Колебаех се как да озаглавя
публикацията дали да не бъде
„исторически събития и личности“, но реших да започна с личностите, защото в
голяма степен от тях, субекта зависи как
се оценя и анализира действителността, какви са подходите и методите за
разрешаване на дадена ситуация. Постановката, че времето ражда личностите, водачите е вярна, но вярно е и
това, че те със своята подготовка, теоретичен багаж, организационни умения и
характерни черти дават отпечатък върху историческите процеси и действителния
живот. Така се случва и с Владимир Улянов/Ленин/ и Йосиф Висарионович /Сталин/,
две бележити личности в историята на Русия, като през настоящата година на 22
април се навършват 150 години от рождението
на Ленин и една друга дата пряко
свързна с името на Сталин-75 години от Победата във Великата Отечествена война.
Споменаваме тези личности и исторически събития, защото те не са само руско
явление а имат влияние за развитието на процесите в света. На пръв поглед
читателят може да каже, че какво толкова, всичко е ясно. Обикновено се смята ,
че Сталин е продължител на делото на Ленин, на ленинските болшевики. Това дълго
време се твърди и от съветската историография, а е мнение и сега на историци и
философи, политически дейци. В съответствие с политическата конюнктура се интерпретират
както историческите събития, така и действията на личностите, от преклонение до пълно отрицание. Както казва един известен
руски писател Александър Проханов: „..Наистина ли сме още толкова слаби и
неуверени, с комплекси за непълноценност за да не можем да признаем нашата
история като едно цяло, когато говорим и дискутираме за нашето историческо
минало“. От тази болест не сме се отървали и ние. Бихме махнали с ръка на
всичко това, ако не бе вярно, че
настоящето има корени в миналото и от изключителна важност е първо да се
познават всички аспекти на случилите се събития и второ, не по-малко важно, да има
необходимата почтеност и честност, да се загърбят предвзетите мнения и злостни
обвинения. Тогава може да се каже, че ще има напредък и просперитет. Това пожелание сега рядко се
случва и не трябва да се учудваме в неспособността да се решават настоящите
задачи. Както се казва съзнанието изостава от историческата необходимост. Но да
се върнем на нашите исторически личности. Когато казваме например, че Сталин е
продължител на делото на Ленин как да си обясним репресиите, физическото унищожение на ленинските
болшевики. В тази връзка Алън Дълес/директор на ЦРУ/ в тесен кръг се е хвалил,
че той е причина комунистите да убиват собствените си хора. Но както
справедливо отбелязват американски журналисти по вярно е той да е използвал
създадената в държавата атмосфера. Има най-различни обяснения за оправдание и
липса на такива. Но случилото се е факт. Или насилственото коопериране, което е
в противоречие с лениновата постановка, че селяните сами трябва да се убедят от
необходимостта за коопериране, че нови производствени отношения не се
утвърждават административно със закон, а има диалектическо единство между
производителни сили и производствени отношения. Факт е също, че за определен
период от време при Сталин се извършва индустриализацията, но подценяването на
марксовата, а и лениновата мисъл, че на всеки етап от
развитието производителните сили се изискват и съответните производствени отношения
довежда впоследствие до забавяне на икономическото развитие на страната. Или
когато след смъртта на Ленин /1924 г/ се дискутира въпроса за това кой ще го
наследи и се предлага колективно ръководство, Сталин заявява, че руският народ
иска да има Цар и ще има, превръща се в „Червеният Цар“ и възвръща атрибути от самодържавието. За разлика от Ленин марксовото теоретично
наследство не става ръководство за действие / за съжаление и след Сталин/, а се
опакова в лозунги и така се представя пред обществеността. Това е съществена причина крахът на Съветският съюз да се
оправдава с Марксизма, сега Ленин да стои на „последния чин“ и диалектическата
му мисъл да не се разбира, като предмет
на човешкото познание, диалектиката на познанието да бъде
действителността, нейното непрекъснато движение, изменение „ цялата
човешка практика трябва да влезе в пълното „определение“ на предмета и като критерий на истината, и като
практически определител на връзката на предмета с това, което е нужно на човека“.
Нали е негова и мисълта, че истински болшевик не може да бъде онзи който не е
чел Хегел, големия немски философ, трудовете на когото конспектира във
„Философски тетрадки“. С риск да оттегчим читателя, ще цитираме още едно известно
Лениновото твърдение за тъждеството на диалектическата логика, гносеологията и
диалектиката, че „ не са нужни трите
думи, това е едно и също нещо“ и още отъждествяване на диалектическата логика с
диалектическия материализъм той определя като „учение не за външните форми на мисленето,
а за законите на развитието на всички материални и духовни неща“, за познанието
на света в неговото конкретно съдържание
„Критерий /практика/=една от безкрайните страни на реалното“. В забвение
остава огромното му теоретично наследство, „Материализъм и емпириокритицизъм“ и
редица други произведения. Всичко това опровергава онези които смятат, че е далеч от
философията. Той не е само превъзходен теоретик диалектик-материалист, но и
бележит организатор като Председател на Совнаркома, основател на Съветската
държава. Изследователи визирайки неговото
правителство посочват, че той е като диамант сред скъпоценни камъни. Не може да не се
споменат и оценките на бележити мислители, на американския социолог Имануел
Уолърстейн, че бъдещите поколения по достойнство ще оценят Ленин. Та нали първите декрети на Съветската
власт след Октомврийската революция 1917 година са за премахване на неравнопоставеността
на гражданите по класов, полов, религиозен и етнически признак, равенство във вероизповеданията,
еманципация на жената в сравнение с мъжа, редица закони за премахване на
експлоатацията и справедливо заплащане на труда, ликвидиране на неграмотността
и здравното осигуряване на населението. Да не говорим за външната политика,
която трябва да се основава на сътрудничеството, против колониалните хищнически
политики. Диалектическата мисъл на Ленин се проявява и когато се виждат
недостатъците от подценяването на стоково- паричните отношения и тяхното
преодоляване с въвеждането на НЕП/ Новата икономическа политика/
просъществувала близо шест години, по израза на Збигнев Бжежински
най-демократичния период. Изследователката на авторитарните и тоталитарни
режими Ханна Аренд също потвърждава, че “съветите“ родени от революцията са
най-демократичната форма на власт. И при Ленин е имало насилие, но най-безкръвния
преврат в началото на революционните промени е през Октомври 1917г. и само съпротивата на свалените от власт и
съюзът им с чуждите интервенти засилват ответните репресивни мерки. Когато се
поставя въпроса за по-голям плурализъм в политическия живот Ленин отговаря, че
сега не е време за това, че съветската власт е все още слаба и противника,
вътрешни и външни антинародни сили е по-силен. За разликите между ленинските
болшевики и сталинизма, сталинския болшевизъм, има една забележителна публикация
на известния американски историк Стивън Коен „Большевизм и сталинизм“ публикувана
навремето в сп. „Вопрось философии“ в която справедливо се отбелязва, че
насилие винаги е имало и не само в Русия, но при Сталин се проявява като свръх
насилие, да не говорим за демократичност при дискусиите, което е характерно за
стила на Ленин. Още, що се касае за отношението на левиците и руската диаспора
в чужбина на които е известна репресивната политика 1937-38 година има
основание и трябва да се има предвид при анализите, че тогава се приглушава критиката, защото се появява
по-голямото зло, фашизма и нацизма. Това е може би идеологическата основа за
единение, на „червени“ и „бели“ с патриотичния повик в защита на Отечеството,
който издига и Сталин и както признава в речта си през юни 1945 г на
тържествената вечер в Кремъл по повод на
Победата, че тя е извоювана благодарение на единството на „основата и върха“,
на обикновените хора и управляващите. Сега много изследователи отчитат, че култа към Сталин започнал 1929
година като вътрешно–партийно възхваляване е насаждан „отгоре“, но намира
благоприятна почва и става своеобразна
религия, получава широк размах сред народа което не може да се обясни с
болшевишката традиция при Ленин. Социологическите изследвания в Русия и сега показват,
че този феномен не е избледнял и има в основата
дълбоки културно–исторически традиции. В историята няма само черно и
бяло. Има събития, когато положителните качества на личността се проявяват най-добре
в ситуация. Въпреки репресиите върху командния състав на Червената армия,
органите на сигурността, редица партийни дейци, в онзи момент, в началото и по време
на Отечествената война, Сталин проявява нужната работоспособност и
организаторски талант, сплотява около властта различни социални слоеве и името
му се свързва неразривно с Победата. Това е историческата действителност и тя
трябва да се признае, както трябва да се признае и ролята на Ленин за създаване
на Съветската държава, начало на едно ново общество освободено от тежките окови
на самодържавието, експлоатацията, за повече права и суверенитет, против
колониалните политики и войните които ражда капитализма. И ако не трябва да се
прекланяме и покланяме като пред икони, то трябва да се уважава тяхното дело, да
се извлича поука от историческото минало, гаранция за успешно бъдеще. Задава се
и въпроса защо се фокусираме толкова върху личности и събития от историята на
Русия, но не трябва да се забравя нейното огромно влияние в историческото развитие на света и
особено у нас още повече, че азбуката и православието са онзи цивилизационен
код съхранен през вековете, който винаги ще напомня за неразривните ни връзки. Светът
е на кръстопът, в точката на бифуркация. Държавите са изправени пред избор какъв модел на развитие
да се приеме след неолибералния период на капитализма. Ще се допусне ли отново
елитите, глобалния финансов капитал да осъществи контрол над правата и
свободите на отделната личност, своята експлоататорска същност или народите ще
вземат живота си в свои ръце, хората ще участват активно при решаване на
политическите, икономическите и социални задачи за осъществяване на
действителен контрол, а в последствие за
продоляване на капитализма. Човечеството вече има не малък опит и Русия
също може да даде своя принос. Без да се оправдава сталинизма, реалистично е да
се използва опита от достиженията през съветския период, социално-икономическия
проект на Ленин отбелязван метафорично като „Червеният проект“ започнат, но за съжаление прекъснат и не
реализиран, но творчески развит и приложен
в Китай в съответствие със спецификата в
културно-историческото развитие. Историята
показва, че няма такова нещо като „вечна“ стабилност и статукво,
действителността се изменя по-бързо от нашите желания. Реформирайки себе си да
се утвърждава пряката демокрация за едно „общество на участието“ заедно с
преобразуването на световната капиталистическа система достигнала границата на
развитието си. Действителността показва, че е необходимо повече солидарност и справедливост
в обективно глобализиращия се свят, утвърждавайки максимата „Единство в
многообразието“, като се неутрализират негативите, ползите да не бъдат за един хегемон, а за всички страни.
