Колебаех се дали да напиша само за почтеността, което във всички случаи включва и отговорността, но може би е по-добре и по-ясно да се открои отговорността или „да заложиш своята кожа“, заглавие на забележителната книга на Насим Талеб. И двете понятия имат личен аспект, които все повече са необходими за нормалното функциониране на процесите в обществото. Понякога много автори обръщат по-голямо внимание на почтеността като морално основание или принципите които трябва да спазва личността, което става например условие и за принадлежност към една партия, което събуди у нас противоречиви мнения дали почтеността може да е привилегия за определена група, не изключва ли другите и става причина за изкуствено разделение между хората. Тези въпроси все повече вълнуват обществата, например в Китай започват с прилагане на т.н социален лифтинг или рейтинг за оценка приноса на всеки за развитие на обществото и критерий за отношението на държавата. За някои това е учудващо и едва ли може да се приложи сред други народи с различна народопсихология, историческо и културно наследство, но все повече се признава и от представители на глобалния капитал, че в съвременните общества с прилагането на стоково-паричните и пазарни отношения в голяма степен се губи чувството за справедливост и равнопоставеност, разпределението на материалните блага, започва да се говори за заинтересоваността на всички, в условията на капиталистическите отношения, за една нова икономика различна от сегашния неолиберален модел. Това кореспондира не само с почтеността като отношения между хората, но и е следствие от отговорността при взимането на решенията от властта. Наскоро Фейсбук ми напомни за една декларация на оперативното ръководство на национална инициатива „Единение“ огласена през миналата година от доц. д-р Йордан Величков по повод взаимоотношенията ни със С.Р. Македония по проблемите за започване на преговорния процес за присъединяване на държавата към ЕС. Посланието в декларацията бе да се отстояват исконните ни интереси като българи, да не се огъваме в решенията си както се е случвало в историята ни с катастрофални последици за народа и страната, да има покритие между думи и дела и ако това не става, тези които са взели решенията да понесат и последствията както положителни, така и отрицателни, както ползите така и загубите. Често се случва ползите да се присвояват и възхваляват, а загубите остават в сянка, още повече да не се понасят от тези, които са взели решенията, а от други от цялата общност. Ако се проследи историята ще се види, че в древното минало крале, военачалници, водачите на национални движения са залагали собствения си живот в стремежа си за единство между думи и дела, в саможертва за общото дело. Да си спомним думите на Апостола на свободата Васил Левски, че ако печеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си. Това е високия наратив за почтеност и отговорност характерни особено за нашите възрожденци още в началото на духовното ни освобождение. След Освобождението като се премине през борбите за Съединението, Балканската и Междусъюзническата, Първата и Втората световна война, антифашистката съпротива преди Девети септември , по време на държавния социализъм и се стигне до наши дни с членството в ЕС и НАТО, ще се видят успехи, просперитет, но и погроми не само в резултат от глобални обстоятелства, но в голяма степен от решенията на управляващите, отговорността на политическите елити присвоили успехите за себе си, а следствията от грешни решения за сметка на цялото общество. Няма да сме черногледи ако се каже, че колкото се приближаваме към съвременността толкова повече тези които взимат решенията малко се интересуват от последиците за общността, а повече за личното си себеустройване. Причина за това някои смятат пропуски в знанията, образованието. Практиката, а и историята показва, че образованието не е достатъчно да се оправдае поведението, политиките и решенията. Свидетели сме как високообразовани личности с научни звания и степени заемат позиции и застават от онази страна на барикадата в крещящо противоречие със здравия разум и логиката на нещата, как художествени творци признати и харесвани таланти със световна известност залагат авторитета си безкритично на политиките на деня и вместо да са духовни водачи обвиняват за всички неудачи изостаналия, „глупав народ“ и още повече оповавайки се на таланта си се смятат за съвременни будители. Този манаталитет на преклонение към силните на деня не е отсега а е следствие от миналото, историческото ни и културно развитие, когато отделни владетели например през средновековието запазват привилегиите си с преклонение и васалност пред новия византийски император или разделени при османското нашествие попадат под властта и слугуват на новия господар. Това не следва да бъде оправдание за настоящи и бъдещи решения, но има значение за преодоляване на недостатъците в колективната ни психология, като се знае, че корените на настоящето са в миналото. Големият клиничен психолог Карл Густав Юнг обяснява как високо образовани хора в Германия безкритично са станали привърженици на нацизма в екстремални условия, когато на повърхността на съзнанието се появява един архетип, древногерманския бог Вотан. Но идва и следващия въпрос, може ли това да е оправдание за престъпленията извършени от нацисткия режим. Кой е критерият ? В не малка част от обществото намира почва, че критерият е законността, политиките на демократично избраните управляващи. На пръв поглед това е така и е същността на демокрацията, лош или хубав няма друг механизъм за управление, но историята и практиката показват, че много често избрани управляващи прилагат политики и приемат закони нямащи нищо общо с демокрацията. Хитлер и нацистката партия са избрани демократично, чрез избори. Така е в повечето страни в Европа с фашистки или профашистки режими в основата на които е расовата омраза, милитаризацията и войната, като се приемат и съответните закони и политики довели до милиони жертви и разруха. Ответния процес е съпротива срещу тези демократично избрани правителства, което сега се отрича, нарича се противодържавна дейност и се приравнява с тероризма. Как могат да се нарекат правителства приемащи закони на расова основа драстично ограничаващи правата на гражданите и репресиите срещу политически опоненти, следващи докрай недалновидни политики без стратегическа визия довели до краха на страните по време на Втората световна война освен като престъпни. Стотици са примерите и в мирно време, когато ползите от взети решения са привилегия на управляващите, а загубите понасят гражданите, данъкоплатците, като не се поема лична отговорност и се обяснява с непредвидени обстоятелства и глобални процеси. Все повече обществото се убеждава за необходимостта от сътрудничество и защита на обществения интерес, в едно диалектическо съчетание между индивидуалното и колективното и намирането на законова защита, което да намери място и в Конституцията в която преди тридесет години се определи за неприкосновена само частната и се неглежира държавната, обществена собственост. Колективното начало е нужно не само за устойчивост на икономическата система, но и за психическото състояние на отделния човек което редица психолози са анализирали и направили изводи още след Първата световна война. Заедно с индивидуалното, колективното бе в основата на икономическите и социални политики в Западна Европа за създаване „ държавата на благоденствието“ след Втората световна война. Колективното начало бе и в политиките на страните от Източна Европа, без да се оправдава излишното насилие в началото и неглежирането на индивидуалното, не могат да не се признаят стопанските и социални успехи на държавния социализъм. Такъв следва да бъде подхода и сега, когато трябва да се решават съвременните проблеми за участието ни в ЕС, приносът ни за неговото демократично устройство и управление със зачитане интересите на всички държави в една асоциация на суверенни нации без опитите за външен икономически, финансов натиск и парични политики. Този да бъде почтения и отговорен принцип, ползите от членството в съюза да бъдат за всички и заедно да се преодоляват глобалните непредвидени обстоятелства. Някои анализатори смятат, че вече е тръгнало федерализирането на ЕС и се очаква да сме само пасивни наблюдатели на процеса като сме обречени от външните обстоятелства. Сигурно това е вярно, че действителна демокрация не може да се осъществи при господството на капиталистически икономически отношения, но не бива да си затваряме и очите за динамичните изменения в света, като дори представители на глобалния капитал са стигнали до извода за колапса на неолиберализма и необходимостта от нова икономическа система за по-голяма справедливост и просперитет за всички, като наричат тази система „капитализъм на заинтересованите“, а защо да не бъде „социализъм на заинтересованите“, като се има предвид и виждането на Ленин за социализма като държавно-капиталистически монополизъм в служба на целия народ. Можем да сме свидетели на този преход и у нас с едно условие, че политическата класа е на равнище да решава проблемите с почтеност, да приема успехите, но и носи отговорност за загубите от своите решения да "залага и собствената кожа".
