Какво ни завеща Александър Лилов

За да отговорим на този въпрос трябва да проследим живота на личността, нейните стремежи и дела. А делата на Лилов не са малко и не са за пренебрегване с лека ръка. Колкото повече време минава, толкова по-ярко се открояват не само творческите му постижения, но и нещо много важно, което в голяма степен липсва у не малко настоящи политици, чувството за дълг, отговорност и най вече  за морал. Защото тази нравствена категория не е нещо отделно, изолирано, частично, а просмуква цялостната личност, проявява се дори в дребните неща. Обикновено сме свикнали да характеризираме човека като  оценяме негови постижения в една област, но рядко ни идва наум, че за тези постижения стои цялостната личност, нейната духовна същност в основата на което е нравствеността. Със своето творчество Лилов може да се сравнява със световно известни учени. Само да вземем неговата теза за „Диалогът на цивилизациите“ антипод на една друга постановка на Самюел Хънтингтън за „Сблъсъкът на цивилизациите“. Така, че първо той ни завеща да ценим и развиваме теорията, като условие за добра практика. Когато споменаваме думата диалог не можем да не отбележим, че това е може би същността на Лилов. Дори и в най-трудните моменти на враждебност и яростно противопоставяне той се е стремял към диалог. Въпреки всичко  пръв е подавал ръка независимо от мястото което заема.С висока култура и интелигентност не се е подхлъзвал да подражава на  поведението на опонента. Искаше да има чуваемост и в БСП. Това е втория  жалон по който трябва да се сравняваме. Защото диалогът предполага личност способна да загърби високомерието , чувството за превъзходство,    всезнайковщината.Тази личност разбира , че добронамереността и уважението към мнението на другия е залог за напредъка във всяко дело. Това бе алфата и омегата в поведението на Ал.Лилов. И не само това . Отговорността той приема не само на думи, но и имаше мъжеството да я материализира в дело. Не се страхуваше да назовава нещата с истинските им имена, да признава допуснати слабости и грешки независимо, че това касае и самия него. В книгата „Преходът“ читателят може види огромната заслуга на Лилов за мирно протичане на прехода. Същевременно с пределно откровение той посочва, че на „кръглата маса“ икономическата проблематика не бе поставена за обсъждане както подобава. „ Като оглеждам нашата „кръгла маса“ днес, след двадесет годишна дистанция, и от високата трибуна на Сорбоната виждам, че тя можеше да даде повече на България като глас на разума в онези трудни години. Особено в една сериозна дискусия за предстоящото развитие на икономическия преход. Липсата на такава дискусия е голяма слабост на кръглата маса“.  /стр.177,178/. Сега след двадесет и четири години, когато България е най-бедния член на ЕС отново политическата класа, интелектуалци подписали „Харта 2013“ българските „тинк танк“, програмни директори на институти за развитие на демокрацията и пазарна икономика отново отбягват основния въпрос, за  промяна на икономическата основа на обществото. Това е третия голям жалон, по който трябва да се води Левицата и БСП.     Не се случи така да имам преки контакти с Ал.Лилов, но имах възможността достатъчно дълго време   да оценя  влиянието , което той оказваше с цялостната си личност. Когато медиите съобщиха за неговата кончина в интернет пространството се появиха уважителни, искрени съболезнования дори от негови най-яростни опоненти.Имаше и такива, които правдиво посочват, че с него от редиците на Лявото си отива още един голям теоретик и в БСП остава само чемшира. Може би това е оценка оцветена с черни краски, но тя  показва , че без теория, идеологическа цел, е твърде вероятно Партията да затъне в тресавището на прагматизма в политиката,  да бъде в услуга на една или друга групировка пренебрегвайки обществения интерес. Лилов бе доловил тази тенденция и решително  се противопостави като заедно със свои съмишленици основа лявото крило в БСП, идейно течение което приобщи много социалисти и симпатизанти. Може  определено да се каже,че   масата членове и симпатизанти на социалистическата партия идейно и емоционално са в действителния ляв спектър. В сравнение с началото на прехода сега много повече са и журналистите, учените и политиците, които  с теоретичните си анализи и предложения в една или друга степен изразяват  своята съпричастност с Лявото,ратуват  за отказ от неолибералните постулати, промяна на статуквото, за повече справедливост и солидарност, намаляне на неравенствата, прозрачност и участие  в управлението.  Това, което искат и редица неправителствени граждански организации и движения. За тези положителни процеси в  не малка степен заслуга има и  сп.“Понеделник“   гл.редактор на което бе Ал.Лилов. Дано  продължи живота на списанието, като важен теоретичен орган на Левицата в България с международно признание. Убеден съм, че Българските социалисти могат да дават и в бъдеще своят съществен принос в теорията на левите движения в Европа и света, а защо не и в практиката към социализма на бъдещето. Това в което Ал.Лилов като политик, учен и човек  дълбоко вярваше и завеща на поколенията.                

Предчувствието е вярно

В броя „Русия и България“ от 13 юни 2013 г. рубриката „Имам предчувствие“ се задава въпроса  дали животът отново няма да събере нашите страни и народи, на който отговорът е отдавна известен и той е положителен. Но в медийното пространство рядко се сравняват фактите от реалността в двете страни. Естествено разлики има, но в основни линии нещата не са много различни, дори  да вземем и т. н „плосък данък“, който  в Русия и у нас все още не се заменя с далеч по- справедливото семейно подоходно облагане с необлагаем минимум. Още повече не се открояват основните причини за това състояние. Наскоро по БТВ телевизия в предаването „Лице в лице“ бе поканен за събеседник известния талантлив български журналист-международник Тома Томов. Между многото споделени нови интересни неща за глобалния свят, той метафорично определи състоянието на бившия Съветски съюз като проснат труп на когото са извадни златните коронки и са продадени в чужбина. В много по-малки мащаби това се отнася и за България, а и за други бивши страни от държавния /реалния/социализъм.   Животът все повече  навежда на мисълта, че решаването на проблемите на хората минава през една нова лява политика в ЕС, Русия и света на основата на справедливостта и солидарността различна от тази, която се води сега. Тази политика може да се осъществи в сътрудничество с  бързо развиващите се икономики  на основата на иновативни технологии и търговия със стоки с висока добавена стойност, като се преодолява неолибералния, американския модел на социално- икономическо развитие. Русия има огромни ресурси, които ако са насочени ефективно може да има много по- голям растеж отколкото се прогнозира за следващите години/“Правителството залага на частника“,същия брой на вестника/. И в България очакванията са за повече чужди инвестиции и средства от еврофондовете. Иска се още по-голяма свобода на бизнеса, на частника. Но не се говори за милиардите, които изтичат от страната и какви мерки трябва да се предприемат за пресичане на този процес. Смятам, че проблемите са сходни в голяма степен и в двете страни, но Русия има много по-големи възможности да ги преодолее. Ако това се случи в недалечно бъдеще и на нашата улица може да изгрее слънцето.                 

Стръмният път по зова на сърцето

Мемоарите „Стръмният път“ на Стефан Петров издателство „Либра Скорп“ Бургас ни отнасят далеч във времето, в началото на ХХ век. Четейки с интерес историята на един живот, човек не може да не се замисли за силата на духа, за волята и постоянството характерни само за онези личности дълбоко убедени в своята мисия да променят света към по-добро. Задаваме си въпроса, откъде черпи сила човек за да се справи с неимоверните несгоди, които го съпътстват? Още в самото начало на книгата читателят с удивление ще прочете за недоимъка и глада така характерни за голяма част от българския народ  по него време, за непосилния мизерно заплатен труд и цялата социална атмосфера, която не може да не породи порив за борба, справедливост и по-добър живот. Видно е, че самите условия създават характерите и вътрешната убеденост, оттам идва силата за преодоляване на всички трудности. Историческите истини в тези мемоарни страници са пречупени през призмата на преживяното още в ранните и юношеските младежки години. Личността постепенно се определя да приеме като свое верую идеите на Българската тесняшка партия-комунисти още повече, че това е времето на широкия отзвук сред работничеството на Октомврийската революция в Русия от 1917 година. „Нямаше и не виждах по-правилен път за повече хляб, за повече свобода и правда „ посочва автора. След това са първите стъпки в работническото движение, стачките и демонстрациите на работниците от фабриките в родния град Русе. Повествованието дава възможност читателят да се запознае с конкретни събития преди и по време на деветоюнския преврат от 1923 година, когато е свалено правителството на Александър Стамболийски, деветоюнското и септемврийско въстания, фашисткия терор през 1924-25 година. Както казва автора“..годините 1924особено 1925 бяха най-страшните“. Вероломно и коварно са избити видни представители на работническото движение. Борбата срещу фашизма у нас започва тогава за да продължи две десетилетия и се увенчае с успех на 9 септември 1944 година. Затова правителството на Отечествения фронт обявява тази дата за „Ден на свободата“.

Втората част на книгата обхваща периода 1926-45 година от дейността на Българската работническа партия-комунисти сред емигрантите българи македонци в Цариград- Република Турция след национално- буржоазната революция на Мустафа Кемал Ататюрк. Показателно е откровението на автора, че той не е изпратен там от някаква политическа сила или организация, а пристига в Цариград бягайки от ужасните условия в България, глад, безработица, репресии на властта. Емоционално се описва географското разположение на града прострял се на два континента, съчетал в себе си културата и историята на няколко цивилизации. Прави се социален разрез на турското общество и ролята на реформите на Ататюрк за окончателното скъсване с османския феодализъм и властта на султаните. Наред с това се анализират отношенията между видни представители на революционните движения в Македония, Тракия и Добруджа с новите управляващи – турци републиканци сподвижници на Мустафа Кемал. Тази положителна атмосфера е и разковничето за успешната дейност на прогресивните македонски организации като ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, младежките съюзи. Правдиво е отбелязно, че това е и следствие на неразривните връзки в развитието на Средновековна България, на Българското възраждане, на духовното освобождение на българския народ започнало в този „вечен“ град Цариград /Истанбул/. Размишленията на автора за културно- историческото наследство съчетано със социално- икономическите проблеми на турското общество, богатството от една страна и мизерията от друга, ни пренася в сложната амалгама от взаимоотношения и човешки съдби, които в основата си са едни и същи както в България, така и в Турция породени от капиталистическата действителност. Това поражда и интернационалното единство на целите на българските и турските комунисти, на прогресивните слоеве на двата народа. И не само на тях, а и на „..прокудената и изстрадала емиграция – българи, гърци, албанци, югославци, турци и други“. Както посочва автора не случайно  Цариград е мястото, където са живели и работили Никола Трайчев и неговата марксическа група. Баща му Христо Трайчев е съратник на Димитър Благоев, един от основателите на Пловдивската партийна организация. С много конкретни данни, факти и събития е показана дейността на ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, на Коминтерна, тясно свързана с имената на Владимир Поптомов, Боян Българанов и редица други. Правдиво се отбелязва и незаменимата роля на българите македонци предимно градинари, тяхното участие и подкрепа на каузата в борбата срещу фашизма в Европа и света. Те се проявяват като истински българи патриоти, събират средства в помощ на Първа българска армия. За цялата тази дейност те са арестувани, малтретирани, гонени от страната. Мемоарните страници запълват една празнина в нашата историография. До сега с този период не е запозната широката общественост. Поради това в публичното пространство се появяват автори, които по своему тълкуват историческите факти. Някои от тях съобразявайки се с политическата конюнктура определят борбата срещу безогледната експлоатация и фашизма като тероризъм по съвременната терминология. Сега добре информирания съвременник може да оцени по достойнство минали събития, да изясни за себе си онези цели към които трябва да се стреми за един нов свят с повече справедливост, солидарност, социално равенство. Тези цели, които имаха  работническата класа и нейните представители като автора на мемоарните страници Стефан Петров поел навремето по зова на сърцето си  стръмният път за тяхното осъществяване.

                    

                                      

РУСКАТА ДУША ДА НАМЕРИ ОПОРНИ ТОЧКИ

 „Ние руснаците сме хора като всички други“. Под това заглавие във в-к „Русия и България“ от 25 април 2013 г. е публикувано интервю на журналиста Валерий Вижутович с академик   Юрий Пивоваров. Можем само да благодарим за съвместния проект между  в-к“ Дума“ и „Росийская газета“, който предоставя на читателя богата информация за Русия и света. От беседата разбираме, че сега на руското общество  липсват обединяващи духовни идеи, изключва се патриотизма, а и те не са необходими на съвременното общество според академика, че без такава спойка живеят повечето европейски народи. Пространно се обяснява  как Русия се е развивала исторически от дълбока древност от Петър Велики, премине се през съветската система до наши дни. По отделните теми сигурно има и други мнения, които вестникът вероятно ще публикува. Може да се посочи, че за развитие на демокрацията като фундаментална идея, от изключително значение е културно-историческото наследство на съответната страна т.е необходимостта от достатъчно на брой опорни точки. Например, във Франция те са десет, а в Африка са една или две, може някъде и да  няма такива. Трябва да се изследва въпроса, колко са в Русия и какво трябва да се направи тези точки да се увеличават. Споменава се  за ролята на личността и нейния морал за развитие на духовността и обществото , като се акцентира на личността на Ленин. Мнението на академика е, че „ленинският  тип личност“ е нанесъл много нещастия на страната. Ленин се определя като човек със „сатанинска енергия и воля.. един ужасен продукт на руската култура“. Прави се извода, че „Ако  иска окончателно да оздравее, да стане нормална страна, Русия трябва да изтръгне от себе си образа на Ленин“. И за да смекчи малко тона  посочва, че той не зачерква и демонизира личността на Ленин, но към него се отнася като към“ много сериозна и все още жива заплаха“. Когато човек чете горните редове се сеща, че това може би се отнася за една друга личност наречена Йосиф  Джугашвили, а не за интелектуалеца Владимир Улянов, който световно известни съвременни мислители като проф.Имануел Уолърстейн определят като  значима личност в руската история, която следващите поколения ще оценят по достойнство. Удивително е как ще се изтръгне без да се зачерква дадена личност от историята. Сигурно нещо в превода не е точно, защото иначе в тази интерпретация има повей от сталинизма, не да се обясняват и се поправят грешките,  а да се „изтръгва“. Имам чувството, че  в руската историография продължава да не се изяснява задълбочено в широка дискусия ролята на Ленин и Сталин,  разликата между болшевизма /ленинизма/ и сталинизма, което не получава нужната публичност. Струва ми се, че без тази дискусия още дълго време руската душа, а и не само тя, няма да намери  опорните точки за единение и морален стимул за напредък. Самопознанието е условие, но за верен анализ в съвременния свят не може да не се вземат под внимание и постиженията на чужди изследователи. Преди „перестройката“ съветски професори и академици  обясняваха, че социализма в Съветският съюз има свое вътрешно развитие и пренебрегваха постановката на Ленин, а и на български автори като академик Николай Ирибаджаков, че за да победи социализма е нужно производителността на труда да бъде равна или по-голяма от тази на най-развитите страни в света. Това струва скъпо не само на руското общество , а  и на света.