ОТНОВО ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

 

С тези мисли сигурно няма да се открие топлата вода, но когато в политическото пространство има симптоми, че нещо не е наред и отново за кой ли път хората се питат след поредните избори това ли искахме и защо става така. Това ли е същността на демокрацията или тя е нещо друго, което все още не можем да разберем по пътя към храма. Може би трябва да си припомним историческия път на демокрацията през вековете за да разберем на какъв етап сме , в коя точка се намираме. Преди няколко години , когато не бе забранено сп. „a-specto” бе публикувана великолепната статия „Страхът на властовите елити от народа“ на проф. Маусфелд завършил психология, математика и философия, преподавател по обща психология в Университета в Кил. Статията започва с това, което всички употребяваме,  с метафората за стадото и пастира. Знае се, че още в древността тя се използва за да се изрази същността на отношенията между народ и държава и има идеологическо съдържание и ако се вгледаме по-внимателно ще видим, че пастира се грижи за овцете най-вече за да изпълни задачата поставена от собственика на стадото, който е невидим и стои някъде встрани. Наистина, обидно е да се сравняват сегашните нрави и отношения, представите ни за демокрацията с пастира и стадото, но трябва да припомним че тази метафора намира широко разпространение в западната политическа философска мисъл за да легитимира статуквото на властовите елити като метафорично стадото се отъждествява с народа и се прави идеологическия извод за един „незрял народ“, повечето „дебили“ по израза  на известен  професор намерил широка популярност у нас. Не е за учудване, че това се прие от политическия елитит, но е интересно, че се прие с ентусиазъм от по-голяма част от интелектуалния елит като научно прозрение нетърпящо критика и възражение, дори се казва с удоволетворение, че дебилите са повече от 80 процента. По този начин се изгражда идеологическата конструкция за разграничаване между народ и управляващи. И все пак защо понятието „демокрация“ има такова очарование и притегателна сила,  да се употребява и прилага като практика от почти всички държави на планетата и още повече да се използва за идеологическо обосноваване на политиките, отново ще споменем „демокрациите срещу автокрациите“, което потвърждава не само агресивността на администрацията на САЩ срещу Русия и Китай, но и срещу редица държави за съставяне на коалиции за военни авантюри. Това не е нещо ново за света случвало се е и в миналото, да възтържествува правото на силния. „Вие сте прави, но не сте равнопоставени и ще се подчинявате на силния“. Това е идеологемата, която оправдава. Изследвания показват, че народите желаят своя суверенитет и разбират добре, че не всичко при демокрацията води до просперитет и  въпреки това се стремят да установят тази демокрация, дори са доволни от управлението. И у нас независимо от летните протести миналата година управляващата партия ГЕРБ спечели от близо половината избиратели най-много гласове и стана първа политическа сила, но не можа да състави правителство и сега сме със сужебно назначено от президента, като след два месеца ще има отново избори за Парламент. И все пак статуквото започва да се пропуква, увеличават се вълненията в Европа и света  стига се до кървави сблъсъци, от световния управляващ елит и богатите слоеве се говори, че има  има класова борба, споменава се Гилотината, символ на Френската буржоазна революция. „Ковид пандемията“, забраните и ограниченията на личната свобода повдигат желанието за промяна, но и се използват умело  от елитите за укрепване на властта. По-голяма част от хората не се увличат и интересуват  от проблеми като разширяването на НАТО на Изток, банковите афери и спекулации , опитите за милитаризация на Европейския съюз, неонацистките прояви. Върху тяхната психика оказват по-голямо влияние реалните битови проблеми от което печелят политиките на практическите съображения, реалполитиците, което не винаги е в интерес на гражданите. Затова по-късно те се питат едно искахме, а друго стана. Властовите елити умело използват т.н „мека сила“, техники основани на изследвания за нашата психика и нейната уязвимимост, за манипулиране на общественото мнение, насочване на енергията към несъществени, странични проблеми завоалирайки главните, основни за обществения напредък, истинския публичен  диспут като част от демокракцията. Върху тази почва вирее открито без срам и свян  измамата и лъжата, като се започне от образованието по история и се завърши с откровени лъжи за действителното състояние на икономиката и благоденствието на народа. Разочарованието и отчаянието от статуквото са ниша, където могат да виреят опитите за деполитизиране на населението, че демокрацията може да се „чалганизира“ и да се спечелят гласовете на избиратели. Затова не е необходимо дори да се лъже, когато хората не се интерисуват от истината, а са в плен на емоцията и апатията от политическия живот, живеят в един розов свят обзети от патриотичния порив на песните и музиката но далеч от осмисляне на реалността. Няма по-голяма заплаха за управляващите елити от зрелия, мислещия човек, от онзи който мисли за благото на общността. Често цитираме критическата  психология  на нашата история, че българинът както в  далечното минало така и сега слага на първо място себе си и след това семейството, фирмата и накрая държавата/общността/, за разлика например от японеца, който ги подрежда в обратен ред и онези, които четат новини касаещи само личните им предпочитания, но не и обществените дела. Като че ли по- голяма част от обществото е завладяно от тази летаргия и се движи по инерция, в рамките на личния си  бит. Колкото и да е тъжно те са може би солта на днешната ни демокрация, която се крепи обикновено на гласовете на половината от тези които имат право да гласуват, а политическите елити управляват с една трета от избирателите. Не се допуска светлина в главите на хората чрез използване на други техники за ментално отравяне, за организирането на мислите на основата на популярни понятия и думи употребявани ежедневно, като европейски ценности, свободна търговия, тероризъм и редица други, или иделогемата „третия път“ станала стожер в политиката на лейбъристите на Тони Блеър даваща и сега своите отрицателни последици в левите движения, целяща да прикрие симбиозата с властимащите, отклонява критиките от центровете на властта и разлага левиците. Подобно е понятието „популизъм“ употребявано често от политици и медии не само  за неутрализиране на критиките към властта и отклоняване вниманието от дискусия по сериозните проблеми, но и да се заклеймят възгледи и внуши, че те нямат нямат нищо общо с демокрацията. Характерно е използването на понятието „комунизъм“ за определяне на бившите страни на държавния социализъм, което за съжаление се употребява и от политици на левицата без да се съзнава дискриминационния елемент, идеологическото съдържание което се влага, че такава система на обществено устройство не е съществувала, без да се разбира това понятие в марксисткия му смисъл, че това един момент от историческото развитие на демокрацията което има и своя конструкция, по-висок етап социологическа система на обществото. За образования човек звучи неубедително  и  отговорът  на леви интелектуалци, че комунизма е една утопия. Те може и да го разбират, но още по-печално е ако искат да се харесат на публиката или на властващия политически елит. В съвременния свят, когато се говори за идеология и демокрация често се разбира засилване ролята на държавата. В общественото съзнание например САЩ налагат идеята за „добронамерената държава“ за да  замаскират целите си.  Този морален идеализъм се засилва след разпадането на Съветския съюз и неработещите вече идологеми за „Империята на злото“ и „борбата срещу комунизма“. Остава само „империята на доброто“, която е единствена и има изключителна  мисия за мира и свободата и като  Идеология става самата държава, която трябва да утвърждава дори със сила реда и стабилността в света т.н „Пакс Американа“. Целите на тази държава обаче стават твърде прозрачни ако си припомним думите на един бивш държавен секретар /държавна секретарка/, че природните богатства на Русия не са само нейни. Националната сигурност се разбира да се запази благосъстоянието за сметка на други народи без скрупули дали се нарушава техния суверенитет и интереси. “Добронамереността“ може да се прояви и с разполагането на стотици военни бази по света и милитаризацията на региони, увеличаване на военните бюджети дори и на най-бедните страни, в която група сме и ние, финансиране на неправителствени организации за формиране на удобно обществено мнение. Обществена тайна станаха по време на „Ковид пандемията“, под маската на филантропична и демократична риторика, връзките на фондацията „Бил и Мелинда Гейтс“  със световни фармацевтични компании и здравни организации за по-големи печалби и политическа власт. Не е тайна намесата в избори и съставяне на правителства за изпълнение изискванията на „американската демокрация“. Различни са понятията за демокрация и в други страни. В Русия се нарича суверенна демокрация, в Китай при социализма с китайска специфика се включва и „социалния рейтинг“, критерии по които се оценят моралните и нравствени подбуди в интерес на общото благо. И в двете страни за основа на новата идеология се поставя  имперската искра, традициите и обичаите, хилядолетната им култура. Водещ принцип на съвременната демокрация е да се посочва „представителната демокрация“ като най- добрата и единствено съдържателна форма. Не се споменават различните концепции за демокрацията с което се прикрива нейната същност като опит за обслужване на олигархични елити с допускането до избор само на конкуриращи се партии, като се отхвърля правото на суверена, народа за участие във формирането на законите. Това право се предоставя на нейните избранници депутати, които не винаги се съобразявт с техните поръчения. Енергията на избирателите стига само до изборите с което се създава само илюзията за демократичност, внушава се безалтернативността, убива се чувството за промяна. В сянка остава основния принцип на демокрацията равнопоставеността на всички хора. Ще ми се да се вникне по-добре в мисълта на Кант, да се признае че „човек е не просто релативна стойност, а има вътрешна стойност, достойнство неподлежащо на пазарна цена, че е надарен с разум и сам по себе си не може да бъде употребяван за чужди интереси “. В този смисъл непростимо е да се отхвърля демокрацията в икономиката, на работното място. Това кореспондира и с друг принцип на демокрацията всеки да има право да участва в обществените дела в решенията касаещи собстения му живот. За колективна собственост на капитала се споменава още от времето на Адам Смит, Карл Маркс и до наши дни. Забележителни са лекциите на Ричард Улф достъпни псредством съвременните електронни медии. Великолепна е книгата на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет „Патология на неравенството“ с десетки изследвания на учени , експерти стигащи до извода, че за успешен бизнес е важно не само участието на работниците и служителите в управлението, но и колективно притежаване на собственост на средствата за производство. Доказано, е че тази форма на управление, производство и разпределение на печалбата са по ефективни не само за повишаване на производителността, но и за култивиране на навици за демократичност липсващи при иерархията на подчиненост при  отношения между собственик и трудов колектив. Хората се чувстват като част от една  общност  поставена в условията на равноправие в демократична среда извън семейството, засилва се заинтерисоваността и взаимодействието, действа се като ново общество , а не като собственост на събрани  заедно хора за печелене на възвращаемост и нарастване на нечий капитал и богатсвото. Това е разковничето, на работното място хората да се възпитават в практиката на живота си, да  свикнат с демократични порядки и навици, които ще прилагат и в цялото общество. Има много примери където старите форми на производсто се трансформират в колективи собственици, които сами полагат задачите в управлението на капитала , производството и разпределението на печалбата. Притиснати от обстоятелствата, когато се провалят традиционните форми на собственост, преместване на фирмите в други страни за по-големи печалби и други, за да се избегне затваряне и безработица възникват производствените кооперативи които изкупуват собстеността. Оказва се че успяват в по- голямата си част, когато никой не е очаквал и имат завидни постижения. Много са фирмите в САЩ и Западна Европа, които могат да се споменат, британски компании изцяло притежавани от работници и служители  „ Карл Цайс“, „Юнайтед Еърлайнс“, Полароид Корпорейшън“, една от най- успешните компании „Джон Луис Партнършип“ за търговия на дребно с 68 хиляди служители и редица други. Хиляди са в Испания, една от най – известните е „Мондрагон Корпорейшън“ със  120 кооперативи притежавани от служители и 40,000 работници- собственици с продажби за милиарди долари. Световно известаната китайска компания „Хуауей“ е собственост на нейните служители с ротационно ръководство. Възприета   като заплаха за националната сигурност на САЩ, компанията в която работят близо 200,000 хиляди души управлява мрежи в 170 страни е една от на-иновативните и се нарежда пред „Епъл“ и „Майкрософт. Това е развитието на икономическата демокрация в света. Изводът е, че „старите социалисти“ както казва американския изследовател на марксизма проф. Ричард Улф  учил в университетите Харвард, Станфорд и Йейл, преподавател по икономика в Ню Йорк,  трябва да направят „следващата  стъпка“ към бъдещето за преодоляване на капитализма и един  социализъм неделим от демокрацията даващ възможност за разгръщане на творческата същност на човека. Това ще бъде и солидна гаранция за недопускане на реставрацията на капиталистическите отношения, както се случи в страните от  държавния социализъм.