КОЛЕЛОТО НА ИСТОРИЯТА СЕ ВЪРТИ

 

Това е позната фраза, особено за миналите поколения живели при „държавния социализъм от съветски тип“, както е сега определението от научни среди. Съвременното поколение може и да не я познава, кога, как и от кого е произнесена, при какви обстоятелства и световни катаклизми. Но това  е друга тема. Важно е, че и сега автори я употребяват като анализират съвременната действителност, глобалните процеси на които всички сме свидетели и потърпевши. Има понятия  на велики мислители, които времето не заличава, защото отговарят на действителни процеси, адекватни са на реалностите и много по-добре обобщават случващото се. А нали това е стремежа, да се направи вярна картина без което не е възможно да се постигнат и целите които си поставяме. Откроява се една мисъл намерила трайно място в дискусиите, че проблемът е липсата нова идеология която да е адекватна на съвременността, че формационната система на марксизма е твърде линейна и е остаряла. Вярно е, че понятията също следва да се изменят в съответствие с измененията в обективния свят, в новата обстановка и новите проблеми, но е вярно също така, че във всяко ново нещо има зърна от старото положително което трябва да се запази, като тяхното отричане води до грешни изводи и резултати. Често отричането се отъждествява с критичността, въпреки известното , че именно тя води до прогреса. Така е било във всички сфери на социалния живот, науката, политиката и т.н. Например материалистическата диалектика, теорията която носи името на Карл Маркс, не е сътворена изведнаж, не е дошла някъде отгоре, отвън а  има за основа цялата история на философията, критично анализирана от всеки мислител през вековете, като в определенията идеализъм и материализъм с които основно се разделя,  може да се намери диалектиката, вътрешното развитие на нещата,  основа за разбирането на обективния свят. На някои може да се стори това твърде отвлечено , но ако се погледне в същността ще се види голямата практическа стойност за обяснение на случващото се. Наскоро във ФБ се появи една кратка информация на проф. Васил Проданов, за което заслужава адмирации, че на сайта на Световния икономически форум в Давос събиращ всеки януари през последните десетилетия световната капиталистическа олигархия и водещи политици е публикуван списък от седем книги, които всеки трябва да прочете ако иска да разбере съвременния свят като на първо място е посочена книгата на Фридрих Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“. Известно е, че в редица университети  в САЩ и Западна Европа се изучават произведенията на Маркс и Енгелс. Забравя се обаче и рядко се споменава, че двата теоретични стълба в политиката на Китай са марксизма и конфуцианството. Тук не става въпрос за прилагане на дефиниции и формули от миналото за обяснение на съвременността, а творческо прилагане на тяхната философия. Както посочва Ленин в неговите „Философски тетрадки“ проследявайки историята на философската мисъл, Маркс не е написал книга „Науката Логика“, но целия  анализ на „Капиталът“ е пропит от  диалектиката, логиката на Хегел, започвайки от началото с едно основно звено- стоката, продължавайки и завършвайки накрая с отношенията между хората в системата на капитализма с извода, че тази система в своето развитие е обречена да загине. Такъв извод правят и редица съвременни учени, философи и икономисти проследявайки историческите събития като се започне от  революциите в Нидерландия и Англия през 17 век, конфликта между Краля и Парламента, премине се през Френската буржоазна революция - 1789 г, Американската революция, войната за независимост 1775-1783 г.,  Октомврийската революция в Русия-1917 г. и до днес. Във всички от тези конфликти и революции си пробиват път нови отношения и въпреки частичните реставрации след тях на минало статукво, много неща от революционния плам остават в живота, процесът не се  връща в самото начало. Може да се отвори една скоба и да се каже, че сериозните, големи фундаментални промени носещи на знамето си  революциите не идват отгоре и не могат да се обяснят само с интересите на господстващите групировки, а са действия отдолу, на мнозинството от народа. Поводът може да бъде съвсем незначителен от рода на известаната фраза“ Като няма хляб да ядат пасти“, но причините са по-дълбоки и комплексни. Преди време за неизменен постулат се приемаше  мисълта за края на историята, че човечеството е стигнало границата на развитието в рамките на капиталистическия свят и не може да има изменения, нови конфликти и противоречия разрешавани с революционни движения. Оказва се, че това не е така, на Изток и на Запад на повърхността излизат проблемите, които са породени от системата, но парадокса е, че тя вече не може да ги разреши без да се промени. Сигурно това се разбира  от властимащите , въпреки призивите да се чете произведението на Енгелс,  но само с това едва ли ще се решат проблемите „отгоре“ от финасовия, политическия и корпоративен елит, който има интерес да наложи нов глобален ред, Глобално зануляване, както  се нарича. Повече от очевидно е, че с измама, лъжа и манипулации този елит може да унищожи всичко прогресивно постигнато от човечеството с неимоверни трудности и лишения, кървави въстания и революции, за да се задоволят личните и класови интереси. А може да използва и други средства добре познати от историческото минало, насилие, психологически и физически терор. Но светът не може да стои неподвижен както им се иска на някои, дали чрез избори, масови протести или революции промяната е неизбежна, въпреки услужливостта на повечето от медиите и редицата консервативни теоретици с аргумента че човек  е несъвършен, алчност и егоизъм  са същността на неговата природа и  в него е заложено да вярва в божествения ред. Идват и следващите въпроси какво и в каква степен ще се промени. Прогнозата на социолози системни анализатори /Имануел Уолърстейн/ е, че промяната е неизбежна, като капитализма ще се запази 50%, но и толкова ще бъде нещо ново, ще се създаде некапиталистическа система относително демократична и относително егалитарна. Също коя ще бъде тази вече некомандваща, но организираща сила, изразител на недоволството. В Европа и света се случиха и се случват сериозни вълнения, стачки и демонстрации с цел промяна следствие на което управляващите са принудени да правят известни отстъпки за решаване на социалните проблеми. Но въпросът за промяна на статуквото остава. Не е за учудване, че Левиците не успяват адекватно да отговорят. Да вземем само горепосочения пример за предложението олигархията от Давос да си направи труда да чете Енгелс. Огромното теоретично наследство на класиците остава встрани от политиките на левиците. Тоталната идейна безпътица е заменена с т.н „културен марксизъм“,  опори  се търсят повече в социални групи с джендър нагласи и идеология, в културната идентичност, но не и в наемния труд в производството и услугите, където вече се изменя и характера на  труда познат от индустриалното общество, увеличават се хората заети във  високите технологии, които са  в класацията на наемния труд. Това се отнася и за други слоеве, лекари, учители, социални работници и редица други които се чувстват по- близо до работническата класа по начин на живот, както показват изследванията. Летните протести у нас също показаха идейна и организационна безпътица. Протеста с лозунга за промяна се ограничи основно до оставките на Премиер и Главен прокурор и заглъхна, постигнаха се частични, повърхностни резултати. В политиката няма „ако“, но в тази турболентна среда можеше да се популяризират от Левицата някои основни въпроси които да ориентират младите хора, че има реална алтернатива на статуквото и тази алтернатива  касае всички онеправдани от злополучния ни преход. Сега се задава едно  ново предизвикателство което е видно, но още няма нужната публичност ясно да се открои основния виновник за хаоса- западните упадъчни елити и техните слуги включително и у нас. Задачата на Левицата е да обедини  левите организации и движения, демократичните, патриотични и национално отговорни сили за изработване и изпълнение на Национална програма за развитието на България в рамките на Европейския съюз, а заедно с това  за промяна на самия ЕС, за неговото демократизиране каквато задача си поставят редица движения в Европа, за хоризонтално изграждане и пряко участие на гражданите в решаване на проблемите. Това предполага да се вземе под внимание и необходимостта от преразглеждане  на основните договори от Маастрих и Лисабон, нова финасова структурна реформа  с цел всяка страна в съответствие с икономическото си развитие да управлява паричната си политика, банките да не се превръщат в обменни бюра и обменниците на пари, спекулантите да трупат несметни богатства за сметка на мнозинството. Още по време на Парижката комуна в далечната 1871 г. основна грешка е банката да остане извън контрола на гражданите. Може да е учудващо, но и сега е така с техния статут за независимост. Това е  действителността утвърдена от световната финансовата олигархия, въпреки усилията на редица правителства за промяна.  Общественият интерес изисква да се укрепват връзките между европейските граждани, властта в управлението на ЕС да не се засилва по вертикала, а да бъде една асамблея представляваща равноправни народи за икономическо, социално и културно сътрудничество. На някои това може да се стори  несвоевременно и стават апологети на официалните тенденции за развитие на Съюза за една общност със засилени властови лостове на центъра. Заедно с това всички сме свидетели на такива на пръв поглед неочаквани изменения в света, които се реализираха пред очите ни за съжаление предимно за разруха. Така поне се случи у нас. Надеждата е, че след всеки такъв период на упадък идва период на възход, на съзидание. Без да сме пророци, световна история  показва, че Колелото на историята въпреки всичко продължава да се върти, бавно но сигурно се движи  по своя път понякога не само линейно, като остава  след себе си руините на конструкции построени от стари  догми, а техните носители захвърля в забвение.                                      

ВРЕМЕТО - По повод сагата с проф. Михаил Мирчев

Не времето като климатични промени и прогнози за деня, седмицата и месеца, а времето като обществено явление, като среда в която се живее и как това се отразява на един просперитет.Този въпрос е занимавал велики  мислители, защо например се случва това, а не друго, как се разрешават противоречията възникнали не в умовете, а в действителността, единството и борбата на противоположностите, което звучи познато и травиално, но е разбирането за нещата. В зависимост от отношението по този въпрос се случват и приятелствата и разделението между хората, художествените творци поети, писатели и тези на строгата наука, а и вътре в науката. Примери много, но  последният на който обществото е свидетел е сагата с Михаил Мирчев, известен професор в Софийския университет „Климент Охридски“, която завършва с отстраняването му като преподавател както се разбира от  медиите. Тук не се касае само до личността на проф. Мирчев, а до нещо по-голямо за състоянието и зрелостта на обществото като цяло. Трудно е да се споменава това авторитетно учебно заведение, нашата Алма матер, защото веднага в съзнанието изплуват образи на преподаватели, които сме имали щастието да бъдем заедно с тях и въпреки  в по-голямата си част от времето само на лекции и изпити, са оставили неизлечими спомени до днес, като Николай Генчев, Милчо Лалков, Лилян Ганчев, Милен Семков и по- младите като Георги Гунев, научен ръководител на дипломната ми работа „Махатма Ганди и Втората световна война“ и редица други. Споменавам това и веднага в съзнанието ми изплува една мисъл на проф. Николай Генчев, че университета не трябва да бъде висше училище, а университет да възпитава и научно обосновава, да изгражда метод на работа, където изследователската дейност издига науката на по-високо равнище, място за  споделяне на различни мнения и становища свободно, без задръжки и ако някой си позволи да ограничи този принцип ще има открит или мълчалив отпор от преподаватели и студенти. И тогава, в онова време и още по-рано са се случвали тези неща, имало е сериозни сблъсъци и противоречия белязани с отпечатъка на времето. Това малко отклонение е защото с историята на проф. Мирчев не се разбра достатъчно в дълбочина като какво например в неговото преподаване не е според критериите на науката. Има ли разминаване между наука и становището на етичната комисия и ако има противоречие в оценките как се развиват нещата, кое повече натежава науката или етиката и какво се разбира под етика. Това, което е упоменато от етичната комисия или е нещо друго много по- разнопосочно и всеобхватно, което трябва да бъде въпрос на дискусия. В колко момента има  съдържателно  единство между тези две неща или се има предвид само понятието етичност и какво включва. Това е въпрос с повишена трудност на който не можа да се даде смислен отговор. Затова може би се отива на една друга оценка намерила място в коментарите, че няма  академизъм в преподаването. Това покрива ли въпроса за истинноста или неистинността на съдържанието на лекциите на професора. Как се измерва академизма и ако има някакви строги критерии те вземат ли се под внимание за равнопоственост на всички, защото ако приемем в академизма  етичността това включва ли и истинността, науката в съдържанието на преподаването, защото без истинност сериозна наука не може да има.  Сигурно това се разбира много добре и затова може би противоречието и конфликта се предлага да се разреши с понятието „балансиране“ т.е балансиране в подхода за разрешаване на проблема. Но и това не е спазено, като преподавателят е отсранен от дейността му т.е решава се административно в полза на едната страна. Това е сагата накратко погледната отвън. Може би така описана не е най-всеобхватна и задълбочена. Едно следствие може да има много причини с някои от които обществеността не е запозната. Но е сигурно, че сериозен отпечатък за решението има времето в което живеем, когато действителни исторически факти се отхвърлят, откъсват се изкуствено части от историческата памет с едно административно решение. Разбира се тази игра с историята се прави от всички управляващи  в една или друга степен , да се вземе онова от миналото, което е в тяхна полза за настоящето, а и възпитание на поколенията за бъдещето. В не малко  случаи тези самоволни  упражнения водят често до разделение и омраза  между хората. Това не е проблем само у нас. Така се случва и в междудържавните отношения например със завоалирането, не споменаването на исторически факти, направо фалшифицирането на историята от нашите братя, македонските българи от Северна Република Македония. Случва се и в подхода за вземане на решения на нашето народно събрание взети единствено със сляпото следване мнението на един човек лидер на партия и  Министър-председател, още повече, че без задръжки открито се казва „..ще накарам парламентарната група..“, или разминаването между това което искат избирателите и действителното поведение след това на избраните депутати,  проблема с предствителната демокрация не намерила място за сериозен дебат в обществото. Тези неща съпътстват  човечеството векове преди нас. Не може да не ни удивлява  прозрението и мисленето великият немски философ Георг Фридрих  Вилхелм Хегел в неговите трудове  написани преди повече от двеста години  особено неговата „Феноменолгия на духа“ настолна книга на редица мислители, философи включително на  Владимир Улянов/ Ленин/. Както пише самият Хегел, човек трябва най-малко да препрочита предговора, увода и рецензията на книгите защото там  може да  намери най-същественото в синтезиран вид. Така се случи  преглеждайки книгите в библиотеката ми по време на карантината от вирусната пандемия „Ковид 19“, че прочетох един великолепен израз в края на неговия Предговор към „Феноменология на духа“, който в голяма степен отговаря на темата: „Трябва да сме убедени, че по самата си природа истинното си пробива път, когато му е дошло времето и то се проявява само когато  е дошло това време и затова никога не се проявява много рано, нито пък намира незряла публика .., но при това трябва често да различаваме публиката от онези, които се държат като нейни представители и изразители на мнението и. В някои отношения публиката се държи по-другояче отколкото последните. Нещо повече, дори нещо противоположно на тях“. Все едно, че е писано днес, нищо ново под слънцето. Както казва Петко Славейков в края на едно свое  забележително стихотворение преди близо век и половина събрало в себе си манталитета и психологията на българина „ не сме народ, не сме народ а мърша, това ще кажа и ще свърша“. Тази  оценка сигурно ще заболи всеки, същевременно трябва да има разбирането, че за да се преодолее онова отрицателно в народопсихологията напластено от минали исторически периоди, което сега ни пречи, първо трябва да се признае за да може в процеса на своето развитие индивидуалния човек и обществото да  отговорят адекватно не само на настоящето, но за просперитет в бъдещето, което ще изисква още по-голяма зрялост.    

РАЗМИСЛИ

 За някои може да е учудващо, но според мен писането има много общо с музиката. Нещо трябва да те развълнува, дали мелодия или стихотворение, както казва в едно свое интервю бележития бургаски композитор Тончо Русев, автор на неувяхващи хитове. Снощи гледах по телевизионен канал “Виваком“ филма „СТАЛИНГРАД“- режисьор Фьодор Бондарчук, появил се на екран през 2013 година. Може би в началото трябва да се спомене, че филма може да се гледа без да е прекъсван от реклами. Но важното е друго, какво въздействие и какви размиси поражда у съвременния човек този забележителен филм, където в един епизод се откроява всичко, което може да се преживее, както в една капка вода изследователят може да намери цялата палитра от химически елементи. Това е един разтърстващ филм свързващ миналото с настоящето, как обикновени хора по стечение на обстоятелствата загърбват професиите си и стават герои, което не опира само до отделни страни на действителността, а засяга основите на човешката цивилизация. Понякога човек си мисли, дали трябва да се преживее цялата лудост на времето за да се раберат някои исконни истини както за  себе си така и за онези механизми, които движат обществените процеси и какви са тези сили които поставят на изпитание човешката същност, морала и нравствеността, онова чувство за общност. Има една мисъл на Лев Давидович/Троцки/ в автобиографичната му книга „Моят живот“ в два тома , написана през 1929г в Цариград /Истанбул/ , че човечеството в определени периоди се побърква силно. Има предвид Първата световна война и нейните катастрофални последици. Ще цитирам този пасаж намерил място и в статията „Примерът на Октомври“ от книгата ми „Пулсът на времето“. „Войната унищожи цяло поколение, сякаш за да прекъсне паметта на народите и да не позволи на новото поколение прекалено непосредствено да се убеди, че всъщност то повтаря миналото само че на по-високо историческо стъпало и следователно с още по-страшни последици“. И ето отново след десетина години човечеството е поставено да преживее Втората световна война, една друга още по-кървава касапница умъртвила над 60 милиона души , неизмерими разрушения не само във физически, но най-вече в духовен смисъл. Периодът след войната на който са  свидетели три поколения  преминава в една друга- „студена война“ с всички ограничения и конфронтации между „двата лагера“ започнали след речта на Уинстън Чърчил във Фултън през 1946 г. с неговата прословута метафора „зад желязната завеса“, имайки предвид социалистическия страни със Съветския съюз. Световна „гореща война“ няма, но са достатъчно регионалните конфликти отново с човешки жертви и разрушения. Някои определят това като неизбежно следствие на егоизма и алчността като вкоренени пороци на човешката природа и че не може да бъде иначе, това ще съпътства човечеството винаги в неговото развитие независимо от всичко. Гледайки сега военните конфликти по света само виртуално и като информация по медиите  дълбокомислено се заключава, че това не е възможно да стигне до нас. Така се смятало и в миналото, че ще надделява разума и просвещението. Вярно е, че историята трябва да бъде учителка на народите, но реалността е съвсем друга. Навремето големия клиничен психоаналитик Карл Густав Юнг има свое обяснение как една нация като германската е завладяна от нацистката идеология и прави  извода, че от дълбините на колективното несъзнавано взема връх германския “архаичен  бог Вотан“. Сигурно има много истина в това, но с едно допълнение-съчетано със социално- икономическте условия в онзи момент. Интелигентният съвременник може да си направи извода, че и сега се   използват  идеологеми, които намират почва и избуяват, когато социално-икономическите условия са онази плодотворна среда, която позволява да се втълпяват  всякакви ирационални идеологии като нацизма и фашизма. От какво например са породени настоящите политики определящи като врагове Русия и Китай. Капитализмът като система в своето развитие има периоди на възход, задоволяване на потребностите в значителна степен. До 70- те години на миналият век заедно с повишаване на производителността с овладяване на научно-техническите постижения и внедряването им в производството се издига и социалното равнище с поносими неравенства, в Западна Европа държавата на благоденствието, в Съединените щати  също просперират  работническата класа и средните слоеве. В своето развитие обаче тази система основана на печалбата във всички случаи поражда нестабилност и сериозни кризи потърпевши от което са мнозинството от гражданите. Увеличават се неравенствата, САЩ водят класацията сред развитите държави в света. За свое оправдание управляващата политическа класа посочва като виновник за същствуващото положение външни фактори, „агресията“ на Русия и „кражбите“ на Китай и че света трябва да се „нормализира“ отново с хегемония над всички. Едно време при Франклин Д. Рузвелт като президент  също има организации които искат „нов световен ред“. Отговорът на Рузвелт тогава е, че „това не е нито нов, нито ред“. И сега има организации които бленуват за нов световен ред, както тогава така и сега се манипулира с историческите факти, медиите притъпяват сериозните проблеми, фалшификациите са безумни. Демократичните преобразования в триста годишната история на капитализма са под заплаха нагледен пример за което са  изборите за президент в САЩ . Принципите на демокрацията от времето на Просвещението и Френската буржоазна революция заложени в Декларацията за правата на човека и гражданина се обръщат сега против статуквото. Подобна е и Декларацията на Северноамериканските съединени щати. Не е далеч от реалността, че тази велика страна с работническа класа създала нейния просперитет може да попадне под въздействието на корумпирани политици изразители на интересите на онези двеста или триста американски и световни корпорации и финансов капитал за които са без значение интересите на народите включително  на американския народ. Въпросът е човечеството ще допусне ли отново да бъде вкарано в една месомелачка или един нов дигитален, електронен световен ред с ограничени свободи и страх от бъдещето за което интерес имат“ стари – нови сили“,  които нищо старо не са забравили нищо ново не са научили,  не успели навремето окончателно да наложат на света мракобесните си политики спрени преди 78 години при Сталинград с цената на неимоверни свръх човешки усилия и дълбоки душевни рани. Последствията от тази безумна политика тогава понася света,  европейските народи включително и  германския народ. Учудващо е, че сега овластени млади германски политици, както съобщават медиите, отново се стремят за коалиции с онези сили за които конфронтацията е дълбоко вкоренена и начин на живот за по-големи печалби. Има все пак  една надежда, че разумът ще надделее в името на оцеляването на човечеството, но това зависи и от самото човечество и най-вече от неговия интелектуален потенциал, от активността на всеки “... и малката свещ може да освети ъгъла на тъмнината“ както бе казал един световно известен музикант.                  

ПУЛСОВ ОКСИМЕТЪР/ PULSE OXIMETER/

Това е наименуванието на уред, с който може да се следи пулса и нивата на кислирод в кръвта. Не бих започнал с този медицински аспект, но ми се струва, че човек постоянно  решава проблем било за собственото си здраве или в социалния живот, особено политиците в политическите процеси. В това отношение като „пулсов оксиметър“ са редицата социологически изследвания, които ако са проведени според науката и съвестно, биха дали достоверна информация за състоянието на социалния организъм не само за даден район или област, а за глобалния свят. Изводите и последвалите решения биха дали нов стимул за просперитета на отделната общност, фирма, страна и човечеството. Такива изследвания обикновено са известни , но повече на локално равнище и за съжаление не винаги с изводи основани на реалността. Още по малко такива изследвания, изводи и решения няма или се публикуват само в статистиките. Затова може би когато се спомене за реални проценти и числа някои ги определят като пропаганда на отделна политическа сила и лепват поредния етикет. Сега е на мода „комуниста“и нарочване със „звезда на челото“ и подобни, въпреки че си казал нещо вярно от настоящето или в исторически аспект. Все повече реалистични изследвания и изводи се правят от учени, редица университети в света.  Например проблемите на неравенствата, великолепните книги на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет “Патология на неравенствата“ или на Тома Пикети “Капитализъм XXI”, Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството“и „Голямото раделение“, изследванията за съвременната финансовата система, финансиализацията за която споделя Янис Варуфакис и Фредерик Лордон, Джеймс Рикардс “Пътят към разрухата“, за раждането на новата икономика след кризата „Капитализъм 4.0 на Анатол Калецки и редица други.  Съществуват глобални и европейски движения за демократизация като DIEM 25 основано във Виена. Светът се раздира от протести от Далечният изток до Ламанша и през „голямата локва“ до  САЩ. Протести не подминаха и нас. Тези въпроси са били на вниманието на мислители в миналото и преди Христа, упоменати са в Библията, в религиозни писания и книги в духа на времето. По време на Френската буржоазна революция от 1789г. Националното учредително събрание приема Декларация за правата на човека и гражданина, където в седемнадесет члена утвърждава правата на човека и взаимоотношенията между хората и държавата. Подобна е и американската декларация. Френската революция издига на знамето си лозунга за равенство, братство и свобода. Идеите на Просвещението имат някои основни принципа за цената на човека, че той е равнопоставен на всички хора и неговата цена няма „пазарна“ стойност, защото като личност е надарен с разум и притежава вътрешна стойност, достойнство и е цел“сам по себе си“ по определението на Кант. И другият принцип е всеки да има право да участва във вземането на всички решения, които касаят собственият му живот включително и в такава основна област като икономиката. Всички структури на властта следва да се отчитат пред обществеността, да има прозрачност в тяхната работа. Не е пропуснат и моралния критерий не само при оценка на другите, но и на собствените  действия. Днес тези принципи на Просвещението са в голяма степен загърбени да не кажем тотално забравени. Споменават се само протоколно при тържествени случаи. Определено може да се каже, че това не са случайни процеси, особено след утвърждаване на неолиберализма като идеология и практика, довел обществата до състояние на откъсване от най- доброто което е родило човечеството в своето историческо развитие. Затова може би сега стана хит на деня новата, трета Енциклика „Fratelli tutti”/Братя всички/на папа Франциск. За първи път в съвременния свят религиозен водач прави реалистична снимка за състоянието на света и се обръща с основни  социални послания за изграждане на по-справедлив и хуманен свят с участието на всички хора и институции. Както споделя Изабела Перо- Ватикана, Енцикликата започва с кратко въведение и е раделена на осем глави   в които се открояват деформациите в съвременните общества, понятията като демокрация, свобода, справедливост, загубата за чувство за общност и история, егоизъм и незаинтерисованост за общото благо, преобладаването на пазарната логика, основана на печалбата и културата на изхвърлянето, безработицата, расизма, бедността, несъответствието на правата и техните отклонения,като робството, трафика на хора, експлоатираните и след това принудени да абортират жени, трафика на органи, съществуването на „културата на стените“, която спомага за разпространението на мафиите, липса на етика, манипулиране със свободата на словото. Оценя се, че това са глобални проблеми за които  добринасят и медиите с подценяване на диалога и недопускане на друга гледна точка, което утвърждава „вируса на радикалния индивидуализъм“. Папата отново посочва като основна грижа защита на семейството, което има съществена възпитателна мисия. Намират място и други въпроси за международните отношения, мигрантите/да се избягват ненужните миграции/,правото на достоен живот, солидарното развитие на всички народи. Четейки това резюме на Енцикликата, човек неволно сравнява тези исконни общочовешки ценности и разминаването им с настоящите политики. Затова се пледира за политики, които са в услуга на общото благо, която защитава труда като „незаменимо измерение на социалния живот“, политики които казват не на корупцията, нефективността, злоупотребата с власт и липсата на уважение към закона. Всичко това следва да бъде политика, продължава папа Франциск, която не е подвластна на финансите. Споменават се световни мислители Шарл Фуко, Мартин Лутер Кинг, Дездмънд Туту, Махатма Ганди. Не случайно западни журналисти преди време определиха папа Франциск като марксист. Това не е казано иронично, както смятат някои, а съответства на онези мисли, идеи и послания съдържащи се в предишните и сега в настоящата Енциклика, още повече като се има предвид, че марксизма вече не е враг на Ватикана, както се съобщава в една публикация на проф. Владимир Топенчаров във в-к „Дума“ от 28 октомври 2009г. преди единадесет години, като се цитира в-к „L’Osservatore Romano”от 21 октомври 2009 г. официален орган на Светия престол. Научното творчество на Карл Маркс не се отхвърля не само  за обяснение на историческите процеси и действителния свят, но и за промяна, за излизане от кризата на съвременния капитализъм, за ново обществено устройство, където човекът може да развива творческите си способности. Сега анализите и изводите които се правят са плод на критично мислене за глобалният капитализъм единият в зората по времето на Маркс, а другият в неговият край, които не се различават от тези на съвременни научни авторитети. Посочва се и пътя за други политики неподчинени на интересите на финансите. Ето какво пише Маркс преди близо два века: “Тъй като финансовата аристокрация диктуваше законите, управляваше държавата, разполагаше с всички публични власти, доминираше фактически в общественото мнение и в пресата, то във всички сфери, от кралският двор до последната кръчма, цареше една и съща проституция, една и съща безсрамна измама, една и съща жажда за обогатяване не чрез производството, а чрез присвояване на чуждото имущество“. Все едно че е писано днес. Но за разлика от Енцикликата, която има за цел да насърчи света към към братство и социално приятелство, и справедливо посочва, че сега в този глобализиран взаимно свързан свят можем да оцелеем само заедно, Маркс прилага материалистическата диалектика и прави откритието за взаимодействието между база и надстройка и без да се омаловажава етичната, моралната страна на въпроса прави основният извод, че проблема се корени в икономическите отношения и хората заедно трябва да осъществяват строг социален контрол над подивелия капитализъм, а в последствие и неговото елиминиране, което ще бъде дълъг исторически процес. Въпросът е този процес стъпка по стъпка да започне да се реализира, средствата за производство да се върнат на самите производители, създателите на социалното богатство, както пише Люсиен Сев, да имат неотменното право да участват в управленскте решения в които се определя самият им живот, а  в идеологически аспект без да се отхвърля опита от миналото, „ старите социалисти“ по думите на Ричард Улф,  да отидат по- нататък към осъществяване на икономическа демокрация, работнически кооперативи. Това което и сега съществува като практика в редица страни, да стане политика на Левиците записано в техните програми, съдържание на социализма на XXI – ви век. Действително промяната е наложителна, както разбира и от не малка част от господстващите елити, но първо трябва да се открие истинската причина за състоянието на обществата и след това се набележат мерки за тяхното лекуване. Това няма как да стане с ваксините на Бил Гейтс срещу КОВИД 19/COVID 19/ и мантрите за пренаселеност на света, както палиативното решаване на екологичните проблеми или категоричното им отричане. Натискът „отдолу“ ще бъде гаранция за промяната. Тя може да стане и с помоща на част от господстващия елит. Не е изключено тези които бяха глашатаите на капитализма да се превърнат в антикапиталисти и да поведат протестите, но  проблемите не могат да се решат с минали формули, заклеймяване или преиначаване на идеята за социализъм, която не е само идея, а властно си пробива път в живота на обществата и наред основни положения ще бъде специфичен за отделните страни в съответствие с тяхното културно-историческо развитие.              

ОТНОВО ЗА ИДЕОЛОГИЯТА

 

За кой ли път се поставя този въпрос. И сега след 12 септември, прекият избор за Председател на партията на българските социалисти той отново е на вниманието на обществеността. Казваме на обществеността, защото процесите в Левицата се следят не само от социалисти и симпатизанти, но и от много граждани дори с противоположни политически нагласи. Това идва да покаже, че е настанало времето за по-успешни политики за развитието на страната. Израз на това са нескончаемите вече над 60 дни протести на хиляди граждани за промяна на статуквото, за друг модел на управление. Прекият избор показа, че тази форма на демокрация има потенциал и при решаването на други задачи стоящи пред обществото. Гражданите са петимни да се чуе гласа на всеки, да участва в решаване проблемите на собствения си живот. И това първо се почувства от социалистите. В такъв смисъл е направена сериозна стъпка не само за консолидиране на Левицата около един модерен, съвременен подход, но и пример за нов подход в управлението. Далеч сме от мисълта, че това изчерпва идеологическата същност. Но ще бъде пресилено да се твърди, че е било само борба за лидерския пост. Има и такъв елемент, но той не затъмнява идеологическото въздйствие, чувството за съпричастност и лично участие в правенето на политики. В бъдеще сигурно ще се усъвършенства с един широк диалог между всички кандидати как се вижда бъдещето не само на Партията, но и на страната. Това не изключва  дебата за идеологията. Един въпрос, който сериозно трябва да се постави на Конгреса. За сега се оценя, че Левицата/БСП/ е направила верен избор в политиката си по важни за българското общество въпроси. Отстояла е въпреки натиска отвън да не се приеме т.н Истанбулска конвенция. Преборила се е за едни по-демократични правила в устава, за мандатност на депутатите социалисти до три мандата и два мандата за лидера на Партията, за пряк избор от всички социалисти. Някои оценят това като налучкване или ляв рефлекс. Може и така да се каже, но според мен е „здрав смисъл“. Той не е отделен с китайска стена от марксистката философия, която не е някаква етична, откъсната от дейстителността. Сред научни среди и „практици“ често превратно се тълкува марксовата формулировка на XI тезис за Фойербах за ролята на философията, която  не само трябва да обяснява но и да изменя света, че той може да бъде изменен съзнателно без да се познава. В такъв аспект „здравият смисъл“ има място  в теорията, оттам и в политиката. Но задачата не е тази, да се опираме само на него. Нужно е, както справедило се отбелязва и се очаква, идеологическо обосноваване на политиката на Социалистическата партия. И тук идваме до проблема за отношението към марксизма за анализ и неговата същност  материалистическата диалектика, метода наречен на името на Маркс. За учудване е, че в т.н „Западен свят“ творчеството на Маркс, а и на Ленин е на вниманието на  университети и научни звена, за използване  в реалната политика, а на „Изток“ е  в забвение  и се принизява дори от известни професори и депутати от Левицата. Уместно е тук да се спомене оценката на проф. Андрей Фурсов в една негова великолепна публикация, политически анализ на съвременноста наскоро в  „Поглед Инфо“, че на „туземците“ не са позволени тайните на знанието. А кога е имало смислен дебат за идеологията в светлината на марксизма. По време на т.н държавен социализъм и „перестройката“ в научните среди има опити за изчистване на марксизма от догматичните наслоения, но вземат връх други политически решения. Както казва известния американски политически анализатор Пол Крейг Робъртс „руснаците забравиха  поуките на Маркс за капитализма“. У нас по време на Прехода лидери на социалистическата партия открито говорят, че те са социал-либерали и прагматици за които няма ляво и дясно. Новото ръководство след Конгреса ще има и друга не лека задача да преодолява изкуствено наложеното разделение по възрастов признак. Дори и сега след прекият избор, кандидат за Председател е доволен от резултата, че за него са гласували повече млади хора въпреки като цяло незавидния за него процент. Ако продължава това да бъде единствения критерий за подбор от сега е сигурно, че не ще има желаните резултати. Обществото ни се нагледа на „млади юпита“ по време на Прехода. Социалистите също са свидетели когато млади лидери на Партията имаха за пример Шрьодер и Шулц в Германия, Тони Блеър във Великобритания и Оланд във Франция. Известни са резултатите не само в Европа, но и у нас, свиване влиянието на Левиците като шагренова кожа. Сега намират ли подобаващо място в социалистическят ни лексикон, думите капитализъм, експлоатация, наемен труд, да не говорим за икономическа демокрация. Да вземем и постоянно повтаряната идеологема за миналият период определян като „комунизъм“ или че комунизма е някаква утопия, която едва ли ще се осъществи някога като реална социологическа система на обществото. Както след Втората световна война социално-икономическите програми на антифашистката съпротива бяха приети и от десни партии и правителства и станаха основа на „държавите на благоденствието“ в Европа, така и сега назряват условия за обединение около леви решения за излизане от кризата в която ни вкара  неолибералния капитализъм.  Социалистическа партия има призванието да бъде не хегемон, а център за  обединяване на широки слоеве от обществото около една конкретна програма за социално-икономическо и национално възраждане, която да бъде приета от предстоящият юбилеен Конгрес, но трябва на първо място да се изсни теоретичната основа на нейната политика. Ще бъде ли в състояние субективния фактор в нейно лице да отговори на историческият момент предстои да видим.                            

СТРАТЕГИЯ И КОРОНАВИРУС /COVID 19/

СТРАТЕГИЯ  И  КОРОНАВИРУС /COVID 19/

Заглавието сигурно не е най-точното, но отразява приблизително ситуацията в която се намираме. Публично бе оповестена първа част от Националната стратегия за развитие на България. Сериозен документ като цяло и конкретно първата част, която по същество е снимка на реалното състояние на страната подкрепено с много данни от водещи наши и световни институции. Още веднаж бе доказано и показано категорично, че по основни показатели сме на незавидни места в световните класации. Всеки непредубеден човек би признал това, но в същото време възникват много въпроси.  На срещата при Президента се заявява, че при втората и третата последна част на Стратегията ще се провежда публична  дискусия и ще имат думата гражданите за предложения, ще участва и гражданското общество. За посочената втора част „да се постигне съгласие за диагнозата“ е видно, че отговорът и сега се вижда с нестихващите вече близо месец протести и то в условията на мерки срещу корона вирусната инфекция, което парализира икономиките в света.  По- съществена се оказва третата част, да се дискутира и постигне съгласие за причините довели до това състояние и още повече какво да се прави. В това отношение досега също има много публикации, сериозни становища на учени, експерти, политически анализатори. Отговорите са най-различни от признанието, и на световни лидери, че неолибералните политики провеждани досега отиват в историята и се търсят пътища за решаване на проблемите. Така е на Изток и Запад, на Север и на Юг. Протестите  с различна амплитуда не стихват, жълтите жилетки във Франция, расистките изстъпления в САЩ, мощни демонстрации в Германия и  Русия, далечния изток. Протестите се преплитат с последствията за икономиката и живота на хората от неадекватните мерки на редица правителства срещу корона вируса и с опитите да се използва пандемията като оправдание. Така или иначе извода е, че света е изправен пред не леката задача да се отговори на въпроса „Какво да се прави“. Този въпрос стои и пред нас. Както справедливо се отбелязва и от видни юристи членове на Стратегическия съвет при Президента, че в Стратегията трябва да намери място и такъв анализ, в каква международна среда и ситуация се намираме, с едно конкретно допълнение, че ние сме в ЕС и сме направили цивилизационния си избор. Очевидно е, че без този анализ не може да се мине, да решаваме успешно вътрешните си проблеми. От съществено значение е и друг въпрос. Какво да се реформира например у нас. Политически анализатори посочват едно обобщено определение, за ролята на „почтеността" като основна нравствена категория липсваща в досегашното управление, за решаването на проблемите се предлага да се прочисти съдебната система като начало за нов модел на управление. В Конституцията да се промени само онази част касаеща правните основания за да се получи нова нормативна уредба, гаранции за  демократичен избор, контрол, справедливост и равенство на всички пред закона. Това не е малко, но достатъчно ли е за просперитета на страната. В това отношение трябва да си зададем въпроса можем ли да имаме успех само с реформа на част от обществения организъм, видян като  социологическата система, без да се опитаме да се реформират и други сфери от материалното и духовно производство, възпроизводството на човека свързано с крещящата демографска ситуация, социалното управление, комуникациите. И тук опираме до основните функции на държавата и свързаните с нея институции, кои интереси защитава, на определени групи и е мащеха за останалите граждани или трябва да се грижи справедливо за всички, за тяхното здраве, обучение, възпитание, просперитет. „Лошата държава“ като мантра употребявана до сега вече не върши работа образно казано. Ако погледнем задълбочено на ситуацията, в основата си недоволството и гнева са породени от липсата на перспектива и най-вече проблемите в икономиката, сферата на материалното производство, възможността за работа в съответствие с равнището на квалификация и образование, справедливо заплащане, условия на труд и социална защита, а защо не и  утвърждаване на икономическата демокрация за която малко, да не кажем никак, се говори в медиите и сред политическите субекти, партии, профсъюзни организации, граждански сдружения. Споменахме за Партиите и няма открием нещо ново но е видно, че политиките в злополучния ни преход подкопаха доверието на гражданите.  Може би чрез Стратегията на президентската институция ще се получи онзи стимул за доверие и активност, желанието за участие на хората в управлението на собствените си дела. Историята показва, че революциите, въстанията, протестните бунтове са породени от влошени социално-икономически условия за мнозинството. Поводът може да бъде съвсем травиален, незначителен. Това показва историята, ако се прилага системно- функционалния подход при анализа на обществените процеси, основата на марксисткия метод довел до категорията „обществена формация“. Има и друг подход обясняващ процесите на историческото развитие като определени глобални и регионални групи се стремят да  задоволят интересите си чрез използване на  властта и конкретно за настоящата ситуация в света как глобалните елити, визират се ултраглобалисти и глобалисти /например Доналд Тръмп се определя като глобалист а Хилари Клинтън за ултраглобалист, злата вещица на Запада/ влизат в битка за посткапиталистическото бъдеще. И това е вярно, но не могат да се отхвърлят с лека ръка дълбинните процеси, причините и усилията на големи маси хора които искат промяна въпреки и с неформулирани ясно искания ограничаващи се до отделни части от цялото, от общия проблем. Можем да се поучим от великолепното творческо наследство на забележителни учени философи, историци, икономисти, немарксисти и марксисти, определяни сега като консервативни и леви, да направим извода, че във всяко творчество, без предвзети мнения, могат да се посочат работещи и неработещи формули и становища в съответствие с реалната действителност. Това вече добре се разбира от авторитетни учени, което не може да не се адмирира. Стратегията има шанс да бъде съдържателна програма приета от обществеността, дори  в условията на мерки срещу корона вируса и страховити апокалиптични картини за икономически срив, заедно с използването на ваксинации за имплантиране на чип в тялото на човека за глобален контрол, електронен концлагер. На пръв поглед налудни неща, но не са далеч от истината за стремежа на световния олигархически елит по всякакъв начин да запази господството си. Има един  интересен виц : „Как се казва вируса който изгони 3 милиона българи от България“. С първата част на Стратегията е поставено началото на отговора. Симптомите на болестта са налице и са показани, остава втората и третата част да определи защо се разви този „вирус“ у нас в най-опасната си форма и да се предложи адекватно лечение. Едно от предложенията  е да се лекува целия организъм, да се възприеме интегрален подход с основанието, че всички сфери на социологическата система, каквото  е обществото, са важни и при заболяване на една от тях страда целия организъм както и политиката в управлението на държавата се отразява на всички сфери на обществения живот. Да се надяваме, че интелектуалния потенциал на страната е в състояние да се справи с предизвикателствата на историята.