понеделник, 24 декември 2012 г.

ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ - НА ГРАНИЦАТА НА ПРОМЯНАТА

      Държавен социализъм за банките и богатите и неолиберализъм за средните и бедните слоеве. Тази фраза се набива на пръв поглед, когато читателят държи в ръцете си книгата на Улрих Бек " Германска Европа, новите властови пейзажи под знака на кризата". Тази мисъл е адекватана на това, което се случи в политиката на развитите държави по време на кризата. Самият Улрих Бек нарича анализа си за настоящето и бъдещето състояние на ЕС, есе. Известният професор по социология, преподавател в университета "Лудвик Максимилиан"в Мюнхен, в Харвардския университет, Лондонското училище по икономика и в Париж не се стъписва пред думата есе, както някои наши титулувани учени, защото знае много добре, че и в есето могат да се изрекат научни истини по нищо не отстъпващи на академичната наука. Това е потвърждение и на мисълта на нашият бележит историк проф. Андреей Пантев в статията "Есеистика и академизъм" от книгата му "Исторически съмнения". Ще цитирам дословно: "Анализаторът есеист е самостоятелният илюминатор, но не по предписан сценарий. Неговият почерк личи независимо за какво и за кого пише. Дори и да знаем цялата информация, от него разбираме нещо повече за нея.....". Това е само малка извадка от тази великолепна статия. Но, да продължим нататък. Както казва и самият Бек публичният дебат за бъдещето на Европа се води предимно от икономическата перспектива, анализира се Европейската икономика през 2012 до 2020  година, финансовото състояние на държавите и от тази парадигма погледа не се вдига по-високо. За това състояние на Европа и света и последиците от него говори още К.Маркс в речта си за свободната търговия пред Брюкселското дружество през 1849 година, като в края на анализа си казва, че той е за свободната търговия защото това ще доведе до социални революции в отделните страни. След глобалните промени, рухването на Съветския съюз,  т.н "реален социализъм" и обединението на Германия, глобалният капитализъм е в настъпление, финансовите пазари са недосегаеми, цели държави са под господството на финансовият капитал. Постепенно се руши държавата на благоденствието след Втората световна война, което се дължеше не само на програмите на Националните фронтове срещу фашизма, които и десни правителства приложиха в  Западна Европа, но и на натиска, който оказа върху капитала  "лошият комунизъм". За "награда", малко преди кризата, неолибералите от дясно и от ляво в Европейският парламент анатемосаха и сравниха "комунизма" с фашизма като затвориха вратата за истината. Сега всички се кланят на финансовите пазари, които не са някакъв невидим враг, а имат конкретно лице, символ на симбиозата между капитал и политика. Бивши политици са на възлови места във финансовият свят, в банки и застрахователни дружества, хедж фондове, в големите световни корпорации. Те подготвят почвата за своята управленска реализация още докато са на власт, като създават благоприятни условия за крупни печалби на едрия капитал в ущърб на гражданите. Повече от двадесет години този неолиберален ред изглеждаше непоклатим, докато не се случиха събитията последвали финансовата криза от 2008 година. Тогава тези, които бяха върли привърженици и архитекти на тази система за една нощ "сложиха звездите". Улрих Бек се изразява още по-образно, че те приеха де факто държавният социализъм за себе си за да се спасят, т.е правителствата с парите на данъкоплатците спасиха финансовият капитал с оправданието, че иначе ще бъде по-лошо.  Последствията от кризата легнаха изцяло на плещите на гражданите. Кризата ясно показа, че е необходимо да се предприемат неординарни мерки, но и че политическата класа не е готова за това. Рецептите, които се предписват не са адекватни на болеста. Тук не се касае само за нова икономическа и финансова парадигма, а за цялостна промяна на политическите институции, които сега работят по вертикала и все още се смята, че проблемите ще се решат без активното участие на гражданите. Не се отчита, че самото  развитие  изисква всички държави да преодолеят егоистичният си интерес в услуга на общноста.  Политиците не са се отърсили и от заблудата, че е по-важно да бъдеш избран в собствените си страни. Това най-вече се отнася за Германия, която по стечение на обстоятелствата сега е най силната икономика и със своята външна политика  е основен фактор за една нова по-справедлива и благоденстваща Европа. Но както казва и Улрих Бек ще може ли германският дух да преодолее сам себе си, да "вижда" по нов начин света, германците да се поставят на мястото на гърците, да почувстват "другия". Това се отнася за всички европейски граждани, за да не се обвиняват отделните народи  в прахосничество , разюзданост, мързел. Това неминуемо води до реанимация на отдавна минали събития, които се използват в днешният ден. Не случайно гърците рисуват пречупени кръстове и обвиняват Европейската комисия, Европейската банка и Международният валутен фонд в нов империализъм потъпкващ правата и свободите. Как може да се преодолее това схващане? Отговорът е чрез повече демокрация.  Вертикалната парадигма да отстъпи място на хоризонталната. У нас като периферия,  безконтролният капитализъм се проявява в още по-драстични краски. Държавната собственост бе неглижирана , не намери гаранции както частната  в новата Конституция. Общото благо бе потъпкано. Тъй наречените  "тинк тенк" всячески се стремяха да оправдаят теоретично повсеместната разруха, създаденото с труда на всички. Нарушен бе в пъти баланса между  труда и капитала в полза на последния. Приватизацията стана синоним на кражба. Сега това очаква и гърците с  приватизиране на всичко останало за да се изплатят дълговете на банките кредитори. В Германия преди време в пресата колкото иронично, толкова и сериозно се подхвърляше, че трябва да си продадат островите. Даже и сега по-голяма част от финансовата помощ, която Гърция получава отива в подкрепа на банките, а не в икономиката. В "старите" страни от ЕС все още са запазени редица социални придобивки въпреки кризата, но това не е без активните граждански протести  на нововъзникналите движения. Глас на протест против бюджетните съкрашения на социалните разходи и господството на финансовите пазари издига и асоциацията на "Ужасените икономисти" във Франция с Манифест от 22 алтернативни мерки, който има все повече последователи в Европа и света. До 80 те години на миналият век контролът над капитала се осъществява от националната държава. Сега това не е възможно. Нужно е политиката да заеме своето първенствуващо място на европейско и световно равнище. Може ли сега политическата класа в България сама да защити гражданите от световният финансов капитал?. За привличане на преки инвестиции се създават благоприятни финансови условия, но голяма част от печалбите на чуждите компании изтичат зад граница. Чувства ли се българинът европейски гражданин при положение, че е несравнимо по-беден?. По данни на Евростат за 2011 година по БВП/Брутен вътрешен продукт изчислен чрез покупателната способност на човек от населението/България остава на дъното на класацията в ЕС, едва 46% от средния за общността. ЕС продължава да не се интерисува от социалните проблеми здравеопазване , образование, наука и други предоставяйки ги за решаване на отделните държави, въпреки първите стъпки за една по-пълна интеграция с решението на Европейският парламент, Европпейската комисия и 11 държави от еврозоната, склонни да приложат данък върху финансовите транзакции.  У нас неолибералното управление няма намерение да приеме този данък, продължава и социално несправедливият "плосък данък", анахронизъм за развитите държави. Неравенствата не са само между севера и юга. Те са и вътре в самите държави от ЕС, като ние сме в една група с най изостанали страни от Африка и Латинска Америка. Всичко това е причина да се появяват нови националистически формации, които декларират официално намеренията си за отделяне от ЕС. Жалко ще бъде ако тези нагласи надделеят в обществото, защото Европа не е само икономика и финанси, а е и култура , родина на Просвещението , на духа на свободата и равенството. Не случайно редица държави и граждани на други континенти искат да живеят достойно в ЕС, в една цивилизована среда. Надеждата е не само в промяна на икономическата и финансова парадигма, а на институциите и тяхната социална политика, като погледът се обърне към реалният живот. Естественото развитие на социологическата система , каквато е Европейският съюз, обективно налага да се задълбочава интеграциата между държавите , все повече да се отърсват от собственият си егоизъм в подкрепа на обща социално-икономическа и производствена политика , гаранция за устойчиво развитие и просперитет на всяка страна. В историята коренните поврати се решават като си взаимодействат силите "отдолу" и "отгоре" т.е между граждани и управляващи. Информационата епоха предполага нови отношения различни от тези на които сме свидетели досега, но това няма да стане автоматично. Промяната зависи от активното начало заложено в човека, от неговата воля и морална сила. С настоящите граждански движения в Европа и света имаме основание да вярваме, че това може да се случи, да се изгради един нов, по-справедлив и проспериращ ЕС. Народите са петимни за преодоляване на хаоса създаден от глобалният капитализъм. Системата се нуждае от равновесие. Сега е ред на политиците и лидерите. Рискът от катастрофа за обществата от ЕС може да остане само риск, както казва Улрих Бек, като се работи за повече Европа. Но въпросът има и по-дълбоко философско значение. В новият обществен договор , който се предлага, в основата е идеята за регулирания капитализъм прилагана в националната държава. Ще сработили тя  на европейско равнище, ще реши ли проблемите или трябва да се приема друго лекарство? Бъдещето ще покаже.         

Георги Минчев