Не времето като климатични промени и прогнози за деня, седмицата и месеца, а времето като обществено явление, като среда в която се живее и как това се отразява на един просперитет.Този въпрос е занимавал велики мислители, защо например се случва това, а не друго, как се разрешават противоречията възникнали не в умовете, а в действителността, единството и борбата на противоположностите, което звучи познато и травиално, но е разбирането за нещата. В зависимост от отношението по този въпрос се случват и приятелствата и разделението между хората, художествените творци поети, писатели и тези на строгата наука, а и вътре в науката. Примери много, но последният на който обществото е свидетел е сагата с Михаил Мирчев, известен професор в Софийския университет „Климент Охридски“, която завършва с отстраняването му като преподавател както се разбира от медиите. Тук не се касае само до личността на проф. Мирчев, а до нещо по-голямо за състоянието и зрелостта на обществото като цяло. Трудно е да се споменава това авторитетно учебно заведение, нашата Алма матер, защото веднага в съзнанието изплуват образи на преподаватели, които сме имали щастието да бъдем заедно с тях и въпреки в по-голямата си част от времето само на лекции и изпити, са оставили неизлечими спомени до днес, като Николай Генчев, Милчо Лалков, Лилян Ганчев, Милен Семков и по- младите като Георги Гунев, научен ръководител на дипломната ми работа „Махатма Ганди и Втората световна война“ и редица други. Споменавам това и веднага в съзнанието ми изплува една мисъл на проф. Николай Генчев, че университета не трябва да бъде висше училище, а университет да възпитава и научно обосновава, да изгражда метод на работа, където изследователската дейност издига науката на по-високо равнище, място за споделяне на различни мнения и становища свободно, без задръжки и ако някой си позволи да ограничи този принцип ще има открит или мълчалив отпор от преподаватели и студенти. И тогава, в онова време и още по-рано са се случвали тези неща, имало е сериозни сблъсъци и противоречия белязани с отпечатъка на времето. Това малко отклонение е защото с историята на проф. Мирчев не се разбра достатъчно в дълбочина като какво например в неговото преподаване не е според критериите на науката. Има ли разминаване между наука и становището на етичната комисия и ако има противоречие в оценките как се развиват нещата, кое повече натежава науката или етиката и какво се разбира под етика. Това, което е упоменато от етичната комисия или е нещо друго много по- разнопосочно и всеобхватно, което трябва да бъде въпрос на дискусия. В колко момента има съдържателно единство между тези две неща или се има предвид само понятието етичност и какво включва. Това е въпрос с повишена трудност на който не можа да се даде смислен отговор. Затова може би се отива на една друга оценка намерила място в коментарите, че няма академизъм в преподаването. Това покрива ли въпроса за истинноста или неистинността на съдържанието на лекциите на професора. Как се измерва академизма и ако има някакви строги критерии те вземат ли се под внимание за равнопоственост на всички, защото ако приемем в академизма етичността това включва ли и истинността, науката в съдържанието на преподаването, защото без истинност сериозна наука не може да има. Сигурно това се разбира много добре и затова може би противоречието и конфликта се предлага да се разреши с понятието „балансиране“ т.е балансиране в подхода за разрешаване на проблема. Но и това не е спазено, като преподавателят е отсранен от дейността му т.е решава се административно в полза на едната страна. Това е сагата накратко погледната отвън. Може би така описана не е най-всеобхватна и задълбочена. Едно следствие може да има много причини с някои от които обществеността не е запозната. Но е сигурно, че сериозен отпечатък за решението има времето в което живеем, когато действителни исторически факти се отхвърлят, откъсват се изкуствено части от историческата памет с едно административно решение. Разбира се тази игра с историята се прави от всички управляващи в една или друга степен , да се вземе онова от миналото, което е в тяхна полза за настоящето, а и възпитание на поколенията за бъдещето. В не малко случаи тези самоволни упражнения водят често до разделение и омраза между хората. Това не е проблем само у нас. Така се случва и в междудържавните отношения например със завоалирането, не споменаването на исторически факти, направо фалшифицирането на историята от нашите братя, македонските българи от Северна Република Македония. Случва се и в подхода за вземане на решения на нашето народно събрание взети единствено със сляпото следване мнението на един човек лидер на партия и Министър-председател, още повече, че без задръжки открито се казва „..ще накарам парламентарната група..“, или разминаването между това което искат избирателите и действителното поведение след това на избраните депутати, проблема с предствителната демокрация не намерила място за сериозен дебат в обществото. Тези неща съпътстват човечеството векове преди нас. Не може да не ни удивлява прозрението и мисленето великият немски философ Георг Фридрих Вилхелм Хегел в неговите трудове написани преди повече от двеста години особено неговата „Феноменолгия на духа“ настолна книга на редица мислители, философи включително на Владимир Улянов/ Ленин/. Както пише самият Хегел, човек трябва най-малко да препрочита предговора, увода и рецензията на книгите защото там може да намери най-същественото в синтезиран вид. Така се случи преглеждайки книгите в библиотеката ми по време на карантината от вирусната пандемия „Ковид 19“, че прочетох един великолепен израз в края на неговия Предговор към „Феноменология на духа“, който в голяма степен отговаря на темата: „Трябва да сме убедени, че по самата си природа истинното си пробива път, когато му е дошло времето и то се проявява само когато е дошло това време и затова никога не се проявява много рано, нито пък намира незряла публика .., но при това трябва често да различаваме публиката от онези, които се държат като нейни представители и изразители на мнението и. В някои отношения публиката се държи по-другояче отколкото последните. Нещо повече, дори нещо противоположно на тях“. Все едно, че е писано днес, нищо ново под слънцето. Както казва Петко Славейков в края на едно свое забележително стихотворение преди близо век и половина събрало в себе си манталитета и психологията на българина „ не сме народ, не сме народ а мърша, това ще кажа и ще свърша“. Тази оценка сигурно ще заболи всеки, същевременно трябва да има разбирането, че за да се преодолее онова отрицателно в народопсихологията напластено от минали исторически периоди, което сега ни пречи, първо трябва да се признае за да може в процеса на своето развитие индивидуалния човек и обществото да отговорят адекватно не само на настоящето, но за просперитет в бъдещето, което ще изисква още по-голяма зрялост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар