В инернет пространството се появи
публикация, реклама, пиар на една нова книга със завладяващо заглавие
„Философия на Новата Българска История“ с подзаглавие „опит за логико-исторически
анализ на българският национален проект“. Привлича вниманието и съдържанието на
пиара, рекламата: „Лъжата може да бъде назована, Лъжата трябва да бъде
назована, Историята тук не е знание,тя е религия, а всяка религия се страхува
от ерес, България не помни, тя повтаря“,
което има известно разминаване със
съдържанието на авторския предговор и въведението в книгата,
вероятно да засили вниманието и събуди интерес. Още в началото се повдига
сакралния въпрос за истинността на историческото повествование, дали в
съвремието тя е основата на която се гради едно знание,познание,образование,
възпитание, култура или или става предмет на политически инсинуации,
политкоректност, на което сме свидетели. И все пак независимо от многобройните
интерпретации що е истина и дали е възможно тя да се прояви и докаже, ще
споменем логичния принцип, че от две съждения едното е вярно и мисълта на
големия немски философ Хегел, че диалектиката е онзи метод за доказване на
истината без да се игнорира способността на изследователя да се потопи в „духа
на времето“ като в противен случай, на манипулации, може да се определи като
„болен дух“. В този смисъл за ролята на диалектиката като метод за истинност,
кореспондират и условията за научност, възможността за прилагане на „негативна
философия“ не само в интерпретацията на съществуващите факти, но за друг
поглед, гледна точка с факти- съдържание на нови документи непознати досега на изследователя. Всичко
това предполага една умереност в изводите и оценките за миналото, нейното влияние
в настоящето, прогнозиране на бъдещето. В книгата се проследява как „Българският
национален проект“ от неговото зараждане се превръща в постоянна политика на
управляващите за дълъг период от нашата история. За целта се предлага „външна
оценка“ по метода на Мирослав Хрох с фазите А, Б, С обяснение на Историята не
чрез идеология и морал, а в структурата и техниките на управлението различни за
всеки период. но подчинени на националната идея, проект, процес свързана първоначално - фаза А с Културата, конкретните
хора и съответни самодейни организации, когато за разлика от други страни
липсва държавно образуване. Фаза В - един преход към развитие на
инфраструктурата в управлението на процеса и обществената значимост на проекта.
Фаза С - процеса не предполага революции,войни и политическо влияние, а
по-голяма плътност, масовост. Тези периоди – фази не са отдлени с китайска
стена. Моделът е една ориентировъчна рамка, конкретност за анализ без
рамантични описания за „пробуждане“ без идеологеми, а за сравнение и изводи по
какви причини една Национална идея - проект може да бъде успешно претворен в
реалността или с трагичен край както се случва у нас с „военните и политически
катастрофи-1913,1918,1944 а по-късно
1989“. Така се рабира във философски, социологически, психологически смисъл
приносът, допълнение в историографията за по пълно осветляване и обяснение на Новата
българска история. В същото време основателната критичност на обяснението за „революционност
и хипер-патриотизъм“ се заменя с „мита“- Географската Карта на Сан-Стефанска
България в основата на която са етническите граници. /публикация „Възродено
племе“ от книгата ми „Бързеят на времето“2022г; gminchev.blogspot.com/. С
риск да се задържи вниманието на читателя е цитат от документ съхраняван в
Българската Екзархия в Цариград/Истанбул/, който осветлява дебрите на миналото
при възстановяване на самостоятелна българска църква каквато е била от самото
покръстване през IX
век: „Учредява се църковна област с официално име Българска Екзархия, която
се управлява от Синод под председателството на главния в областта митрополит, наричан
Български екзарх с устав по каноните на православната църква с пълна
независимост без да има право Патриаршията(гръцката б.р) да се меси в духовните
работи на Екзархията“. Определят се духовните области които включват епархиите:
Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска,
Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без г.
Варна ), и без около двадесет села край морето и без Кюстенджа, Сливенския
санджак без градовете Месемврия и Анхиало(Несебър и Поморие б.р), Созополска
каза без крайморските села, Пловдивска епархия (без г .Пловдив), Станимашка
каза без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлян,
Бачково, Белащица, без манастирите „Бачковци“, „Св. Безсребърници“, „Св.
Параскева“ и „Св. Георги“. Махалата „Св. Богородица“ в Пловдив остава в
Екзархията. Ако православното население в една местност, вън от тези що се
изброиха, изкаже желание единодушно или две трети от това население да премине
под ведомството на Екзархията, след като се установи това негово искане, то ще
му се удоволетвори. Избраното лице за кандидат за екзарскийския пост трябва да
се одобри от турската власт. Българският екзарх ще има на разположение
български метох както Йерусалимският има метох на Фенер. На 28 февруари 1870 г
Фермана на султан Абдул Азис се връчва на представителите на българската
общност в Цариград по него време близо 80-100,000 души. Това е успешния етап
във Фазата по модела Хрох за периода 1930-1978 г. завършек на борбите на
българите от Мизия, Тракия, Македония срещу гръцката Патриаршия за духовно
освобождение в Османската империя. Руската дипломация полага усилия за
примирение между двата православни народа. За този успех спомагат и реформите в
Османската империя. Величието на това дело се изразява в словото на Екзарх
Йосиф I при освещаването
на желязната църква „Св. Стефан“ септември 1898 г в Цариград /Истанбул/: „Преди
половин век благочестиви християни за Отоманската империя и за света не е
съществувал българинът, българска община, български език, български народ.
Името българин бе изхвърлено из държавните архиви, името България бе изличено
от картите, българският език бе изгонен от църквите, училищата, градищата. Оставаше
още малко за да изчезне безследно един народ, който в миналото е внесъл своята
скромна лепта в историята на православието и Христовата църква и културата на
човечеството“. Вярно е, че този период, културна фаза А по Хрох, се подцнява като
„основа на модерността“ за сметка на революционността. Не е случайно обаче, че
„Картата на Сан-Стефано“ след 1878 г винаги стои пред погледа на българите
управленци и обикновени хора през всички следващи периоди – Фази. Родословното
ми дърво е от Егейска Македония сега в Гърция, по бащина и майчина линия, баба
ми Стамена е носела пушки на въстанниците през Илинденското въстание 1903г. В публикация
„За Македония и македонизма“ от книгата ми “Пулсът на времето“ 2020г /gminchev.blogspot.com/
споменавам за Доклад на фондация Карнеги „Анкета на Балканите“ 1917г /данни за
1900г/ за населението в Македония: от общо 2,258,824 души; българи 1,181,936; гърци
228,702; сърби 700; турци 499,204; албанци 128,711 ; останалите са власи,
евреи, цигани и други. В статистики-гръцки и сръбски пеобладават становища не
на основа научни изследвания, а политическа конюнктура в сравнение с
българската оценяща народностното самосъзнаие. Духовното освобождние заедно с
революционността, хайдушките чети, активността, жертвоготовността на дейците на
Априлското въстание, масовият ентусиазъм
особено в първата Балканска война, после в антифашистката съпротива, в името на
идеята за Свобода и Независимост се създават постепенно условия за единство на
по-голяма част от българското общество проявяващо се в една или друга степен до
края на периода-Фаза С 1945 г, когато по външни, глобални причини е прекратен
Българският национален проект. Глобалните процеси са съществен фактор в
историческото ни развитие. Във вътрешен план обаче не може да се определи, че нещата
се случват без обективна, действителна основа в миналото, а са само символи,
мит, религия. Идеята, мита също са реални , имат основание, съдържание са на духа, психиката и стимул за дела, остават трайна следа в съзнанието, проявяват
се като образи, „архетип“ в колективното несъзнавано, формират възгледи и поведение. Хиляди са примерите на
хора от всички слоеве и политически окраски в периодите, Фазите А,В,С и след
това, заплатили с живота си за идеята, за свобода и независимост на
Отечеството, което остава в паметта, предава се на поколенията и не може да се
определи като лъжовна, измислена история. Оказва се, че и религията наред с
икономическите и политически причини създава условия за нова среда и може да се използва и укрепва
властта / публикация „Разколът“ от книгата ми „Пръски от мрежата“ 2023г; gminchev.blogspot.com/. Има нови
изследвания например при анализ на следващия „комунистически“ период след 1945
г., появата на „сталинизъм“ и неговата модификация у нас, противоречиво явление
в комунистическото движение, завладяло за дълъг период Съветска Русия и след
Втората световна война редица държави от социалистическата общност. В този
контекст се развива, дава отпечатък и в процеса за националното след 1945 г. Оказва
се, че е съществено влиянието на православните старообрядци в политиката и
личната власт на Сталин с тяхната идейност,
вярвания и обреди различни от официалнта православна църква на Патриарх Никон и
имперската власт. За краха на „съветския
сталински социализъм- комунизъм“, пророчески са думите на Лев Давидович
Бронщейн-Троцки, че властта не търси диалектиката, но тя ще ги намери. Рецидиви
на „сталинизъм“ има и сега, след „комунистическия режим“ в публичното
пространство, не само сред левите партии. Заедно с анализа по модела на Мирослав Хрох и
други автори е възможно по-пълно осветляване и правдиво обяснение на Новата българска
история без клишета и едностранчивост в оценките, изводите за оправдание на настоящето
с миналото, по-конкретно от политическата класа и „личната власт“ на лидерите, характерна
особеност на държавността след Освобождението 1878 г., за стратегическата немощ
в мисленето и политическите решения. Бележити наши историци твърдят, че
причината е османскят период историческото ни равитие не в „хладилнка, а във фризера“.
Диалектиката изисква нещата да се
разглеждат в тяхното единство и противоречие, не е възможна пълна яснота ако
изкуствено се разделя настоящето от миналото, което не е само мъртва буква и
прах от книгите, а има последствия за настоящето и бъдещето. В „логико-историческия“
анализ на несбъднатия Български национален проект се акцентира повече за значението
на управлението, административни и
технически инструменти с „вътрешна логика“ на неутралната държава лишена от
идеология, но заедно с това се запълва една празнота в историографията. Трудно
се разкриват дълбоките тайни на миналото само с психологизиран разказ, диалог с „общ език“ и „ключовата роля“ на морални
категории както е трудно човек да види „сянката“ си, познае себе си, признае
различните гледни точки като психология и мислене, за ползотворен дебат. Новият
разказ за „посткомунизма“ видян само като „време на отлагане“ логика на
„удължено следствие“ на проваления национален проект и влиянието в настоящето и
бъдещето, отново става едностранчив ако икономическата проблематика и
изменящата се глобална среда само се споменават, а не са основата за всестранен анализ. Историята сега не се разбира като учителка, а повече
като маша на политически интереси, рудиментарен или рогат национализъм. Новият
прочит е с послание критичност да се вземе огъня не пепелта от миналото,
правдив разказ с аналитичен подход без фактите да се превръщат в мит само с емоционална привързаност. Въпросът
е как да се случи в турболентни времена.
