ЗА СТАТУКВОТО И ЛЕВИЦАТА

Объркан стана напоследък политическия живот. Сигурно това е следствие от по-дълбоки процеси, които на повърхността се виждат като хаос. Дори една политическа сила, която упражняваше властта 12 години издигна предизборен лозунг на големи билбордове „Ред в хаоса“ с внушението, че същата политическа сила сега ще сложи ред след онова което е сътворила. В словото си за приоритетите на политическите сили при откриването на новия парламент представителя на ГЕРБ обвини победилата партия в неолиберализъм. В такива случаи народа  казва, че не се вижда гредата в собственото око. Чудачествата се редуват едно след друго. И  в новата партия „Има такъв народ“ , която спечели изборите с малко и е на първо място, но недостатъчно за самостоятелно управление незнайно защо ръководството, известно като „шоумените“, постави разделителната линия в политическото пространство, партии на статуквото и на промяната следствие на летните протести от миналата година. В последствие се оказва, че ще се проведат разговори с представените в парламента партии включително с партиите на статуквото без ГЕРБ, ще се опитат да съставят правителство и ще търсят подкрепа, но няма  да влизат в коалиции. Логично човек се пита, а кое е статуквото неговите характеристики и нима новото може да се определи само от „Има такъв народ“ и „Изправи се БГ! Мутри вън!“/ вече е с променено име и ще се нарича “Изправи се!Ние идваме“!/ или има нещо много по-сложно, идейно аргументирано. Има политически сили които много по-добре обосновават своето поведение. Без да се дискутират техните виждания по външната политика и колко са национално отговорни, те справедливо отбелязват необходимостта от връщане на парламентаризма погубен от авторитарни  управленчески практики напомнящи за недалечното минало, реформа в съдебната система за по-голяма справедливост и равнопоставеност пред закона, срещу корупцията и кражбите на обществени средства, като  се поставя като приоритет затварянето на всички кранчета и по този начин се съберат средства които до този момент не са влизали в държавата например от такава голяма фирма като „Лукойл“. Статуквото на пръв поглед може да се определи с тридесет годишен период и партиите които са управлявали през това време с незадоволителен резултат за нацията и държавата, за отделния човек. Изводи и оценки има много за крайният резултат от техните политики. Но е редно  да погледнем и какво се предлага от протестърите и родените нови партии. Още на протестите не се виждаше някаква нова идея, всичко бе под мотото за оставка основно на две фигури виновни за съществуващото положение, на министър –председателя и главния прокурор, дори левицата в лицето на БСП въпреки че като институция подкрепи протеста се оказа след това в редиците на онези от статуквото, защото не била толкова активна. Но това е само един нюанс, малка част от картината. Другата част е много по съществена, особено за победилата във вторите избори партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“. Обвита в мълчание пред медии и публика дълго време, позната  от минал референдум за прилагане на повече елементи на пряката демокрация с което спечели симпатиите на гражданите сега тя е първа политическа сила. Мълчанието бе нарушено преди няколко дни с представяне на проект за кабинет и министър-председател. Това изненада мнозина защото не се случва обикновено по нашите ширини, но има и положителни  страни,  защото може да се добие представа за евентуалните политики ако се одобри от народното събрание. След разгорещени дебати в публичното пространство кандидатурата на евентуалния министър председател е оттеглена защото по думите на лидера на новата партия предложението за министър председател получило незаслужена оценка  “облято e в помия“. Този извод за някои може да е приемлив, но ако погледнем от друга гледна точка говори много. Г-н Николай Василев представи своите виждания за политиките, които евентуално ще подкрепя и провежда. От предложенията споделени с публиката по отношение на данъчната система, приватизациите, формиране на показателите в новия бюджет може да се направи извода, което се споделя и в повечето коментари, че това са виждания от минали периоди в основата на които стоят политики характерни за периода на „статуквото“ с идейна основа  един краен неолиберализъм, на който се видяха резултатите , засилено неравенство над средния коефициент в ЕС, увеличаваща се бедност и миграция на близо над два милиона български граждани, разминаване  с политики на редица държави от ЕС в условията на пандемия Ковид 19, с което се изкристализират всички онези недъзи на един периферен капитализъм, който се настани у нас. Разминаване се получи дори с икономическият и финансов екип на служебното правителство по конкретни политики и обяснението на екипа на Слави Трифонов бе меко казано несериозно и не вдъхващо доверие за бъдещи успешни политически практики. Грамотният обикновен човек може да разбере намеренията на политик или висш държавен администратор по отношението му към един важен проблем например за приватизацията, как приема отговора съдържащ се във въпроса „Трябва ли да се приватизира нещо, което работи и задоволява обществения интерес“. Да не говорим за сериозното разминаване, ако се погледне на глобално ниво, с все повечето гласове за един нов тип капитализъм, за нова икономическа система продиктувана от реалните условия от развитието на света описана в новата книга на основателя и изпълнителен председател на Световния икономически форум в Давос проф.Клаус Шваб „Капитализъм на заинтересованите“. За справяне с проблемите на съвременния капитализъм се предлага първо да се получи съгласие за състоянието на глобалната икономическа система, която по думите на Шваб е пред колапс, да се елиминира растящото неравенство в доходите, задушаващото въздействие на големите корпорации върху иновациите и повишаване на производителността, да се спре късогледото експлоатиране на природните ресурси и т.н. Посочват се и причините за това, като либерално държавно управление, технологичен възход в полза на малцина,  недостатъците както на акционерния капитал, който е в САЩ и Западна Европа,  така и на държавния капитализъм в Китай и други азиатски страни с доминация на отделни техни характеристики. При акционерния капитализъм това са целите на акционерите, при държавния капитализъм правителството което упражнява твърде много власт. Шваб се надява, че този недостатък  може да се преодолее например в Китай с неговата култура основана на конфуцианството за баланс и хармония. Споменава се за рухването на комунизма в СССР. Заедно с това се признават икономическите и социални успехи на държавния капитализъм в Китай, наричан „социализъм с китайски характеристики“, но не се споменава че за този възход, при което от бедност излизат 800 милиона е огромна  ролята и на другият теоретичен стълб в политиката- марксизма, Новата икономическа политика на Ленин/НЕП/ и неговата прогноза, че тя ще продължи близо 50 години и научните трудове на Николай Бухарин в Съветска Русия, които се издават в Китай през 80 години на миналия век с основната идея за строителство на социализма в изостанала страна и рухва не комунизма а сталинския социализъм, че за определен период има приемственост но и нова посока на развитие след 70 години на XX  век с идеята за „непрекъснато подмладяване“ по думите на Си Дзинпин по повод на 100 годишнината от основаването на  Китайската комунистическата партия, гаранция за бъдещия просперитет на страната. Икономически и социални успехи имат Сингапур, азиатските тигри, акционерния капитализъм в Дания, скандинавските страни, Германия, Нова Зеландия, Индонезия, Етиопия и други. Открояват се четири  мега тенденции, като урбанизацията, демографската промяна, технологическия прогрес и накрая последната мега тенденция променящите се предпочитания, стремежа на хората за по-добър живот с извода, че тази тенденция ще предопредели бъдещето. Клаус Шваб защитава тезата за трета система, „капитализъм на заинтересованите страни“, че това е система  на един регулативен капитализъм с прилагане механизмите на демокрацията, баланс и контрол като нито една част от цялото не може да  доминира, фирмите, корпорациите, правителството, работниците и служителите имат равни права и вземат съвместно решенията с една по-голяма от печалбите цел здравето и богатството на обществото, здравето на планетата и бъдещите поколения. Компаниите например трябва да разширят своя хоризонт в корпоративното управление не само за приходи и загуби, а да следват „Манифеста от Давос  2020“, който описва универсалната цел на компанията в Четвъртата индустриална революция с прилагане на конкретните индикатори с които може да  измерва дейността си в този нов тип капитализъм, равнопоставеност в конкуренцията, нулева толерантност към корупцията, подобряване условията на труд, благополучието на работниците и служителите, плащане на справедлив дял от данъците и възнаграждението на ръководителите, като с това се смята да се изкоренят недостатъците на акционерния капитализъм. Сериозни резерви има и при използването като  индикатор брутния вътрешен продукт/БВП/, че той не е бил предназначен за използване като индикатор на благоденствието, а е следствие от други обстоятелства, за изчисляване на военновременния производствен капацитет  преди Втората световна война, като самият автор американеца от руски произход Саймън Кузнец и много други икономисти посочват някои негови фундаментални недостатъци. Нова Зеландия  е една от първите държави които излизат извън рамките на БВП със своята „рамка на жизнен стандарт“, с която благоденствието освен с БВП се измерва и чрез четирите типа капитал: природен, човешки, социален, финансов и физически, като се допълва от информационна система включваща 12 актуални и бъдещи области на благоденствието, гражданско ангажиране, културна идентичност, околна среда, здраве, жилищно обезпечаване, доходи и потребление, работни места и приходи, знания и умения, използване на времето,осигуряване на безопасност, социални връзки и субективно благополучие. Споделяме всичко това защото има редица рационални неща за политиките, които трябва да провеждат съвременните държави и съдържанието в програмите  включително на левите партии и за едно обединение  и интеграция на политическите сили за което се отнасят и думите на големият български философ проф. Добрин Спасов за крайната цел „социално контролиране, а в по-далечно бъдеще и елиминиране на безконтролния глобален капитализъм, който наред с прекрасни постижения донесе на човечеството и ужасни мъчения“. Четейки книгата на проф. Клаус Шваб  това обединение и интегриране около идеята за регулациите и социален  контрол при капитализма може да се случи за което обективно са назрели условията в света, но остава другата част за неговото елиминиране в по-далечно бъдеще за която кардинална промяна трябва да се положат по-големи усилия на местно и глобално равнище. Сега има движения, които спонтанно се зараждат и искат промяна, но във времето безславно умират, поради липса на идейност без да определят крайната цел не само за подобряване но и за преодоляване на капитализма, което е задача на Левицата да бъде координатор, двигател на тези процеси и да не се стреми към авторитарен вождизъм. Левицата  винаги ще бъде незаобиколима сила в политическото пространство независимо, че сега нейния основен предствител Социалистическата партия има незавидни резултати. Това е тема за друг задълбочен и всестранен анализ, но може би е редно да се споделят някои основни моменти защото се чуват гласове, че БСП ще я сполети съдбата на СДС и НДСВ и ще се превърне в една маргинална партия. И това може да се случи, но Левите идеи и политики не само няма да умрат, но ще бъдат съществен фактор за просперитета на страната и нейните граждани. Това се разбира не само от социалистите и симпатизантите, но и от голяма част от обществото. Може би е необходимо още веднаж да се посочи що за идея е  Лявото. Великолепна е статията на френският икономист Фредерик Лордон в „Монд дипломатик“ от 4 септември 2014 г със заглавие“ Лявото няма да умре“, със своята непреходна актуалност. Някои основни моменти от тази и други публикации на различни автори са  важни, защото са от марксистки позиции и за разлика от тезата на Клаус Шваб за новия „капитализъм на заинтересованите“ проблемите се разглеждат от друг ъгъл. На първо място съдържанието на идеята на лявото е равенството, но не примитивното  и всеобща посредственост, а  истинска демокрация за което  е необходимо да се разясни още веднаж каква е лявата идея в епохата на глобалния капитализъм,  може ли да съществува в нейната цялост като се знае, че капитализма е такава система в основата на която е натрупването на капитала, а печалбата е символ на демокрацията и това със заклинания не може да се промени, може да се ограничи но винаги капиталът ще търси политическа власт за реализиране на природата си. Свидетели сме как през 2008-9 година банките бяха спасени от държавата и по образната метафора за една нощ  капиталът  „сложи звездите“ за да се спаси. Тази система не може да реши проблема с отчуждението от труда, експлоатацията,  дори и с по- високо заплащане наемният работник ще бъде в подчинено положение, отчужден от собствения си труд, защото работната сила има това свойство да създава друга по-висока стойност от първоначалната, която се присвоява от собственика. Като четем Клаус Шваб и неговия „капитализъм на заинтересованите“ имаме чувството, че са похвални усилята за един по-добър живот в условията на капитализма и че това е възможно частично да се постигне за определено време, но не може да има сигурност за разгръщане на творческите възможности на човека и винаги ще стои пред нас брилянтния израз на Маркс за златната верига и фалшивите цветя. „Критиката свали от веригите фалшивите цветя, които ги украсяваха не за да продължи човечеството да носи тези вериги в тяхната форма лишена от всякаква радост и всяка наслада, а за да отхвърли то веригите и да протегне ръка към живото цвете“. И сега е необходима критична гледна точка за намеренията  и реализацията за един  по-хуманен капитализъм. Както са възможни политиките за по-голям контрол върху сегашния безконтролен капитализъм, така и живата действителност показва, че  бъдещето е на една друга система преодоляла неговия антагонистичния характер. Тогава преди 170 години Маркс не дава конкретно решение, но говори за промяна на капитализма, че работническата класа ще постави началото на нова ера , на сътрудничество и обща собственост на земята и средствата за производство. Колкото и парадоксално да изглежда, за колективна собственост на капитала е и адепта на консерватизма Адам Смит споменат в книгата на Ноам Чомски “Окупирай Уолстрийт“. Всички големи мислители философи, икономисти, макро социолози предвиждат след капиталистическо развитие на света, потвърждават записаното от Маркс и Енгелс в „Манифест на комунистическата партия“ 1848 г., че буржоазната епоха е характерна с постоянните поврати в производството и несигурност, както го формулира и Йозеф Шумпетер като „съзидателно разрушение“ и пледират за ново „общество на участието“, какъвто замисъл има и при Клаус Шваб за един „капитализъм на заинтересованите“. Такава практика си пробива път в света, но за преодоляването на капитализма има едно съществено условие, производителите освен с участие да бъдат и собственици на капитала, на средствата за производство. Такива са изводите от съвременните изследвания на редица учени намерили място и във великолепната книга на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет „Патология на неравенствата“. Да си ляв означава не само да се анализира вярно действителността, да възпираш стремежите на капитала към пълна власт над обществените процеси, но и да правиш конкретни стъпки за неговото отмиране чрез постепенно утвърждаване на самоуправлението на низово равнище, в териториален аспект утвърждаване на взаимодействие на локалните левици в една асамблея на сътрудничеството далеч от световно правителство или федерация на нациите в ЕС, където властва  финансовата власт на капитала с общата парична политика на еврото  облагодетелстваща страните с развити икономики като Германия. Съществено условие за това акционерния капитал да не „доминира“ както предлага Шваб, да бъде вразумен и решаване на социалните проблеми в Европа е връщане суверенитета на нациите, да имат свобода в паричната си политика за което не спомага еврото като обща, единствена валута. По този въпрос за приемане на еврото у нас има различни становища, но все още не са изкристализирали в съзнанието  положителните и отрицателни последици, а в един обществен демократичен дебат е задължително да се чуят различни гледни точки. Така стои и проблема с т.н „зелен план“ на ЕС. Усилията за обезличаването на „лявото и дясното“ не само от технократи, но и от политици от средата на Левицата, БСП, ПЕС /партията на европейските социалисти/, с политики за практическа целесъобразност  спомага да се утвърждава дясното, на онези интереси близки до капитала. Такава е нагласата и на новите  политически сили у нас родени от протестната вълна. Историческият опит показва, че идеологията е онзи фермент за спойката на една политическа организация и нейната липса, независимо и от временни успехи, неизбежно излага на корозията на времето  политическият и живот и нейното влияние започва да се свива като шагренова кожа. В един правдив анализ на  проф.Калин Янакиев в „Денят започва с Георги Любенов“ по БНТ за политическата ситуация у нас след последните избори се прави извода, че тенденцията е БСП да продължи да се „руинира“, защото тази партия продължава да бъде партията на над 70 годишните. Професорът има известно основание, но възрастта няма пряко линейно влияние. Това може да сполети Социалистическата партия, но не  поради възрастта, а поради неглижиране на лявата идея и нейната философска същност материалистическата диалектика, защото тя е  инструмента за верен анализ. Нужна е убедеността за нейната сила както това прави  Свети Бернар, в онези тъмни религиозни времена, за правотата на Евангелието, че дори и ангел да слезе от небето за да му противоречи е готов да анатемоса този ангел. С това вътрешно убеждение не се анатемосва другата гледна точка, но то е необходимо за да е жива лявата идея на която принадлежи бъдещето.                  

НИЕ ПАК СМЕ ТУК

 Спомних си тази мисъл със своята въздействаща сила станала сентенция. Няма да бъде пресилено да се каже, че тя минава като червена нишка през цялото  творчество на Стефан Продев като писател, журналист, публицист от висока класа и най-вече като човек. Тя винаги ще остане в паметта и ще стои пред нас, когато се чете неговото творческо наследство и живота ни поставя в ситуация да решаваме от коя страна на барикадата да бъдем.  Наскоро ми попадна „Живите теми“ написана преди перестройката, от времето на държавния социализъм и след това да прочета отново книгата „Векът ни видян отблизо“ със статии по най–различни  вътрешни и международни проблеми добили реална плът и емоционален заряд чрез художественото слово. За да стане по-ясно е нужно да се направи една малка историческа екскурзия из близкото минало. „Ние пак сме тук“ е заглавие на една колонка на главния редактор на  първа страница във в-к „Дума“ открояваща се релефно с по-черни букви. Тогава времето е такова, на разгорещени политически страсти, когато БКП се преименува в БСП и  „Работническо дело“ във в-к ‚Дума“ с главен редактор Стефан Продев. Тя е отговор на събития, когато новите демократи от Съюза на демократичните сили приватизират всичко включително и времето  с лозунгите „Времето е наше“ и „45 години стигат“  на фона на нова  интонационна среда с популярната песен „Вятърът на промяната“ със съветници чужди пиари, които под формата на борбата срещу комунизма отричат всичко постигнато и  популяризират образа на България с една географска карта осеяна с черепи, бодлива тел, танкове и каквото мракобесно се сетите. Такова бе началото на края на нашия икономически разгром, което започна с моралното и нравствено опустошение, както казва самият Продев през 1991 година “Клейми се всичко...били са тежки времена, но такава духовна ненавист като че ли не е била никога“ / из статията „Фрагменти на грубостта“ от книгата „Векът ни видян отблизо“/. Диалогът сред политическата ни класа е умъртвен, което не предвещава нищо добро. Резултатът сега е да сме последни в ЕС, с най-много бедни и най-големи неравенства  и от 26 място през 1989 г. да бъдем на 60 от близо 200 държави в света според индекса за човешко развитие на ООН, на незавидното 112 място по свободата на словото, с над два милиона емигранти свежа работна сила за чуждия капитал, обезкръвен генофонд и с неоптимистична прогноза до средата на века населението да се стопи до пет милиона.  Мнозина с известна носталгия си спомнят за онова време с огромните митинги но и с чувството, че са излъгани и с неосъществени надежди и мечти сега говорят, че е необходим нов преход който да начертае друга визия за развитието на страната, да се преодолеят крещящите неравенства и  корупцията завладяла като раково образуване  обществено политическия живот. Други  задават въпроса защо се връщаме във времето  тридесет години назад,  да се дават оценки и се правят изводи. На тях може да се отговори, че едно политическо решение в настоящето има последствия в бъдещето и резултатът се вижда след години, това е голямата не само нравствена отговорност на онези, които се занимават  с политика. Как да се обясни случващото се тогава и сега. Наскоро в една публикация във ФБ моят добър приятел Пеньо Пенев  сподели, че философията изисква култура и във всички случаи за да се нарича такава, съдържа в себе си критическата, рационална дискусия. Така е от древността до наши дни. Нима и в творчеството на Маркс без да се отхвърлят миналите достижения на мислителите, няма критичност което е същността на неговият материалистически диалектически метод  приложен например за стоката, онова звено което следствие на развитието си показва действителните отношения характерни за капитализма описани в „Капиталът“, книгата която е една от най-четените и преиздавани в света с непреходно значение. Но тогава, в онзи момент  електронни медии  представят публично неговия образ с каска на главата и рога. На един от коментарите  каква е целта на публикацията във ФБ отговорът на Пеньо е с огледалния  въпрос, а трябва ли да има цел. Справедлив е и другия коментар, че това е интелигентен философски отговор. Но на така зададения въпрос  може  да се даде отговор и в друга светлина, че  във всяка публикация има определена гледна точка, разговорът е необходим и ако има аргументация, а не манипулация,  приемането или отхвърлянето на дадена теза е признак за истинска  демокрация. Такава култура както във философската критическа дискусия трябва да има и в политиката и особено медийното пространство, което за съжаление липсваше в близкото минало, липсва и сега, като повечето от медиите са абонирани с несменяеми коментатори без опоненти, не се създава атмосфера за истинската дискусия и полезен диалог. Ако се отхвърли политическата конюнктура, психолозите имат обяснение с т.н. динамичен стереотип, следа в мозъка достатъчно утвърдена като е трудно да се мисли за някакво изменение за кратък период. Въпреки това е невъзможно да има напредък както в теорията така и в обществената практика без да има конструктивен спор, различни гледни точки. Философията отдавна е категорична, че едно противоречие в теорията и мисленето се разрешава в неговото развитие при целенасочено разглеждане на фактите от обективната действителност като едната от логическите концепсии трябва да победи другата и така да се открои истината. Неволно отново се пренасяме в началото на прехода, когато еуфорията стига дотам да е невъзможна всяка друга гледна точка. В такава атмосфера се роди колонката на Стефан Продев във в-к „Дума“ със заглавието „Ние пак сме тук“. Смятам, че и сега не сме стигнали онова  разбиране да приемаме мнението на други и да не сме в плен на предвзети мнения и становища неадекватни на  процесите от реалността. Нагледен пример е случващото се в международните отношения, срещата на двамата президенти на САЩ и Руската федерация състояла се на 16 юни в Женева, където Джо Байдън бе предварително подготвен с позиция от минали времена, че Америка се завръща като хегемон и има правото да утвърждава международния ред в съответствие със своя идеологически багаж на месия, на универсални ценности които всички трябва да приемат и с презумцията, че светът е с тях защото Русия е изгубила студената война и са надделели западните ценности.  Много политически анализатори посочват, че е положителна самата среща и има разбиране от двете страни по конкретни проблеми, връщане на посланиците,  използването на северния морски път и стратегическата стабилност, за проблемите след преврата в Украйна през 2014 година и изпълнението  на Минските споразумения. Същевременно остават идеологическите различия, противопоставянето на западния с руския цивилизационен модел съдържащ в себе си суверенната нация, културната идентичност, традициите и обичаите, икономика, социална политика, религия, модел, който по думите на Александър Дугин е над комунизма, фашизма и неолиберализма. Въпреки това е очевидно, че този модел за многополюсен свят с новите характеристики е неприемлив за администрацията на Джо Байдън и ще продължава цивилизационната война на полето на информацията, икономиката, финансите, ще се засилва военната риторика и провокации, санкциите, търговските спънки, забранителни списъци за фирми и физически лица, подкрепата на политиката на Киев срещу „агресора“ Русия и т.н. Още веднъж реалностите потвърждават, че не е изгубена научната стойност в творчеството на класиците, материалистическата диалектика, за да се правят верни изводи за характера на капитализма и неговите противоречия, че те се разрешават, както историята досега показва, чрез милитаризация и войни. Съображенията и сходството на позициите на двамата президенти, че световна война е немислима в условията на ядрен век, не пречи да продължи надпреварата във въоръжаването с най-нови, модерни оръжия с цел сдържане между двете световни сили. В паузата след срещата трезвият анализ  предполага, че не трябва да има илюзии относно агресивността на американската политическа класа за което има достатъчно доказателства и ще бъде глупаво и наивно да не се приема и друга гледна точка за причините  на случващото се в съвременния свят, като се имат предвид поуките на Маркс за капитализма. Нима преди Първата световна война капиталистическата класа не създава атмосфера на ненавист и настройва един срещу друг народите, англичани срещу германци и т.н., не се ли случи това и преди Втората световна война с яростната пропагандата на Нацистка Германия срещу Съветска Русия. Подобен подход не дава ли негативно отражение върху международната атмосфера сега с обявяването на Руската федерация за враг и агресор независимо от нечовешките страдания и близо 27 милиона жертви по време на войната или приетата резолюция на Европейския парламент от 19 септември 2019 г. „ относно важността на европейската памет за бъдещето на Европа“ в която се равнопоставя вината за Втората световна война между Нацистка Германия и Съветския Съюз въпреки многобройните архивни документи, поставят се на една плоскост „комунистическата и нацистката система“. Няма какво да се учудваме. Великолепна е статията на Жан-Батист Мале във в-к „Монд дипломатик“ от 16 май 2021 г / Вж ФБ /  „Добре дошли в музея на европейската пропаганда“. Както съобщава автора, в парк Леополд в Брюксел през 2017 г. е открит Дом на европейската история, проект на Европейския парламент струващ на европейския данъкоплатец 55,4 млн. евро с идеята да се създаде средище за споделяне на спомени и мисли за бъдещето, където да процъфтява европейската идея. Затова как се интерпретира  европейската история /не историята на отделните европейските страни/, от чия гледна точка се обясняват исторически факти и събития има много възражения въпреки, че няма  давление от управителния съвет на Дома върху научните работници, историци от различни европейски страни създатели на проекта както твърди  директорката Констанц Итцел. Коментарът не закъснява от Франсис Вюрц дългогодишен евродепутат, че действително няма давление, „....понеже историците бяха старателно подбрани съобразно идеологическите им позиции резултатът съответства на очакваното“. Оказва се, че  иделогическите им позиции съвпадат с идеологията на германските християндемократи и вместо средище на различни мнения става средище на изопачаване, опростена и едностранчива гледна точка на историята. За въздействие върху съзнанието се показва филм, където едновременно се появяват „сърпът и чукът“ и сфастиката и близо до истината е, че по този начин гузни съвести  търсят оправдание за политиките в миналото  за подкрепата на нацизма и фашизма в Европа и с мнението, че конфронтацията, „студената война“ е започнала още през 1917г. с Октомврийската революция между „комунистическата диктатура и либералната демокрация“. Крайният извод от пропагандата на целия исторически процес е, че комунизма е загубил, а капитализма е спечелил. Нито дума за работническите движения, антифашистката съпротива, постиженията на държавния социализъм, който оказва влияние и за създаване на „държавата на благоденствието“ в Западна Европа или причините за разпадането на колониалната система през XX век. Сравняват се само външни белези между двете системи, без задълбочен анализ, както това прави навремето станал след това  президент Желю Желев в книгата си „Фашизма“, не се разкрива демагогията на нацизма с неговата расова теория, увлякъл след себе си милиони гласоподаватели раздал първоначално „кирки и лопати“, метафорично казано, но след това ги заменил  с пушки и снаряди, защото Хитлер, подкрепен от крупния германски капитал, бе обещал след като вземе властта да му предостави огромни печалби с милитаризацията на икономиката и завладяване на жизнено пространство.  Такъв анализ и прочит на историята не може да се очаква от Дома на европейската история в Брюксел, защото се ръководи от друга идеология. За това състояние на нещата способства и руската "перестройка", теоретичната слепота на съветската номенклатура в лицето на Елцин и Горбачов и политическата класа, новите либерали с отхвърлянето на Октомврийската революция разрешила проблемите на закъснялата буржоазна революция в Русия, заслужаваща да се нарича Велика със своето огромно влияние в света и когато други народи честват своите революции като национални празници защото имат прогресивен характер и издигат на по-високо стъпало качеството на живота, те отново опаковат историята с лозунги както в миналото, в тяхната идеология не намира място научното творчество на Маркс, Енгелс, Ленин, на материалистическата диалектика за вярно обяснение на света. Сега ако погледнем създаването на „алианса на демокрациите срещу автокрациите“ под егидата на САЩ /има се предвид срещу Руската федерация и Китай/ се разбират корените на  политиките, търсещи вината за вътрешните проблеми с обвинения за външен враг, че са продукт на онази  философия и идеология превърнала се в слуга на  егоистичните интереси на глобалния капитал както в миналото така и днес. Без да сме оракули, всичко това води до възможността сегашните и бъдещи поколения  да бъдат хвърлени в световен и регионални пожари и отново да са потърпевши, но на по-висок етап в съответствие на технологическият напредък на човечеството, с много по-страшни последици. Затова трябва да си припомним значението на израза „Ние пак сме тук“ добило широка популярност тогава, но актуално и днес, като повик за истинност в оценките и непоколебимост в отстояването на позиции стожери на истинската демокрация в интерес на народите за мир, взаимно изгодно сътрудничество, социална справедливост и просперитет.             

ЗА ПРЕДАТЕЛСТВАТА

 

Темата е обширна и за нея е писано и говорено много и все пак има нещо недоизказано, скрито от погледа,  дълбоко вкоренено в представите ни за отношенията между хората, а още повече на по-високо равнище в теорията и политиката на глобално ниво което се отразява неминуемо и на нашето битие. Има най-различни предателства, към човек, идея, държава и т.н. Когато се касае за отделния човек се предава не само индивида, а цялостната личност. Едно от обясненията е, че отсрещната страна се предоверила, а самият предател може и да не се сеща за стореното. Когато се предава идея, държава също може да има най-различни мотиви, корист, властолюбие, завист, неудоволетворени желания за значимост и престиж, все човешки характеристики. Четем публикации, че М. Горбачов буквално е предал цялата социалистическа общност на американците, марксистко–ленинската идеология е заменена със западния неолиберализъм, но не се разбира коя е основната причина за това. Посочва се само, че всичко това е предшествано от дейността на тайните служби на Съветския съюз, САЩ и Великобритания за демонтаж на системата. Всичко това е вярно, но за тайните служби да припомним, че те не са самостоятелни, а над тях има политически ръководства, което се отнася и за  СССР и за това може да се напише отделна публикация. Има достатъчно мемоари и една от първите  публикувани у нас след демократичните промени е книгата на Леонид Шебаршин, началник направление външно разузнаване при КГБ, „Животът изглежда тежък само вечер“. Остава открит въпроса само външния фактор ли е причината или  злонамереността и целта на Горбачов чрез „перестройката“ да срине  системата и защо съветския елит се ориентира към американците, а не например към китайците или по друг- руски път към социализъм  за което  е имало теоретични разработки. Все въпроси. За този исторически поврат са изписани  хиляди страници и сигурно в бъдеще ще се изпишат още толкова. Може да се обяснени и от друга гледна точка не за да се оправдае предателството, а да се види в друга светлина и няма съмнение, че и на полето на идеологията е предателство към теоретичното наследство на Маркс, Енгелс, Ленин, материалистическата диалектика като метод, който се използва за задълбочен анализ на вътрешните противоречия на капитализма. Не са малко учените които в своята критика на капитализма се позовават на Маркс и се смятат за негови наследници в една или друга степен  като творчески прилагат неговия метод  за обяснение на съвременния свят, неговото влияние е дори сред противниците му и не съществуват чисти немарксисти. Може би тези констатации са преувеличени защото едно е да се чете   Маркс,  друго е да се  разбере, а още по-трудно е да се прилага в практиката неговия  метод. Когато след трагичните революционни събития през 1905-1907 година в Руската социалдемократическа работническа партия се надигат други виждания, за ревизия на философските възгледи на Маркс и Енгелс от такива литературни колоси и партийни дейци като Луначарски, Базаров, Суворов, завладели политическо пространство с „нова философия“ на основата на една „нова физика“, книгата „Емпириомонизъм“ на Богданов и редица други писания на емпириомонистическата логика, по думите на Ленин организирали цяла литературна фабрика с претенции за мозъчен център на цялата революционна социалдемокрация в Русия, тогава не остава нищо друго освен да намерят публичност  обяснението на процесите от марксистка гледна точка и се намери верния път, да се посочи  „нелепостта, поповщината, филистерстерската, вредна книга на Богданов , Базаров и компания за отвлиане вниманието на публиката от същностните въпроси, замъгляване на съзнанието с философски тънкости“. Максим Горки по този повод пише до Ленин, че това са умни хора  и не е ли възможно да се обедините, да намерите общ език, че какво разбира  руския мужик или пролетарий от философски думички, понятия, че не Спиноза им е нужен. В такава обстановка през 1908 година Ленин пише „Материализъм и емпириокритицизъм“ наред с други фундаментални трудове като „Марксизъм и ревизионизъм“, „За руската революция“,“ Аграрния въпрос  в Русия в края на XIX век“, „Аграрната програма на социалдемокрацията в руската революция“, „Лев Толстой, огледало на руската революция“. След завръщането си от Италия-Капри и разговорите с теоретиците на новата философия, лидера на болшевишката фракция се затваря в Националната библиотека и пише философската книга „Материализъм и емпириокритицизъм“, като задава основния въпрос на опонентите си- признават ли материалистическата диалектика, душата на марксизма, диалектиката на „Капитала“. Ленин влиза в лют спор със своите опоненти, но не си позволява  да ги нарича врагове с партиен билет, да гони до девето коляно и унищожава физически, любим стил на неговия наследник Йосиф Джугашвили за укрепване на личната си власт. Кога Ленин е казвал, че руският народ иска да има цар и ще има. След неговата смърт това го направи Сталин и се превърна в „Червения цар“ като върна методи от времето на самодържавието. Когато с развитието на обществото все повече отмира необходимостта от насилие характерно за началото на революцията, се обявява засилване на класовата борба като с това се оправдава свръх насилието в името на работническата класа и социализма. Как може да се нарече това освен предателство. Не е характерно за ленинския стил на работа липсата на дискусия, непозната е репликата на Сталин “Няма да превръщаме партията в дискусионен клуб“, която за съжаление бе  употребена от бившия лидер на БСП сега председател на ПЕС.  И сега е в сянка разбирането, че дискусията е  онзи механизъм за споделяне на различни мнения по сложните въпроси които поставя действителността за тяхното успешно решаване, утопична изглежда мисълта на Ленин “Да се посъветваме с Маркс“ или неговата практика да има като настолна книга „Феноменология на духа“ на Хегел. Поставят се тези въпроси за размисъл от историческото развитие на социалистическата идея намерила практическа реализация в такава огромна страна като Русия постигнала не малко успехи в социално- икономическото си развитие, но достигнала онази точка в която политическата класа се оказва неспособна да усъвършенства социализма. Отделя се по-голямо внимание на философските подбуди и действия на лидера на болшевишката фракция в  социалдемократическа партия, защото проблемите в не малка степен кореспондират с подобни ситуации и в съвременността, в теоретичната същност и практики на левите партии и движения включително и у нас. Тогава в онези критични моменти мнозина упрекват Ленин, че той се отдава на философски, отвлечени въпроси, когато е необходимо решителна практическа дейност. Историята показва, че Ленин се оказва прав, за да се решават успешно нещата в практиката трябва добра теория, вярно обяснение на дйствителните процеси. Не пречи да се зададе този въпрос и сега на левите в Европа, на ПЕС/партията на европейските социалисти/, на българските леви- АБВ, новата коалиция „Лява алтернатива“, които  се определиха  отделно от БСП с лидери бивши нейни председатели и други леви формации, които можеха да бъдат  фракции в една силна социалистическа партия, различаващи се и спорещи повече по визията си за социализма, което предполага да бъдат много по-малко на брой. В лявото пространство  се получава популярната фраза “много вожд, малко индианец“. За съжаление в съвремието ако се погледне непредубедено, на политическата карта на левите движения в ЕС надделяват повече теоретичните предателства,  опортюнизма, другото име на предателство, което Енгелс сполучливо отбелязва  като  жертва на коренни интереси , на бъдещи движения за настоящи временни успехи. Няколко са и комунистическите партии, които на думи са марксисти, но във визията на някои от тях за бъдещето на социализма не се отива по-далеч  да се опаковат с марксистки лозунги действителните процеси както по време на Сталин  и след това при Горбачов с ленинските лозунги да се провежда „перестройката“. Може  да се направи извода, че теоретичната слепота, непознаването  творчеството на Маркс от съветската номенклатура, която  трансформира политическата система по идеологията на Рейгън и Маргарет Тачър, на Вашингтонския консенсус със заблудата, че свободния пазар и повсеместана приватизация ще решат автоматично всички проблеми се превърна в разграбване и доведе до краха на държавния социализъм, образно казано дори не си отвориха едното око към Китай, а го кавалифицират до края на управлението на Горбачов като ревизионистичен. Сега в олигархическа Русия е опакован не само мавзолея, което е най-малката беда, Ленин едва ли е искал след смъртта си да бъде положен в мавзолей, да стъпват върху него и изграждат авторитет за негова сметка. Печалното е, че е забравено  огромното му научно творчество и  се споменава  не като държавник, а само като революционер виновен за Бретския мир и разпадането на Съветския съюз без да се отчитат всички обстоятелства в онзи момент, духа на времето като условие за вярно изследване в историята. Подобни процеси следствие изменението на геополитическата обстановка се развиха с определени нюанси и в страните от Източна Европа включително и в нашата страна като най-близък съюзник на Съветския съюз, като в света се утвърди неолибералния капитализъм. Някои определят това като класово предателство, но само по причина на злата воля, на характерните черти на личността на върха на управлението и външни сили което има основание, но не е достатъчно за изясняване на пълната картина. Има сложни процеси в реалността, когато човек е поставен в условия да избира от коя страна на барикадата да бъде. Може ли да се кавалифицира като предателство например участието на царски офицери при изграждането на Червената армия след Октомврийската революция, когато трябва да се защити териториалната цялост на страната от интервенцията  на 17 държави или на некомунистическите партии участвали  във властта на Отечествения фронт у нас на 9 ти септември, чиито представители на същите партии обявяват за Ден на свободата. Такова предателство на собствената си класа само може да се приветства защото отговаря за съзидателната им роля в историческия процес. В теоретичен аспект се получава същото явление отделни представители на господстващата класа поради своите по-добри възможности за образование достигат до други изводи различни от интересите на своята класа повече допиращи се и изразяващи обществените интереси. Та нима биха успели всички досега велики революции в историята ако една определена класа издига на знамето си само тясно партийните класови интереси без да увлича след себе си мнозинството от народа. Както учи марксизма пролетариата като класа има призванието да освободи не само себе си, но и да премахне всяко класово господство. В съвременните условия тази задача стои пред наемния труд пред партиите и движенията, които се стремят да преодолеят капитализма, господството на глобалния корпоративен и финансов капитал, който все повече се стреми да замести функциите на държавата и решава проблемите в свой собствен интерес. Усилията за унищожаването на тези уродливи производствени отношения между труда и капитала, което е в действителност, въпреки призивите за балансиран подход между тях, структурите на подчинение характерни за капиталистическото производство, не може да се смята за предателство защото се разминава с целите за прогресивното развитие в историята. Не случайно  призивите за промяна стават все повече и завладяват мнозинството от гражданите. Затова е учудващо представители на десни и центристки партии да заявяват, че те са за единодействие с левите сили срещу дадено управление, но след премахването му всеки да следва своя път. Въпросът е по кой път, на укрепване господството на глобалния капитал и неговите местни слуги или за едно по-прогресивно след капиталистическо развитие за което е петимно мнозинството от населението, радетели на което са не малко съвремени теоретици критици на капитализма, които не виждат признаци сегашния неолиберален капитализъм да има бъдеще, още по-малко към опитите да се върне човечеството в зората на процъфтяващия капитализъм, да  премине същия исторически път в своето равитие, което ще бъде катастрофално. В борбата срещу увеличаващите се неравенства, което следва да бъде първа грижа на левите формации не може да има успех, ако се прилагат и повтарят заучени социалистически фрази и формули за да се обяснява живата действителност. Нещо повече такива нейни представители, като депутати и журналисти, са удобни за капитала защото не застрашават неговото господство, а  напротив укрепват статуквото, тяхното искрено предателство е ефективно и струва много по-евтино. Има и един друг момент ако се вземе международния аспект на проблема с предателствата. Диалектиката е такава, че настоящата агресивност на администрациите на САЩ и ЕС,  както  в Русия сплотява  народ и управляващи въпреки олигархичния характер на властта, така и  увеличава подкрепата на все повече организации и движения по света за промяна в международните отношения за взаимно изгодно сътрудничество и  решаване на глобалните проблеми на човечеството. Това напомня на ситуацията през 30 те години на миналия век, когато в международното комунистическо движение се смегчават критиките  по адрес на сталинизма, като се има предвид, че светът стои пред съдбоносен избор между Съветска Русия и Нацистка Германия. Това често не се взима под внимание за обединението с антикомунистически настроената руска емиграция, както пише американския историк Стивън Коен в публикацията си  „Болшевизъм и сталинизъм“ намерила място навремето в сп. „Вопросьi философии“, като се цитира руския философ Н.А.Бердяев. Оказва се, че  предателствата в повечето случаи са пределно ясни и лесно се доказват, но по принцип темата е по-сложна и обяснението е нелека задача. Едно е например предателството на Юда за 30 сребърника след това обесил се, друго е на апостол Петър, който три пъти се отказва от Христос и на другите апостоли не защитили учителя си, но продължили неговото дело и дори разделили славата му.                    

ОТНОВО ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

 

С тези мисли сигурно няма да се открие топлата вода, но когато в политическото пространство има симптоми, че нещо не е наред и отново за кой ли път хората се питат след поредните избори това ли искахме и защо става така. Това ли е същността на демокрацията или тя е нещо друго, което все още не можем да разберем по пътя към храма. Може би трябва да си припомним историческия път на демокрацията през вековете за да разберем на какъв етап сме , в коя точка се намираме. Преди няколко години , когато не бе забранено сп. „a-specto” бе публикувана великолепната статия „Страхът на властовите елити от народа“ на проф. Маусфелд завършил психология, математика и философия, преподавател по обща психология в Университета в Кил. Статията започва с това, което всички употребяваме,  с метафората за стадото и пастира. Знае се, че още в древността тя се използва за да се изрази същността на отношенията между народ и държава и има идеологическо съдържание и ако се вгледаме по-внимателно ще видим, че пастира се грижи за овцете най-вече за да изпълни задачата поставена от собственика на стадото, който е невидим и стои някъде встрани. Наистина, обидно е да се сравняват сегашните нрави и отношения, представите ни за демокрацията с пастира и стадото, но трябва да припомним че тази метафора намира широко разпространение в западната политическа философска мисъл за да легитимира статуквото на властовите елити като метафорично стадото се отъждествява с народа и се прави идеологическия извод за един „незрял народ“, повечето „дебили“ по израза  на известен  професор намерил широка популярност у нас. Не е за учудване, че това се прие от политическия елитит, но е интересно, че се прие с ентусиазъм от по-голяма част от интелектуалния елит като научно прозрение нетърпящо критика и възражение, дори се казва с удоволетворение, че дебилите са повече от 80 процента. По този начин се изгражда идеологическата конструкция за разграничаване между народ и управляващи. И все пак защо понятието „демокрация“ има такова очарование и притегателна сила,  да се употребява и прилага като практика от почти всички държави на планетата и още повече да се използва за идеологическо обосноваване на политиките, отново ще споменем „демокрациите срещу автокрациите“, което потвърждава не само агресивността на администрацията на САЩ срещу Русия и Китай, но и срещу редица държави за съставяне на коалиции за военни авантюри. Това не е нещо ново за света случвало се е и в миналото, да възтържествува правото на силния. „Вие сте прави, но не сте равнопоставени и ще се подчинявате на силния“. Това е идеологемата, която оправдава. Изследвания показват, че народите желаят своя суверенитет и разбират добре, че не всичко при демокрацията води до просперитет и  въпреки това се стремят да установят тази демокрация, дори са доволни от управлението. И у нас независимо от летните протести миналата година управляващата партия ГЕРБ спечели от близо половината избиратели най-много гласове и стана първа политическа сила, но не можа да състави правителство и сега сме със сужебно назначено от президента, като след два месеца ще има отново избори за Парламент. И все пак статуквото започва да се пропуква, увеличават се вълненията в Европа и света  стига се до кървави сблъсъци, от световния управляващ елит и богатите слоеве се говори, че има  има класова борба, споменава се Гилотината, символ на Френската буржоазна революция. „Ковид пандемията“, забраните и ограниченията на личната свобода повдигат желанието за промяна, но и се използват умело  от елитите за укрепване на властта. По-голяма част от хората не се увличат и интересуват  от проблеми като разширяването на НАТО на Изток, банковите афери и спекулации , опитите за милитаризация на Европейския съюз, неонацистките прояви. Върху тяхната психика оказват по-голямо влияние реалните битови проблеми от което печелят политиките на практическите съображения, реалполитиците, което не винаги е в интерес на гражданите. Затова по-късно те се питат едно искахме, а друго стана. Властовите елити умело използват т.н „мека сила“, техники основани на изследвания за нашата психика и нейната уязвимимост, за манипулиране на общественото мнение, насочване на енергията към несъществени, странични проблеми завоалирайки главните, основни за обществения напредък, истинския публичен  диспут като част от демокракцията. Върху тази почва вирее открито без срам и свян  измамата и лъжата, като се започне от образованието по история и се завърши с откровени лъжи за действителното състояние на икономиката и благоденствието на народа. Разочарованието и отчаянието от статуквото са ниша, където могат да виреят опитите за деполитизиране на населението, че демокрацията може да се „чалганизира“ и да се спечелят гласовете на избиратели. Затова не е необходимо дори да се лъже, когато хората не се интерисуват от истината, а са в плен на емоцията и апатията от политическия живот, живеят в един розов свят обзети от патриотичния порив на песните и музиката но далеч от осмисляне на реалността. Няма по-голяма заплаха за управляващите елити от зрелия, мислещия човек, от онзи който мисли за благото на общността. Често цитираме критическата  психология  на нашата история, че българинът както в  далечното минало така и сега слага на първо място себе си и след това семейството, фирмата и накрая държавата/общността/, за разлика например от японеца, който ги подрежда в обратен ред и онези, които четат новини касаещи само личните им предпочитания, но не и обществените дела. Като че ли по- голяма част от обществото е завладяно от тази летаргия и се движи по инерция, в рамките на личния си  бит. Колкото и да е тъжно те са може би солта на днешната ни демокрация, която се крепи обикновено на гласовете на половината от тези които имат право да гласуват, а политическите елити управляват с една трета от избирателите. Не се допуска светлина в главите на хората чрез използване на други техники за ментално отравяне, за организирането на мислите на основата на популярни понятия и думи употребявани ежедневно, като европейски ценности, свободна търговия, тероризъм и редица други, или иделогемата „третия път“ станала стожер в политиката на лейбъристите на Тони Блеър даваща и сега своите отрицателни последици в левите движения, целяща да прикрие симбиозата с властимащите, отклонява критиките от центровете на властта и разлага левиците. Подобно е понятието „популизъм“ употребявано често от политици и медии не само  за неутрализиране на критиките към властта и отклоняване вниманието от дискусия по сериозните проблеми, но и да се заклеймят възгледи и внуши, че те нямат нямат нищо общо с демокрацията. Характерно е използването на понятието „комунизъм“ за определяне на бившите страни на държавния социализъм, което за съжаление се употребява и от политици на левицата без да се съзнава дискриминационния елемент, идеологическото съдържание което се влага, че такава система на обществено устройство не е съществувала, без да се разбира това понятие в марксисткия му смисъл, че това един момент от историческото развитие на демокрацията което има и своя конструкция, по-висок етап социологическа система на обществото. За образования човек звучи неубедително  и  отговорът  на леви интелектуалци, че комунизма е една утопия. Те може и да го разбират, но още по-печално е ако искат да се харесат на публиката или на властващия политически елит. В съвременния свят, когато се говори за идеология и демокрация често се разбира засилване ролята на държавата. В общественото съзнание например САЩ налагат идеята за „добронамерената държава“ за да  замаскират целите си.  Този морален идеализъм се засилва след разпадането на Съветския съюз и неработещите вече идологеми за „Империята на злото“ и „борбата срещу комунизма“. Остава само „империята на доброто“, която е единствена и има изключителна  мисия за мира и свободата и като  Идеология става самата държава, която трябва да утвърждава дори със сила реда и стабилността в света т.н „Пакс Американа“. Целите на тази държава обаче стават твърде прозрачни ако си припомним думите на един бивш държавен секретар /държавна секретарка/, че природните богатства на Русия не са само нейни. Националната сигурност се разбира да се запази благосъстоянието за сметка на други народи без скрупули дали се нарушава техния суверенитет и интереси. “Добронамереността“ може да се прояви и с разполагането на стотици военни бази по света и милитаризацията на региони, увеличаване на военните бюджети дори и на най-бедните страни, в която група сме и ние, финансиране на неправителствени организации за формиране на удобно обществено мнение. Обществена тайна станаха по време на „Ковид пандемията“, под маската на филантропична и демократична риторика, връзките на фондацията „Бил и Мелинда Гейтс“  със световни фармацевтични компании и здравни организации за по-големи печалби и политическа власт. Не е тайна намесата в избори и съставяне на правителства за изпълнение изискванията на „американската демокрация“. Различни са понятията за демокрация и в други страни. В Русия се нарича суверенна демокрация, в Китай при социализма с китайска специфика се включва и „социалния рейтинг“, критерии по които се оценят моралните и нравствени подбуди в интерес на общото благо. И в двете страни за основа на новата идеология се поставя  имперската искра, традициите и обичаите, хилядолетната им култура. Водещ принцип на съвременната демокрация е да се посочва „представителната демокрация“ като най- добрата и единствено съдържателна форма. Не се споменават различните концепции за демокрацията с което се прикрива нейната същност като опит за обслужване на олигархични елити с допускането до избор само на конкуриращи се партии, като се отхвърля правото на суверена, народа за участие във формирането на законите. Това право се предоставя на нейните избранници депутати, които не винаги се съобразявт с техните поръчения. Енергията на избирателите стига само до изборите с което се създава само илюзията за демократичност, внушава се безалтернативността, убива се чувството за промяна. В сянка остава основния принцип на демокрацията равнопоставеността на всички хора. Ще ми се да се вникне по-добре в мисълта на Кант, да се признае че „човек е не просто релативна стойност, а има вътрешна стойност, достойнство неподлежащо на пазарна цена, че е надарен с разум и сам по себе си не може да бъде употребяван за чужди интереси “. В този смисъл непростимо е да се отхвърля демокрацията в икономиката, на работното място. Това кореспондира и с друг принцип на демокрацията всеки да има право да участва в обществените дела в решенията касаещи собстения му живот. За колективна собственост на капитала се споменава още от времето на Адам Смит, Карл Маркс и до наши дни. Забележителни са лекциите на Ричард Улф достъпни псредством съвременните електронни медии. Великолепна е книгата на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет „Патология на неравенството“ с десетки изследвания на учени , експерти стигащи до извода, че за успешен бизнес е важно не само участието на работниците и служителите в управлението, но и колективно притежаване на собственост на средствата за производство. Доказано, е че тази форма на управление, производство и разпределение на печалбата са по ефективни не само за повишаване на производителността, но и за култивиране на навици за демократичност липсващи при иерархията на подчиненост при  отношения между собственик и трудов колектив. Хората се чувстват като част от една  общност  поставена в условията на равноправие в демократична среда извън семейството, засилва се заинтерисоваността и взаимодействието, действа се като ново общество , а не като собственост на събрани  заедно хора за печелене на възвращаемост и нарастване на нечий капитал и богатсвото. Това е разковничето, на работното място хората да се възпитават в практиката на живота си, да  свикнат с демократични порядки и навици, които ще прилагат и в цялото общество. Има много примери където старите форми на производсто се трансформират в колективи собственици, които сами полагат задачите в управлението на капитала , производството и разпределението на печалбата. Притиснати от обстоятелствата, когато се провалят традиционните форми на собственост, преместване на фирмите в други страни за по-големи печалби и други, за да се избегне затваряне и безработица възникват производствените кооперативи които изкупуват собстеността. Оказва се че успяват в по- голямата си част, когато никой не е очаквал и имат завидни постижения. Много са фирмите в САЩ и Западна Европа, които могат да се споменат, британски компании изцяло притежавани от работници и служители  „ Карл Цайс“, „Юнайтед Еърлайнс“, Полароид Корпорейшън“, една от най- успешните компании „Джон Луис Партнършип“ за търговия на дребно с 68 хиляди служители и редица други. Хиляди са в Испания, една от най – известните е „Мондрагон Корпорейшън“ със  120 кооперативи притежавани от служители и 40,000 работници- собственици с продажби за милиарди долари. Световно известаната китайска компания „Хуауей“ е собственост на нейните служители с ротационно ръководство. Възприета   като заплаха за националната сигурност на САЩ, компанията в която работят близо 200,000 хиляди души управлява мрежи в 170 страни е една от на-иновативните и се нарежда пред „Епъл“ и „Майкрософт. Това е развитието на икономическата демокрация в света. Изводът е, че „старите социалисти“ както казва американския изследовател на марксизма проф. Ричард Улф  учил в университетите Харвард, Станфорд и Йейл, преподавател по икономика в Ню Йорк,  трябва да направят „следващата  стъпка“ към бъдещето за преодоляване на капитализма и един  социализъм неделим от демокрацията даващ възможност за разгръщане на творческата същност на човека. Това ще бъде и солидна гаранция за недопускане на реставрацията на капиталистическите отношения, както се случи в страните от  държавния социализъм.