РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД ЕДНА ФИЛОСОФИЯ...

 

 

В инернет пространството се появи публикация, реклама, пиар на една нова книга със завладяващо заглавие „Философия на Новата Българска История“ с подзаглавие „опит за логико-исторически анализ на българският национален проект“. Привлича вниманието и съдържанието на пиара, рекламата: „Лъжата може да бъде назована, Лъжата трябва да бъде назована, Историята тук не е знание,тя е религия, а всяка религия се страхува от ерес, България не помни,  тя повтаря“, което има известно разминаване със  съдържанието  на  авторския предговор и въведението в книгата, вероятно да засили вниманието и събуди интерес. Още в началото се повдига сакралния въпрос за истинността на историческото повествование, дали в съвремието тя е основата на която се гради едно знание,познание,образование, възпитание, култура или или става предмет на политически инсинуации, политкоректност, на което сме свидетели. И все пак независимо от многобройните интерпретации що е истина и дали е възможно тя да се прояви и докаже, ще споменем логичния принцип, че от две съждения едното е вярно и мисълта на големия немски философ Хегел, че диалектиката е онзи метод за доказване на истината без да се игнорира способността на изследователя да се потопи в „духа на времето“ като в противен случай, на манипулации, може да се определи като „болен дух“. В този смисъл за ролята на диалектиката като метод за истинност, кореспондират и условията за научност, възможността за прилагане на „негативна философия“ не само в интерпретацията на съществуващите факти, но за друг поглед, гледна точка с факти- съдържание на нови документи  непознати досега на изследователя. Всичко това предполага една умереност в изводите и оценките за миналото, нейното влияние в настоящето, прогнозиране на бъдещето. В книгата се проследява как „Българският национален проект“ от неговото зараждане се превръща в постоянна политика на управляващите за дълъг период от нашата история. За целта се предлага „външна оценка“ по метода на Мирослав Хрох с фазите А, Б, С обяснение на Историята не чрез идеология и морал, а в структурата и техниките на управлението различни за всеки период. но подчинени на националната идея, проект, процес свързана  първоначално - фаза А с Културата, конкретните хора и съответни самодейни организации, когато за разлика от други страни липсва държавно образуване. Фаза В - един преход към развитие на инфраструктурата в управлението на процеса и обществената значимост на проекта. Фаза С - процеса не предполага революции,войни и политическо влияние, а по-голяма плътност, масовост. Тези периоди – фази не са отдлени с китайска стена. Моделът е една ориентировъчна рамка, конкретност за анализ без рамантични описания за „пробуждане“ без идеологеми, а за сравнение и изводи по какви причини една Национална идея - проект може да бъде успешно претворен в реалността или с трагичен край както се случва у нас с „военните и политически катастрофи-1913,1918,1944  а по-късно 1989“. Така се разбира във философски, социологически, психологически смисъл приносът, допълнение в историографията за по пълно осветляване и обяснение на Новата българска история. В същото време основателната критичност на обяснението за „революционност и хипер-патриотизъм“ се заменя с „мита“- Географската Карта на Сан-Стефанска България в основата на която са етническите граници. /публикация „Възродено племе“ от книгата ми „Бързеят на времето“2022г; gminchev.blogspot.com/. С риск да се задържи вниманието на читателя е цитат от документ съхраняван в Българската Екзархия в Цариград/Истанбул/, който осветлява дебрите на миналото при възстановяване на самостоятелна българска църква каквато е била от самото покръстване през IX век: „Учредява се църковна област с официално име Българска Екзархия, която се управлява от Синод под председателството на главния в областта митрополит, наричан Български екзарх с устав по каноните на православната църква с пълна независимост без да има право Патриаршията(гръцката б.р) да се меси в духовните работи на Екзархията“. Определят се духовните области които включват епархиите: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без г. Варна ), и без около двадесет села край морето и без Кюстенджа, Сливенския санджак без градовете Месемврия и Анхиало(Несебър и Поморие б.р), Созополска каза без крайморските села, Пловдивска епархия (без г .Пловдив), Станимашка каза без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлян, Бачково, Белащица, без манастирите „Бачковци“, „Св. Безсребърници“, „Св. Параскева“ и „Св. Георги“. Махалата „Св. Богородица“ в Пловдив остава в Екзархията. Ако православното население в една местност, вън от тези що се изброиха, изкаже желание единодушно или две трети от това население да премине под ведомството на Екзархията, след като се установи това негово искане, то ще му се удоволетвори. Избраното лице за кандидат за екзарскийския пост трябва да се одобри от турската власт. Българският екзарх ще има на разположение български метох както Йерусалимският има метох на Фенер. На 28 февруари 1870 г Фермана на султан Абдул Азис се връчва на представителите на българската общност в Цариград по него време близо 80-100,000 души. Това е успешния етап във Фазата по модела Хрох за периода 1930-1978 г. завършек на борбите на българите от Мизия, Тракия, Македония срещу гръцката Патриаршия за духовно освобождение в Османската империя. Руската дипломация полага усилия за примирение между двата православни народа. За този успех спомагат и реформите в Османската империя. Величието на това дело се изразява в словото на Екзарх Йосиф I при освещаването на желязната църква „Св. Стефан“ септември 1898 г в Цариград /Истанбул/: „Преди половин век благочестиви християни за Отоманската империя и за света не е съществувал българинът, българска община, български език, български народ. Името българин бе изхвърлено из държавните архиви, името България бе изличено от картите, българският език бе изгонен от църквите, училищата, градищата. Оставаше още малко за да изчезне безследно един народ, който в миналото е внесъл своята скромна лепта в историята на православието и Христовата църква и културата на човечеството“. Вярно е, че този период, културна фаза А по Хрох, се подцнява като „основа на модерността“ за сметка на революционността. Не е случайно обаче, че „Картата на Сан-Стефано“ след 1878 г винаги стои пред погледа на българите управленци и обикновени хора през всички следващи периоди – Фази. Родословното ми дърво е от Егейска Македония сега в Гърция, по бащина и майчина линия, баба ми Стамена е носела пушки на въстанниците през Илинденското въстание 1903г. В публикация „За Македония и македонизма“ от книгата ми “Пулсът на времето“ 2020г /gminchev.blogspot.com/ споменавам за Доклад на фондация Карнеги „Анкета на Балканите“ 1917г /данни за 1900г/ за населението в Македония: от общо 2,258,824 души; българи 1,181,936; гърци 228,702; сърби 700; турци 499,204; албанци 128,711 ; останалите са власи, евреи, цигани и други. В статистики-гръцки и сръбски пеобладават становища не на основа научни изследвания, а политическа конюнктура в сравнение с българската оценяща народностното самосъзнаие. Духовното освобождние заедно с революционността, хайдушките чети, активността, жертвоготовността на дейците на  Априлското въстание, масовият ентусиазъм особено в първата Балканска война, после в антифашистката съпротива, в името на идеята за Свобода и Независимост се създават постепенно условия за единство на по-голяма част от българското общество проявяващо се в една или друга степен до края на периода-Фаза С 1945 г, когато по външни, глобални причини е прекратен Българският национален проект. Глобалните процеси са съществен фактор в историческото ни развитие. Във вътрешен план обаче не може да се определи, че нещата се случват без обективна, действителна основа в миналото, а са само символи, мит, религия. Идеята, мита също са реални , имат основание, съдържание са на  духа, психиката  и стимул за дела,  остават трайна следа в съзнанието, проявяват се като образи, „архетип“ в колективното несъзнавано, формират  възгледи и поведение. Хиляди са примерите на хора от всички слоеве и политически окраски в периодите, Фазите А,В,С и след това, заплатили с живота си за идеята, за свобода и независимост на Отечеството, което остава в паметта, предава се на поколенията и не може да се определи като лъжовна, измислена история. Оказва се, че и религията наред с икономическите и политически причини създава условия за  нова среда и може да се използва и укрепва властта / публикация „Разколът“ от книгата ми „Пръски от мрежата“ 2023г; gminchev.blogspot.com/. Има нови изследвания например при анализ на следващия „комунистически“ период след 1945 г., появата на „сталинизъм“ и неговата модификация у нас, противоречиво явление в комунистическото движение, завладяло за дълъг период Съветска Русия и след Втората световна война редица държави от социалистическата общност. В този контекст се развива, дава отпечатък и в процеса за националното след 1945 г. Оказва се, че е съществено влиянието на православните старообрядци в политиката и личната власт на Сталин  с тяхната идейност, вярвания и обреди различни от официалнта православна църква на Патриарх Никон и имперската власт. За  краха на „съветския сталински социализъм- комунизъм“, пророчески са думите на Лев Давидович Бронщейн-Троцки, че властта не търси диалектиката, но тя ще ги намери. Рецидиви на „сталинизъм“ има и сега, след „комунистическия режим“ в публичното пространство, не само сред левите партии.  Заедно с анализа по модела на Мирослав Хрох и други автори е възможно по-пълно осветляване и правдиво обяснение на Новата българска история без клишета и едностранчивост в оценките, изводите за оправдание на настоящето с миналото, по-конкретно от политическата класа и „личната власт“ на лидерите, характерна особеност на държавността след Освобождението 1878 г., за стратегическата немощ в мисленето и политическите решения. Бележити наши историци твърдят, че причината е османскят период историческото ни равитие не в „хладилнка, а във фризера“.  Диалектиката изисква нещата да се разглеждат в тяхното единство и противоречие, не е възможна пълна яснота ако изкуствено се разделя настоящето от миналото, което не е само мъртва буква и прах от книгите, а има последствия за настоящето и бъдещето. В „логико-историческия“ анализ на несбъднатия Български национален проект се акцентира повече за значението на управлението,  административни и технически инструменти с „вътрешна логика“ на неутралната държава лишена от идеология, но заедно с това се запълва една празнота в историографията. Трудно се разкриват дълбоките тайни на миналото само с психологизиран разказ,  диалог с „общ език“ и „ключовата роля“ на морални категории както е трудно човек да види „сянката“ си, познае себе си, признае различните гледни точки като психология и мислене, за ползотворен дебат. Новият разказ за „посткомунизма“ видян само като „време на отлагане“ логика на „удължено следствие“ на проваления национален проект и влиянието в настоящето и бъдещето, отново става едностранчив ако икономическата проблематика и изменящата се глобална среда само се споменават,  а не са основата за всестранен  анализ.  Историята сега не се разбира като учителка, а повече като маша на политически интереси, рудиментарен или рогат национализъм. Новият прочит е с послание критичност да се вземе огъня не пепелта от миналото, правдив разказ с аналитичен подход без фактите да се превръщат в  мит само с емоционална привързаност. Въпросът е как да се случи в турболентни времена.                              

ЗА ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ

Заглавието е следствие прочита на забележителен анализ в “Поглед инфо“ 04.01.2026 г „ Преди катастрофата: когато историята отново се подрежда за война“, интервю на проф. Андрей Фурсов в “ Книжний день Центр“ за близкото историческо минало - ХХ век имащо огромни последствия не само за Съветската страна. Потвърждава се аксиомата „ корените на настоящето са миналото“, че Историческите събития не са само спомени затворени в дебели книги, мървило без следа, а и моменти от процеси в настоящето и бъдещото. Това се случва във всички страни и общества на Запад и на Изток след войни и революции, когато прозират не официалните декларации на политиците, а скритите механизми, интересите на господващата капиталистическа класа. Такова е времето преди и след Първата световна и Втората световна война, когато след Октомврийската революция 1917 г в Русия на политическата карта на света се появява многонационална държава Съюз нз съветските социалистически републики/СССР/. След смъртта на Ленин 1924 г. ръководител на Съветската държава става Сталин в условията на икономическа конкуренция и стремеж за световно господство на капиталистическите държави, „Единният Запад“ е една илюзия. Започва период  на индустриализация на страната на основата на концепцията на Сталин „ изграждане на социализъм в една отделно взета страна“. Не е тайна, че от огромно значение е икономическото сътрудничество със САЩ, които по това време след кризата 1929-30 г също имат интерес от „сделка“за собственото си развитие. В общественото съзнание битува схващането, че Сталин е недооценил обстановката, има излишна подозрителност към всяка информация за нападението на Германия, че се предоверил на лоялността на Хитлер. Задълбоченият анализ обаче показва, че трябва да се има предвид доктрината на САЩ тогава за оказване на помощ в една война на страната станала жертва на агресията и когато в определен момент дипломацията спира военните действия на Запада. И още един извод се посочва, че САЩ имат стремеж за световно господство излизайки от войната като най-мощната държава в икономическо, политическо и военно отношение като при Рузвелт „структурно се възстановява американският капитализъм“. Същевременно Съветският съюз излиза от войната с Победа, висок международен авторитет, системата оцелява, но и  с икономическа разруха. Твърди се, че за шест години 1939-45 г. по време на войната със силната централизация се „слива в едно цяло“ партийният, държавен и стопански апарат, което продължава и след нея вече със сформирана нова номеклатура и „управление без контрол и алтернатива“ , става устойчива структура,създава се „квази класа“. Оценката е, че Победата е начало на вътрешен разпад, системата не се връща автоматично към „нормалното“ преди войната с  манталитета на новата номенклатура „ние победихме сега ни се полага“. Сталин я определя „проклятая каста“ разбирал е, че идва ново време изискващо  промяна, преобразуване на системата. Откроява се обаче твърдението, че тя е създадена  за тези шест години, по време на войната 1939-45 г, а преди това системата е нормална. Не може да се отрече,че тази свръх централизация и начин на управление е родена от необходимитостта, създава се и нова атмосфера, но тя не е само продукт по време на войната. Тогава в този шест годишен период е придобила сурови характерни черти на дисциплина, безпрекословно изпълнение и отговорност в съответствие с военновременните правила, но  процесът има начало много време преди това въпреки в по-лека форма. Например кога партийният апарат не е ръководил, не е имал преднина в управлението пред държавните и стопански структури. Иначе се влиза в противоречие с истинното твърдение, че „корените на настоящето са в миналото“, не   започва всичко  „на чисто“ и историята не е само мъртъв спомен , а продължение. За сталинския период  е изписано много, издадени са книги, публикации  на видни наши учени. Спомням си представянето на фундаменталния научен труд на член кореспондент проф. Стоян Михайлов  „Сталинският тоталитаризъм“ пред Дискусионен клуб при Общинският съвет на БСП Бургас през 2001 г , близо година след издаването. Още в началото на дискусията авторът започна с думите , че книгата е написана от „марксистки позиции“, обхваща широк кръг въпроси на 400 страници ситен шрифт за периода след Октомрийската революция в Русия 1917 г, лениновото наследство,сталинизма, култа към личността и причините за поява на това явление, личностни  характерни черти на Сталин, което дава отпечатък на системата и политиката. Читателят може да получи по-ясна представа за това време и отговор на въпросите за краха на системата, неуспешната „перестройка“ на Горбачов и последвалите промени в социалистическата общност включително и у нас в сравнение с опита на Китай и редица други въпроси свързани с бъдещето на социализма и комунизма като идеал със съответната  социологическа система призвана да смени капитализма при обективното развитие на глобализацията и съвременния свят. Забележителна книга. Повечето от оценките и изводите за краха на сталинската система и модификациите в другите източно европейски страни съпадат с анализа в публикацята на Поглед инфо и интервюто на проф. Андрей Фурсов, че причините в основата са от вътрешен характер, стремежът на новият елит  за оцеляване на системата с разбирането за  договаряне със Запада и че в политиката може без История, докато САЩ в същото време се стремят към световно господство. За СССР Победата има друг смисъл “победата отвън ускорява кризата отвътре и е начало на вътрешен разпад“. Може да се спори обаче за ролята на идеологията в този процес, което не се споменава, но се оказва твърде важно за краха на сталинската система. През 1992 година се появява книгата  „Срив“ на Александър Яковлев, главният идеолог на „перестройката“ на Горбачов започнала 1985 г оказала влияние и сред другите страни от социалистическата общост.  За това научаваме от една малка книжка „Крушение на духа и морала“ изд. 1994г, всестранен, задълбочен анализ на Стоян Михайлов срещу опитите причините за краха да се търсят не в самата сталинска система, а критиката на Яковлев се отправя направо към Маркс и Енгелс и  теоретичното им наследство. Ще споменем само темата за „ролята на субективния фактор“ и „крахът на сталинския тоталитаризъм от всички 12 теми включително „Вместо заключение: гузна съвест“. Това са важни въпроси, които дълго време се дискутират. Изплува спомена, когато на въпрос в дискусионния клуб през 2001 година защо книгата е озаглавена „Сталинският тоталитаризъм“ отговорът на автора бе, че в управлението и политиката съществено влияние оказват характерните черти на ръководната личност. Историческият опит показва, че лидера събира като във фокус обществените нагласи и очаквания на организацията като  ръководител  и със своето мислене и нравственост може да провежда политики както на съзидание така и на разруха. От психологията е известно огромното значение на способността му за самопознание.  При Сталинската система страната има период на възход, индустриализацията  с високи темпове на растеж, но с изчерпване на екстензивните фактори системата започва да боксува. Влияние оказва грубото администриране, репресиите, премахването на стопанската сметка, изопачаване на Ленинските принципи, за което Солженицин критикува Сталин в своите писма. Преди и сега болшевизма се приравнява със сталинизма  като се пропуска физическото унищожение на ленинските болшевики. И сега видни учени в Русия продължават да твърдят, че са живели при комунизма, а не при сталинската система, че марксизма е причина за краха и развалата на Съветският съюз. Може би трябва да се цитира мисълта на Рой Медведев известен със соите книги и публикации за този период намерила място и в тази малка книжка :“ние не можем, нямаме право да извеждаме сталинизма от ленинизма, да го отъждествяваме с марксизма или социализма“. Тогава и сега се пренебрегва Лениновото теоретично наследство, ‚диалектическият материализъм“ като метод за верен анализ на действителността. Противник  на догматизма Ленин може би затова не се споменава още повече за неговата решителност към промяна на политиката при изменение на обективните обстоятелства, какъвто пример е утвърждаването на Новата икономическа политика /НЕП/.Един въпрос продължава да витае в общественото пространство можеше ли да се избегне краха на Съветският съюз и сталинския социализъм да се трансформира както се случва в Китай. Отговорът сигурно ще прозвучи тривиално: Можеше,ако „перестройката“започнала 1985 г имаше лидер като Дън Сяопин. Горбачов и неговият екип отхвърлят опита на Китай,  докрай се смята за ревионистичен, далеч са от разбирането и приемане огромното теоретично наследство на Маркс, Енгелс, Ленин като практическо ръководсво за верен анализ и оценка на сложния вътрешен и международен живот. И сега в публичното пространство не се споменава за сталинизма и неговите модификации включително и у нас, най-малкото което може да се направи една личност като Сталин да се оцени по достойнство с нейните силни и слаби страни както в Китай се оценя Мао Цзедун - 70% положително 30% негативно. Така се поправят грешките и се върви напред от олигархичен капитализъм  към социализъм в Марксовия смисъл, всяка страна със своя специфика в съответсвие с културно-историческото наследство. Със сигурност ще се укрепи и стратегическото сътрудничество на  Китай с Руската Федерация за утвърждаване на многополюсен свят на взаимно изгодно сътрудничество, за просперитет и мир на планетата.