализма на бъдещето. Това в което Ал.Лилов като политик, учен и човек  дълбоко вярваше и завеща на поколенията.                

Предчувствието е вярно

В броя „Русия и България“ от 13 юни 2013 г. рубриката „Имам предчувствие“ се задава въпроса  дали животът отново няма да събере нашите страни и народи, на който отговорът е отдавна известен и той е положителен. Но в медийното пространство рядко се сравняват фактите от реалността в двете страни. Естествено разлики има, но в основни линии нещата не са много различни, дори  да вземем и т. н „плосък данък“, който  в Русия и у нас все още не се заменя с далеч по- справедливото семейно подоходно облагане с необлагаем минимум. Още повече не се открояват основните причини за това състояние. Наскоро по БТВ телевизия в предаването „Лице в лице“ бе поканен за събеседник известния талантлив български журналист-международник Тома Томов. Между многото споделени нови интересни неща за глобалния свят, той метафорично определи състоянието на бившия Съветски съюз като проснат труп на когото са извадни златните коронки и са продадени в чужбина. В много по-малки мащаби това се отнася и за България, а и за други бивши страни от държавния /реалния/социализъм.   Животът все повече  навежда на мисълта, че решаването на проблемите на хората минава през една нова лява политика в ЕС, Русия и света на основата на справедливостта и солидарността различна от тази, която се води сега. Тази политика може да се осъществи в сътрудничество с  бързо развиващите се икономики  на основата на иновативни технологии и търговия със стоки с висока добавена стойност, като се преодолява неолибералния, американския модел на социално- икономическо развитие. Русия има огромни ресурси, които ако са насочени ефективно може да има много по- голям растеж отколкото се прогнозира за следващите години/“Правителството залага на частника“,същия брой на вестника/. И в България очакванията са за повече чужди инвестиции и средства от еврофондовете. Иска се още по-голяма свобода на бизнеса, на частника. Но не се говори за милиардите, които изтичат от страната и какви мерки трябва да се предприемат за пресичане на този процес. Смятам, че проблемите са сходни в голяма степен и в двете страни, но Русия има много по-големи възможности да ги преодолее. Ако това се случи в недалечно бъдеще и на нашата улица може да изгрее слънцето.                 

Стръмният път по зова на сърцето

Мемоарите „Стръмният път“ на Стефан Петров издателство „Либра Скорп“ Бургас ни отнасят далеч във времето, в началото на ХХ век. Четейки с интерес историята на един живот, човек не може да не се замисли за силата на духа, за волята и постоянството характерни само за онези личности дълбоко убедени в своята мисия да променят света към по-добро. Задаваме си въпроса, откъде черпи сила човек за да се справи с неимоверните несгоди, които го съпътстват? Още в самото начало на книгата читателят с удивление ще прочете за недоимъка и глада така характерни за голяма част от българския народ  по него време, за непосилния мизерно заплатен труд и цялата социална атмосфера, която не може да не породи порив за борба, справедливост и по-добър живот. Видно е, че самите условия създават характерите и вътрешната убеденост, оттам идва силата за преодоляване на всички трудности. Историческите истини в тези мемоарни страници са пречупени през призмата на преживяното още в ранните и юношеските младежки години. Личността постепенно се определя да приеме като свое верую идеите на Българската тесняшка партия-комунисти още повече, че това е времето на широкия отзвук сред работничеството на Октомврийската революция в Русия от 1917 година. „Нямаше и не виждах по-правилен път за повече хляб, за повече свобода и правда „ посочва автора. След това са първите стъпки в работническото движение, стачките и демонстрациите на работниците от фабриките в родния град Русе. Повествованието дава възможност читателят да се запознае с конкретни събития преди и по време на деветоюнския преврат от 1923 година, когато е свалено правителството на Александър Стамболийски, деветоюнското и септемврийско въстания, фашисткия терор през 1924-25 година. Както казва автора“..годините 1924особено 1925 бяха най-страшните“. Вероломно и коварно са избити видни представители на работническото движение. Борбата срещу фашизма у нас започва тогава за да продължи две десетилетия и се увенчае с успех на 9 септември 1944 година. Затова правителството на Отечествения фронт обявява тази дата за „Ден на свободата“.

Втората част на книгата обхваща периода 1926-45 година от дейността на Българската работническа партия-комунисти сред емигрантите българи македонци в Цариград- Република Турция след национално- буржоазната революция на Мустафа Кемал Ататюрк. Показателно е откровението на автора, че той не е изпратен там от някаква политическа сила или организация, а пристига в Цариград бягайки от ужасните условия в България, глад, безработица, репресии на властта. Емоционално се описва географското разположение на града прострял се на два континента, съчетал в себе си културата и историята на няколко цивилизации. Прави се социален разрез на турското общество и ролята на реформите на Ататюрк за окончателното скъсване с османския феодализъм и властта на султаните. Наред с това се анализират отношенията между видни представители на революционните движения в Македония, Тракия и Добруджа с новите управляващи – турци републиканци сподвижници на Мустафа Кемал. Тази положителна атмосфера е и разковничето за успешната дейност на прогресивните македонски организации като ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, младежките съюзи. Правдиво е отбелязно, че това е и следствие на неразривните връзки в развитието на Средновековна България, на Българското възраждане, на духовното освобождение на българския народ започнало в този „вечен“ град Цариград /Истанбул/. Размишленията на автора за културно- историческото наследство съчетано със социално- икономическите проблеми на турското общество, богатството от една страна и мизерията от друга, ни пренася в сложната амалгама от взаимоотношения и човешки съдби, които в основата си са едни и същи както в България, така и в Турция породени от капиталистическата действителност. Това поражда и интернационалното единство на целите на българските и турските комунисти, на прогресивните слоеве на двата народа. И не само на тях, а и на „..прокудената и изстрадала емиграция – българи, гърци, албанци, югославци, турци и други“. Както посочва автора не случайно  Цариград е мястото, където са живели и работили Никола Трайчев и неговата марксическа група. Баща му Христо Трайчев е съратник на Димитър Благоев, един от основателите на Пловдивската партийна организация. С много конкретни данни, факти и събития е показана дейността на ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, на Коминтерна, тясно свързана с имената на Владимир Поптомов, Боян Българанов и редица други. Правдиво се отбелязва и незаменимата роля на българите македонци предимно градинари, тяхното участие и подкрепа на каузата в борбата срещу фашизма в Европа и света. Те се проявяват като истински българи патриоти, събират средства в помощ на Първа българска армия. За цялата тази дейност те са арестувани, малтретирани, гонени от страната. Мемоарните страници запълват една празнина в нашата историография. До сега с този период не е запозната широката общественост. Поради това в публичното пространство се появяват автори, които по своему тълкуват историческите факти. Някои от тях съобразявайки се с политическата конюнктура определят борбата срещу безогледната експлоатация и фашизма като тероризъм по съвременната терминология. Сега добре информирания съвременник може да оцени по достойнство минали събития, да изясни за себе си онези цели към които трябва да се стреми за един нов свят с повече справедливост, солидарност, социално равенство. Тези цели, които имаха  работническата класа и нейните представители като автора на мемоарните страници Стефан Петров поел навремето по зова на сърцето си  стръмният път за тяхното осъществяване.

                    

                                      

РУСКАТА ДУША ДА НАМЕРИ ОПОРНИ ТОЧКИ

 „Ние руснаците сме хора като всички други“. Под това заглавие във в-к „Русия и България“ от 25 април 2013 г. е публикувано интервю на журналиста Валерий Вижутович с академик   Юрий Пивоваров. Можем само да благодарим за съвместния проект между  в-к“ Дума“ и „Росийская газета“, който предоставя на читателя богата информация за Русия и света. От беседата разбираме, че сега на руското общество  липсват обединяващи духовни идеи, изключва се патриотизма, а и те не са необходими на съвременното общество според академика, че без такава спойка живеят повечето европейски народи. Пространно се обяснява  как Русия се е развивала исторически от дълбока древност от Петър Велики, премине се през съветската система до наши дни. По отделните теми сигурно има и други мнения, които вестникът вероятно ще публикува. Може да се посочи, че за развитие на демокрацията като фундаментална идея, от изключително значение е културно-историческото наследство на съответната страна т.е необходимостта от достатъчно на брой опорни точки. Например, във Франция те са десет, а в Африка са една или две, може някъде и да  няма такива. Трябва да се изследва въпроса, колко са в Русия и какво трябва да се направи тези точки да се увеличават. Споменава се  за ролята на личността и нейния морал за развитие на духовността и обществото , като се акцентира на личността на Ленин. Мнението на академика е, че „ленинският  тип личност“ е нанесъл много нещастия на страната. Ленин се определя като човек със „сатанинска енергия и воля.. един ужасен продукт на руската култура“. Прави се извода, че „Ако  иска окончателно да оздравее, да стане нормална страна, Русия трябва да изтръгне от себе си образа на Ленин“. И за да смекчи малко тона  посочва, че той не зачерква и демонизира личността на Ленин, но към него се отнася като към“ много сериозна и все още жива заплаха“. Когато човек чете горните редове се сеща, че това може би се отнася за една друга личност наречена Йосиф  Джугашвили, а не за интелектуалеца Владимир Улянов, който световно известни съвременни мислители като проф.Имануел Уолърстейн определят като  значима личност в руската история, която следващите поколения ще оценят по достойнство. Удивително е как ще се изтръгне без да се зачерква дадена личност от историята. Сигурно нещо в превода не е точно, защото иначе в тази интерпретация има повей от сталинизма, не да се обясняват и се поправят грешките,  а да се „изтръгва“. Имам чувството, че  в руската историография продължава да не се изяснява задълбочено в широка дискусия ролята на Ленин и Сталин,  разликата между болшевизма /ленинизма/ и сталинизма, което не получава нужната публичност. Струва ми се, че без тази дискусия още дълго време руската душа, а и не само тя, няма да намери  опорните точки за единение и морален стимул за напредък. Самопознанието е условие, но за верен анализ в съвременния свят не може да не се вземат под внимание и постиженията на чужди изследователи. Преди „перестройката“ съветски професори и академици  обясняваха, че социализма в Съветският съюз има свое вътрешно развитие и пренебрегваха постановката на Ленин, а и на български автори като академик Николай Ирибаджаков, че за да победи социализма е нужно производителността на труда да бъде равна или по-голяма от тази на най-развитите страни в света. Това струва скъпо не само на руското общество , а  и на света.

                 

А сега накъде ?

В общественото пространство вече половин година се коментира случващото се у нас и все повече изклистализира мнението, че протестите имат лява същност, но са облечени с десни одежди/Б.Ламбовски, в-к"Сега"/ или са десни идеологеми/В.Проданов/.Оказва се кабинета "Орешарски"въпреки, че е с мандат на БСП не е от "червени боклуци", защото половината министри и самият министър -председател са  някогашни дейци на СДС, мнозина от министрите са безпартийни, няколко са от ДПС, социалистите- министри се броят на пръстите на ръката./Т.Коруев,в-к "Дума"/.Очакването е този кабинет да "защити" лявото с приемането на конкретна, мащабна, радикална програма за мандата, а и след него.Тази програма да включва както исканията на протестиращите за промяна на статуквото, така и на левите избиратели, които искат същото. Казвам на протестиращите, защото смятам, че не може да се отсекат с разделителна линия февруарските протести от тези през лятото.Те взаимно се преливат, въпреки десните изблици на омраза характерни за началото на "прехода". Има ли съмнение в разработването на такава програма?. Само ще споменем, че самият министър-председател в свое интервю посочва, че не може да се изпълнява програма на БСП, защото тя не е спечелила повече от 50% от гласоподавателите. Тази програма би следвало да включва например преразглеждане на договорите с "Марица 1, и 3 ", на концесиите, приемането на пакет от данъчни закони с оглед намаляне на неравенствата,стимулиране на българското производство, създаване на равновесие между труда и капитала, участието на държавата в инвестирането и създаване условия за нови производсва с висока добавена стийност, ,връщането на публичните услуги в собственост на общините и под граждански контрол включително национализирането на дейнoсти , които не са постигнали ефективност с предаването им в частни ръце т.е първенстващо място в приоритетите да заема принципа за общественото благо. Някои от политолозите като Е.Дайнов смятат, че  статуквото може да се промени само с отстраняване на недъзите в съществуващите институции, свиване на корупцията до приемливи граници без да се променя икономическата основа, защото това било марксистко мислене, което според него не е актуално. Това иска да внуши и т.н Харта подписана от повече от шестдесет интелектуалци. Това защитават и множеството български "тинк тенкове", програмни директори и членове на неправителствени организации.В  действителност всички се опитват да наложат определена форма за да променят отношенията без да се променя съдържанието . Не беше ли така и в началото на прехода, когато икономическата политика не бе поставена подобаващо за обсъждане на "кръглата маса".Резултатът след 24 години е потресаващ. Дори не бе приложен напълно и плана "Ран Ът", където имаше и положителни неща например в здравеопазването и образованието,  подготвен по инициатива на А.Луканов с презумцията, че ще се постигне национално съгласие между политическите сили. Това не стана тогава и се съмнявам, че ще стане и сега, като имам предвид пренията по актуализирането на бюджета, разломите които дълбаят в снагата на българсото общество ежедневно настоящите две основни политически сили ГЕРБ и БСП.  Не изпадаме ли в същата ситуация както в началото на демократичните промени. Маркс има един знаменит израз, че историята се повтаря първо като трагедия и втори път като фарс. 24 години след демократичните промени прилагане на конкурсното начало при назначаване на ръговодни кадри е в сферата на илюзиите. Не е ли това една от съществените причини да се назначават и сменят само по партиен признак шефове на отговорни държавни служби от които зависи съдбата на цял народ. Докъде ще доведе това всеки може да си направи извода .Много от тези млади хора , които не намират реализация у нас ще търсят друга държава, където има установени по-справедливи правила, ще загърбят носталгията за сметка на достоен живот. Смятам, че това дебело трябва да се подчертае в програмата на БСП и правителството, наред с всичко останало, за да имаме действена Левица отговаряща на нуждите на времето. 

Отново на изходни позиции

            Поводът да напиша долните редове бе статията на Васил Проданов във в-к „Дума“ Протестите: нова битка на дясното срещу лявото“ 28 юни т.г.Уважавам професора и учения В. Проданов за неговата гражданска доблест и позиция в анализите касаещи държавния социализъм и  конкретни събития от живота, които не съвпадат с конюктурната политика. Но сега е време , когато личността е свръх чувствителна към оценките на събитията в които всички сме въвлечени. Затова в интерес на истината искам да споделя и мое мнение. Вярно е, че протестите са нещо ново за нашата българска действителност, но те бяха неизбежни след 23 годишен „преход“. Смятам, че те не са само срещу една партия и коалиция, а са следствие на негативни натрупвания през тези години от провежданите политики в които активно участва и БСП. Посочвам конкретно БСП, защото тя се идентефицира с лявото, но поведението и в редица случаи не може да се оцени като такова.   Така е и в този случай с избора на Д. Пеевски за шеф на ДАНС. Това действително беше повод за юнските протести, но само с посипването на главите с пепел е илюзия  да се мисли , че проблема е решен. Поводът вече го няма, но това не е в резултат на самовглъбяване и дълбока мисъл, на собствен вътрешен катарзис в ръководството на столетницата, а е в резултат на външен натиск. Каквато и квалификация да им дадем, каквито и оценки да даваме на хората от протеста трябва да се признае положителното им въздействие за отмяната на това по думите на Проданов „безобразно назначение“. Още повече обстановката се усложни и с други непрозрачни назначения в центъра и по места. Излишно е да споменавам, че всичко това са процеси, а не еднократни актове. И това се разбира не само от протестиращите , но и т.н мълчаливо мнозинство. Спор няма, че гневът на хората се използва от тези досега притихнали сили, които извършиха криминалния преход, но въпроса е кой отпуши бутилката? И най – после има ли някой да носи отговорност за случилото се? Определени хора от ръководството на социалистическата партия отново рутинно завоалират това и удавят в многословие и софизми същността на нещата. И отново ни изправят пред „врага“, говорят за какво ли не , но избягват въпроса за доверието. Има ли срив или не. Зам. председателка на Народното събрание публично  заявява, че вече  е по-добре да се казва истината. Министър на транспорта за да оправдае назначение се позовава на подкрепата на еврокомисар, което не е вярно, за което еврокомисаря  иска извинение. Знаем много добре за моралния образ на дясното, но и лявото не е имунизирано срещу лъжата и безнравствеността. Нима „червените бабички“ са носители на тези явления? Или това са „червени мобифони“ по сполучливата метафора  на Стефан Продев, който за острото си  справедливо перо бе мразен от  десницата, но и недолюбван от среди на левицата. Казва се , че БСП е най –демократичната партия. Тогава как да си обясним, че 80 депутата от КБ гласуваха „за“ кандидатурата на Д.Пеевски. Психическа травма ли получиха или бяха подведени от С.Станишев като решиха въпроса за минимум време без обсъждане на други кандидатури. След това  се извиняваха за „грешката“. Някои признаха, че са се омърсили и апелираха да не се докосват до тях. Но това не е първото покаяние на депутати и членове на ИБ. Високомерието и липсата на чуваемост се практикуват от дълго време в БСП. Така бе по време на Тройната коалиция с въвеждането на плоския данък, гласуването „за“ от  депутати, които и сега са в парламента от КБ, на  предложената от Иван Костов декларация за възродителния процес, на  закона приравняващ разузнавачи работили за България с доносниците. Сега не се гледа с добро око на всеки изказал открито мнението си за министри от правителството на Орешарски и за самия министър-председател. Споделям констатацията на В.Проданов, че“Проблемът, погледнат от ляво е промяна в икономическата система, което обаче и на ум не идва на протестиращите и от което бягат като дявол от тамян тези, които стоят зад тях“. Може би тук не трябва да виним толкова протестиращите, колкото тези, които използват обществената енергия отново за лични и корпоративни интереси. Можем да зададем този въпрос и към БСП. Смята ли екипа на Станишев, че с козметични мерки в социалната сфера , каквито са намеренията на правителството на Орешарски ще се решат проблемите? Досега не сме чули той да се посъветва и с леви икономисти , които имат не малко добри разработки и предложения за цялостна промяна на финансово-икономическата система в страната, която може да започне от сега, а не с презумцията с втори и трети план. Смятам , че за този олигархичен капитализъм на който сме свидетели причината е липсата на действена левица , открита за диалог към собствените си членове и симпатизанти, към обществото без да му налага идеи, политики и назначения предложени от други политически сили, които нямат нищо общо със защита на  общото благо. На времето Ленин бе казал, че партията трябва да изразява това, което народа съзнава. Сега народа много повече съзнава, но живота показва, че няма политическа реална сила да канализира обществените настроения и надежди. Въпросът е ще има ли автентична антиолигархична левица? Съмнявам се , че заглавието на статията на В. Проданов е изцяло вярно. Вярно е само по отношение оценките за дясното. Статията не визира и  конкретно БСП. Така необходимия задълбочен анализ за състоянието на лявото очаква своя автор. Ако това се направи ще имаме много повече надежда за по-добро. Но не е късно и това да се случи във времето, в публикуването на една следваща статия на известния учен.       

ИМА ЛИ СМИСЪЛ ?

 Още веднаж историята потвърждава, че има риск да кажеш публично откровено мнението си по обществено –политическите процеси независимо, че те сами те подтикват и щеш не щеш не можеш да си встрани от тях. Все на някого ще навредиш, ще го ядосаш, защото имаш определено виждане , което не съвпада с официалното. PRO DOMO SUA/Заглавие във в-к „Дума“28 май 2013 г./Можеше да се преведе на български за да може и „чичо“ да го разбере/.Но „модерността“ е завладяла и родния език. Както и да е, няма да правим капитал от това. Въпреки всичко сме по-широко скроени. Даже може да се каже, че сме благодарни, защото с няколко думи ни е обърнато внимание. Не знам защо е грешно да се направи своя прогноза на основа на факти от живота. Говориш, че бившата тройна коалиция е допуснала грешки и обвинението е, че не си разбрал постиганатите от нея големи  социално- икономически успехи. Затова може би и избирателите тогава през 2009 година дадоха цялата власт на ГЕРБ. Сега, когато новото правителство с мандат на БСП и ДПС има форма на коалиционен кабинет да нямаш право да го определиш като такъв и със силни думи да те определят като нихилист и погромаджия. Още повече , че основните фигури , като кандидати за министър- председател и министри  не крият своите убеждения и намерения. Трябва ли да се чака  или предварително да се посочат  откровено тенденциите на развитие на нещата? В този смисъл само адмирации заслужава словото на Янаки Стоилов при утвърждаването на новия кабинет от Народното събрание.  Диалектическо-логическото мислене „ е особено важно за нас сега , когато започваме да осмисляме и осъществяваме призива към все по- голяма интелектуализация на производството“ и още че „логическото мислене като познание чрез“силата на интелекта“ е специфично човешко достояние , същност на нашата способност да предвиждаме ненастъпилото бъдеще, да откриваме забравеното минало, да осъзнаваме невидимото – необходимо условие да се трудим, да бъдем хора“/Добрин Спасов, „Догматизъм и антидогматизъм във философията“, стр.172/. Защо трябва да хвърляме епитети от времето на студената война?. Тук е мястото да спомена за един мой незабравим приятел, починал наскоро Николай Парушев /преподавател по философия/ дискутирал навремето проблемите на марксизма в една група с проф. Д. Спасов, Исак Паси и други в СУ , който ако бе продължил като асистент  шеше да бъде уважаван професор, определи създаденото преди време АБВ от Г.Първанов като още в зародиша си мъртво родено, а на  намерилата  широка публичност класификация „бетонна глава“ за да се уязви опонента отговаряше , че иска да го смятат такъв. Това много прилича на ситуацията с фразата в посочената по-горе статия, че „социалисти твърдо стоят на своя мостик и със стоманен поглед раздават предварителни оценки на кило“. Убеден съм , че както моя приятел не беше, така и много от тези социалисти не са  „коне с капаци“, а вярват в познанието на основата на диалектико-логическото мислене.    Смятам в-к „Дума“, а и сп. „Ново време“ за творчески печатни медии на левицата. Пропуснах и в-к „Монд дипломатик“ на който съм един от първите популяризатори  в Бургас и за определено време имахме в общинския съвет на БСП клуб на Приятелите на вестника. Да не говорим за огромната роля на сп.“Понеделник“. Така , че може и да ни са „развинтени фантазиите“ , но по-добре е да имаш въображение отколкото да повтаряш до втръсване всеизвестни истини казани било то  и  от  Председател на БСП и ПЕС. И накрая без да имам претенцията , че съм  казал всичко, добре ще да бъде да се публикуват от време на време и в печатни медии на левицата флагман на която е „Дума“и не богоугодни статии, което ще бъде от полза за демокрацията. Животът потвърди, че  революцията в комуникационните технологии,  спестяват време и хартия, способстват да няма монопол върху истината и всеки да има възможност да участва не само в разграждане на старите, но и във формиране на нови обществени отношения адекватни на 21 век.

ОТНОВО БСП СЕ ГЪРЧИ

Това не е изненада за трезво мислещите и градивно критично настроени социалисти и симпатизанти, защото всички добросъвестни анализи през изминалите четири години показваха , че ако не се вземат необходимите нерки има голяма вероятност  да се да се получи тази ситуация,  в която попадна БСП сега. Не знам дали това ще се признае. Далеч съм от мнението на някои, които имат известно основание да смятат, че към това състояние на БСП се е подхождало съзнателно за да се докаже тезата, че съвременното развитие  изисква някаква форма на коалиционно управление или  обединение около изпълнението на програма. По- достоверно е  потвърждението за сетен път, че хода на историята не зависи само от рационалното мислене, а без да ги изброяваме,  от множество фактори свързани с човешки характеристики. БСП  не е извън тази парадигма. Въпреки всичко, като основна политическа сила в лявото пространство, от нея зависи каква тежест ще има левицата не само в българското общество, но и в европейското ляво движение. Затова нека не ни учудва, че  всички  на които не е безразлично бъдещето на Социалистическата партия са  малко по -критични към нейната политика. Както кратко, но точно се анализира  настоящата ситуация в рубриката „Няколко думи“ /“Дума“  21 май /  действително трябва да кажем „Попътен вятър“на новото правителство, но същевременно да посочим  тези подводни камъни с които то може да се сблъска. А това означава да се предпази и левицата от повтаряне на грешките от управлението на бившата тройна коалиция. Действително за „Коалиция за България“гласуваха повече 200 хиляди избиратели в сравнение с миналите парламентарни избори, но това не е достатъчно за да се изпълнява програмата на БСП. Има опасност отново да се загуби доверието и на тези  избиратели още повече че сега ситуацията е друга в сравнение с 2009 година. След управлението на ГЕРБ основано на идейните постулати на новите либерталианци , на крайности във финасовата политика пренебрегваща социалната стабилност, обществото ясно изрази недоволството си с масовите демонстрации сравними с началото на промените през 1990 година. То даде безапелационна оценка на т.н „преход“. Това предпоставя, че следващите политики не могат да повторят вече прилаганите досега. Избирателят не само на БСП е вече друг. Това показа не само ниската избирателна активност, около 50% от имащите право на глас. Много други ляво ориентирани гласоподаватели включително социалисти и симпатизанти на БСП гласуваха за ляво- центристки формации, които не успяха да преминат бариерата от 4% и не можаха да влезат в парламента. Показателно за олевяването на избирателите е , че традиционните десни партии, тези които извършиха „прехода“, останаха извън парламента. Сега какво се вижда на хоризонта. Според досега пубикуваната информация новото правителство на Пламен Орешарски ще има минимум програма до края на годината, след това средносрочна и дългосрочна програма до края на мандата. Още в намеренията за минимум програмата се изключват прилагането на прогресивното подоходно облагане и отпочване стрителството на АЕЦ „Белене“. Те остават за по-късни решения.  Мотивите са най-различни, но е видно, че това зависи от поведението на парламентарните сили подкрепящи правителството, основно ДПС , а то не е еднозначно.  ДПС е праволинейна, изпълняваща програмата си партия на либерална основа.  АТАКА се обявява против всичко и всички определяйки се като патриотична партия, която единствена мисли за народа. Трябва да се признае обаче, че много от постановките в тяхната програма са верни и попадат на благодатна почва, завладяват не малко избиратели. Същото се отнася  за Националният фронт за спасение на България и други формации с  приемливи предложения имащи допирни точки с програмата на левицата. Друг е въпроса, че в динамично развиващия се глобализиран свят все повече се налага нуждата от европейска интеграция на равноправна основа като условие за преодоляване на кризи и просперитет. Освен интегритета нищо не пречи новото правителство много по-добре от ГЕРБ да се ориентира в геополитическата обстановка и наложи сътрудничество с Русия, страните от БРИКС и Китай като най -динамично развиващи се икономики, същевременно прилагане на най- добрите социални европейски практики, различаващи се от северно- американския модел. БСП следва да се ръководи от основополагащите принципи на солидарност и справедливост. Подводните камъни пред правителството винаги ще се появяват, ако се пренебрегват тези принципи единствено заради участие във властта. Независимо от всичко олевяващото българско общество ще намери своята инстутиционалност. Добре ще бъде това да е БСП. Условие за това е създаването на условия за  участие на гражданите при вземането на решения за собствената си съдба. Положително е , че новиият премиер  провежда консултации с извън парламентарни формации за да се включат в програмата удачни предложения. С кои ще има срещи и  кои  предложения ще се приемат зависи в най-голяма степен от вижданията на премиера и неговия екип. В публичното пространство редица автори го определят като технократ приемлив и за дясно мислещите. Ясно е за сега от негови интервюта , че той не е променил убежденията си и приемането на длъжността премиер на България  за него е най- голямото професионално предизвикателство. Във всеки човек е заложена способността да се развива като личност и усъвършенства професионализма си, за да подкрепи например като приоритет  общото благо. Факт е обаче, че с дейността си като финансов министър на „кабинета Станишев“ нямаше големи симптоми за това. Дано сега кризисното положение в Европа и у нас като следствие от прилагане на крайни неолиберални политики бъде мотив  за други решения. В програмата още сега могат да се включат конкретни мерки за промяна в избирателния закон и то не само в частта за електронна обработка на документи, а даване на по-големи права на гражданските сдружения, неправителствени организации и други . Изборите показаха , че е наложително да се намали прага от 4 процента за партии и коалиции за влизане в парламента, да се свали прага на избирателната активност за признаване валидността на референдумите. Една от причините за липсата на достатъчно доверие в политическите партии при сегашните избори е спускането отгоре на кандидат-  депутати като избирателя се поставя в пасивна позиция без да може да променя нещата. Не приемайки  поведението на кандидата, единствената възможност е да не гласува за политическата сила. Тук става въпрос за политическото , а не за криминално поведение през изминалия мандат. И не само това. Отзоваването на депутати също е наболял въпрос. Без убедителен отговор остават и редица въпроси вълнуващи социалистите и симпатизантите, гражданското общество за целия „преходен“ период и ролята на БСП. Причините за криминалната  приватизция, нарушаването на основните принципи за солидарност и справедливост с прилагането на икономическата и финансова политика, безпринципно отминаване и завоалиране на истината например за възродителния процес с приемането на прословутата декларация на Народното събрание от 11.01.2012 година, с която възродителният процес се приравнява на етническо прочистване, приетият закон с който се принизява ролята на българските разузнавачи през авторитарния период. Много са въпросите за активното участие на  художествено -творческата интелигенция,за нейната подкрепа на левицата, но не на „интелгенти“, които въобще, априори мразят комунистите независимо от техния принос в антифашистката съпротива и стротелството при държавния социализъм. Трябва отчетливо да се каже на тези хора, някои от които са депутати от“ Коалиция за България“ в новия парламент, че действително БСП се е променила, че тя е отхвърлила догматичните постановки на сталинизма, грешките на живковизма, но не може да се откаже от героите на съпротивата срещу фашизма, че винаги ще признава за най- успешен  социалистическия период в социално- икономическото развитие на България, за което говорят статистическите данни на ООН и анализите на световно известни икономисти. В морален аспект Социалистическата партия ще залага все повече в защита на общественото благо и без да отхвърля индивидуализма ще се бори против егоизма и себеустройването за сметка на обшеството. Сега много се говори за укрепване на държавността, за новата роля на държавата за развитие на малкия и средния бизнес, като основа на обществото. Когато се каже „бизнес“в съзнанието преди всичко се появява образа на бизнесмен от когото зависи всичко- от повишяване на доходите до провеждане на адекватна социална политика. Даже и в настоящите дискусии, с представители на левицата, се завоалира значението на другата не по-малко съществена страна- труда. Не намират  достатъчно публичност каква част от добавената стойност има  заплащането на труда,  достатъчно ли е мотивиран човек за ефективен и качесвен труд. Посочва се , че трябва да има растеж на икономиката за да се вдигнат доходите. Но не се отбелязва , че благата  от този растеж трябва справедливо да се разпределят за да се преодолява бедността и неравенствата. Данните и сега показват , че това не се случва.  Отново се намират непреодолими пречки за прилагането на нова данъчна  система. Нищо не пречи и в минимум програмата на правителството „Орешарски“още сега да се постави началото за решаването на този въпрос.  Но изглежда, предложенията на ДПС за оставането на т.н плосък данък съвпадат с професионализма на новия министър- председател.  Въобще, ако БСП иска да отговори на очакванията на по-голяма част от обществото, да засили влиянието и доверието към себе си, в програмата трябва да залегнат конкретните първоначални задачи за успешното бъдещото стратегическо развитие на страната. А то минава чрез последователни стъпки за ляв завой в политиката. В противен случай неминуемо ще дойде момент, а той няма да бъде далеч, когато БСП трябва да решава принципно въпросите и  не може да  оправдава тяхното отлагане, с “насипното състояние“ на държавата, както се прави сега. Тогава ще бъде още  по-трудно да се получи доверието на обществото, БСП да провежда своята политика и изпълнява програмата си. Може да се случи антропологична катастрофа по метафоричния израз на известен наш историк. Такъв сценарий  не е невъзможен, затова новото правителство“Орешарски“ и политическите сили, които го подкрепят ясно трябва да определят своите приоритети  отговаряйки на очакванията на все повече ляво ориентиращото се гражданско общество.                                  

Точката на кипене

Известно е, че физическите явления повтарящи се в материалният свят дълго време се превръщат в закон. Но затова е необходимо изследователите и специалистите да имат и общ поглед върху нещата. Ето защо не малко математици, физици и хора на точните науки се интерисуват от философията, четат не само древногръцките, но и съвременни  философи . Отиват далеч в своето професионално израстване  онези, които предусещат, че имат силата и интелигентността на основата на логиката, да предвиждат бъдещи процеси и разбират, че само с емпирични данни без те да се обвържат в своите множество взаимодействия не може да се формулира закон и се приложи метод, който да им помогне в по-нататъшната успешна изследователска дейност.  Така е и с обществените процеси, колкото някои да смятат, че в тази сфера има други явления неподвластни на правила, защото са ирационални, хаотични и т. н. Опитът показва, че въпреки случайностите  тези процеси  могат да се анализират и да се получи реална картина за причините и следствията от ставащото в живота като се приложат законите на логиката, на материалистическата диалектика. Така се случва и в наши дни. Беше ясно, което се каза публично още  преди четири години, с публикуването на програмата на ГЕРБ, че тяхната политика ще бъде на основата на неолибералната идеология  и че тя ще претърпи провал. Сега остава да видим и втората част от филма. Социалистическата партия и лявата коалиция ще бъде ли онази сила , която ще получи доверието на избирателите за да изпълни своята програма? В обществото  се натрупа достатъчно отрицателна енергия и беше очевидно, че ще дойде момент, когато тази енергия ще се отприщи т.е ще достигне  точката на кипене. Поставят се не  само конкретни въпроси за цените на ел.енергията, но фундаментални проблеми на настоящото  и бъдещото ни битие, които са се натрупали в течение на двадесет и две години. Тези количествени натрупвания през  тези години сега водят  до изискването за ново качество на провежданата политика, която да доведе до нови, различни от  досегашните практики. Така законът за количествените натрупвания и качествените изменения е в действие. На някои може да не се се харесват тези  „остарели“ според тях   понятия и да искат да ги заменят с други звучащи съвременно термини , което  е приемливо, ако спомагат да се изяснят по-добре протичащите процеси и да се вземат адекватни решения. Ще цитирам  бележитият наш философ, вече покойник проф.Добрин Спасов „В нашето пространство времето на учителите вождове отминава заедно с примитивизма на мисленето ни. Никакво старо величие не може да бъде безрезервно следвано в нови условия, но не може да бъде и абсолютно отхвърлено, защото те не са абсоютно нови. Днес не би трябвало да се смята за кощунство дори ако някой закачливо“дръпне  брадата“ на такъв гений като Маркс. Но като разчитаме предимно на собствените си глави ще трябва да признаем, че очите ни виждат по-добре сложността на съвременното общество и поради прозренията на предците и отците. Ако сега пътят ни напред се очертава като демократичен и реформистичен, заслуга има и толкова хуления на времето Бернщайнов ревизионизъм. Но, когато разберем социализма като реална цел, а не като нравствена насока на вечно социално движение , нашите благодарности трябва да се насочат към ортодоксалния марксизъм . Ако пък се убедим, че и най-новата левица ще се нуждае от анализиращ, прогнозиращ, организиращ/но вече не командващ/авангард, можем да споменем с добра дума и ленинизма“ / Сп. „Понеделник“ бр.11/12.12г, стр.40 /. По- добре не може да се каже. По същият начин стои и въпроса , който отново се дискутира в последно време. Защо в крайна сметка рухна държавният/реалният/ социализъм? Сега не се твърди толкова настоятелно, че е рухнала идеята както беше преди време въпреки, че има и леви автори подкрепящи тази теза. Сменя се с друга парадигма, че в историята няма само постъпателно прогресивно развитие, а  има ретроградно, консервативно и се посочва реставрирането на капитализма в бившия Съветски съюз и в източноевропейските страни. За оценка на кратък период това е може би вярно, но историята разбирана като дълъг процес на развитие се движи по обективни закони както в природата  и  сериозните изследователски  анализи  са за дълъг период. Това е великото прогностично откритие на историческият материализъм, което не може да се игнорира с лека ръка.  По този начин както и преди се завоалира  причината за краха. Не знам съзнателно или не,  не се използва  метода посочен  от класиците за взаимодействието между производителни сили и производствени отношения, фундаменталното откритие на Маркс за начина на производство. Отново „остарели“ понятия, но вече все повече използвани от съвременни философи за обяснение на това, което се случи с държавният/реалният/ социализъм. Прилагайки този подход излиза наяве нарушеното по него време  вътрешно диалектитическо единство между производителни сили и производствените отношения. Това не е обективен процес, а продукт на субективно теоретично мислене, което  смята, че нови производствени отношения могат да се наложат и са нещо дадено отвън, откъснато от производителните сили, които вече имат простор за неимоверно развитие и ще запълнят с времето този „сандък“ наречен производствени отношения. Това мислене се оказа пагубно за усъвършенствуването на системата продиктувано от новите реалности в живота независимо, че за краткият  период на съществуване от историческа гледна точка,  държавният социализъм постигна значителни стопанските резултати. Това е основната груба грешка в разбирането на теорията след Ленин, която се прехвърли и в политиката по време на държавният социализъм. Това обяснява защо имаме „връщане назад“. На пръв поглед е така оценявайки краткия период,  но в действителност в дългият исторически  процес нещата си идват на мястото. Друг е въпроса, че това „връщане назад“  може да бъде по-консервативно или по-либерално , оцветено от политическите субекти, но във всички случаи е връщане към равновесието, продиктувано от  закона за вътрешното диалектическо единство между производителни сили и производствени отношения. Всичко това напомня и за сегашното състояние, продукт на пазарният фундаментализъм, когато имаме финансова стабилност, за което  ръкопляскат в ЕС, но в същото време нямаме социална стабилност, растеж на икономиката и доходите и сме най-бедни сред европейските народи. Цяло изкуство е да съчетаваш едното с другото. Това не бе и по силите на ГЕРБ. Даже силната харизма на нейния лидер не успя да преодолее  натрупаният негативизъм в обществото. С тоталното оттегляне на държавата от икономическите процеси отново се наруши взаимодействието между производителни сили и производствени отношения. В повечето случаи  собственическо-мениджърският елит  опериращ  с наш и чужд капитал се грижи повече за личното си  обогатяване, отколкото за справедливото заплащане на труда,  за влагането на необходимите финансови средства за иновации и нови технологии, за квалификацията на работниците т.е за развитието на производителните сили. С лишаването на социалната държава от силен държавен сектор не се гарантират основни приходи в бюджета, като не се удоволетворяват редица дейности в социалната сфера. Държавата е лишена от инструменти, от необходимите финансови ресурси за ускорен, догонващ растеж на икономиката, поради това, че основни финансови потоци изтичат от страната в резултат от сключените приватизационни сделки и консеционни договори. Средствата от фондовете на ЕС и чуждите инвестиции не са достстъчни за догонващ  растеж, още повече, че досега те не бяха влагани в стратегически сектори на икономиката / въпреки, че корпоративният данък от 10 % е един от най ниските в ЕС/. За това са необходими и други условия, които липсват в страната. Неосъщественият държавен контрол и   съдебена санкция раздуват  сивата икономика, която сега е близо 40%, ощетявайки  обществото и отделният гражданин. Нарушен е общественият договор за социална държава както е по Конституция, но дълго време никой не взема мерки. Затова се иска нова Конституция , която да гарантира общественият интерес. Негативизма не е само по тази причина. С основание протестиращите искат промяна на статуквото при вземането на политическите решения. Оказва се, че съществуващата парламентарна демокрация основана  на партийното представителство зависи от състоянието и дейността на самите партии т.е  ограничава ли се или не участието на гражданите във вземането на  решения за развитието на страната и за техният живот. В самата си същност това е искане , за прилагане на по-голяма справедливост и демокрация, за икономически и социален просперитет. Нима преди 22 години, в началото на „прехода“, хората не искаха повече социализъм? Не беше ли това и задачата на перестройката , провалена по субективни причини, без ясна икономическа програма приета на национално равнище, каквато имаха други страни след разпадането на Съветският  съюз. Властващите политически сили не успяха да удоволетворят тези искания, идеологизираха и политизираха всичко. Държавната собственост /средствата за производство/ бе преобразувана в частна без икономическа обосновка, без ясни правила гарантирани от съдебната система, от държавата и в интерес на общественото благо.  Следствие на това дойде и разрухата.  Затова сега в края на „прехода“ гражданите  нямат  доверие на тези политици и партии и искат нови лица с презумцията ,че така ще се решат проблемите. Какво  предлага обаче сегашната законова уредба ? За да участват във властта    гражданите трябва да припознаят съответната политическа сила и да бъдат в новия парламент . И какво ще видят там? Ако се прилага досегашната  практика  избраните депутати отново ще бъдат в парламентарни групи, които ще представят монолитно своите виждания за решаването на проблемите често под давление на  лидера и неговият екип. Ще има изказвания и накрая най- голямата парламентарна група ще наложи своите решения т.е своята политика. Това е и една от причините отделни депутати да стават независими. Дълго време ние не сме свидетели на цивилизован дебат между парламентарно представените политически сили, да се взема под внимание и мнението на опозицията. Преобладават  лични или партийни пристрастия, с предвзети мнения, следствие на което дори и удачни предложения не намират подкрепа. При  ГЕРБ този процес бе още по-драстичен. Така на практика се получава авторитарен парламентаризъм. Парламентарната демокрация не може да изпълни пълноценно своето предназначение. С последните скандали още повече се срина рейтинга на Парламента. Съчетано с протестите на гражданите се очерта необходимостта от смяна на партийните лидери с нови лица, способни да извършат промяна в дейността на партиите. За сега това не е станало. Социологически изследвания потвърждават, че 85% от  социалистите и симпатизантите ще гласуват за БСП, но не и за Станишев.   Парламентарната демокрация няма само този недъг. Фактически гражданите избират депутатите по партийни листи изготвени от партийните централи, като  кандидат- депутатът има шанс да бъде избран , ако е в началото на листата. Това поражда и корупционни практики в самите партии. Тази форма на партийна демокрация трябва да се промени. Това искат гражданите, чрез свои делегати да имат законова възможност за участие при вземането на  решения в институциите, производството и  разпределението на благата.   За съжаление в 21 век все още не е решен и проблема /прилагане на  механизъм/  за  отзоваването на депутатите по всяко време, което е принцип на Парижката комуна преди близо век и половина. Историята обикновенно показва, че не всички искания се удоволетворяват. Не са редки и случаите гражданите да бъдат излъгани в своите очаквания. Въпреки това смятам, че все нещо положително ще се случи, колкото и малко да е то. Това ще бъде и една стъпка към бъдещото общество на участието, към социализма на бъдещето.

Георги Минчев