Спомних си тази мисъл със своята въздействаща сила станала сентенция. Няма да бъде пресилено да се каже, че тя минава като червена нишка през цялото творчество на Стефан Продев като писател, журналист, публицист от висока класа и най-вече като човек. Тя винаги ще остане в паметта и ще стои пред нас, когато се чете неговото творческо наследство и живота ни поставя в ситуация да решаваме от коя страна на барикадата да бъдем. Наскоро ми попадна „Живите теми“ написана преди перестройката, от времето на държавния социализъм и след това да прочета отново книгата „Векът ни видян отблизо“ със статии по най–различни вътрешни и международни проблеми добили реална плът и емоционален заряд чрез художественото слово. За да стане по-ясно е нужно да се направи една малка историческа екскурзия из близкото минало. „Ние пак сме тук“ е заглавие на една колонка на главния редактор на първа страница във в-к „Дума“ открояваща се релефно с по-черни букви. Тогава времето е такова, на разгорещени политически страсти, когато БКП се преименува в БСП и „Работническо дело“ във в-к ‚Дума“ с главен редактор Стефан Продев. Тя е отговор на събития, когато новите демократи от Съюза на демократичните сили приватизират всичко включително и времето с лозунгите „Времето е наше“ и „45 години стигат“ на фона на нова интонационна среда с популярната песен „Вятърът на промяната“ със съветници чужди пиари, които под формата на борбата срещу комунизма отричат всичко постигнато и популяризират образа на България с една географска карта осеяна с черепи, бодлива тел, танкове и каквото мракобесно се сетите. Такова бе началото на края на нашия икономически разгром, което започна с моралното и нравствено опустошение, както казва самият Продев през 1991 година “Клейми се всичко...били са тежки времена, но такава духовна ненавист като че ли не е била никога“ / из статията „Фрагменти на грубостта“ от книгата „Векът ни видян отблизо“/. Диалогът сред политическата ни класа е умъртвен, което не предвещава нищо добро. Резултатът сега е да сме последни в ЕС, с най-много бедни и най-големи неравенства и от 26 място през 1989 г. да бъдем на 60 от близо 200 държави в света според индекса за човешко развитие на ООН, на незавидното 112 място по свободата на словото, с над два милиона емигранти свежа работна сила за чуждия капитал, обезкръвен генофонд и с неоптимистична прогноза до средата на века населението да се стопи до пет милиона. Мнозина с известна носталгия си спомнят за онова време с огромните митинги но и с чувството, че са излъгани и с неосъществени надежди и мечти сега говорят, че е необходим нов преход който да начертае друга визия за развитието на страната, да се преодолеят крещящите неравенства и корупцията завладяла като раково образуване обществено политическия живот. Други задават въпроса защо се връщаме във времето тридесет години назад, да се дават оценки и се правят изводи. На тях може да се отговори, че едно политическо решение в настоящето има последствия в бъдещето и резултатът се вижда след години, това е голямата не само нравствена отговорност на онези, които се занимават с политика. Как да се обясни случващото се тогава и сега. Наскоро в една публикация във ФБ моят добър приятел Пеньо Пенев сподели, че философията изисква култура и във всички случаи за да се нарича такава, съдържа в себе си критическата, рационална дискусия. Така е от древността до наши дни. Нима и в творчеството на Маркс без да се отхвърлят миналите достижения на мислителите, няма критичност което е същността на неговият материалистически диалектически метод приложен например за стоката, онова звено което следствие на развитието си показва действителните отношения характерни за капитализма описани в „Капиталът“, книгата която е една от най-четените и преиздавани в света с непреходно значение. Но тогава, в онзи момент електронни медии представят публично неговия образ с каска на главата и рога. На един от коментарите каква е целта на публикацията във ФБ отговорът на Пеньо е с огледалния въпрос, а трябва ли да има цел. Справедлив е и другия коментар, че това е интелигентен философски отговор. Но на така зададения въпрос може да се даде отговор и в друга светлина, че във всяка публикация има определена гледна точка, разговорът е необходим и ако има аргументация, а не манипулация, приемането или отхвърлянето на дадена теза е признак за истинска демокрация. Такава култура както във философската критическа дискусия трябва да има и в политиката и особено медийното пространство, което за съжаление липсваше в близкото минало, липсва и сега, като повечето от медиите са абонирани с несменяеми коментатори без опоненти, не се създава атмосфера за истинската дискусия и полезен диалог. Ако се отхвърли политическата конюнктура, психолозите имат обяснение с т.н. динамичен стереотип, следа в мозъка достатъчно утвърдена като е трудно да се мисли за някакво изменение за кратък период. Въпреки това е невъзможно да има напредък както в теорията така и в обществената практика без да има конструктивен спор, различни гледни точки. Философията отдавна е категорична, че едно противоречие в теорията и мисленето се разрешава в неговото развитие при целенасочено разглеждане на фактите от обективната действителност като едната от логическите концепсии трябва да победи другата и така да се открои истината. Неволно отново се пренасяме в началото на прехода, когато еуфорията стига дотам да е невъзможна всяка друга гледна точка. В такава атмосфера се роди колонката на Стефан Продев във в-к „Дума“ със заглавието „Ние пак сме тук“. Смятам, че и сега не сме стигнали онова разбиране да приемаме мнението на други и да не сме в плен на предвзети мнения и становища неадекватни на процесите от реалността. Нагледен пример е случващото се в международните отношения, срещата на двамата президенти на САЩ и Руската федерация състояла се на 16 юни в Женева, където Джо Байдън бе предварително подготвен с позиция от минали времена, че Америка се завръща като хегемон и има правото да утвърждава международния ред в съответствие със своя идеологически багаж на месия, на универсални ценности които всички трябва да приемат и с презумцията, че светът е с тях защото Русия е изгубила студената война и са надделели западните ценности. Много политически анализатори посочват, че е положителна самата среща и има разбиране от двете страни по конкретни проблеми, връщане на посланиците, използването на северния морски път и стратегическата стабилност, за проблемите след преврата в Украйна през 2014 година и изпълнението на Минските споразумения. Същевременно остават идеологическите различия, противопоставянето на западния с руския цивилизационен модел съдържащ в себе си суверенната нация, културната идентичност, традициите и обичаите, икономика, социална политика, религия, модел, който по думите на Александър Дугин е над комунизма, фашизма и неолиберализма. Въпреки това е очевидно, че този модел за многополюсен свят с новите характеристики е неприемлив за администрацията на Джо Байдън и ще продължава цивилизационната война на полето на информацията, икономиката, финансите, ще се засилва военната риторика и провокации, санкциите, търговските спънки, забранителни списъци за фирми и физически лица, подкрепата на политиката на Киев срещу „агресора“ Русия и т.н. Още веднъж реалностите потвърждават, че не е изгубена научната стойност в творчеството на класиците, материалистическата диалектика, за да се правят верни изводи за характера на капитализма и неговите противоречия, че те се разрешават, както историята досега показва, чрез милитаризация и войни. Съображенията и сходството на позициите на двамата президенти, че световна война е немислима в условията на ядрен век, не пречи да продължи надпреварата във въоръжаването с най-нови, модерни оръжия с цел сдържане между двете световни сили. В паузата след срещата трезвият анализ предполага, че не трябва да има илюзии относно агресивността на американската политическа класа за което има достатъчно доказателства и ще бъде глупаво и наивно да не се приема и друга гледна точка за причините на случващото се в съвременния свят, като се имат предвид поуките на Маркс за капитализма. Нима преди Първата световна война капиталистическата класа не създава атмосфера на ненавист и настройва един срещу друг народите, англичани срещу германци и т.н., не се ли случи това и преди Втората световна война с яростната пропагандата на Нацистка Германия срещу Съветска Русия. Подобен подход не дава ли негативно отражение върху международната атмосфера сега с обявяването на Руската федерация за враг и агресор независимо от нечовешките страдания и близо 27 милиона жертви по време на войната или приетата резолюция на Европейския парламент от 19 септември 2019 г. „ относно важността на европейската памет за бъдещето на Европа“ в която се равнопоставя вината за Втората световна война между Нацистка Германия и Съветския Съюз въпреки многобройните архивни документи, поставят се на една плоскост „комунистическата и нацистката система“. Няма какво да се учудваме. Великолепна е статията на Жан-Батист Мале във в-к „Монд дипломатик“ от 16 май 2021 г / Вж ФБ / „Добре дошли в музея на европейската пропаганда“. Както съобщава автора, в парк Леополд в Брюксел през 2017 г. е открит Дом на европейската история, проект на Европейския парламент струващ на европейския данъкоплатец 55,4 млн. евро с идеята да се създаде средище за споделяне на спомени и мисли за бъдещето, където да процъфтява европейската идея. Затова как се интерпретира европейската история /не историята на отделните европейските страни/, от чия гледна точка се обясняват исторически факти и събития има много възражения въпреки, че няма давление от управителния съвет на Дома върху научните работници, историци от различни европейски страни създатели на проекта както твърди директорката Констанц Итцел. Коментарът не закъснява от Франсис Вюрц дългогодишен евродепутат, че действително няма давление, „....понеже историците бяха старателно подбрани съобразно идеологическите им позиции резултатът съответства на очакваното“. Оказва се, че иделогическите им позиции съвпадат с идеологията на германските християндемократи и вместо средище на различни мнения става средище на изопачаване, опростена и едностранчива гледна точка на историята. За въздействие върху съзнанието се показва филм, където едновременно се появяват „сърпът и чукът“ и сфастиката и близо до истината е, че по този начин гузни съвести търсят оправдание за политиките в миналото за подкрепата на нацизма и фашизма в Европа и с мнението, че конфронтацията, „студената война“ е започнала още през 1917г. с Октомврийската революция между „комунистическата диктатура и либералната демокрация“. Крайният извод от пропагандата на целия исторически процес е, че комунизма е загубил, а капитализма е спечелил. Нито дума за работническите движения, антифашистката съпротива, постиженията на държавния социализъм, който оказва влияние и за създаване на „държавата на благоденствието“ в Западна Европа или причините за разпадането на колониалната система през XX век. Сравняват се само външни белези между двете системи, без задълбочен анализ, както това прави навремето станал след това президент Желю Желев в книгата си „Фашизма“, не се разкрива демагогията на нацизма с неговата расова теория, увлякъл след себе си милиони гласоподаватели раздал първоначално „кирки и лопати“, метафорично казано, но след това ги заменил с пушки и снаряди, защото Хитлер, подкрепен от крупния германски капитал, бе обещал след като вземе властта да му предостави огромни печалби с милитаризацията на икономиката и завладяване на жизнено пространство. Такъв анализ и прочит на историята не може да се очаква от Дома на европейската история в Брюксел, защото се ръководи от друга идеология. За това състояние на нещата способства и руската "перестройка", теоретичната слепота на съветската номенклатура в лицето на Елцин и Горбачов и политическата класа, новите либерали с отхвърлянето на Октомврийската революция разрешила проблемите на закъснялата буржоазна революция в Русия, заслужаваща да се нарича Велика със своето огромно влияние в света и когато други народи честват своите революции като национални празници защото имат прогресивен характер и издигат на по-високо стъпало качеството на живота, те отново опаковат историята с лозунги както в миналото, в тяхната идеология не намира място научното творчество на Маркс, Енгелс, Ленин, на материалистическата диалектика за вярно обяснение на света. Сега ако погледнем създаването на „алианса на демокрациите срещу автокрациите“ под егидата на САЩ /има се предвид срещу Руската федерация и Китай/ се разбират корените на политиките, търсещи вината за вътрешните проблеми с обвинения за външен враг, че са продукт на онази философия и идеология превърнала се в слуга на егоистичните интереси на глобалния капитал както в миналото така и днес. Без да сме оракули, всичко това води до възможността сегашните и бъдещи поколения да бъдат хвърлени в световен и регионални пожари и отново да са потърпевши, но на по-висок етап в съответствие на технологическият напредък на човечеството, с много по-страшни последици. Затова трябва да си припомним значението на израза „Ние пак сме тук“ добило широка популярност тогава, но актуално и днес, като повик за истинност в оценките и непоколебимост в отстояването на позиции стожери на истинската демокрация в интерес на народите за мир, взаимно изгодно сътрудничество, социална справедливост и просперитет.
