Има се предвид няколко думи за предстоящото поредно заседание на 50 Конгрес на Българската социалистическа партия. Някои по-радикални ще кажат какво толкова, да го провеждат, да закрият тази партия и да започнат отначало. Имат известно основание след последните публикации в медиите за бизнес отношения и обвързаности между членове на ръководството и бивши управляващи за сметка авторитета на Партията. Може би това което се публикува е само върхът на айсберга, защото са много случаите и мълвата ги разнася, народа им слага подходящи етикети като оценка за тяхното минало, настоящо поведение и дела. През този период на преход, който за някои не е завършил имайки предвид настоящата ни демокрация и очаквайки нещо по-добро, всеки може да направи своя извод след безогледните приватизации, корупционни схеми и лично облагодетелстване, което в голяма степен се отнася за бивши и настоящи партийни водачи на социалистите. Това се споделя не само сред съмишленици и симпатизанти но и сред широката общественост, станало е обществена тайна. За учудване е обаче как толкова дълго време тези въпроси са встрани от дебат не само в социалистическата партия, но и не намериха място за огласяване в публичното пространство, да не говорим за прилагане на законите на страната или по вярно, че е нарушена законността без необходимите ответни мерки. Крещящото противоречие между думи и дела, разминаването с морала и нравствеността, етиката също остават без последствия. Обикновено тези въпроси не са център на внимание, а повече се говори за липса на идеология и управленческа немощ, порочен стил на работа на Председателя, неосъществени организационни реформи след изтласкването на партийните структури за дейност на териториален принцип. Може да се споменат и още фактори, но в своята съвкупност са достатъчни Левицата да не заема своето достойно място в обществения живот след поредните избори, да сме капо и влизаме в коалиционното правителство през задния двор, както се изрази един познат облагодетелствувал се от първият приет закон у нас за реституцията, а не за развитието икономиката на страната в началото на прехода. Остава само оправданието, но това едва ли ще помогне за преодоляване на сериозната криза в Социалистическата партия. Споменаваме оправдание, но това не е само подхвърлена фраза, а стил на работа, безкритичните анализи на минали ръководства, че гражданите не са ни разбрали, не сме успели да доведем до тях познанието за нашите политики, като че ли те не могат да преценят сами реалния си живот. Освен бягството от самокритичност са единици случаите на прилагане на демократичният принцип, подаване на оставка след изборни загуби, срастват се с политиката като нещо по наследство, което не търпи промяна. Не е тайна, че и в идеологически аспект има неизяснени позиции, някои лидери робуваха на прагматизма, че няма ляво и дясно, други потвърждаваха открито че са социал-либерали споменавайки почетния председател на Движението за права и свободи. Сега се предлага някакъв консерватизъм като идейна основа на Левицата и не е ясно как ще се решават възникващите множество проблеми в динамично развиващият се свят, само с отделни социални компенсации на кризата следствие вирусната пандемия или ще се заяви по-категорично действителна промяна на модела на управление, не казваме системата, защото това изисква много по голямо влияние и обществена подкрепа у нас и в международен аспект. В този смисъл заедно с изпълнението на коалиционното споразумение с участието на нейни представители в правителството Социалистическата партия да има свободата за отстояване на позиции по основни вътрешни и международни въпроси. На пръв поглед това може да е невъзможно за изпълнение, но затова се казва че политиката е повече от висша математика и шахматна игра. Времето властно налага например за съществена цялостна промяна на данъчната система, преодоляване на увеличените неравенства които са над средното равнище за ЕС и редица други въпроси, да се иска невъзможното за да се получи възможното по израза на Маркс, защото при сложилата се ситуация ще има различни сили на противодействие. Така стоят нещата и за позициите по международните дела, отношението и политиките вече в многополюсния свят което изисква балансирана политика в интерес на страната, множеството проблеми за демократизиране на Европейския съюз, федеративна структура или съюз на суверенни нации със съответната парична политика, необходимостта от преразглеждане на договорите от Маастрих и Лисабон които са в интерес на малка олигархична група и са далеч от провеждането на справедливи социални политики за мнозинството от гражданите. Зрелостта на партиите и коалициите се доказва, когато са управляващи как се реализира политическата задача Държавата да осъществява контрол над своята икономика. Решаването на тези проблеми е дело трудно, но не невъзможно. Затова се изискват обединените усилия на всички национално отговорни сили у нас и в ЕС и като първа стъпка е диалога, който може бъде иницииран от българската Левица, но условието е да припознае като своя политика принципите и програмата на движението за демокрация в Европа DIEM 25 основано във Виена от Янис Варуфакис бивш финансов министър на Гърция от лявата коалиция СИРИЗА. Така стои въпроса и за обединение в Глобалното движение за здраве, демокрация и свобода за разобличаване на Голямото нулиране, локдауните, ваксинационните паспорти, новото нормално описани в забележителна книга „Истината за Covid-19” на Д-р Джоузеф Меркола и Рони Къминс с предговор от Робърт Кенеди–младши. Признава се, че неолибералния проект е в колапс и се пледира за нови взаимоотношения между капитала, наемния труд, профсъюзите и държавата, както се предлага от Клаус Шваб Председател на форума в Давос в книгата „Капитализъм на заинтересованите“, но не се виждат конкретни стъпки за промяна, продължава прилагането на остарели формули, проблемите се задълбочават. Не се преодолява разбирането, че национализмът е само лош, шовинистичен и рогат и има страх в много хора и от левия спектър у нас и в ЕС например, че отхвърлянето и излизането от еврото може да доведе до възможно самозатваряне на нацията и избуяване нацистки окраски, а реално може да се случи точно това ако няма радикални реформи. Обективните процеси на сближаване между народите в ЕС може да се случат много по-интензивно не във финансите и единната валута, а в културата и образованието при един нов проект подкрепен с увеличени финансови средства за реиндустриализация, дигитализация, подобряване на инфраструктурата, условията на живот във всяка страна за възраждане образа на онази Европа, която за определен период бе притегателна сила със своя демократизъм и социално благополучие, а сега е в дълг към гражданите особено от новоприетите страни от Източна Европа. Организационно това може да стане не чрез „парламента на еврото“, както удачно се изразяват някои автори, а чрез една асамблея от представители на равноправни суверенни нации с нови и разширени функции на съществуващите институции в интерес на гражданите и историческата перспектива. В оценките да се има предвид, че в действителност има различни видове национализъм в зависимост от обстоятелствата и не национализма, който е за суверенитет е виновен за стагнацията и безисходицата, а ограниченията на националните политики подложени на диктат от международните корпорации с техните политически слуги, чудовищното бюрократизиране на ЕС, финансиализацията, контролът на глобалния банковия капитал срещу всякаква промяна която е за социален просперитет и защита на обществения интерес. Нима столетницата не заслужава да бъде една от първите леви партии в Европа записала в програмата си при евентуално преместване на производството от собственика колективите да имат право на собственост, на практика да се осъществи икономическата демокрация и се обогати виждането за социализма, „старите“ социалисти да направят още една стъпка напред, по думите на Ричард Улф, че икономическата основа на социализма може да бъде освен държавна, но и кооперативна в производството, работниците и служителите да са участници в управлението същевременно и собственици на средствата за производство, каквито блестящи изследвания има публикувани в книгата на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет „Патология на неравенството“, а и в света има много положителни примери. Отношението на Левицата към тези проблеми е архиважно и се виждат с просто око резултатите от изборите в Западна Европа и у нас как други партии и движения увеличават влиянието си издигайки лозунги адекватни на проблемите на деня. Последните избори показват, че новата формация „Продължаваме промяната“ стана първа политическа сила не само с лозунга за нулева корупция, че освен справедливост хората са петимни за човешко общуване, да бъдат емоционално съпричастни без велики пози, високомерие и арогантност характерни за някои членове на Националния съвет на Социалистическата партия. Всяка криза съдържа в себе си нещо положително и може да даде ново начало, но е необходима задълбочена, всестранна дискусия, да се определят идеологическите и политически цели. Това се очаква от социалистите и обществеността. Да се надяваме, че ще се случи на предстоящия Конгрес, като се избере ново ръководство и лидер със способността да обединява различните леви идейни течения и формации и заедно с други политически сили се създават условия за просперитета на България.
