ВОЙНАТА

Темата за войната отново завладя публичното пространство след като президента на Руската федерация обяви „специализирана военна операция за демилитаризация и денацификация“ на Украйна. Но никой или много малко хора вникнаха в посланието поради какви причини, какъв е повода за това крайно решение за разрешаване на ситуацията в която попадна Русия. Случайно ли бе това, спонатнно решение ли е или предварително дълбоко и всестранно обмислено да се извърши агресия, по думите на управляващите елити в Европа и САЩ, срещу суверенна страна, действително ли е специализирана военна операция в която са ангажирани само 10 % от руската армия срещу 100 % украинска или е пълно мащабна война без да се отчита броят на жертвите включително от гражданското население. На тези въпроси не се дава смислен отговор не само от медиите и информационните агенции, но и от администрациите на повечето страни. За резолюцията на Европейският парламент преди няколко дни “относно руската агресия в Украйна“, 141 държави са гласували „Да“, 35 въздържали се и 5 против. Дори и такива които имат дружески отношения с Русия са гласували „Да“. Някои коментатори посочват, че думата „чест“ е забравена. Лидерът на НАТО публично обяви, че целият свят осъжда руската агресия. Така ли е наистина или има нещо което умишлено се завоалира за да се прикрият истинските виновници за създадената ситуация. В общественото пространство е утвърдена максимата, че „студената война“ е спечелена от западните държави, САЩ при президента Роналд Рейгън, осигурено е световното господство и всички страни включително Русия са подвластни на интересите на американския капитал без възражения. В началото на този процес самите управляващи при президента Елцин и Горбачов със своето сервилничене стигат до предателство на интересите на Русия, да не говорим за държавите от социалистическата общност. Елцин стига до там да докладва на американския президент след разстрела на сградата на руския парламент за което бе обявен за най-големия демократ. Руските олигарси извършиха повсеместна приватизация на държавните активи с основна цел печалба и лично обогатяване, като малко се интересуваха от започващите процеси след разпадането на Съветския съюз, в постсъветското пространство включително и Украйна като най-силна икономически и голяма по територия. Спомням си една среща в Бургас с представители на руското консулство- Варна,  когато на  въпроса какво става в Украйна отговорът бе, че там правят нещо „хохолите“. Източните държави се присъединиха към НАТО, а в Украйна целенасочено започва да се насажда омраза към всичко руско, като се има предвид, че Киев е бил столица на Руската империя. През 2014 г. в Киев е извършен кървав преврат и е свален законно избрания президент, извършват се военни престъпления с хиляди  жертви сред мирното население в Домбас и Луганск 14,000 загинали и 40,000 ранени и осакатени мирни граждани по данни на ООН след безогледен обстрел от украинските военни, за което има нарочен доклад на Медународният наказателен съд в Хага от декември 2020 г.  Последната капка която прелива чашата е искането на украинският президент Зеленски да се отхвърли меморандума приет в Будапеща през 1994 г. и Украйна да получи ядрено оръжие, наред с това се  разполагат военни бази и формирования в Румъния, Полша  и други страни.  От хиляда и седемстотин километра при президента Рейгън, инфраструктурата и логистиката на НАТО се установява на сто и седемдесет километра от границите на Русия, заобиколена от  американски бази и военни биолаборатории в Украйна за изследване на вируси и въпреки приета международна Конвенция не се осъществява никакъв контрол. Заедно с това нараства заплахата за сигурността  с агресивна риторика на управляващите в Украйна последвана от подготовка за военно решение на проблема в Донбас и Луганск с отказа да се изпълнят Минските споразумения без да им се потърси отговорност от двете водещи европейски страни Германия и Франция гаранти на споразумението. След осем години дипломатически  преговори и желанието за договореност, руската страна се оказва пред „бетонната стена“ на европейските държави и САЩ. Спираме се малко повече на този предварителен процес, защото е важен етап за сегашното състояние на международните отношения както навремето преди Втората световна война. Съвестното изследване на историческите факти откроява действителните причини за едно или друго решение и за кой ли път се потвърждава истината, че корените на настоящето са в миналото. Забравя се и не се споменава как преди Втората световна война западните държави ухажваха Хитлер, одобряваха и насочваха неговата политика, идеологията за чистата раса и жизнено пространство, маскирана като борба срещу болшевизма, но всъщност стремежа да се завладеят огромните природни богатства на Съветския съюз, като тези цели публично се афишират от държавни секретари на САЩ и сега, че природните богатства не са само на Русия, но и техни. В декларациите на НАТО е премахната думата „болшевизъм“ от времето на Вермахта, но нищо друго не се е променило, остава агресора Русия и зедно с Китай като основни врагове на демокрациите под мотото „демокрациите срещу автокрациите“. Както в миналото така и сега отново политиките са за световно господство в основата на които са финансовия и крупен капитал, военно промишлените комплекси на САЩ и държавите от Западна Европа. Отново са забравени европейските ценности на Просвещението, справедливостта и хуманизма, прилагат се двойни стандарти за оценка на действителни процеси. Едно време Европа бе под ботуша на Хитлер, сега е марионетка на администрацията на Вашингтон. Васалният синдром е навлязъл дълбоко в брюкселската администрация и се пренебрегва дори очевидния факт, че 46 процента от природния газ в Европа идва от Русия. Такъв оттенък имат и  изявленията на българският министър-председател Кирил Петков, че Русия представлява „една бензино-колонка с ракети“, както Хитлер навремето говори за Русия като колос на глинени крака. За съжаление дълго време след Елцин руската администрация не определя категорично кои са „червените линии“, които „партньорите“ не трябва да пресичат, което погрешно бе тълкувано като слабост. Пренебрегват се оценките на политически анализатори като Пол Крейг Робъртс бивш заместник министър на финансите  и член на тайниия съвет при президента Рейгън, че руснаците са забравили поуките на Маркс за капитализма, че е необходим  съюз с Китай. Украйна е изцяло под опеката на САЩ се посочва в проведена  конференция в Москва с участието на политолози, историци, журналисти и се прави извода, че политическите резултати от Евромайдана са по-тъжни от икономическите, в страната са установени военни престъпления, отвличания и убийства на несъгласните с водената политика, забранена със закон е употребата на руски език не само на официални места , но и в общуването между хората, има забрана на телевизионни канали, цензура, открито се извършва сформирането на украински отряди на смъртта, „Азов“, „Десен сектор“-отявлени нацистки организации, обучавани от инструктори подготвили „ескадроните на смъртта“ в Латинска Америка. Грозното лице на неонацизма се вижда и в подхода на тези организации  сега като създават жив щит и не дават възможност за използване на хуманитарните коридори осигурени от руските военни включително насилствената забрана за използване от много чужденци останали на територията на Украйна, което прилича на подхода на Вермахта  при битката за Берлин. Зловещо е, че това не се вижда и не прави впечатление на европейските страни. Всичко това се извършва и пред очите на олигарсите либерали в Русия и Украйна не без помоща на някои от тях. Сега руските олигарси желаят мир, да се спре кръвопролитието между двата братски народа, но не се споменава за демилитаризация и денацификация в Украйна каквито са целите на военната операция. Очаква се да се смени и икономическата политика като приключи приоритета на държавния капитализъм. Какво ще стане бъдещето ще покаже, но във всички случаи както показва историята след военна конфронтация идват и изменения във върешната политика и международните отношения. Когато след  Втората световна война попитали Сталин колко ще продължи мира  отговорът е вероятно петдесет години. Оказва се, че нацизма и фашизма е победен военно, но не идеологически като изминаха повече от седемдесет и пет години и отново се налага да се демилитаризират и денацифицират отделни райони  и то граничещи с Русия, с помоща на военни средства да се защити сигурността на държавата. Проучване показва, че повечето руснаци 68% одобряват военната операция, 22% са против и 10% се колебят. Глобалният капитал, хегемона САЩ  има безброй военни интервенции след Втората световна война, но не за демилитаризация и денацификация, а като продължение на икономическият натиск характерен за капитала и неговите интереси. Печално е, че уважавани автори смятат войните за някаква даденост в битието на хората от хилядолетия, че са вплетени в гена на човечеството и ще съществуват винаги като средство за решаване на възникващите проблеми. Забравя се обаче, че светът е вече на друго технологично равнище и е неколкократно по-опасно за съществуването живота на земята, че с развитието на технологиите се изменят и обществените отношения, от икономическа принуда и наемен труд към сдружения и асоциации на свободни хора без иерархическата структура на подчинение характерна за капитализма. Измененията във вътрешен план ще се отразят и на международната арена в отношенията между държавите. Някога Ленин бе писал, че кой глупак иска революция ако са решени задачите стоящи пред обществото. Перефразирайки сега може да се каже кой иска война ако не е застрашена сигурността на държавата и ако сме справедливи в оценките се оказва последното средство за решаването на проблема. Преди 60 години при кубинската криза, която можеше да прерастне в ядрена катастрофа, един авторитетен и умен американски президент Джон Кенеди бе попитал военните от Пентагона дали гарантират, че на територията на САЩ не може да падне ракета и отрицателния отовор спаси света. Авторитетни  анализатори предупреждаваха НАТО да не се разширява на Изток, но се случи обратното. Човечеството е преживяло нещастията следствие войните и не ще се намери разумен човек който да ги оправдае. Само може да се съжалява, че користни глобални политики и интереси на САЩ за хегемония създават ситуация и изправят света пред възможността от ядрена война. Не е в духа на Левицата да подкрепя войната, което е видно и от гласуването в Европейския парламент. Същевременно е престъпно Групата на прогресивния алианс на социалисти и демократи да си затваря очите пред  фактите на дискриминация по расов и етнически признак, на милитаризация характерни за идеологията на нацизма и фашизма, за което свидетелства ситуацията в Украйна. Казват,че нравствената политика винаги побеждава. Дано и разума надделее !        

ЧЕТВЪРТИЯТ ПЪТ

 Това е заглавието на книгата на известния руски политолог и философ Александър Дугин с подзаглавие „Въведение в четвъртата политическа теория“. Българската публика, най-вече от левия спектър, е запозната с теорията на „Третия път“ от недалечното минало на бившия лейбъристки водач Тони Блеър, влиянието му и сред българските социалисти. Но докато този нов повей тогава има за задача да прокара нов път на социалдемокрацията и  административно-командния към демократичен социализъм се случва обратното с превес на либералното над социалното и фактически „Третият път“ на Блеър доведе до задънена улица, към блатото. Сега „Четвъртият път“ на Дугин изначално отрича социализма като универсална обществена система след капитализма, както е според марксизма системно-функционалния подход в историческото постъпателно-прогресивно развитие на човечеството от първобитно-общинния, робовладелски, феодален строй към капитализъм, социализъм, комунизъм. Книгата излиза на българския книжен пазар във  време две години след началото на пандемията „Ковид-19“- инфекциозният вирус „Sars- cov 2” с неговите модификации, довела до локдауни, затваряне и ограничаване на личностните контакти, ваксинационни паспорти, зелени сертификати, забрани и правила ограничаващи дейността на бизнеса и правата на гражданите.  За разгръщане на глобалното движение за здраве и свобода допринасят петициите до правителствата от редица неподкупни политици и лекари, като авторите на книгата „Истината за Covid-19”на д-р Джоузеф Меркола и Рони Къминс с предговор на Робърт Кенеди – младши. Хиляди хора от Канада, Франция, Германия, Белгия и други страни изразяват недоволството си от опитите пандемията да се използва за користни цели, за свръх обогатяване и печалби на корпорациите производители на ваксини и отвличане на вниманието от проблемите породени от политиките на правителствата. Колосалният труд на Дугин, близо 700 страници, излиза у нас и във време, когато  представители на глобалния капитал, председателят на форума в Давос Клаус Шваб също анализират съвременния капитализъм и предлагат нови идеи в книгите „Голямото нулиране“,“Капитализъм на заинтересованите“, на Бранко Миланович дългогодишен водещ експерт в Световната банка във  „Само капитализъм“ и други. Повечето автори философи, социолози, политолози, в една или друга степен  признават, че съвременният  капитализъм е в състояние на колапс и не може да реши назрелите проблеми на човечеството, имат идеи, предлагат варианти, правят прогнози за нова система, нов начин на живот, управление и обществен договор за преодоляване на крещящите неравенства, за повече справедливост и хуманизъм. Въпросът е какво да бъде новото обществено устройство на света, след краха на съветския социализъм и  неолибералния капитализъм. Теоретичната разработката на „Четвъртият път“, както се посочва  в предговорите на книгата, започва през 2007 година в няколко центъра в Русия. Като червена нишка минава през книгата, че целта на тази нова теория е да се „сражава“ успешно с глобалния либерализъм и световната олигархия като отхвърля трите теории на 20 век на модернизма, либерализма, комунизма и фашизма/националсоциализма/ и обединява всички недоволни от съществуващия съвременен либерален порядък, за нова политика срещу глобализма, хегемонията на Запада и предимно на САЩ. Необходима е консервативна революция, да се тръгне по съвсем различен път за фундаментална политическа, нравствена, духовна промяна, да се преодолее упадъка на нравите, страха и отчаянието, отчуждението характерни за епохата на модернизма, капитализма, империализма, провалената демокрация издигната от Просвещението в хартата за правата на човека и отношенията с  държавата. За двете световни войни се посочва, че причините са в управляващите нездравословни малцинства както на Запад, така и на Изток с порочни, мракобесни идеологии. В този смисъл може да се приеме, че в различни части на света има почва за сътрудничество за един нов свят с друг морал и нравственост призван за творческо развитие на човека. Книгата „Четвъртият път“ е издадена на десет езика, представена е в редица страни, проведени са конгреси, конференции, семинари. Както посочва автора пътят за нови идеи и конструкции е отворен, нищо не е догматично заковано в Четвъртата политическа теория и тя е призив не само към руското, но и към всички общества в света за обединение, да се върне човечеството и всеки народ към корените си. Трудно е такъв огромен по обем материал от книгата да се синтезира, но ще се опитаме да отделим някои характерни, основни моменти. Четвъртата политическа теория е призвана да отхвърли категорично и трите политически теории  либерализма, комунизма, фашизма и техните субекти в историята съответно индивидуализма /индивидуумът/, класата, расата при германския националсоциализъм и държавата при италианския фашизъм. При либерализма индивида иска да остане свободен от всяко външно влияние, освободен от връзките в обществото, сам за себе си. При комунизма основно е класите и класовата борба, класата на експлоататорите и класата на експлоатираните. Класовата борба е движеща сила в историческото развитие, а пролетариатът е субекта на историята призван да освободи човечеството от господството на буржоазната класа. От няколкото хипотези за субекта на Четвъртата политическа теория, след отхвърлянето на трите теории, той се определя с екзистенциалното понятие „Дазайн“/Dasein/ от политическата философия на Мартин Хайдегер или от историческите традиции, психологията и културата на всеки народ. Духът на народа за испанците например е Дуенде/ duende/, духът на мястото определен и възпят от испанския поет Федерико Гарсия Лорка, духът идващ не отвън, а отвътре, една обсебеност която се съдържа в пеенето, танца, поезията, философията, което дава сила, енергия и човек се чувства възвисен в космоса  разбирайки  че  е  смъртен, но същевременно готов да заложи себе си и се жертва за делото, както се случва в началото на   на испанската гражданска война през юли-септември 1936 година със защитата на крепостта „Алказар“. Определено е вярна тезата, че всяко нещо, политическа доктрина, социално-икономически модел не ще имат  дълговечен живот, ако са  откъснати от  историята, културата и традициите на всеки народ, ако  липсват реформи съответстващи на обективното развитие на нещата. Тези корени предопределят и различните видове социализъм според неомарксистите, за което има и примери  в света. Ще бъде погрешно и ако социализма се третира само като локално явление наред с други системи, както се твърди в книгата на Дугин и не се виждат универсалните му принципи, като утилитарнният принцип „за възможното добро за възможното повече хора“, за икономическите отношения като база и надстройката, тяхната зависимост от собствеността на средствата за производство, проблема освен за политическата, но и икономическа демокрация, утвърждаването и непосредствено в производството, за причинно- следствената връзка между надстройка и база, но и относителната и самостоятелност, когато в някои моменти надстройката може да оказва по-силно влияние върху базата и т.н. Действително проблема за класовия характер на обществата е характерен за марксизма, но той не е само това. Във философски аспект материалистическата диалектика е оня метод авторът на който е Маркс и затова носи неговото име, но той не е претърпял крах заедно със съветската сталинска система, както се твърди, която няма нищо общо с марксизма, бе опакована с марксистки лозунги, а същността и бе съвсем друга, авторитаризъм и тоталитаризъм, култ към личността, връщане на части от самодържавието с недостатъците на имперска Русия, заедно с един догматизиран марксизъм, съдържание на режима, за който Лев Давидович Троцки произнася пророческите думи, че не търси диалектиката, но тя ще го намери. Сталин се бе провъзгласил за Червения цар, както според него иска народа и упражни хипер насилие в управлението. Заедно с това обаче се извърши индустриализацията, която става основа за Победата през Втората световна война. Не може да се каже, че този период са били само лагерите на Гулаг и сталинската версия на социализма е минал мимолетно без да остави положителна следа. По времето на Сталин, след смъртта на Ленин, трябваше да се изучава и овладява критическият  метод на Маркс, а не да се забранява филм за него и се неглижира научната стойност на марксизма за сметка на политическото. Съществена причина за краха на Съветската система  през 90 те години на миналия век, а и след това е отричането на огромното теоретично наследство на Класиците, Маркс, Енгелс, Ленин, техният метод за анализ, който може да бъде полезен и сега за вярно обяснение на процесите в съвременния свят. В такъв аспект не може да бъде заобиколен марксизма. Колкото до „комунизма“, който сега се употребява от западните идеологически централи за да се дискредетира, за съжаление и от известни руски политически дейци и учени, трябва да се каже че такъв не е съществувал, не че е утопия а защото обществото не е стигнало такова социално-икономическо развитие за да утвърди друга социологическа система на по-високо равнище много по-справедлива и хуманна. В материалистическата диалектика, връх в историята на философията както е известно има един закон за отрицание на отрицанието, който предполага всичко положително от миналото да се вплете в настоящето и бъдещето. Съществен може да бъде приносът на Четвъртата политическа теория за утвърждаване на многополюсния свят срещу опитите на световната олигархия за световно правителство, срещу хегемонистичните стремежи на САЩ за запазване на еднополюсния свят.  Свидетели сме на т.н „цветни революции“ в Грузия, Украйна, наскоро в Казахстан, където решително бе пресечен от Русия опита да се повтори сценария прилаган досега от чужди сили. Но ще бъде погрешно причините за конфликтите да се търсят само отвън. Вътрешните недоволства породени от високите нива на неравенствата, корупцията, обогатяването и алчността на управляващите могат да бъдат използвани, както се случва винаги от господстващата световна олигархия в съюз с местни кланове и олигарси, за дестабилизиране и промяна на външнополитическата ориентация на страните. Военната интервенция може за момента да замрази развитието на процесите в неблагоприятна посока, но следва да се решават своевременно вътрешните проблеми на обикновените хора включително и пресичане шовинистичните нагласи за евентуално налагане господството на руският елемент във властта след военна намеса, каквито мнения има сред руския елит, споменавани и в книгата Четвъртият път, например относно събитията в Грузия. Светът стана едно голямо село и обективните процеси на интеграция се отразяват в живота на всички народи. Проблемите на икономиката, екологията, суровините  стават глобални и изискват все повече сътрудничество между държавите, а не хегемонистични стремежи каквито сега имат управляващите в развитите Западни страни заедно със САЩ. Резонно е да се търси обединение на всички, които са потърпевши и недоволни от статуквото независимо от техните религиозни, етнически и културни различия за борба срещу такава хегемония. Същевременно обаче следва да се предложи и привлекателен модел на развитие различен от този на капитализма. Дали ще се нарече социализъм или не е друг въпрос, но принципите за свобода, социална справедливост и хуманизъм, за разгръщане на творческото начало на човека характерни за социалистическата и комунистическата организация на обществото заложени и в теорията на марксизма  остават. Предлага се първо да се реши въпроса с утвърждаването на политическото многообразие като се премахне хегемонията на САЩ и господството на глобалната олигархия и след това всяка държава да решава своите вътрешни проблеми, бъдещото си социално икономическо развитие. Може би е по-добре да се постъпи заедно с решаване проблема за вътрешния модел да се променя и външната среда като се има предвид взаимната свързаност на икономиките. Някои автори посочват, че такъв експеримент на откъсване и изолиране от основните процеси в света е направен по времето на Сталин, което е имало благоприятен резултат за определено време, но в крайна сметка за продължителен период е бил пагубен за страната.Това се отнася за всяка страна, например социално- икономическия възход по време на държавния социализъм от съветски тип у нас, за което недвусмислено говори статистиката и упадъка сега, в който се намираме като периферна територия на глобалния капитализъм. Все повече се чувства необходимостта от промяна, провеждането на дълбоки вътрешни реформи  в съюз с всички сили за утвърждаване на многополюсен свят, каквато е идеята в забележителната книга на Александър Дугин. Може би в следващите издания на книгата, която вероятно ще имат по-малък обем, но заедно със запазили богатството си теоретични разработки ще бъдат включени и идеи от огромното теоретично наследство на Маркс, Енгелс, Ленин  без оглед на политическата конюнктура, какъвто подход имат редица университети на Запад и Изток, най вече могъщ Китай постигнал забележителни успехи за които сигурно е впечатлен и Александър Дугин. Причина за това е не само историческото, културно наследство, конфуцианството, китайския „Дазайн“, по терминологията  на Четвъртата политическа теория, но  и съвременния прочит на марксизма. Знак на признателност към делото на Маркс е подарената от Китай бронзова скулптура на общината в родния му град Трир по случай двеста годишнината от неговото рождение. Такова е отношението и към Енгелс съратник на Маркс и продължител на неговото дело. Почит и уважение сред китайците има и към творчеството на Ленин, през 80 те години са издадени трудовете на Бухарин. Историята има своя път и е повече от ясно, че центърът на социалните и икономически успехи се премести на Изток, в Китай за което съществена заслуга има използването на богатото теоретично наследство на Класиците  на марксизма в практическото изграждане на специфичен за културата и традициите модел, както споделя в речите си Си Дзинпин в Давос и други форуми, че Китай няма да прилага готови формули а ще анализира и се съобразява с измененията в действителния живот, на обективния свят, както повелява и критичния научен метод на материалистическата диалектика.            

НЯКОЛКО ДУМИ

 Има се предвид няколко думи за предстоящото поредно заседание на 50 Конгрес на Българската социалистическа партия. Някои по-радикални ще кажат какво толкова, да  го провеждат, да закрият тази партия и да започнат отначало. Имат известно основание след последните публикации в медиите за бизнес отношения и обвързаности между членове на ръководството и бивши управляващи за сметка авторитета на Партията. Може би това което се публикува е само върхът на айсберга, защото са много случаите и мълвата ги разнася, народа им слага подходящи етикети като оценка за тяхното минало, настоящо поведение и дела. През този период на преход, който за някои не е завършил имайки предвид настоящата ни демокрация и очаквайки нещо по-добро, всеки може да направи своя извод след безогледните приватизации, корупционни схеми и лично  облагодетелстване, което в голяма степен се отнася за бивши и настоящи партийни водачи на социалистите. Това се споделя не само сред съмишленици и симпатизанти но и сред широката общественост, станало е обществена тайна. За учудване е обаче как толкова дълго време тези въпроси са встрани от дебат не само в социалистическата партия, но и не намериха място за огласяване в публичното пространство, да не говорим за прилагане на законите на страната или по вярно, че е нарушена законността без необходимите ответни мерки. Крещящото противоречие между думи и дела, разминаването с морала и нравствеността, етиката също остават без последствия. Обикновено тези въпроси не са център на внимание, а повече се говори за липса на идеология и управленческа немощ, порочен стил на работа на Председателя, неосъществени организационни реформи след изтласкването на партийните структури за дейност на териториален принцип. Може да се споменат и още фактори, но в своята съвкупност са достатъчни Левицата да не   заема  своето достойно място в обществения живот след поредните избори, да сме капо и влизаме в коалиционното правителство през задния двор, както се изрази един познат облагодетелствувал се от първият приет закон у нас за реституцията, а не за развитието икономиката на страната в началото на прехода. Остава само оправданието, но това едва ли ще помогне за преодоляване на сериозната криза в Социалистическата партия. Споменаваме оправдание, но това не е само подхвърлена фраза, а стил на работа,  безкритичните анализи на минали  ръководства, че гражданите не са ни разбрали, не сме успели да доведем до тях познанието за нашите политики, като че ли те не могат да преценят сами реалния си живот. Освен бягството от самокритичност са единици случаите на прилагане на демократичният принцип, подаване на оставка след изборни загуби, срастват се с политиката като нещо по наследство, което не търпи промяна. Не е тайна, че и в идеологически аспект има неизяснени позиции, някои лидери  робуваха на прагматизма, че няма ляво и дясно, други потвърждаваха открито че са социал-либерали споменавайки почетния председател на Движението за права и свободи. Сега се предлага някакъв консерватизъм като идейна основа на Левицата и не е ясно как ще се решават възникващите множество проблеми в динамично развиващият се свят, само с отделни социални компенсации на кризата следствие вирусната пандемия или ще се заяви по-категорично действителна промяна на модела на управление, не казваме системата, защото това изисква много по голямо влияние и обществена подкрепа у нас и в международен аспект. В този смисъл заедно с изпълнението на коалиционното споразумение с участието на нейни  представители в правителството Социалистическата партия да има свободата за отстояване на позиции по основни вътрешни и международни въпроси. На пръв поглед това може да е невъзможно за изпълнение, но затова се казва че политиката е повече от висша математика и шахматна игра. Времето властно налага например за съществена цялостна промяна на данъчната система, преодоляване на увеличените неравенства които са над средното равнище за ЕС и редица други въпроси, да се иска невъзможното за да се получи възможното по израза на  Маркс, защото при сложилата се ситуация ще има различни сили на противодействие. Така стоят нещата и за позициите по международните дела, отношението и политиките вече в многополюсния свят което изисква балансирана политика в интерес на страната, множеството проблеми за демократизиране на Европейския съюз, федеративна структура или съюз на суверенни нации със съответната парична политика, необходимостта от преразглеждане на договорите от Маастрих и Лисабон които са в интерес на малка олигархична група и са далеч от провеждането на справедливи социални политики за мнозинството от гражданите. Зрелостта на партиите и коалициите  се доказва, когато са управляващи как се реализира политическата задача Държавата да осъществява контрол над своята икономика. Решаването на тези проблеми е дело трудно, но не невъзможно. Затова се изискват обединените усилия на всички национално отговорни сили у нас и в ЕС и като първа стъпка е диалога, който може бъде иницииран от българската Левица, но условието е да припознае като своя политика принципите и програмата на движението за демокрация в Европа DIEM 25 основано във Виена от Янис Варуфакис  бивш финансов министър на Гърция от лявата коалиция СИРИЗА. Така стои  въпроса и за обединение в  Глобалното движение за здраве, демокрация и свобода за разобличаване на Голямото нулиране, локдауните, ваксинационните паспорти, новото нормално описани в забележителна книга „Истината за Covid-19” на Д-р Джоузеф Меркола и Рони Къминс с предговор от Робърт Кенеди–младши. Признава се, че неолибералния проект е в колапс и се пледира за нови взаимоотношения между капитала, наемния труд, профсъюзите и държавата, както се предлага от Клаус Шваб Председател на форума в Давос в книгата „Капитализъм на заинтересованите“, но не се виждат конкретни стъпки за промяна, продължава прилагането на остарели формули, проблемите се задълбочават. Не се преодолява разбирането, че национализмът е само лош, шовинистичен и рогат и има страх в много хора  и от левия спектър у нас и в ЕС  например, че отхвърлянето и излизането от еврото може да доведе до възможно самозатваряне на нацията и избуяване нацистки окраски, а реално може да се случи точно това ако няма радикални реформи. Обективните процеси на сближаване между народите в ЕС може да се случат много по-интензивно не във финансите и единната валута, а в културата и образованието при един нов проект подкрепен с увеличени  финансови средства за реиндустриализация, дигитализация, подобряване на инфраструктурата, условията на живот във всяка страна за възраждане образа на онази Европа, която за определен период бе притегателна сила със своя демократизъм и социално благополучие, а сега е в дълг към  гражданите особено от новоприетите страни от Източна Европа. Организационно това може да стане не чрез „парламента на еврото“, както удачно се изразяват някои автори, а чрез една асамблея от представители на равноправни суверенни нации с нови и разширени функции на съществуващите институции в интерес на гражданите и историческата перспектива. В оценките да се има предвид, че в действителност има различни видове национализъм в зависимост от обстоятелствата и не национализма, който е за суверенитет е виновен за стагнацията и безисходицата, а ограниченията на националните политики подложени на диктат от международните корпорации с техните политически слуги, чудовищното бюрократизиране на ЕС, финансиализацията, контролът на глобалния банковия капитал срещу всякаква промяна която е за социален просперитет и защита на обществения интерес. Нима столетницата не заслужава да бъде една от първите леви партии в Европа  записала в програмата си при евентуално преместване на производството от собственика колективите да имат право на  собственост, на практика да се осъществи икономическата демокрация и се обогати виждането  за социализма, „старите“ социалисти да направят още една стъпка напред, по думите на Ричард Улф, че  икономическата основа на социализма  може да бъде освен държавна, но и кооперативна в производството, работниците и служителите да са  участници в управлението същевременно и собственици на средствата за производство, каквито блестящи изследвания има публикувани в книгата на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет „Патология на неравенството“, а и в света има много положителни примери. Отношението на Левицата към тези проблеми е архиважно и се виждат с просто око резултатите от изборите в Западна Европа и у нас как други партии и движения увеличават влиянието си издигайки лозунги адекватни на проблемите на деня. Последните избори показват, че новата формация „Продължаваме промяната“ стана първа политическа сила не само с лозунга за нулева корупция, че освен справедливост хората са петимни за човешко общуване, да бъдат емоционално съпричастни без велики пози, високомерие и арогантност характерни за някои членове на Националния съвет  на Социалистическата партия. Всяка криза съдържа в себе си нещо положително и може да даде ново начало, но е необходима задълбочена, всестранна дискусия, да се определят идеологическите и политически цели. Това се очаква от социалистите и обществеността. Да се надяваме, че ще се случи на предстоящия Конгрес, като се избере ново ръководство и лидер със способността  да обединява различните леви идейни течения и формации и заедно с  други политически сили се създават условия за просперитета на България. 

СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

 Така е устроен човек, трябва му отдушник да споделя с някой и не винаги улучва точния човек дали ще го разбере, но отива на обществена баня, както казва А.П. Чехов за да разговаря или  във влака разкрива свои тайни пред непознати, което не прави с лекаря или адвоката си. Католическата църква е измислила изповедта за да се отърси човек от греховете, психическото напрежение което му тежи като воденичен камък. Такава роля има и Интернет освен да не се чувства самотен в индивидуализирания все повече свят като място за споделяне на ментално равнище дори с виртуални приятели. Това ново работно място както го наричат залепени за екрана на компютъра дотолкова е обсебило човека , че  дори чисто биологични нужди като храненето и съня остават на заден план. Интернет стана повече от социологическа агенция защото може да оперира с по-голям обем данни, информация което дава много по-вярна картина за процесите в обществото и нагласите на хората. Затова толкова строго се следи от всякакви служби и дигитални корпорации, които във всички случаи използват получената инфрмация за свои бизнес интереси и контрол над поведението на човека за което говори и Едуард Сноудън в книгите и публикациите си. Независимо, че това е обществена тайна съвременния човек е станал вече част от този компютаризиран свят, излива душата си и се вижда, че има  всякакви хора добри и лоши, надменни и високомерни, зли и садистични и понякога с удивление се разбира колко е сложен човек със събрани в него емоции и страсти, ученост и неграмотност, как се разминават научни титли и образованост с нравственоста и доброжелателността като два бряга на една река както се пее в песента. Наскоро един известен културен антрополог, не се знае по какви подбуди, може би за да е по-оригинално и весело, обрисува метафорично една кръвожадна ситуация като сравни младите политици управляващи с малки прасенца пред заколение, като коледни гозби  и след това с едно благородство им дава шанс да се поугоят във времето преди да ги заколят. Да се чуди човек на тази садистична нагласа, но тя не е необяснима ако се сетим за клиничния психолог, психоаналитик Зигмунд Фройд. Жестокостта няма цвят ако проследим историята от древността до наши дни, как например след Освобождението режима на Стамболов вкарва в затворите и разстрелва русофили, поборници, люде жертвоготовни, нравствени с висок морал, чисти като сълза, родолюбци с една цел да се задоволи егото и с мъст да ги накаже за техните възгледи и дела. Може ли някой да отмине с лека ръка и опровергае написаното от Антон Страшимиров за фашистката диктатура „Клаха народа както турчин не го е клал“, или периодите след това на отмъщение за извършени зверства и изстъпления потъпкали човечността. Оказва се, че жестокостта няма цвят и се възпроизвежда периодично в нашата история. Сега тя става по-завоалирана и префинена,  с давление повече върху психиката но също толкова категорична и безпощадна към личността както в миналото. Естествено идва отново съпротивата и всичко се извършва чрез борба и необходимост с една цел да възтържествува истината и кръга се завърта. Някои ще кажат, че е трудно да се определи истината, че всеки има своя истина което е вярно ако  се прилага критерия за собствената камбанария. В действителност, както казват  философите истината е една, няма две или три истини, въпросът е какъв е метода за доказване. Известен е разговора между двама велики мислители Гьоте и Хегел кой е начина за определяне на истината като знаем историческите факти. На този въпрос на Гьоте, Хегел отговаря че това е диалектиката като метод. Следващият въпрос е а не могат ли обективните факти да се манипулират. Отговорът на Хегел е възможно е, но трябва да имаш болен дух. Изглежда, че съвременния свят е осеян с хора с болен дух. След дълговременни протести и няколко избирателни кампании времето отреди  управлението на страната  да бъде поверено на млади хора с друга визия и подход за решаване на проблемите. Образовани и теоретично по-добре подготвени, някои с известен успешен опит в бизнес делата, но същевременно неопитни в управлението на сложна социологическа система каквато е държавата. Това проличава като на екран и в изказванията на млади депутати пред Народното събрание и медиите от новото движение-партия „Продължаваме промяната“. Естествено опонентите, опозицията и недобронамерени хора  използват тази неопитност, раздухват неимоверно и предричат крах в управлението. Това разбира се трябва да бъде и звънец, сигнал към управляващите да се готвят много по-добре особено за публични изяви защото както казва народа и малките камъчета обръщат колата. Но думата не е за това, а за това че е тъжно хора с претенции за интелигентност и образованост, които са убедителни в други случаи сега да лепят етикети, използват елементарни идеологеми и изрази като „Харвардските комсомолци“ или оцветяват всичко с „червения“ ужасен цвят като все едно бягат като дявол от тамян, говорят нелепости и не че ще спрат кораба набиращ скорост с вятъра на промяната. Потвърждава се обаче, че е слаба човешката памет, бързо се забравя поведението и потоците от слова „характерни за подземния свят“  на доскоро управленци овластени от народа с висши длъжности в държавата, които бяха наречени и държавници както пише в универсалните книги. Сигурно формално е така, но тази дума държавник има по-всеобхватен смисъл, като например какви са резултатите, а положителното не тежи в сравнение  с недостатъците следствие несъобразяване с реалностите и липсата на реформи през дългогодишното им управление. По този повод за цвета и резултатите се изкушавам да споделя една случка която е показателна в много аспекти. Обикновено вместо пяна по-често ползвам  крем за бръснене и не знам защо, може би  продавача ме познава и иска да ме изпита, има питане с какъв цвят искам тубичката, син или червен защото някои имали предпочитания. Интересно, но за негово учудване казах че няма значение и предпочетох синият цвят. С този казус какво да избира се сблъсква всеки, цвета на опаковката или съдържанието, важно е както е казал китаеца мъдрец котката да лови мишки.  Може би трябва да прелистваме по-често страниците и четем една друга  мъдра книга Библията, където на въпроса по какво да ги познаем човека-бог отговаря: по делата ще ги познаете.     

 

                                                                                    

СВОБОДА НА ДУХА

Навремето академик Дмитрий Лихачов бе казал, че държавата на българите е държава на духа. Той е имал предвид, че независимо от дългогодишното робство близо два века византийско и пет века под османска власт сме се запазили като народ, съхранили сме обичаи, вяра и култура, която сме пренесли до наши дни, което не са могли да направят други народи при  много по благоприятни обстоятелства. Може би това е за сметка на някои други качества на преклонение, снишаване, както обичаше да казва един известен партиен и държавен ръководител, който също не бе пощаден от вълната на промяната. В народната памет обаче остана завинаги максимата за преклонената главица и сабята която не я сече. Но не затова е думата, а за свободата на духа на отделната личност в наши дни. Естествено много неща от миналото имат проявление в настоящето, но въпросът е какво и колко е минало и каква част е настояще и може ли сега постепенно да преодоляваме отрицателното и не създаваме ли и сега условия за ограничаване на свободата на духа. Ако се проследят редицата публикации в медиите у нас, като се започне само през настоящата година с последователните изборни кампании за народно събрание и президент и се стигне до оценките за новите „партии на промяната“ ще се види, че публичното пространство е разделено на различни сектори с определени групи от журналисти и последователи за едни или други личности, представители на партии организации и движения всяко от които защитава определени цели не винаги безпристрастно с обективна оценка, а само  черно и бяло, не отразява полутонове и нюанси, които действително съществуват в реалния свят. Рядко някой ще направи  анализ като се подчертае положителното и наред с това отрицателното, всичко това което е в действителност. Често изводите се правят за отделната личност и се отива към групата и цялото общество и обратно  оценките от обществото се пренасят за групата и отделната личност. Това са съвсем различни неща, защото не се отчита, че личността не може да съществува сама за себе си, а винаги е във взаимодействие с други хора като накрая се получава нещо съвсем различно от първоначалните оценки за отделния индивид и общността. Може би авторите на тези разнопосочни анализи, различни мнения, са поставени в такива условия, но на читателя се налага да проследява публикации нямащи обща допирна точка отделени са с китайска стена, непримирими от двете страни на барикадата. Тук нямаме намерение да анализираме причините за това, които могат да бъдат от най-различно естество, финансови, властни, психологически нагласи, емоционално пристрастяване и други, но във всички случаи не може да се каже че имаме свобода на духа. Обикновеният читател чувства това и не случайно търси онези автори, които в най-голяма степен са свободни духом да отразяват събития и процеси неизкривени от предвзети  и наложени от други мнения и оценки било от представители на властта или от академичната общност. Животът е по сложен и динамично изменящ се и една оценка и мнение преди време дори и да има известна истинност някога, в онзи момент, в  настоящето тя е съвсем друга защото е друга и обективната действителност, а има развитие положително или отрицателно на самата личност. Това често води дори и от искрени автори до дълбоки заблуждения самоограничаващи духа, с една лично наложена автоцензура. Свободата на духа изисква да имаш и смелост да остояваш мнение, становище, анализ независимо че може да изгубиш нещо в съвременния свят, служба, битови удобства, привилегии, отлъчване от групата и средата в която дълго време си живял, финансови загуби и дори живота си. Казваме живота си и се сещаме за нашите възрожденци, духовното ни освобождение започнало от българската общност в Цариград, заточенията на видни наши духовници и жертвоготовността за спасение на българския род. Така стои въпроса и с други наши будители, революционери от историческото ни минало рискувайки живота си за общото благо, като и на знамето бе записано „Свобода или смърт“. Та нима духът за свобода не е този който обединява мало и голямо без разлика в социалната стълбица за отхвърляне на чужда власт. На въпроса на Пашата след ареста на Тодор Каблешков, от чорбаджийски род, по време на априлското въстание какво липсваше, че са  вдигнали въстание той не споменава икономически лични изгоди, а само една дума Свободата. Това са жалоните на историческото ни развитие, когато става дума за общността, нейното оцеляване и просперитет. Въпросът за свободата е в основата на революционните движения след което човек постепенно става все по-свободен, от притежание на робовладелеца, премине се през феодализма и крепостничеството, буржоазните революции. Френската буржоазна революция е под знамето за свобода, равенство, братство, но нито едно не е осъществено в действителност. Оказва се, че и при капиталистическите производствени отношения между капиталист /предприемач/ и наемен работник, свободата е само онзи воал който прикрива експлоатацията, същността на системата която Карл Маркс анализира в „Капиталът“. Влезе ли като работник и служащ  в коя да е компания и фирма човек се оказва в атмосфера на наложена власт с което трябва да се съобразява за изпълнение на задачи и поведение, става идентичен с изискванията на работодателя дори в облеклото и начина на говорене, пропит с корпоративната култура. Самоограниченията които сам си налага следствие на необходимостта е с една цел, по- голяма сигурност в замяна на риска от освобождаване  и преминаване в друга социална стълбица в редиците на   безработните. Сега след всяка икономическа и финансова криза, когато се сливат и окрупняват компании, съкращават се работни местта, намалят се възнагражденията, властва принципа разделяй и владей, неимоверно нарастват неравенствата,  сигурността изчезва. Всеки се страхува да не изгуби нормалния ритъм на живот, финансовата си обезпеченост. На някои може да се стори странно , но е видно че тази система където властва култа към златния телец, парите, се произвеждат различни робовладелски форми, ограничаваща свободата и творческата инициатива. Този процес се засилва в световен мащаб особено с вирусната инфекция „Ковид -19“ с последвалите ограничения т.н локдауни довели до срив на редица производства, последствия за целия спектър от материалния и социален живот. Същевременно в този предизвестен хаос компании предимно от дигиталната сфера, крупни търговски вериги и корпорации увеличават печалбите си , преразпределят се активи и богатства. Страхът се стеле навсякъде, от политиците страхуващи се да кажат някоя дума която не е в съответствие с наложеното поведение в даден съюз или организация до отделния служител във фирмата превърнал се с манталитет на роб. Най-парадоксално е, че създателите и проводниците на колабиралата неолиберална капиталистическа система сега се опитват да построят нова, но отново за сметка на други като се стремят да запазят властническите позиции, увеличат печалбите и богатството си чрез прилагането на удобна за тях политическа и стопанска система чрез още по-голямо ограничаване свободите на гражданите. Съвременните високи технологии дават възможност на малък елит от политици и корпоративни собственици с   помощта на управленческия слугинаж, да осъществяват тотален контрол и създават навици у човека за още по-голямо отчуждение и прекъсване на естественото взаимодействие между хората като се ограничават производствени и социални дейности превръщат съвременния живот в ново робство, дигитална диктатура с безогледна експлоатация. В умело използваната криза, като вирусната инфекция SARS-2 наречена пандемия Covid-19 се прилагат предимно административни мерки от институции, а не решения в резултат на  открит, без цензура  научен спор, смята се ваксинирането с различни ваксини с неизяснен достатъчно ефект и времева продължителност като панацея за решаването на проблема, периодично се появяват една, две, три, четири, а сега се очаква пета вълна с нов щам на вируса с прозход Южна Африка, издават се т.н „зелени сертификати“ като индулгенция за работа и участие в обществения живот. Целият този процес и случващо се ни навежда на мисълта за реалните  предупреждения на редица автори от медицински среди и политически лидери, че и след „пандемията“ ще останат редица ограничения на правата и свободите вместо утвърждаване на здравословен начин на живот и засилване на имунната система чрез пълноценна екологична чиста храна и здравна профилактика, добавяне на необходимите витамини и минерали. Но това едва ли може да се постигне при една система основана на печалбата проникнала навсякъде включително за здравето на човека. Успокоително е, че тези въпроси все повече стоят на вниманието на народите, политически организации и лидери за обединение около каузата обществата да имат друга цел в дълголетното историческо развитие на човечеството, свободата на духа и разгръщане на творческата същност на човека. Светът вече е многополюсен. В речите на  лидерите на другите два световни центъра Китай и Русия в Давос и Валдай се предлагат политики на взаимност и сътрудничество за решаване назрелите проблеми на света. Въпреки това администрацията на президента на САЩ Джо Байдън,  както съобщават медиите, предвижда на девети и десети декември 2021 година да се проведе „Среща на върха на демокрациите“ в която са поканени сто и десет държави без Китай и Русия. Отново се противопоставят „демокрациите“ на „автокрациите“, но не само в политически аспект, но и в идеологически, на ценностни системи. Не се знае какво ново ще представят „мозъчните тръстове“, но отсега е видно опита да се обединят държави около западното, предимно американско разбиране на демокрацията и правата на човека и вероятно, това разбиране ще бъде съпроводено с послушание от страните и както досега ще се осъществява  със съответни санкции и диктат. Изглежда предстои глобално разделение на ценности от една страна Свободата на духа  и създаване на условия за разгръщане на творческия потенциал на човека и от друга Западния  Глобален дух на конфронтацията и стремеж към диктат. Във всички случаи обаче последна дума ще имат народите които ще прозрат, че зад мантрите „демокрация и права на човека“ наднича грозното лице на един нов дигитален тоталитаризъм, властването на малък глобален капиталистически елит с егоизма за обогатяване за сметка на други и ще се участва още по-усърдно в движението за истинска демокрация в Европа-DIEMA 25, глобалното движение Здраве и свобода, за обединение на суверенни нации на основата  ценностите на културно-историческото развитие на всеки народ, за справедливост, запазване на човешката същност, против войните, за мир в света.        

ЗА ПОЧТЕНОСТТА И ОТГОВОРНОСТТА

 Колебаех се дали да напиша само за почтеността, което във всички случаи включва и отговорността, но може би е по-добре и по-ясно да се открои отговорността или „да заложиш своята кожа“, заглавие на забележителната книга на Насим Талеб. И двете понятия имат личен аспект, които все повече са необходими за нормалното функциониране на процесите в обществото. Понякога много автори обръщат по-голямо внимание на почтеността като морално основание или принципите които трябва да спазва личността, което става например условие и за принадлежност към една партия, което събуди у нас противоречиви мнения дали почтеността може да е привилегия за определена група, не изключва ли другите и става причина за изкуствено разделение между хората. Тези въпроси все повече вълнуват обществата,  например в Китай започват с прилагане на т.н социален лифтинг или рейтинг за оценка приноса на всеки за развитие на обществото и критерий за отношението на държавата. За някои това е учудващо и едва ли може да се приложи сред други народи с различна народопсихология, историческо и културно наследство, но все повече се признава и от  представители на глобалния капитал, че в съвременните общества с прилагането на стоково-паричните и пазарни отношения в голяма степен се губи чувството за справедливост и равнопоставеност, разпределението на материалните блага, започва да се говори за заинтересоваността на всички, в условията на капиталистическите отношения, за една нова икономика различна от сегашния  неолиберален модел. Това кореспондира не само с почтеността като отношения между хората, но и е следствие от отговорността при взимането на решенията от властта. Наскоро Фейсбук ми напомни за една декларация на оперативното ръководство на национална инициатива „Единение“ огласена през миналата година от доц. д-р Йордан Величков по повод взаимоотношенията ни със С.Р. Македония по проблемите за започване на преговорния процес за присъединяване на държавата към ЕС. Посланието в декларацията бе да се отстояват исконните ни интереси като българи, да не се огъваме в решенията си както се е случвало в историята ни с катастрофални последици за народа и страната, да има покритие между думи и дела и ако това не става, тези които са взели решенията да понесат и последствията както положителни, така и отрицателни, както ползите така и загубите. Често се случва ползите да се присвояват и възхваляват, а загубите остават в сянка, още повече да не се понасят от тези, които са взели решенията, а от други от цялата общност. Ако се проследи историята ще се види, че в древното минало крале, военачалници, водачите на национални  движения  са залагали собствения си живот в стремежа си за единство между думи и дела, в саможертва за общото дело. Да си спомним думите на Апостола на свободата Васил Левски, че ако печеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си. Това е високия наратив за почтеност и отговорност характерни особено за нашите възрожденци още в началото на духовното ни освобождение. След Освобождението като се премине през борбите за Съединението, Балканската и Междусъюзническата, Първата и Втората световна война, антифашистката съпротива преди Девети септември , по време на държавния социализъм и се стигне до наши дни с членството в ЕС и НАТО, ще се видят успехи, просперитет, но и погроми не само в резултат от глобални обстоятелства, но в голяма степен от решенията на управляващите, отговорността на политическите елити присвоили успехите за себе си, а следствията от грешни решения за сметка на цялото общество. Няма да сме черногледи ако се каже, че колкото се приближаваме към съвременността толкова повече тези които взимат решенията малко се интересуват от последиците за общността, а повече за личното си себеустройване. Причина за това някои смятат пропуски в знанията, образованието. Практиката, а и историята показва, че образованието не е достатъчно да се оправдае поведението, политиките и решенията. Свидетели сме как високообразовани личности с научни звания и степени заемат позиции и застават от онази страна на барикадата в крещящо противоречие със здравия разум и логиката на нещата, как художествени творци признати и харесвани таланти със световна известност залагат авторитета си безкритично на политиките на деня и вместо да са духовни водачи обвиняват за всички неудачи изостаналия, „глупав народ“ и още повече оповавайки се на таланта си се смятат за съвременни будители. Този манаталитет на преклонение към силните на деня не е отсега а е следствие от миналото, историческото ни и културно развитие, когато отделни владетели например през средновековието запазват привилегиите си с преклонение и васалност пред новия византийски император или разделени при  османското нашествие попадат под властта и слугуват на новия господар. Това не следва да бъде оправдание за настоящи и бъдещи решения, но има значение за преодоляване на недостатъците в колективната ни психология, като се знае, че корените на настоящето са в миналото. Големият клиничен психолог Карл Густав Юнг обяснява как високо образовани хора в Германия безкритично са станали привърженици на  нацизма в екстремални условия, когато на повърхността на съзнанието се появява един архетип, древногерманския бог Вотан. Но идва и следващия въпрос, може ли това да е оправдание за престъпленията извършени от нацисткия режим. Кой е критерият ? В не малка част от обществото намира почва, че критерият е законността, политиките на демократично избраните управляващи. На пръв поглед това е така и е същността на демокрацията, лош или хубав няма друг механизъм за управление, но историята и практиката показват, че много често избрани управляващи прилагат политики и приемат закони нямащи нищо общо с демокрацията. Хитлер и нацистката партия са избрани демократично, чрез избори. Така е в повечето страни в Европа с фашистки или профашистки режими в основата на които е расовата омраза, милитаризацията и войната, като се приемат и съответните закони и политики довели до милиони жертви и разруха. Ответния процес е съпротива срещу тези демократично избрани правителства, което сега се отрича, нарича се противодържавна дейност и се приравнява с тероризма. Как могат да се нарекат правителства приемащи закони на расова основа драстично ограничаващи правата на гражданите и репресиите срещу политически опоненти, следващи докрай недалновидни политики без стратегическа визия довели до краха на страните по време на Втората световна война освен като престъпни. Стотици са примерите и в мирно време, когато ползите от взети решения са привилегия на управляващите, а загубите понасят гражданите, данъкоплатците, като не се поема лична отговорност и се обяснява с непредвидени обстоятелства и глобални процеси. Все повече обществото се убеждава за необходимостта от сътрудничество и защита на обществения интерес, в едно диалектическо съчетание между индивидуалното и колективното и намирането на законова защита, което да намери място и в Конституцията в която преди тридесет години се определи за неприкосновена само частната  и се неглежира държавната, обществена собственост. Колективното начало е нужно не само за устойчивост на икономическата система, но и за психическото състояние на отделния човек което редица психолози са анализирали и направили изводи още след Първата   световна война. Заедно с индивидуалното, колективното бе в основата на икономическите и социални политики в Западна Европа за създаване „ държавата на благоденствието“ след Втората световна война. Колективното начало бе и в политиките на страните от Източна Европа, без да се оправдава  излишното насилие в началото и неглежирането на индивидуалното, не могат да не се признаят стопанските и социални успехи на държавния социализъм. Такъв следва да бъде подхода и сега, когато трябва да се решават съвременните проблеми за участието ни в ЕС, приносът ни за неговото демократично устройство и управление със зачитане интересите на всички държави в една асоциация на суверенни нации без опитите за външен икономически, финансов натиск и  парични политики. Този да бъде почтения и отговорен принцип, ползите от членството в съюза да бъдат за всички и заедно да се преодоляват глобалните непредвидени обстоятелства. Някои анализатори смятат, че вече е тръгнало федерализирането на ЕС и се очаква да сме само пасивни наблюдатели на процеса като сме обречени от външните обстоятелства. Сигурно това е вярно, че  действителна демокрация не може да се осъществи при господството на капиталистически икономически отношения, но не бива да си затваряме и очите за динамичните изменения в света, като дори представители на глобалния капитал са стигнали до извода за колапса на неолиберализма и необходимостта от нова икономическа система за по-голяма справедливост и просперитет за всички, като наричат тази система „капитализъм на заинтересованите“, а защо да не бъде „социализъм на заинтересованите“, като се има предвид и виждането на Ленин за социализма като държавно-капиталистически монополизъм в служба на целия народ. Можем да сме свидетели на този преход и у нас с едно условие, че политическата  класа е на равнище да решава проблемите с почтеност, да приема успехите, но и носи отговорност за загубите от своите решения да "залага и собствената  кожа".                      

КРИВО СЕДИ ПРАВО СЪДИ СТАР КАДИЯ

 

Написах това заглавие като си спомних тази притча не само по отношение на правния свят за казуса с двойното гражданство на Кирил Петков, бивш икономически министър от служебното правителство на президента Радев,  завладял медии и станал хит в публично пространство, но и повод за множество коментари и оценки касаещи правовия ред и основния закон Конституцията, въобще за спазване на законността като гаранция за справедливост и регулиране отношенията между отделния човек и държавата, за една стабилност и хармония в обществото. Може би стимул за размисъл е темата и проблема, който винаги стои особено в правораздаването винаги ли прилагането закона съответства на справедливостта, нравствеността и морала и не трябва ли тези критерии да бъдат едно цяло, в единство  съдържащи се в законовия акт. Спомням си, когато кандидатствах в Софийският университет "Св. Климент Охридски"преди години, имах желание да бъда в правния факултет, където след третата година се изучава и морско право като продължение на висшето ми образование от Военно-морското училище  във Варна. Тъй като бях приет в Историческия факултет, а исках да се прехвърля, имах среща с декана на правния факултет и съм запомнил  неговите думи да започна в Историческия факултет и след една година да подам молба за прехвърляне в Правния като не ще губя нищо, ще се изучава също историята на древен Рим, което в много отношения касае и правото. Проблемът бе, че въпреки и полезно се увеличава  обучението с една година и стават шест години. Видя ми се много и останах с Новата и най-нова обща история и втора специалност философия в Историческия факултет за което не съжалявам, но остави следа несбъднатото желание. Така стои също и въпроса с изучаването на философията и правото. Правя тези малки отклонения защото не е без значение  универсалната подготовка за да се решават по възможно най-справедлив начин сложните проблеми които поднася живота. Много са случаите, когато правораздаването е изправено пред дилемата законност и справедливост, да се решава само по каноните на правилата на правните норми или по-всеобхватно по съдържание и същество, да се откроят по ясно мотивите за едно или друго действие или бездействие в цялостната оценка на поведение на фона на обществения интерес, като се има предвид презумцията, че обективния свят, живият живот е непрекъснато изменящ се и е по сложен от приетия преди закон, който малко или много ограничава и във времето не може да не търпи изменения и допълнения. Пример е Конституцията в която следва да има промени не само за утвърждаване на демокрацията в съдебната система, но и по редицата проблеми в социалната сфера за повече гаранции, в икономиката за връщане на конституционната защита на държаваната и обществена собственост неглежирана в приетите допълнения и изменения на Конституцията от 1991 г. В съответствие с  тази основна правна рамка през 1992 г е приет Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия без ограничение до пълна стопроцентова приватизация. На основата на философията, мантрата за лош стопанин, държавата се освободи от задълженията си и се създадоха условия за корупция и безогледен грабеж  с разрушителни последствия за страната на което сме свидетели. Няма да се открие топлата вода, че правният свят е изпълнен със съдебни решения с невъзвратими отрицателни последици за дълги години. Една от причините затова, което се признава от не малко учени юристи, изследователи е неумението да се вниква в духа на закона, от какъв характер е евентуално нарушението, да се съобразява буквата на нормата с историята и философията на нещата, която има за предмет единството между частното и общото, форма и съдържание, взаимовръзката и преливането им едно в друго, всестранното обсъждане на проблема с цел по-нататъшно положително развитие в защита на обществения интерес. Да се надяваме, че Конституционния съд ще бъде на висотата на съвременната юридическа наука, ще има предвид всички обстоятелства и основания довели до казуса за двойното гражданство, поведението, действията и решенията на  бившия икономически министър от служебното правителство на президента Румен Радев.