ЗА ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ

Заглавието е следствие прочита на забележителен анализ в “Поглед инфо“ 04.01.2026 г „ Преди катастрофата: когато историята отново се подрежда за война“, интервю на проф. Андрей Фурсов в “ Книжний день Центр“ за близкото историческо минало - ХХ век имащо огромни последствия не само за Съветската страна. Потвърждава се аксиомата „ корените на настоящето са миналото“, че Историческите събития не са само спомени затворени в дебели книги, мървило без следа, а и моменти от процеси в настоящето и бъдещото. Това се случва във всички страни и общества на Запад и на Изток след войни и революции, когато прозират не официалните декларации на политиците, а скритите механизми, интересите на господващата капиталистическа класа. Такова е времето преди и след Първата световна и Втората световна война, когато след Октомврийската революция 1917 г в Русия на политическата карта на света се появява многонационална държава Съюз нз съветските социалистически републики/СССР/. След смъртта на Ленин 1924 г. ръководител на Съветската държава става Сталин в условията на икономическа конкуренция и стремеж за световно господство на капиталистическите държави, „Единният Запад“ е една илюзия. Започва период  на индустриализация на страната на основата на концепцията на Сталин „ изграждане на социализъм в една отделно взета страна“. Не е тайна, че от огромно значение е икономическото сътрудничество със САЩ, които по това време след кризата 1929-30 г също имат интерес от „сделка“за собственото си развитие. В общественото съзнание битува схващането, че Сталин е недооценил обстановката, има излишна подозрителност към всяка информация за нападението на Германия, че се предоверил на лоялността на Хитлер. Задълбоченият анализ обаче показва, че трябва да се има предвид доктрината на САЩ тогава за оказване на помощ в една война на страната станала жертва на агресията и когато в определен момент дипломацията спира военните действия на Запада. И още един извод се посочва, че САЩ имат стремеж за световно господство излизайки от войната като най-мощната държава в икономическо, политическо и военно отношение като при Рузвелт „структурно се възстановява американският капитализъм“. Същевременно Съветският съюз излиза от войната с Победа, висок международен авторитет, системата оцелява, но и  с икономическа разруха. Твърди се, че за шест години 1939-45 г. по време на войната със силната централизация се „слива в едно цяло“ партийният, държавен и стопански апарат, което продължава и след нея вече със сформирана нова номеклатура и „управление без контрол и алтернатива“ , става устойчива структура,създава се „квази класа“. Оценката е, че Победата е начало на вътрешен разпад, системата не се връща автоматично към „нормалното“ преди войната с  манталитета на новата номенклатура „ние победихме сега ни се полага“. Сталин я определя „проклятая каста“ разбирал е, че идва ново време изискващо  промяна, преобразуване на системата. Откроява се обаче твърдението, че тя е създадена  за тези шест години, по време на войната 1939-45 г, а преди това системата е нормална. Не може да се отрече,че тази свръх централизация и начин на управление е родена от необходимитостта, създава се и нова атмосфера, но тя не е само продукт по време на войната. Тогава в този шест годишен период е придобила сурови характерни черти на дисциплина, безпрекословно изпълнение и отговорност в съответствие с военновременните правила, но  процесът има начало много време преди това въпреки в по-лека форма. Например кога партийният апарат не е ръководил, не е имал преднина в управлението пред държавните и стопански структури. Иначе се влиза в противоречие с истинното твърдение, че „корените на настоящето са в миналото“, не   започва всичко  „на чисто“ и историята не е само мъртъв спомен , а продължение. За сталинския период  е изписано много, издадени са книги, публикации  на видни наши учени. Спомням си представянето на фундаменталния научен труд на член кореспондент проф. Стоян Михайлов  „Сталинският тоталитаризъм“ пред Дискусионен клуб при Общинският съвет на БСП Бургас през 2001 г , близо година след издаването. Още в началото на дискусията авторът започна с думите , че книгата е написана от „марксистки позиции“, обхваща широк кръг въпроси на 400 страници ситен шрифт за периода след Октомрийската революция в Русия 1917 г, лениновото наследство,сталинизма, култа към личността и причините за поява на това явление, личностни  характерни черти на Сталин, което дава отпечатък на системата и политиката. Читателят може да получи по-ясна представа за това време и отговор на въпросите за краха на системата, неуспешната „перестройка“ на Горбачов и последвалите промени в социалистическата общност включително и у нас в сравнение с опита на Китай и редица други въпроси свързани с бъдещето на социализма и комунизма като идеал със съответната  социологическа система призвана да смени капитализма при обективното развитие на глобализацията и съвременния свят. Забележителна книга. Повечето от оценките и изводите за краха на сталинската система и модификациите в другите източно европейски страни съпадат с анализа в публикацята на Поглед инфо и интервюто на проф. Андрей Фурсов, че причините в основата са от вътрешен характер, стремежът на новият елит  за оцеляване на системата с разбирането за  договаряне със Запада и че в политиката може без История, докато САЩ в същото време се стремят към световно господство. За СССР Победата има друг смисъл “победата отвън ускорява кризата отвътре и е начало на вътрешен разпад“. Може да се спори обаче за ролята на идеологията в този процес, което не се споменава, но се оказва твърде важно за краха на сталинската система. През 1992 година се появява книгата  „Срив“ на Александър Яковлев, главният идеолог на „перестройката“ на Горбачов започнала 1985 г оказала влияние и сред другите страни от социалистическата общост.  За това научаваме от една малка книжка „Крушение на духа и морала“ изд. 1994г, всестранен, задълбочен анализ на Стоян Михайлов срещу опитите причините за краха да се търсят не в самата сталинска система, а критиката на Яковлев се отправя направо към Маркс и Енгелс и  теоретичното им наследство. Ще споменем само темата за „ролята на субективния фактор“ и „крахът на сталинския тоталитаризъм от всички 12 теми включително „Вместо заключение: гузна съвест“. Това са важни въпроси, които дълго време се дискутират. Изплува спомена, когато на въпрос в дискусионния клуб през 2001 година защо книгата е озаглавена „Сталинският тоталитаризъм“ отговорът на автора бе, че в управлението и политиката съществено влияние оказват характерните черти на ръководната личност. Историческият опит показва, че лидера събира като във фокус обществените нагласи и очаквания на организацията като  ръководител  и със своето мислене и нравственост може да провежда политики както на съзидание така и на разруха. От психологията е известно огромното значение на способността му за самопознание.  При Сталинската система страната има период на възход, индустриализацията  с високи темпове на растеж, но с изчерпване на екстензивните фактори системата започва да боксува. Влияние оказва грубото администриране, репресиите, премахването на стопанската сметка, изопачаване на Ленинските принципи, за което Солженицин критикува Сталин в своите писма. Преди и сега болшевизма се приравнява със сталинизма  като се пропуска физическото унищожение на ленинските болшевики. И сега видни учени в Русия продължават да твърдят, че са живели при комунизма, а не при сталинската система, че марксизма е причина за краха и развалата на Съветският съюз. Може би трябва да се цитира мисълта на Рой Медведев известен със соите книги и публикации за този период намерила място и в тази малка книжка :“ние не можем, нямаме право да извеждаме сталинизма от ленинизма, да го отъждествяваме с марксизма или социализма“. Тогава и сега се пренебрегва Лениновото теоретично наследство, ‚диалектическият материализъм“ като метод за верен анализ на действителността. Противник  на догматизма Ленин може би затова не се споменава още повече за неговата решителност към промяна на политиката при изменение на обективните обстоятелства, какъвто пример е утвърждаването на Новата икономическа политика /НЕП/.Един въпрос продължава да витае в общественото пространство можеше ли да се избегне краха на Съветският съюз и сталинския социализъм да се трансформира както се случва в Китай. Отговорът сигурно ще прозвучи тривиално: Можеше,ако „перестройката“започнала 1985 г имаше лидер като Дън Сяопин. Горбачов и неговият екип отхвърлят опита на Китай,  докрай се смята за ревионистичен, далеч са от разбирането и приемане огромното теоретично наследство на Маркс, Енгелс, Ленин като практическо ръководсво за верен анализ и оценка на сложния вътрешен и международен живот. И сега в публичното пространство не се споменава за сталинизма и неговите модификации включително и у нас, най-малкото което може да се направи една личност като Сталин да се оцени по достойнство с нейните силни и слаби страни както в Китай се оценя Мао Цзедун - 70% положително 30% негативно. Така се поправят грешките и се върви напред от олигархичен капитализъм  към социализъм в Марксовия смисъл, всяка страна със своя специфика в съответсвие с културно-историческото наследство. Със сигурност ще се укрепи и стратегическото сътрудничество на  Китай с Руската Федерация за утвърждаване на многополюсен свят на взаимно изгодно сътрудничество, за просперитет и мир на планетата.         

А СЕГА НАКЪДЕ ?

 

    Колебаех се как да озаглавя публикацията след многолюдните протести на 10 декември 2025 година в София и всички големи градове на страната. Този сакрален въпрос се задава неведнаж след началото и впоследствие във времето на злополучният ни преход. Някои казват, че нашият преход към демокрация и нова система на управление е завършил с приемането ни в ЕС. Формално може, статистически и по документи да е така, но реалността е друга нагледно изразена с избухване гнева на хиляди, не само от млади хора залели площадите. Тези протести напомнят за началото на демократичните промени у нас преди 35 години от 1990  година на миналия век с огромните надежди за цялостно преустройство на политическата система и истинска демокрация, да се даде по-голям простор на самоуправлението, зачитане волята на народа за просперитета на страната. Хубави постановки и в документите на управляващата тогава политическа сила БКП , останали обаче без практическо изпълнение или както по-късно се изразява един от лидерите на управляващата партия, че народа е „искал повече социализъм“. Може и така да се тълкува, но още тогава се задава и въпроса от спечелелите първите демократични избори „А сега накъде“. Ако се приложи известната максима в Историята, че корените на насточщето са в миналото ще се види, че по основни въпроси за просперитета на страната особено в икономическата сфера не са били на нужното внимание за един смислен диалог, потънал в  атмосфера на антагонизъм и омраза между политическите сили с отрицателен  резултат и потърпевш мнозинството от българският народ . Затова свидетелства и словото на Александър Лилов на колоквиума в Париж, посветен на 20 годишнината от „Кръгалата маса“, произнесено от високата трибуна на Сорбоната, както той се изразява, че икономическата проблематика не бе на нужното внимание и политическите сили тогава /СДС и БСП/ са в дълг пред българският народ. В новата демократична Конституция от 1991 година и подзаконовите актове се утвърждава неприосновеност само на частната собственост и 100% приватизация, държавната/ общонародна/ собственост не намира Конституционна защита, въпреки че в развитите европейски държави има 30-40% държавна собственост. Пагубно за българското земеделие се оказва формулата „земята в реални граници“и прословутите  „ликвидационни съвети“ срещу кооперативните стопанства, разрушаване на икономическата база на българското село. Встрани остават проблемите за успешно развитие на българската наука като производителна сила в икономиката, планирането за цялостно развитие на икономиката и данъчната система в условията на капиталистически отношения. През времето на Прехода стратегически цели на политическите сили са приемането на страната в ЕС и НАТО без допитване за волята на суверена, народа чрез референдум. И сега стратегическа цел на управляващото мнозинство  ГЕРБ, БСП ,Има такъв народ, е приемането ни в Еврозоната като панацея за просперитет. Застинали в статуквото с мантрите за евроатлантически ценности управляващите остават глухи за измененията в глобалния свят и самият ЕС създаден като мирен се превръща в милитаризиран проект и подготовка за война с Русия за което се предвиждат стотици милиарди за въоръжаване оказващо отрицателно влияние върху формирането на държавните бюджети и социалните програми. В такова състояние се оказва и бюджета на страната с предложенията за нов непосилен дълг наред със загуба на паричен суверенитет в условията неблагоприятна икономическа и финансова среда в ЕС и държавите в еврозоната. Всичко това събуди гнева на гражданите и от протест по повод бюждета, протеста премина под лозунга за Оставка на правителството като във фокус се събират както нерешените проблеми от криминалния ни преход с тези от настоящето, арогантността и наглостта на откъсналите се от избирателите си народни избранници. И ако Оставката е на дневен ред както винаги и досега малко дори никак се говори за бъдещи политики и избор на компетентни управленци с морал и нравственост за което са петимни гражданите. Назряла е необходимостта държавата да има Национален план за развитие 15- 20 години, промяна на избирателния закон със засилване на мажоритарното начало и контрол на обществото за изпълнение обещанията на неговите избранници. След изборите пред новата политическа класа стои  реалистичен анализ на измененията в глобалния свят, към какъв ЕС се стремиим-федеративен или Съюз на суверенни нации каквато е тенденцията. Важно е теоретичната мисъл, философията на анализа за съвременните проблеми да бъдат с вярна теория, в светлината на материалистическата диалектика която носи името на Маркс, но не с предубеденото мнение на „догматизирания марксизъм“, модифициран вариант на  сталинската концепция за социализма наложен и у нас официално признат от академичната общност като „държавен социализъм от съветски тип“. Например в книгата „Залезът на империята“/Еманюел Тод/ се споменават автори икономисти от американските университети, които признават като причина за увеличаващите се неравенства свободния обмен, огромните печалби на притежателите на капитала от една страна и свиването на трудовите доходи, стагнацията в заплащането. Ако прелистим страниците на Историята, през 1849 година Маркс в реч пред Демократичното дружество в Брюксел анализира блестящо утвърждаването на свободната търговия/свободния обмен/ като причина за увеличаването на неравенствата и ускорявнето на социалната ревоюция. Прилагането на метода на Маркс вярно осветлява и съвременното развитие на капитализма в книгата на Янис Варуфакис“Технофеодализъм“ ролята на „Облачния капитал“, собствениците на „алгоритми“-господствщите технологични гиганти, които експлоатират както традиционния капитал така и увеличаващите се наемни работници и същевременно се създават условия за обединение срещу новия паразитен капитализъм превръщащ печалбата в рента и пазара в подчинение и диктат. Това са реални процеси в света и само „теоретичната слепота“ и неспособноста за практически решения плод на предвзети мнения и минал опит от периоди на възход и падение на политически и управленски системи на които сме свидетели. И ние можем да бъдем активни участници, приемем „Манифеста“ на  Движението за демократична Европа DIEM 25 основано във Виена. Протестите показаха, че обществото се нуждае от реформи във всички сфери на социологическата система. Дано след Оставката на правителството се изберат хора с нужната компетентност, родолюбци, честни, радетели на обществения интерес, да отговорят адекватно на историческата необходимост. Очертава се нов, своеобразен преход и Историята показва, че характерните черти на личността дават отпечатък на процесите в политиката и управлението и не трябва да се пренебрегват с лека ръка.    

А Л Я С К А

 

Една земя по територия половин Европа на бившата Руска Империя отдадена или продадена за 7млн и двеста хиляди долара в злато през 1867 при Император Александър Втори. Някои казват отдадена за 99 години и „забравена“ при Хрушчов и след него. Нови документи разсекретени в  Русия и САЩ показват, че е продадена на масонска корпорация, при заплаха от нова война срещу Русия след Кримската война, и с получените пари са облагодетелствани не страните, а колосални суми са преведени в банковите лични сметки в чужбиина на чиновниците осъществили сделката и тайните масонски ложи под погледа на банкерите Ротшилд и Морган. Но заедно с това се разкрива и схемата в онези векове, която се прилага от капитала, „богатите котки“ на съвременен език, за покупка на природни ресурси в света и обсебване на нови технологии за глобално господство. Ако се вгледаме по-внимателно в процесите сега ще се види, че е вярна констатацията „нищо ново под слънцето“, но на друго по-високо технологично равнище. Аляска се оказва не само „Клондайк“ за добив на злато описана от Джек Лондон, но и място на научни  постижения в математиката, астрономията и техниката, открития способствали за съвременното развитие на човечеството. Още веднаж се потвърждава от филисофията и логиката , че минало, настояще и бъдеще трябва да се разглеждат като едно цяло. И сега света със затаен дъх следи процесите след срещата на Доналд Тръмп и Владимир Путин и като влияние за бъдещи конкретни решения не може да няма минал опит, древните открития в Аляска, които имат и извънземен произход, според учени- археологически, инженерни, геодезически. От близкото минало не може да се изтрие от паметта съместната борба срещу нацизма и фашизма през Втората световна война, признанието за Великата Победа на съюзниците и поклонението пред загиналите руски и американски летци.Това дава повод още веднаж да се открои приноса на двете страни, да се преосмислят човешките измерения което да стане основа, парадигма за бъдещите отношения между двете страни , не от висотата на хегемон а за мира в света и запазване живота на земята. В такъв смисъл в Аляска се направи първата важна стъпка, разпръскване на облаците  в  отношенията между двете държави стигнали дъното при администрацията на Джо Байдън. И ако има нещо, което заслужава адмирации е изключителното положителното отношение на Президента Тръмп към лидер на велика държава доказала във времето способността да отстоява общочовешки ценности. Това не може да стане без признание на истината, реалностите и вярното им интерпретиране. За съжаление това не се случи с ръководствата на ЕС, да бъдат следовници на онази Европа, люлка на Прсвещението със своята култура, философия, искуство, майка на демократичните правила в отношенията човек-държава, онази Европа , която бе пример за нашите възрожденци „да бъдем равни с другите европейски народи“. Сега това се споменава само протоколно при бележити годишнини и чествания или да се оправдават политики разминаващи се със здравия разум, обвити с лъжи и манипулации изпразнени от съдържание в интерес на глобалния финансов капитал. Дори новият повей след Аляска се смята за нещо временно, прищявка на Великите, което скоро ще отмине и ще остане с налудните идеи за милитаризация и подготовка на нова война с Русия следвайки пагубната максима „мир чрез сила“. Надеждата е, че в Европа вече се чуват гласове за един нов ЕС не федеративен,а една Асамблея -Съюз на суверенни нации, където принцип е икономическото развитие на всяка държава, отделяне на повече средства за образование, култура инфраструктурата и социални дейности. За Демократична Европа на диалога и пряката демокрация за което има примери и сега с референдуми по въпроси касаещи живота на всеки гражданин. „Историята е по-хитра“ бе казал един мъдър човек. Може да има и друго развитие на процесите. С началото на разпадането на колониалната система след Великата Октомврийска революция 1917  г. национално–освободителните движения и ускорението на процеса след Втората световна война редица страни намират свой път за икономическо и социално развитие, освобождават се от колониално административно господство, но повечето от тях остават в лоното на капиталистическите отношения, на икономическа и финансова зависимост от развитите капиталистически държави. Бившата Ост–Индийска компания разпростряла се тогава в света е пример за колониална зависимост с политики на заграбване на природни богатства и купуване на местни политици, на колониално мислене. Известна е репликата на Чърчил, че ако Индия, перлата в короната на Английската колониална империя, получи независимост бързо ще се „търкулне в Средновековието“. Свободна Индия след 1947г не само не се търкулна, но след няколко десетилетия изпрати космически кораб до Луната.  Наследниците им в Лондон и другите бивши метрополии не са се отказали от световно господство с икономически, финансов и военен натиск да постигат целите си, нагледен пример военните конфликти в света. Големи корпорации „Блек Рок“/Black Rock/, „Вангард“/The Vanguard Group/, Стейт стреет /”Statе street”/ разполагат са активи трилиони долари, националните бюджети на няколко развити държави. Световните финансови олигарси както в миналото, по време на продажбата на Аляска, „нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили“, но за разлика от миналите векове се създават нови стопански структури БРИКС, ШОС, коалиции от държави за суверенитет и нова финасова система срещу доларовия диктат. Навремето Франклин Рузвелт за след края на Втората световна война споменава в разговор с Чърчил, че света се нуждае от нова икономическа система преодоляване на  колониалната зависимост анахронизъм от миналото. Сега сме свидетели  на тези процеси за суверенитет при които участват и желаят да се присъединят повече от половината държави в света с нови принципи на взаимно изгодно икономическо сътрудничество са повеля на деня. Историята показва, че глобалните промени се съпътстват от войни. Дали глобалния капитал и финансова олигархия –Лондонското сити- ярък представител със своите  структури-майстори на тайните операции и Американската дълбока държава ще пристъпят към последното средство - военен натиск зависи в голяма степен от активността на народите. Промените чукат и на нашата врата. С васалните политики на сегашните управленски коалиции ГЕРБ, БСП, ИТН е път за никъде. Нужни са политици с национално достойство, компетентност, морал и нравственост в интерес на страната. Дано Историята е благосклонна към нас в тези турболентни времена.             

„Е Д И Н Б Ъ Л Г А Р С К И В Е К“

 

Това е заглавие на новата книга, близо 600 страници, на трима известни автори, авторитетни учени Искра Баева, Димитър Денков и Боян Дуранкев, за историята, философията, икономиката на България за периода 1923 -2024 г. Споменава се, че след близо пет века Османско владичество  българинът е съхранил език, вяра, душевност и заедно с това е придобил отрицателни черти за бъдещия просперитет. Уводните думи впечатляват с готовността за приемане на аргументирани и други гледни точки, което дава свобода да споделят мисли за една ползотворна дискусия. В книгата хронологичния порядък започва с историята и завършва с икономиката може би защото самата научна дисциплина, с конкретни цифри и данни от много наши и световни статистики, има по голям доказателствена сила в публичния спор. И трите раздела обаче независимо от хронологията дават великолепна възможност за по-цялостен обзор   съвременният читател да намери истини, които  са били „ бели петна“ в неговото познание и мислене за събития и случки интерпретирани досега в академичната наука и литература.  Някои ще кажат, че е било по-добре да започва или завършва с философията като наука, първа межу равни, за да се види червената нишка на мисълта, идеологията, мирогледа и възгледите на авторите, които  могат  да се определят като леви или неутрални пречупени през собствен поглед. В една книга не може да се обхване широката палитра, богатството на един комплекс от мисли, емоции и действия, характерни  за човека особено за овластени личности, които със своите характерни черти дават отпечатък за едни или други политики с влияние на обществения живот и бъдещето, например времето за възстановяване на  българската държава след Руско-турската освободителна война 1877-78 г и след това, когато се сравнява българското развитие със съседни страни. Известни събития и факти придобиват по-ясни контури и разбиране, Берлинския конгрес лятото 1878 г с разкъсването на България като не се осъществява етническото единство според Санстефансия мирен договор, Съединението собствено дело на революционните дейци, акцентиране върху необоснованите  репресии срещу редица интелектуалци станали жертва на преврата от 9 юни 1923 г и последвалите кървави сблъсъци след атентата в църквата „Св. Неделя“ 1925г. Решението на управляващите за участието в Първата световна война и последвалото Войнишко въстание, погледа назад в историята към  Балканските войни, двете Национални катастрофи, което доказва още  веднаж , че миналото не остава без последствия в настоящето и бъдещето. Не са спестени разногласията в Комунистическата партия след преврата на 9 юни за съвместни действия със Земеделския съюз и между Коминтерна за провеждане на Септемврийското въстание 1923 г, закъснялата оценка на комунистите за  преврата на 19 май 1934 г като „военно-фашистки“,  забраната на партиите подхранващо желанията и днес като панацея за добруване въпреки, че тогава реалността е друга „Едната България парфюмирана, Другата окъсана“ по думите на личния съветник на Царя Любомир Лулчев. С обективен поглед е оценката за нескончаемият спор дали у нас е имало фашизъм или не с констатацията, че след преврата и в резултат от променената външна среда, фашизма в Италия и нацизма в Германия, Царят успява да запази властовите си позиции, управлява еднолично без собствена партия, провеждат се избори независимо от орязаната, „куха парламентарна демокрация“ без партии и с приемат допълнения към ЗЗД/за защита на държавата/ и нови профашистки закони ЗЗН/за защита на нацията / създават се подобни обществени организации, но не се допускат до властта крайни привърженици на фашизма и нацизма. Важно събитие за бъдещето е присъединяването към „Тристранния пакт“ съюзът с нацистка Германия, фашистка Италия и Япония- 1 март 1941 г. Като съюзник българските войски окупират настоящи територии, бивши български земи в Югославия и Гърция. Царят става „Обединител“, което и сега се тиражира от медиите, но се оказва,че това е временно в началото, а окончателният статут за присъединяване на новите земи се решава след края войната, което не е в наша полза. След нападението на Германия на Съветския съюз започва антифашистката съпротива, създава се НОВА- партизански отряди, сега отречена с поругани паметници и изтрита памет за  герои антифашисти. През 1942 г у нас започва осъществяване идеята на Георги Димитров за „Народния  фронт“ в борбата срещу фашизма, широко обединение от различни слоеве на обществото като се   създава „Отечествен фронт“  упражняващ властта на 9 септември 1944 г. Един въпрос, който вълнува обществото и днес е защо Съветският съюз обявява война на България на 5 септември 1944 г при положение, че не са прекратени дипломатическите отношения с Хитлерова Германия и м. август 1944г България обявява неутралитет.  Във вътрешен план се приема профашистко законодателство /ЗЗД и ЗЗН/, но е колеблива външната политика на Царя и правителството  като  “символичната война“ срещу САЩ и Великобритания става етикет за оценка от съветската дипломация, че всичко у нас е символично. Богдан Филов в „Дневника“си отбелязва, че е притеснен от вероятността съветските войски да преминат през България за да гонят германски войскови части, което е един от мотивите заедно с примери на нарушен неутралитет за обявяане на войната. След преврата в София на 8 септемри вечерта, на 9 септемри 1944 г. по Националното радио Петко Стайнов бявява този ден за „Ден на Свободата“. Започва нов период в историята на България, участие в Отечестваната война срещу нацистка Германия, премахване на профашистките закони и организации, съд на виновниците за Втората световна война според Споразумението за примирие, решенията на Ялтенската конфренция и действията на СКК/Съюзната контролна комисия/, създаване условия за стопански и социален напредък на страната. През 2000 година периода 1944-1989г е обявен за „престъпен комунистически режим“. Дали е вярна тази оценка може да се докаже само с научен обективен анализ, който непредубеденият читател може да намери в книгата. За началото на този период има достатъчно  факти и данни да се твърди, че с участието в Отечествената война 1944-45 г и антифашистката съпротива България не губи територии и преживява национална катастофа както в миналото след Балканските и Първата световна война. Попаднала в „съветската сфера на влияние“ това дава отпечатък на политическото и икономическо развитие. Скоро предложената от Георги Димитров „народна демокрация“/смесен тип икономика и политически плурализъм/, различна от съветската диктатура на пролетариата отстъпва място на съветската формула и  нов турболентен период, политически сблъсъци в самите и между партиите, укрепване властта на Отечествения фронт,   парламентарни избори с избран министър-председател Кимон Георгиев и първи референдум, след който страната става Република. Не ни отминава и „студената война“ между Изтока и Запада след речта на Чърчил във Фултън 1946 г с метафората  „Зад желязната завеса“. Всичко това предпоставя икономическото и политическото ни развитие окончателно в съветската сфера на влияние с периода на „сталинизма“ и след смъртта на Сталин, разведряването и „живковизма“ у нас, съветската и българската „перестройка“ с неосъществения  друг подход, реформите да започват от икономиката както опита на Китай след срещата на Т.Живков с Дън Сяопин. За разлика от други страни Преходът у нас започва със сто поцента приватизация на държавната собственост с приетия закон от 1992г в съответствие с новата Конституцията приета от Велико народно събрание 1991г като се неглижира и няма конституционна защита държавната/общонародна собственост/, създават се условия, юридическа рамка за криминалния ни преход. Популяризира се мита, че държавната собственост във всички случаи е лош стопанин, не се споменава например  за ролята на планово начало в икономиката и държавната собственост още при Цар Борис III с образуване на“ Държавно параходно дружество“- Варна  с  неговият Указ от 1943г и мотива, че само „държавата чиито средства са достатъчни може да обзаведе нужното число кораби, които да задоволят стопанските нужди на страната“. През социалистическия период създаването на „Български морски флот“е 56 пъти по-голям по регистров тонаж и 62 пъти по товароподемност, България е призната за морска държава. Подобно е развитието във всички сектори на народното стопанство, социалната и културна сфера, по индекс на ООН за човешко развитие през 1990 г  България е на 27 място в света/ сега 70/, в първа /от три групи/ на високо развиваща се индустриална държава и достига средно европейско равнище, увеличен БВП 7,5 пъти и население близо 9 милиона, с икономически растеж средно за периода 4,69%. В Източна Европа, според американския изследовател на марксизма Ричард Улф, е станала смяна от „Държавен към Индивидуален капитализъм“ за разлика от други възприети наименования  „административен, бюрократичен, държавен социализъм от съветски тип“ или „Сталинов тип“ характеризиращ по-добре системата  и властта  с израза на Лев Троцки “Вие не търсите диалектиката, но тя ще ви намери“, в публичното пространство най-често е употребата „комунизъм“.  Крахът настъпва с политически решения без икономическа обосновка, идеологическа нищета с прилагане на остарели формули от минал опит, „теоретична слепота“ на БКП  за бъдещето на социализма, конфронтационната нагласа на лидерите на СДС стремящи се към властта, нежеланието за диалог с „бившите“, липсата на сериозен подход на политическите сили участници на „Националната кръгла маса“ за икономическото развитие на страната. Оказва влияние и „сателитния синдром“ прилагане „перестройката“ на М.Горбачов-промяна на политическата система пред икономическите реформи като дълго време се задава въпроса  „А сега накъде“ въпреки редицата алтернативни подходи, разумни теоретични разработки за повече социализъм и истинска демокрация останали без политическа подкрепа. В книгата, живота на няколко поколения се анализира през призмата на идеите за националното, социално, интернационално/предимно евроатлантическо/, отделени в „Три Българии“/Царска, Народна република и Република България/,  всяка с доминация на една от трите идеи, които оказват влияние в диалектическо единство персонифицирани в личности и политически организации. Въпреки глобалните процеси се доказва, че българите успяват да съхранят народност и духовна същност и всяко следващо поколение, независимо дали ни харесва или не, стои на рамената на миналите, надгражда нещо положително в авторитарна среда, която е белег не само на социализма. На някои процеса може да изглежда бавен и несигурен, но  историята има други измерения. Важно е да се разкриват и решават обективно възникващите противоречия, за което личността трябва да има познание и възможност свободно да разгръща творческите си сили, утвърждаване на действителна демокрация, в която доверието днес е разколебано. Важно е възпитанието и усъвършенстване средата на живеене –икономическа, политическа, социална, да не се забравя  „цивилизационния ни код“ с приемане на православието и създаването на българската азбука преди повече от хилядолетие, което се чества наскоро от Православната църква, но често е  встрани от програмите на медиите и политическата класа, а за някои е пречка за  просперитета ни. В словото по случай честването на 24 май 2025г прозвучава  твърдението, че поради езика имаме разделено общество, а не мисленето, идеологията, съответно политиките за значението на национално, социално, интернационално. Съдържанието на „И ний сме дали нещо на света“, българската азбука, писменост и  книжнина, укрепва единението „държавата на духа“, най-древната култура запазила се в Европа/Дмитрий Лихачов/, за отстояване на суверенитет в бурното море на все по-агресивните стремежи на залязващата система на неолибералния капитализъм за експлоатация на природни и човешки ресурси  стремящ се към подготовката на нова война, която ще се различава от минали по технологичното си равнище и унищожение.  Следващите 100 години, които започват от днес, политическата ни класа следва да има стратегическа цел и приоритети-национални, социални, демографски, запазване на генофонда, държавата да създава условия за развитието на всички, възпроизводстово на населението, възпитанието и образоването, психическото, физическо здраве и заедно с вътрешните проблеми се участва активно в международните дела, движението за демократична Европа DIEM 25, Европейски съюз структуриран не по вертикала, а в една Асамблея на суверенни нации.  Условие за развита цивилизация е изграждане на мироглед вярно оценящ измененията в обективната действителност и политики за решаване на проблемите в съответствие със специфичните за нас ценности без чужда намеса,  икономиката и финансите да обслужват обществения интерес. Настоящото благоденствие и прогреса в бъдеще изискват истинен, обективен прочит на миналото, какъвто виждаме във великолепния научен труд „Един български век“.                     

К О Н Ц Е П Ц И Я Т А

 

Преди да започне нещо да се прави в обществения живот, на писателското, поетично поприще или в индивидуален, личен план не може да се осъществи замисленото без к о н ц е п ц и я, онова първоначално на пръв поглед нещо хаотично, но постепенно изкристализирано в ума, определено виждане, конструкция и съдържание на онази смес от идеи, минал опит и знания, което ще сътвори бъдещата „сграда“, политика, творба. В това отношение природата е дала много примери като най-впечатлителен е този на пчелата с нейната организация, ред и дисциплина и накрая саможертва, но с една цел да произведе  онова, което ние хората ценим като супер полезна храна – меда. Има някаква невидима нишка, низ от действия и случайности, които водят до съвсем ралични резултати от първоначалния замисъл, но в своята съвкупност определят необходимостта  от диалектичното развитие на процесите в реалността. Така се случи и когато търсих в моята библиотека поетична стихосбирка на Христо Фотев представена преди години в Д Т „ Адриана Будевска“ с едно негово пожелание изписано в началото на книгата. Известно е, че той е роден в Истанбул, но винаги подчертавал, че е гражданин на Бургас. По този повод му споделих, че моите родители са родени в Истанбул, потомци на македонски българи от Егейска Македония намерили препитание след въстания и войни, но аз съм роден в Бургас. Той ме погледна, леко се замисли, усмихна се и написа „На Георги Минчев от Истанбул“. Прерових доста книги в това начинание и както твърди американският финансов експерт, философ от ливански произход Насим Талеб, колкото и книги да сме прочели от лавиците ни гледат повече  непрочетените. Така пред погледа ми попадна един бисер- „Дневника“ на учения, писателя, бележития литературен критик  Боян Пенев. Във великолепния предговор проф. Георги Цанев пише, че в процеса на преработката от автора, книгата търпи изменения, от нахвърляните отделни листи с хронологично подредени действителни случки от живота, към анализ на обществените порядки, духовността на времето. Така концепцията на „Дневника“ като литературна творба по форма и съдържание придобива по-всевобхватен характер включващ различни аспекти от живота с техния психологизъм, с по-ясна представа за минали събития и опит за сравнение с настоящето. Например в спомен от 7 ноември 1915 г. съвременния читател може да намери сходни процеси с днешния ден, за Европейския съюз и Левицата „...От културата и състоянието на Европа не остана нито следа. Цяла Европа се превърна в лудница. Спасението на европейските народи е в една социална революция, а на балканските - в един съюз. Но сега нито едното е възможно, нито другото. Потребни са нови социални сили, непокварени; съвременните демократични елементи в Европа се изродиха в шовинизъм и ограничен национализъм; идеализмът и интернационализмът на социалистите се изпари. Да отправим поглед към бъдните поколения , в тях е надеждата; на съвестта на днешното поколение тежат непростими прегрешения“. Историята се повтаря на по-висок етап в развитието на човечеството, но познанието за миналото  включено в мирогледа е твърде важно за цялостна концепция в управлението като се разкриват и характерните черти на личността честност, неподкупност, критичност и искреност при оценка на обществените процеси и поведение. Тези непреходни качества хилядолетия са нравствен и морален ориентир, духовна същност на нашите възрожденци, които без да щадят живота си са поели върху себе си мисията за добруване на Отечеството и са приели словото на апостол Павел „Не сяду я в совете злими и с злодеями......“ Това и сега е неизпълнимо за много властващи. Ако се вземе развитието на обществения живот у нас след 10 ноември 1989г, когато започва т.н Преход ще се види, че са извършени редица промени в политическото пространство, но не е поставен сериозно  въпроса за икономическия преход, за което по думите на Ал. Лилов вината е на всички политически сили включително социалистеската партия. След 35 години,  постигнали целта членство в ЕС и НАТО, няма стртегически план за развитие на страната, цялостна концепция обоснована философски, идеологически, мирогледно, стопански, с приоритети в интерес на цялото общество освен неуспешният опит на Президентството. А нима може да има успех това начинание без да се отчита изменената глобална среда, когато страната се оказва в периферията на колабиралия съвременен неолиберален капитализъм с всички произтичащи последици. Самата структура на ЕС по вертикала с отдаване на суверенитета на страните членки на бюрократична власт в центъра със стремеж за федерализация, се нарушават  принципите на демокрацията, едностранчивост в оценките, двойни стандарти към отделните страни. У нас се неглежира пряката демокрация-референдумите, участието на всеки гражданин в процесите касаещи собствения му живот от вътрешен и международен характер. В политическото и медийно пространство продължава   психологическият натиск, зомбирането с клишета от неясните  ероатлантически ценности, подмяна на основния принцип на ЕС-мира с политики на превъоражаване и подготовка за бъдеща война с „врага“ Русия, тиражира се налудната мисъл, че за цялата ситуация по света и унас е виновен Путин вместо просвещение, познание за различните гледни точки на динамичните процеси,  необходимата информационно-статистистическа оценка къде се намираме в сравнение с другите страни. Дребнотемието замества сериозния диалог и дискусия за приоритетите на една концепция за период 15-20 години. В началото на века основна цел на политическите сили у нас бе членството в ЕС и НАТО, приобщаването към „златния милиард“. Сега е резонно да се направи равносметка, обективен анализ какво спечели страната и бългаският народ и какво загуби, как се изпълниха приоритетите. Изградено ли е национално самосъзнание в мисленето, единение на народа за постигане цели на една  концепция за власт и управление в полза на всички, или с утилитарния принцип “възможното добро за възможното повече хора“, условие за което е правдивото осъзнаване на процесите във вътрешен и международен план. Постигнато ли е нужното равнище на подготовка на управленци способни за качествено изпълнение на задачите на основата на демократичен избор чрез справедлив конкурс без партийно оцветяване и лични пристрастия. От особена важност е отговорността на медиите към обществото да бъде облечена в законова форма както в тяхна защита от посегателства на собственици, така и за нравствено етичния кодекс на тяхната дейност в полза ценностите на българската душевност и народопсихология. Архиважна за цялостното развитие е стопанската политика на страната за взаимно изгодно сътрудничество с всички държави, независима финансова политика подвластна само на избрано по демократичен път правителство. Приемането за парична единица „еврото“ и смяната на българския лев е крачка към окончателна загуба на суверенитет с непредвидими в бъдеще последици, за което имат горчив опит други страни. Обществено полезна власт не може да има ако управлението няма грижа за генофонда и демографската политика каквато криза има в страната. От повече девет милиона сега след 35 години статистиката показва, че сме под шест милиона и половина с тенденция намаление, сериозна заплаха за съществуването и просперитета на българското общество. Не може да има ефективно управление без да се отчита колективното несъзнавано, цивилизационният ни код, православието и българската азбука, с което сме свързани с Русия в културно-историческото  наследство. Православната ни църква скоро отбеляза 1160 години от покръстването при княз Борис I-Михаил и 1170 г от създаването на българската азбука. Отрицателно е отношението на повечето българи към новата „сглобка“ ГЕРБ , БСП-Обединена левица и ИТН за участие на страната в „коалицията на желаещите“ под диктовката на Великобритания в подкрепа на неонацистка Украйна в конфликта с Русия, още повече без да се отчитат първопричините и сложността на проблема, за което вина имат Франция и Германия- гаранти за  изпълнението на „Минските споразумения“. Обяснението за тези политики е васалното поведение, което съпътства управляващите неведнаж в историята. Оказва се, че сега включително „Б С П Обединена левица“ са в общия хор дирижиран отвън, приемат за основен приоритет политика срещу „агресора“ Русия и като заплаха всичко руско, култура, изкуство и каквото се сетите. Това е съвременната „концепция“ за просперитета на България наложена от Брюксел. Няма истинско познание за историческото миналото, има идейно и психологическо зомбиране, враждебно поведение във всяка област на обществения и стопански живот, във външните отношения с Руската Федерация. След 80 години от Победата над фашизма сме свидетели на опити за милитаризация и расова омраза характерни за Третия Райх на Хитлер военно победен, но не и идеологически-извод от среща на европейски философи в Женева след Втората световна война. Разумът отново отстъпва независимо от милионите жертви и страдания. Ръководни политици в ЕС изопачават историята, внушават, че причината за всички беди- умирането на Европа е  вън,  а не вътре в нея. На великият немски философ Хегел е мисълта, че световно-исторически събития и личности се повтарят в историята два пъти, с допълнението на Маркс- един път като трагедия, втори път като фарс. Фарсът е съпроводен с политики далеч от истинността и реалностите на динамично изменящият се свят, което не са способни да провидят или не искат да признаят чиновниците от Европейската комисия  и набедените у нас политици с васален  синдром. Концепцията на европейско  равнище е засилване на дигиталния, електронен контрол, политиката на Европейската централна банка да осигурява 800 милиарда евро за въоръжаване за сметка на социалните програми и реалната икономика. Очевидни са симптомите на кризата в развитите западно европейски държави и западащата империя САЩ–цитаделата на глобалния капитал, увеличаващите се социални неравенства, колосален дълг спрямо брутния вътрешен продукт, очевидно проиграният военен сблъсък с Русия на територията на Украйна. Историята на капитализма показва, че при изчерпване на политическите и икономически средства-санкции и ограничения за решаване на проблемите остава военният натиск, започва с информационно-пропагандна и подготовка за нова война. Дали глобалният западен капитал ще прибегне до това последно средство времето ще покаже. Има обаче съществена разлика сега от минали времена 17, 18 и 19 век, Първата и Втората световна война през 20 век, с новото технологическо равнище и икономическо развитие. Повече от половината страни в света имат друга концепция за просперитет на основата на суверенитет и взаимно-изгодно сътрудничество, която все по-ясно се очертава в многополюсния свят и бъдеще на човечеството.            

           

                             

„К Р Ъ Г Л А Т А М А С А 1990 г.“

 

Често някои исторически събития не намират нужното внимание и не се отбелязват в календара , но по своето значение са твърде важни в цялостния процес  на трансформация на една политическа и социално икономическа система в друга както се случва през 90 те години на миналия век. Обикновено  в общественото пространство се цитира това време като Преходът. Изписани са хиляди страници и издадени десетки книги , но  това е заглавието на една забележителна книга с автор Александър Лилов, политически деец  по време на социализма,  идеолог на промяната известен като Стратега и лидер на Социалистическата партия. Книгата „ Преходът“ има и това преимущество, че в нейното съставяне и съдържание участва проф. Искра Баева по теми за дискусия  със самият автор , които обхващат цялостно процесите от това време на глобални изменения в политическият живот на социалистическата общност. Ще спрем вниманието само на част от книгата, но твърде съществена за да отговорим правдиво на въпроса какво е началото на прехода за което твърде малко се споменава като се има превид известната мисъл като аксиома, че „корените на настоящето са в миналото“.  

Преди 35 години се организира  т.н. „Кръгла маса“, разговор , дискусия между политическите сили у нас, за бъдещото политическо и икономическо устройство на  държавата след командно - административната система  на „държавния социализъм от съветски тип“ както официално се нарича и приема. По повод  20 годишнината от това събитие дало начало на Прехода,  на 10- 11  май 2010 г. в Париж се провежда  международен колоквиум  „Национална кръгла маса от 1990г. Основополагащ акт на българската демокрация“. От българска страна в словото на Александър Лилов се посочва, че тя е организирана по примера на полската Кръгла маса и нейното значение у нас като Българска кръгла маса е положително, дала началото на мирен, цивилизационен преход с решаващи стъпки в демократизирането на българската политическа система. В същото време споделя, че започва „яростна политическа конфронтация, а в нейния разгар и на криминализирането на икономическите реформи, на разграбването и разорението на българската икономика“. Добре известни на обществеността са статистическите данни на международни институции, но за съжаление все още в някои среди битуват предвзети мнения, видите ли това е комунистическа пропаганда , че тогава 1990 г.по индекс за човешко развитие на ООН страната е на 27 място, а сега на 70. Какво може да се отговори, че в ООН „всички са комунисти“. В политически аспект се приемат важни решения, за нова избирателна система, за властта на президента дали да бъде  само представителна или полупрезидентски модел, който е подходящ за нашите традиции в културно историческото  развитие. Лилов откровенно споделя, че в икономическо и социално отношение равносметката от прехода е „една тежка реалност“, икономическата проблематика не е поставена сериозно на Кръглата маса и всички политичесли партии са в дълг към българския народ. В международно отношение голям успех е интегрирането ни в ЕС  през 2007 г.,за което принос имат всички политически партии, но социалистите имат своите колебания по отношение  членството ни в НАТО, продукт на студената война и трябва да се търсят нови решения за  колективна сигурност на обединена Европа. Категоричен е, че българската икономическа и социална драма е в това, че страната е на последно място по всички показатели за икономическо развитие и жизнен стандарт в ЕС и че става дума за изоставане в пъти а не в проценти „Преходът върна назад  икономическото развитие на страната и социалното положение на мнозинството от хората и е необходима НОВА НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА ПРОСПЕРИТЕТ през следващите две-три десетилетия“ .Това основно се съдържа в словото на Александър Лилов от „високата трибуна на Сорбоната“, както  той се изразява, на 20 годишнината от Кръглата маса. Сега на 35 годишнината констатираме отново незавидното ни равнище по всички икономически и социални показатели в сравнение с другите страни от ЕС. Измениха се обективните условия в глобален аспект , оформят се нови отношения между държавите и съюзи в процеса на утвърждаване на многополюсен свят. „Старите“ политики на колониална и полуколониална зависимост са в конфликт със стремежите на все повече народи за суверенитет, национално достойнство и просперитет. В изменената обективно среда е нужно промяна в мисленето на политиците, което за съжаление не се случва у нас. В предконгресно време Левицата следва да отговори каква стратегическа цел има и след това стъпка по стъпка да я осъществява. Това, което е пропуснато тогава 1990г в Конституцията да се допълни неприкосновеност и на държавната(обществена) собственост, освен на частната както е записано сега, проблемите за отношенията между капитала и наемния труд, които все повече се изострят, експлоатацията, неравенствата , „преодоляването на капитализма“, какъв Европейски съюз искаме Федерален или Съюз на суверенни нации, въпросите за войната и мира, идейно осмисляне, визия-концепсия на властта, адекватни политически решения съобразно с изменящият се  свят и  избор на хора способни да ги реализират. И в Библията е казано „ ново вино в стари мехове не става“.  Важно условие е политиките да се съобразяват с нашия „цивилизационен код“ православието и българската азбука, традициите и обществените нагласи-продукт на историческото ни и културно развитие.    

          

 

 

 

 

 

ТЕОРЕТИЧНА СЛЕПОТА

Може да се каже слепота в мисленето или догматично мислене, характерно с това, че се стреми да прилага готови формули от минал опит за решаване на проблеми в съвременният свят с новите параметри в еволюционното си развитие. Така може да се определи решението на отиващата си администрация на президента на САЩ Джо Байдън и европейски лидери да предоставят на Украйна оръжие за поразяване на цели дълбоко в територията на Русия. Някои анализатори удачно го наричат „схематично“ мислене, характерно за американците, което поставя света пред глобален военен конфликт  с непредвидими последици на основата на високото технологично равнище на оръжията. Изглежда, че  многополюсния свят с нови взаимоотношения между държавите на взаимен интерес в тяхното развитие като бъдещо устройство на планетета не ще може да се осъществи по мирен път, освен ако не надделее здравият разум. В противен случай отново ще го отнесат народите както винаги се е случвало в историята, но сега с една малка подробност. След ядрен апокалипсис  биолгичното развитие на земята да започне отначало, както преди 550 милиона години- твърдение на изследователи, със същества от най-примитивен вид обитавали водите на океаните, дълги пет сантиметра, без очи, с няколко клетки и оскъдна нервна система, без мозък. Като общ предшественик на живота на земята включително и на човека тези същества т.н. „ланцетници“ не се нуждаели от мозък, реагирали на външния свят сетивно с няколкото свои клетки. Ако се пренесем милиони години напред с развитието на други по-сложни организми създали органи за оцеляване се оказва, че най-важната задача на мозъка е оцеляването и предаване на генната информация на следващото поколение като контролира енергийните процеси за съхранение на тялото, подържане на  живота за да може да изпълни и мисията си да мисли,  човека да осъществи социалните си функции за разлика от животинския свят. „Мисля следователно съществувам“ бе казал Декарт, „политическо животно“-Аристотел, „съвокупност от обществени отношения“-Маркс. Оказва се, че от менталното състояние, мисленето на различните култури в света зависи и политиката, решаването на различни проблеми включително за войната и мира. Речта на омразата е вплетена в културата на отделни народи „око за око, зъб за зъб“ и в съвремието, при едни само индивидуалното благополучие, при други ценности са справедливостта и колективния просперитет, в стремежа към печалба се загърбват социалните проблеми. В глобализирания свят наред със създаването на все повече икономически и финансови връзки се развиват и усложнават взаимоотношенията между хората, мисленето е съпроводено с емоции, страсти , желания. В речта преминават мисли обагрени с гняв и  обидни думи дори между лидери на велики държави, създава се напрежение пагубно за нормално състояние на психиката на отделния човек и политическите процеси. Свободата на словото „да е позволено да мислиш каквото искаш и да кажеш каквото мислиш“ по думите на древноримският историк Тацит се превръща в безкрайни взаимни обвинения, преиначаване на истини и откровени лъжи в медиите и обществените институции като встрани остават решаването на жизнени проблеми на обществото. За кратък период у нас са проведени за седми пореден път избори за Народно събрание. Учудващо е, че в началото всички новоизбрани депутати се заклеват да служат вярно и безкористно на Народ и Родина, а след това все едно че нищо не е случило, не са в състояние да решат  елементарния въпрос за председател на Народното събрание и правителство, защото например ПП“Продължаваме промяната“ имат дълбоки „фундаментални“ различия с партия „Възраждане“ едните с евроатлантическите си ценности, другите с русофилски настроения. Парламентарната демокрацията се превръща в „диктатура на мнозинството“ под влиянието на лидерите на партиите. И сега както в миналото личностите в голяма степен определят нашата съдба, заглавие на забележителната книга на проф. Искра Баева с анализ за дейността на 12 политици от близкото историческо минало, предимно леви лидери по време на половин век социализъм и прехода към 35 годишен капитализъм у нас. За характера на социализма и неговият крах има различни определения в зависимост от гледната точка-„реален социализъм“, „административен социализъм“, „държавен социализъм от съветски тип“, „бюрократичен социализъм“, „сталинският тоталитаризъм“, „комунизъм“. Ленин има определение за социализма-„държавно-монополистически капитализъм в ползa на всички“ може да се нарече социализъм. Ричард Улф, изследовател теорията на марксизма приема, че страните от Източна Европа преминават от „държавен към индивидуален капитализъм“. Без да се отрича влиянието на външни фактори основни причини за този преход, реално крах на системата  в една или друга степен, са от вътрешен характер. Съществена причина е мисленето на субекта на управление, идейното съдържание изразено в политиката и нейната реализация. Архитекта на промяната в Китай- Дън Сяопин, след доклада на Хрушчов пред 20 конгрес на КПСС 1956г. и развенчаването на Сталин, има друго мислене „ние ще тръгнем по друг път“, за реформи на основата на марксизма и културните традиции, конфуцианството, даоизма, които не са в противоречие за трансформация на статуквото в съответствие с изменящите се обективни обстоятелства преди всичко в икономиката при силна политическа власт. Сателитният синдром у нас към „големия брат“ се задейства и при „перестройката“ на Горбачов промяната започнала не от икономиката, а от политическата система. Можеше ли да се избегне краха, злополучният ни преход. В историята както е известно няма „ако“, но отговорът е можеше при положение, че в мисленето на политиците от левия спектър управляващи в Съветският съюз и близо половин век у нас, Китай не бе квалифициран като „ревизонистичен“ и преодолян едностранчивият, догматичен прочит на марксизма след кончината на Ленин, плод на сталинските интерпретации и култа към личността. Съзнанието на човека не само отразява обективния свят, но и го създава посочва Ленин във „Философски тетрадки“ конспектирайки „Нуката логика“ на Хегел и визира 16 елемента на диалектиката, закона за единство и борба на противоположностите, които не винаги могат да се определят с формулата „А и не А“ и дуалистичното „Или-Или“ що се отнася до класите-капиталисти и пролетариат с особените отношения между тях.  Капиталът да господства и експлоатира наемния труд, а работническата класа да защитава своя интерес като промени статуквото, освобождава се и отхвърля иерархическата стуктура за реализиране на целите си. С подобни формули не се изяснява и разрешава противоречието как и кога възниква капитала и частта принадена стойност, която присвоява капиталиста, дали само в труда или само в обръщението при продажба на произведената стока. С диалектическия метод Маркс доказва в „Капитала“, че принадената стойност се получава не само в обръщението, но и в производството, защото работната сила е специфична стока и има свойството  в процеса на труда да създава допълнителна стойност над тази, която притежава капиталиста закупил работната сила. Смяната на една обществена система с друга, новите производствени отношения не могат да се утвърждават с „декрет на народа“ както отбелязва Маркс по време на Парижката комуна 1871 година, а трябва да се даде простор на онези елементи  развити в недрата на старото буржоазно общество, преминаването на собствеността и организацията на производството да се осъществява от „работнически асоциации“. Преди половин век Дън Сяопин бе казал на своите съпартийци, че ще бъдат необходими сто години за преход към социализма. Това прозрение се сбъдва в Китай и до средата на 21 век може да има „хармонично развита социалистическа държава“ по думите на комунистическия лидер Си Дзинпин. Обективното развитие на глобалния свят изисква леви политики и необходимоста от субективен фактор за реализацията им. Ленин посочва, че трябва да имаме друго виждане за социализма с развитие на икономическите отношения, прилага НЕП /нова икономическа политика/ просъществувала пет години след неговата смърт и административно прекратена през 1929г, държавната собственост се утвърждава като единствен белег на социализма. И леви автори днес твърдят, че крахът на социализма- „комунизма“ е крах и на марксизма, а не на „сталинизма“- идейна мисъл и политика на догматично интерпретиране теоретичното наследство на класиците, наречена на името на Сталин след неговата кончина. Лев Давидович/Троцки/ има забележителна мисъл обръщайки се към управляващите в Съветска Русия, че те не търсят диалектиката, но тя ще ги намери. Така стана за съжаление и у нас. Руски автори твърдят, че Солженицин е репресиран за това, че в писмата си от фронта е критикувал Сталин за „изопачаване на ленинизма“. Това схематично мислене, едностранчивата идейна конструкция и решения не са патент само на левите. Метастазите се виждат и днес в политическия, икономическия и обществен живот, когато мотивите са само политически без всестранен анализ на икономическите и социални последствия. За първи път 112 години след Търновската, в новата Конституция от 1991г различните по вид собственост са неравнопоставени, само частната собственост е неприкосновена, държавната /общонародна/ е лишена от конституционна защита. В началото на прехода основната цел бе смяна на обществената система чрез безогледна 100 процента приватизация. „Ликвидационните съвети“ унищожават икономическата база в селското стопанство, както става и в индустрията, митичната борба срещу „комунизма“ довежда до настоящата икономическа разруха и последвалите отрицателни процеси във всички сфери. Изкушавам се да цитирам великолепната мисъл на известния финансист Янис Варуфакис за неолиберализма и марксизма, бивш финансов министър на Гърция от лявото правителство на СИРИЗА в книгата му „Техно-феодализъм“: „Нито нов, нито либерален, неолиберализмът е безинтресен миш-маш от стари политически философии. Като теория той има толкова общо с реално съществуващия капитализъм, колкото марксизма има с реално съществуващия комунизъм“. За определен период при екстензивно развитие реално съществуващия социализъм-„комунизъм“ създадава условия страната да бъде на 26 място в света от близо 200 държави/сега на 70 място/ според индекс за човешко развитие на ООН, но наред с това приоритета на административния подход пред икономическата необходимост за промяна в политиките, плод на догматиката в мисленето характерно за онова време, полага основите за бъдещия му крах. Теорията на марксизма изисква съобразяване на конкретните политики с изменящата се обективна действителност и възникналите диалектически противоречия в икономическите отношения да се разрешават като нито се неглижират нито се разгарят. Когато Ленин след революцията от 1905 година в Русия спорейки с опонентите си на остров Капри, които смятат мисленето като психофизическо състояние на човека и ролята на мозъка само да възстановява нарушеното вътрешно биологично равновесие в организма, задава въпроса признават ли, че философията на марксизма е „диалектическия материализъм“, същността на теорията която носи името на Маркс. Този въпрос може да се зададе и сега на политиците от лявото пространство за критичен аналитичен прочит, правдив разказ за миналото, настоящето и стратегическа визия за бъдещето. Слушаме от представител на „новото ръководство“ на Социалистическата партия, че те не са против капитализма, а само малко за неговото подобряване и си спомняме как  през целият преход след 1989 година се задава въпроса, който не е загубил смисъла си и днес „А сега накъде“. Марксизмът не отрича капитализма като закономерна обществена формация на по-висок етап на развитие, прилагайки функционалния подход в историята, но у нас се получи периферен неолиберален капитализъм с още по-големи кризи, неравенства вътрешни и външни сравнение с държавите от ЕС, духовно опостушаване, нравствена и морална деградация в обществото. В този смисъл отговорността на Левицата е още по- голяма, но стратегическата цел  е премахване на наемния труд, вертикалната, иерархическа структура и господството на капитала, за разгръщане творческите сили на човека чрез утвърждаване демокрация на работното място. В света, на Запад и на Изток, вече има много фирми-кооперативи на работници и служители участници в производството, но и колективни собственици на капитала, които имат не малко успехи и са елементи на социализма на бъдещето.