Какво ни завеща Александър Лилов

За да отговорим на този въпрос трябва да проследим живота на личността, нейните стремежи и дела. А делата на Лилов не са малко и не са за пренебрегване с лека ръка. Колкото повече време минава, толкова по-ярко се открояват не само творческите му постижения, но и нещо много важно, което в голяма степен липсва у не малко настоящи политици, чувството за дълг, отговорност и най вече  за морал. Защото тази нравствена категория не е нещо отделно, изолирано, частично, а просмуква цялостната личност, проявява се дори в дребните неща. Обикновено сме свикнали да характеризираме човека като  оценяме негови постижения в една област, но рядко ни идва наум, че за тези постижения стои цялостната личност, нейната духовна същност в основата на което е нравствеността. Със своето творчество Лилов може да се сравнява със световно известни учени. Само да вземем неговата теза за „Диалогът на цивилизациите“ антипод на една друга постановка на Самюел Хънтингтън за „Сблъсъкът на цивилизациите“. Така, че първо той ни завеща да ценим и развиваме теорията, като условие за добра практика. Когато споменаваме думата диалог не можем да не отбележим, че това е може би същността на Лилов. Дори и в най-трудните моменти на враждебност и яростно противопоставяне той се е стремял към диалог. Въпреки всичко  пръв е подавал ръка независимо от мястото което заема.С висока култура и интелигентност не се е подхлъзвал да подражава на  поведението на опонента. Искаше да има чуваемост и в БСП. Това е втория  жалон по който трябва да се сравняваме. Защото диалогът предполага личност способна да загърби високомерието , чувството за превъзходство,    всезнайковщината.Тази личност разбира , че добронамереността и уважението към мнението на другия е залог за напредъка във всяко дело. Това бе алфата и омегата в поведението на Ал.Лилов. И не само това . Отговорността той приема не само на думи, но и имаше мъжеството да я материализира в дело. Не се страхуваше да назовава нещата с истинските им имена, да признава допуснати слабости и грешки независимо, че това касае и самия него. В книгата „Преходът“ читателят може види огромната заслуга на Лилов за мирно протичане на прехода. Същевременно с пределно откровение той посочва, че на „кръглата маса“ икономическата проблематика не бе поставена за обсъждане както подобава. „ Като оглеждам нашата „кръгла маса“ днес, след двадесет годишна дистанция, и от високата трибуна на Сорбоната виждам, че тя можеше да даде повече на България като глас на разума в онези трудни години. Особено в една сериозна дискусия за предстоящото развитие на икономическия преход. Липсата на такава дискусия е голяма слабост на кръглата маса“.  /стр.177,178/. Сега след двадесет и четири години, когато България е най-бедния член на ЕС отново политическата класа, интелектуалци подписали „Харта 2013“ българските „тинк танк“, програмни директори на институти за развитие на демокрацията и пазарна икономика отново отбягват основния въпрос, за  промяна на икономическата основа на обществото. Това е третия голям жалон, по който трябва да се води Левицата и БСП.     Не се случи така да имам преки контакти с Ал.Лилов, но имах възможността достатъчно дълго време   да оценя  влиянието , което той оказваше с цялостната си личност. Когато медиите съобщиха за неговата кончина в интернет пространството се появиха уважителни, искрени съболезнования дори от негови най-яростни опоненти.Имаше и такива, които правдиво посочват, че с него от редиците на Лявото си отива още един голям теоретик и в БСП остава само чемшира. Може би това е оценка оцветена с черни краски, но тя  показва , че без теория, идеологическа цел, е твърде вероятно Партията да затъне в тресавището на прагматизма в политиката,  да бъде в услуга на една или друга групировка пренебрегвайки обществения интерес. Лилов бе доловил тази тенденция и решително  се противопостави като заедно със свои съмишленици основа лявото крило в БСП, идейно течение което приобщи много социалисти и симпатизанти. Може  определено да се каже,че   масата членове и симпатизанти на социалистическата партия идейно и емоционално са в действителния ляв спектър. В сравнение с началото на прехода сега много повече са и журналистите, учените и политиците, които  с теоретичните си анализи и предложения в една или друга степен изразяват  своята съпричастност с Лявото,ратуват  за отказ от неолибералните постулати, промяна на статуквото, за повече справедливост и солидарност, намаляне на неравенствата, прозрачност и участие  в управлението.  Това, което искат и редица неправителствени граждански организации и движения. За тези положителни процеси в  не малка степен заслуга има и  сп.“Понеделник“   гл.редактор на което бе Ал.Лилов. Дано  продължи живота на списанието, като важен теоретичен орган на Левицата в България с международно признание. Убеден съм, че Българските социалисти могат да дават и в бъдеще своят съществен принос в теорията на левите движения в Европа и света, а защо не и в практиката към социализма на бъдещето. Това в което Ал.Лилов като политик, учен и човек  дълбоко вярваше и завеща на поколенията.                

Предчувствието е вярно

В броя „Русия и България“ от 13 юни 2013 г. рубриката „Имам предчувствие“ се задава въпроса  дали животът отново няма да събере нашите страни и народи, на който отговорът е отдавна известен и той е положителен. Но в медийното пространство рядко се сравняват фактите от реалността в двете страни. Естествено разлики има, но в основни линии нещата не са много различни, дори  да вземем и т. н „плосък данък“, който  в Русия и у нас все още не се заменя с далеч по- справедливото семейно подоходно облагане с необлагаем минимум. Още повече не се открояват основните причини за това състояние. Наскоро по БТВ телевизия в предаването „Лице в лице“ бе поканен за събеседник известния талантлив български журналист-международник Тома Томов. Между многото споделени нови интересни неща за глобалния свят, той метафорично определи състоянието на бившия Съветски съюз като проснат труп на когото са извадни златните коронки и са продадени в чужбина. В много по-малки мащаби това се отнася и за България, а и за други бивши страни от държавния /реалния/социализъм.   Животът все повече  навежда на мисълта, че решаването на проблемите на хората минава през една нова лява политика в ЕС, Русия и света на основата на справедливостта и солидарността различна от тази, която се води сега. Тази политика може да се осъществи в сътрудничество с  бързо развиващите се икономики  на основата на иновативни технологии и търговия със стоки с висока добавена стойност, като се преодолява неолибералния, американския модел на социално- икономическо развитие. Русия има огромни ресурси, които ако са насочени ефективно може да има много по- голям растеж отколкото се прогнозира за следващите години/“Правителството залага на частника“,същия брой на вестника/. И в България очакванията са за повече чужди инвестиции и средства от еврофондовете. Иска се още по-голяма свобода на бизнеса, на частника. Но не се говори за милиардите, които изтичат от страната и какви мерки трябва да се предприемат за пресичане на този процес. Смятам, че проблемите са сходни в голяма степен и в двете страни, но Русия има много по-големи възможности да ги преодолее. Ако това се случи в недалечно бъдеще и на нашата улица може да изгрее слънцето.                 

Стръмният път по зова на сърцето

Мемоарите „Стръмният път“ на Стефан Петров издателство „Либра Скорп“ Бургас ни отнасят далеч във времето, в началото на ХХ век. Четейки с интерес историята на един живот, човек не може да не се замисли за силата на духа, за волята и постоянството характерни само за онези личности дълбоко убедени в своята мисия да променят света към по-добро. Задаваме си въпроса, откъде черпи сила човек за да се справи с неимоверните несгоди, които го съпътстват? Още в самото начало на книгата читателят с удивление ще прочете за недоимъка и глада така характерни за голяма част от българския народ  по него време, за непосилния мизерно заплатен труд и цялата социална атмосфера, която не може да не породи порив за борба, справедливост и по-добър живот. Видно е, че самите условия създават характерите и вътрешната убеденост, оттам идва силата за преодоляване на всички трудности. Историческите истини в тези мемоарни страници са пречупени през призмата на преживяното още в ранните и юношеските младежки години. Личността постепенно се определя да приеме като свое верую идеите на Българската тесняшка партия-комунисти още повече, че това е времето на широкия отзвук сред работничеството на Октомврийската революция в Русия от 1917 година. „Нямаше и не виждах по-правилен път за повече хляб, за повече свобода и правда „ посочва автора. След това са първите стъпки в работническото движение, стачките и демонстрациите на работниците от фабриките в родния град Русе. Повествованието дава възможност читателят да се запознае с конкретни събития преди и по време на деветоюнския преврат от 1923 година, когато е свалено правителството на Александър Стамболийски, деветоюнското и септемврийско въстания, фашисткия терор през 1924-25 година. Както казва автора“..годините 1924особено 1925 бяха най-страшните“. Вероломно и коварно са избити видни представители на работническото движение. Борбата срещу фашизма у нас започва тогава за да продължи две десетилетия и се увенчае с успех на 9 септември 1944 година. Затова правителството на Отечествения фронт обявява тази дата за „Ден на свободата“.

Втората част на книгата обхваща периода 1926-45 година от дейността на Българската работническа партия-комунисти сред емигрантите българи македонци в Цариград- Република Турция след национално- буржоазната революция на Мустафа Кемал Ататюрк. Показателно е откровението на автора, че той не е изпратен там от някаква политическа сила или организация, а пристига в Цариград бягайки от ужасните условия в България, глад, безработица, репресии на властта. Емоционално се описва географското разположение на града прострял се на два континента, съчетал в себе си културата и историята на няколко цивилизации. Прави се социален разрез на турското общество и ролята на реформите на Ататюрк за окончателното скъсване с османския феодализъм и властта на султаните. Наред с това се анализират отношенията между видни представители на революционните движения в Македония, Тракия и Добруджа с новите управляващи – турци републиканци сподвижници на Мустафа Кемал. Тази положителна атмосфера е и разковничето за успешната дейност на прогресивните македонски организации като ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, младежките съюзи. Правдиво е отбелязно, че това е и следствие на неразривните връзки в развитието на Средновековна България, на Българското възраждане, на духовното освобождение на българския народ започнало в този „вечен“ град Цариград /Истанбул/. Размишленията на автора за културно- историческото наследство съчетано със социално- икономическите проблеми на турското общество, богатството от една страна и мизерията от друга, ни пренася в сложната амалгама от взаимоотношения и човешки съдби, които в основата си са едни и същи както в България, така и в Турция породени от капиталистическата действителност. Това поражда и интернационалното единство на целите на българските и турските комунисти, на прогресивните слоеве на двата народа. И не само на тях, а и на „..прокудената и изстрадала емиграция – българи, гърци, албанци, югославци, турци и други“. Както посочва автора не случайно  Цариград е мястото, където са живели и работили Никола Трайчев и неговата марксическа група. Баща му Христо Трайчев е съратник на Димитър Благоев, един от основателите на Пловдивската партийна организация. С много конкретни данни, факти и събития е показана дейността на ВМРО/обединена/, Българската работническа партия/комунисти/, на Коминтерна, тясно свързана с имената на Владимир Поптомов, Боян Българанов и редица други. Правдиво се отбелязва и незаменимата роля на българите македонци предимно градинари, тяхното участие и подкрепа на каузата в борбата срещу фашизма в Европа и света. Те се проявяват като истински българи патриоти, събират средства в помощ на Първа българска армия. За цялата тази дейност те са арестувани, малтретирани, гонени от страната. Мемоарните страници запълват една празнина в нашата историография. До сега с този период не е запозната широката общественост. Поради това в публичното пространство се появяват автори, които по своему тълкуват историческите факти. Някои от тях съобразявайки се с политическата конюнктура определят борбата срещу безогледната експлоатация и фашизма като тероризъм по съвременната терминология. Сега добре информирания съвременник може да оцени по достойнство минали събития, да изясни за себе си онези цели към които трябва да се стреми за един нов свят с повече справедливост, солидарност, социално равенство. Тези цели, които имаха  работническата класа и нейните представители като автора на мемоарните страници Стефан Петров поел навремето по зова на сърцето си  стръмният път за тяхното осъществяване.

                    

                                      

РУСКАТА ДУША ДА НАМЕРИ ОПОРНИ ТОЧКИ

 „Ние руснаците сме хора като всички други“. Под това заглавие във в-к „Русия и България“ от 25 април 2013 г. е публикувано интервю на журналиста Валерий Вижутович с академик   Юрий Пивоваров. Можем само да благодарим за съвместния проект между  в-к“ Дума“ и „Росийская газета“, който предоставя на читателя богата информация за Русия и света. От беседата разбираме, че сега на руското общество  липсват обединяващи духовни идеи, изключва се патриотизма, а и те не са необходими на съвременното общество според академика, че без такава спойка живеят повечето европейски народи. Пространно се обяснява  как Русия се е развивала исторически от дълбока древност от Петър Велики, премине се през съветската система до наши дни. По отделните теми сигурно има и други мнения, които вестникът вероятно ще публикува. Може да се посочи, че за развитие на демокрацията като фундаментална идея, от изключително значение е културно-историческото наследство на съответната страна т.е необходимостта от достатъчно на брой опорни точки. Например, във Франция те са десет, а в Африка са една или две, може някъде и да  няма такива. Трябва да се изследва въпроса, колко са в Русия и какво трябва да се направи тези точки да се увеличават. Споменава се  за ролята на личността и нейния морал за развитие на духовността и обществото , като се акцентира на личността на Ленин. Мнението на академика е, че „ленинският  тип личност“ е нанесъл много нещастия на страната. Ленин се определя като човек със „сатанинска енергия и воля.. един ужасен продукт на руската култура“. Прави се извода, че „Ако  иска окончателно да оздравее, да стане нормална страна, Русия трябва да изтръгне от себе си образа на Ленин“. И за да смекчи малко тона  посочва, че той не зачерква и демонизира личността на Ленин, но към него се отнася като към“ много сериозна и все още жива заплаха“. Когато човек чете горните редове се сеща, че това може би се отнася за една друга личност наречена Йосиф  Джугашвили, а не за интелектуалеца Владимир Улянов, който световно известни съвременни мислители като проф.Имануел Уолърстейн определят като  значима личност в руската история, която следващите поколения ще оценят по достойнство. Удивително е как ще се изтръгне без да се зачерква дадена личност от историята. Сигурно нещо в превода не е точно, защото иначе в тази интерпретация има повей от сталинизма, не да се обясняват и се поправят грешките,  а да се „изтръгва“. Имам чувството, че  в руската историография продължава да не се изяснява задълбочено в широка дискусия ролята на Ленин и Сталин,  разликата между болшевизма /ленинизма/ и сталинизма, което не получава нужната публичност. Струва ми се, че без тази дискусия още дълго време руската душа, а и не само тя, няма да намери  опорните точки за единение и морален стимул за напредък. Самопознанието е условие, но за верен анализ в съвременния свят не може да не се вземат под внимание и постиженията на чужди изследователи. Преди „перестройката“ съветски професори и академици  обясняваха, че социализма в Съветският съюз има свое вътрешно развитие и пренебрегваха постановката на Ленин, а и на български автори като академик Николай Ирибаджаков, че за да победи социализма е нужно производителността на труда да бъде равна или по-голяма от тази на най-развитите страни в света. Това струва скъпо не само на руското общество , а  и на света.

                 

А сега накъде ?

В общественото пространство вече половин година се коментира случващото се у нас и все повече изклистализира мнението, че протестите имат лява същност, но са облечени с десни одежди/Б.Ламбовски, в-к"Сега"/ или са десни идеологеми/В.Проданов/.Оказва се кабинета "Орешарски"въпреки, че е с мандат на БСП не е от "червени боклуци", защото половината министри и самият министър -председател са  някогашни дейци на СДС, мнозина от министрите са безпартийни, няколко са от ДПС, социалистите- министри се броят на пръстите на ръката./Т.Коруев,в-к "Дума"/.Очакването е този кабинет да "защити" лявото с приемането на конкретна, мащабна, радикална програма за мандата, а и след него.Тази програма да включва както исканията на протестиращите за промяна на статуквото, така и на левите избиратели, които искат същото. Казвам на протестиращите, защото смятам, че не може да се отсекат с разделителна линия февруарските протести от тези през лятото.Те взаимно се преливат, въпреки десните изблици на омраза характерни за началото на "прехода". Има ли съмнение в разработването на такава програма?. Само ще споменем, че самият министър-председател в свое интервю посочва, че не може да се изпълнява програма на БСП, защото тя не е спечелила повече от 50% от гласоподавателите. Тази програма би следвало да включва например преразглеждане на договорите с "Марица 1, и 3 ", на концесиите, приемането на пакет от данъчни закони с оглед намаляне на неравенствата,стимулиране на българското производство, създаване на равновесие между труда и капитала, участието на държавата в инвестирането и създаване условия за нови производсва с висока добавена стийност, ,връщането на публичните услуги в собственост на общините и под граждански контрол включително национализирането на дейнoсти , които не са постигнали ефективност с предаването им в частни ръце т.е първенстващо място в приоритетите да заема принципа за общественото благо. Някои от политолозите като Е.Дайнов смятат, че  статуквото може да се промени само с отстраняване на недъзите в съществуващите институции, свиване на корупцията до приемливи граници без да се променя икономическата основа, защото това било марксистко мислене, което според него не е актуално. Това иска да внуши и т.н Харта подписана от повече от шестдесет интелектуалци. Това защитават и множеството български "тинк тенкове", програмни директори и членове на неправителствени организации.В  действителност всички се опитват да наложат определена форма за да променят отношенията без да се променя съдържанието . Не беше ли така и в началото на прехода, когато икономическата политика не бе поставена подобаващо за обсъждане на "кръглата маса".Резултатът след 24 години е потресаващ. Дори не бе приложен напълно и плана "Ран Ът", където имаше и положителни неща например в здравеопазването и образованието,  подготвен по инициатива на А.Луканов с презумцията, че ще се постигне национално съгласие между политическите сили. Това не стана тогава и се съмнявам, че ще стане и сега, като имам предвид пренията по актуализирането на бюджета, разломите които дълбаят в снагата на българсото общество ежедневно настоящите две основни политически сили ГЕРБ и БСП.  Не изпадаме ли в същата ситуация както в началото на демократичните промени. Маркс има един знаменит израз, че историята се повтаря първо като трагедия и втори път като фарс. 24 години след демократичните промени прилагане на конкурсното начало при назначаване на ръговодни кадри е в сферата на илюзиите. Не е ли това една от съществените причини да се назначават и сменят само по партиен признак шефове на отговорни държавни служби от които зависи съдбата на цял народ. Докъде ще доведе това всеки може да си направи извода .Много от тези млади хора , които не намират реализация у нас ще търсят друга държава, където има установени по-справедливи правила, ще загърбят носталгията за сметка на достоен живот. Смятам, че това дебело трябва да се подчертае в програмата на БСП и правителството, наред с всичко останало, за да имаме действена Левица отговаряща на нуждите на времето. 

Отново на изходни позиции

            Поводът да напиша долните редове бе статията на Васил Проданов във в-к „Дума“ Протестите: нова битка на дясното срещу лявото“ 28 юни т.г.Уважавам професора и учения В. Проданов за неговата гражданска доблест и позиция в анализите касаещи държавния социализъм и  конкретни събития от живота, които не съвпадат с конюктурната политика. Но сега е време , когато личността е свръх чувствителна към оценките на събитията в които всички сме въвлечени. Затова в интерес на истината искам да споделя и мое мнение. Вярно е, че протестите са нещо ново за нашата българска действителност, но те бяха неизбежни след 23 годишен „преход“. Смятам, че те не са само срещу една партия и коалиция, а са следствие на негативни натрупвания през тези години от провежданите политики в които активно участва и БСП. Посочвам конкретно БСП, защото тя се идентефицира с лявото, но поведението и в редица случаи не може да се оцени като такова.   Така е и в този случай с избора на Д. Пеевски за шеф на ДАНС. Това действително беше повод за юнските протести, но само с посипването на главите с пепел е илюзия  да се мисли , че проблема е решен. Поводът вече го няма, но това не е в резултат на самовглъбяване и дълбока мисъл, на собствен вътрешен катарзис в ръководството на столетницата, а е в резултат на външен натиск. Каквато и квалификация да им дадем, каквито и оценки да даваме на хората от протеста трябва да се признае положителното им въздействие за отмяната на това по думите на Проданов „безобразно назначение“. Още повече обстановката се усложни и с други непрозрачни назначения в центъра и по места. Излишно е да споменавам, че всичко това са процеси, а не еднократни актове. И това се разбира не само от протестиращите , но и т.н мълчаливо мнозинство. Спор няма, че гневът на хората се използва от тези досега притихнали сили, които извършиха криминалния преход, но въпроса е кой отпуши бутилката? И най – после има ли някой да носи отговорност за случилото се? Определени хора от ръководството на социалистическата партия отново рутинно завоалират това и удавят в многословие и софизми същността на нещата. И отново ни изправят пред „врага“, говорят за какво ли не , но избягват въпроса за доверието. Има ли срив или не. Зам. председателка на Народното събрание публично  заявява, че вече  е по-добре да се казва истината. Министър на транспорта за да оправдае назначение се позовава на подкрепата на еврокомисар, което не е вярно, за което еврокомисаря  иска извинение. Знаем много добре за моралния образ на дясното, но и лявото не е имунизирано срещу лъжата и безнравствеността. Нима „червените бабички“ са носители на тези явления? Или това са „червени мобифони“ по сполучливата метафора  на Стефан Продев, който за острото си  справедливо перо бе мразен от  десницата, но и недолюбван от среди на левицата. Казва се , че БСП е най –демократичната партия. Тогава как да си обясним, че 80 депутата от КБ гласуваха „за“ кандидатурата на Д.Пеевски. Психическа травма ли получиха или бяха подведени от С.Станишев като решиха въпроса за минимум време без обсъждане на други кандидатури. След това  се извиняваха за „грешката“. Някои признаха, че са се омърсили и апелираха да не се докосват до тях. Но това не е първото покаяние на депутати и членове на ИБ. Високомерието и липсата на чуваемост се практикуват от дълго време в БСП. Така бе по време на Тройната коалиция с въвеждането на плоския данък, гласуването „за“ от  депутати, които и сега са в парламента от КБ, на  предложената от Иван Костов декларация за възродителния процес, на  закона приравняващ разузнавачи работили за България с доносниците. Сега не се гледа с добро око на всеки изказал открито мнението си за министри от правителството на Орешарски и за самия министър-председател. Споделям констатацията на В.Проданов, че“Проблемът, погледнат от ляво е промяна в икономическата система, което обаче и на ум не идва на протестиращите и от което бягат като дявол от тамян тези, които стоят зад тях“. Може би тук не трябва да виним толкова протестиращите, колкото тези, които използват обществената енергия отново за лични и корпоративни интереси. Можем да зададем този въпрос и към БСП. Смята ли екипа на Станишев, че с козметични мерки в социалната сфера , каквито са намеренията на правителството на Орешарски ще се решат проблемите? Досега не сме чули той да се посъветва и с леви икономисти , които имат не малко добри разработки и предложения за цялостна промяна на финансово-икономическата система в страната, която може да започне от сега, а не с презумцията с втори и трети план. Смятам , че за този олигархичен капитализъм на който сме свидетели причината е липсата на действена левица , открита за диалог към собствените си членове и симпатизанти, към обществото без да му налага идеи, политики и назначения предложени от други политически сили, които нямат нищо общо със защита на  общото благо. На времето Ленин бе казал, че партията трябва да изразява това, което народа съзнава. Сега народа много повече съзнава, но живота показва, че няма политическа реална сила да канализира обществените настроения и надежди. Въпросът е ще има ли автентична антиолигархична левица? Съмнявам се , че заглавието на статията на В. Проданов е изцяло вярно. Вярно е само по отношение оценките за дясното. Статията не визира и  конкретно БСП. Така необходимия задълбочен анализ за състоянието на лявото очаква своя автор. Ако това се направи ще имаме много повече надежда за по-добро. Но не е късно и това да се случи във времето, в публикуването на една следваща статия на известния учен.       

ИМА ЛИ СМИСЪЛ ?

 Още веднаж историята потвърждава, че има риск да кажеш публично откровено мнението си по обществено –политическите процеси независимо, че те сами те подтикват и щеш не щеш не можеш да си встрани от тях. Все на някого ще навредиш, ще го ядосаш, защото имаш определено виждане , което не съвпада с официалното. PRO DOMO SUA/Заглавие във в-к „Дума“28 май 2013 г./Можеше да се преведе на български за да може и „чичо“ да го разбере/.Но „модерността“ е завладяла и родния език. Както и да е, няма да правим капитал от това. Въпреки всичко сме по-широко скроени. Даже може да се каже, че сме благодарни, защото с няколко думи ни е обърнато внимание. Не знам защо е грешно да се направи своя прогноза на основа на факти от живота. Говориш, че бившата тройна коалиция е допуснала грешки и обвинението е, че не си разбрал постиганатите от нея големи  социално- икономически успехи. Затова може би и избирателите тогава през 2009 година дадоха цялата власт на ГЕРБ. Сега, когато новото правителство с мандат на БСП и ДПС има форма на коалиционен кабинет да нямаш право да го определиш като такъв и със силни думи да те определят като нихилист и погромаджия. Още повече , че основните фигури , като кандидати за министър- председател и министри  не крият своите убеждения и намерения. Трябва ли да се чака  или предварително да се посочат  откровено тенденциите на развитие на нещата? В този смисъл само адмирации заслужава словото на Янаки Стоилов при утвърждаването на новия кабинет от Народното събрание.  Диалектическо-логическото мислене „ е особено важно за нас сега , когато започваме да осмисляме и осъществяваме призива към все по- голяма интелектуализация на производството“ и още че „логическото мислене като познание чрез“силата на интелекта“ е специфично човешко достояние , същност на нашата способност да предвиждаме ненастъпилото бъдеще, да откриваме забравеното минало, да осъзнаваме невидимото – необходимо условие да се трудим, да бъдем хора“/Добрин Спасов, „Догматизъм и антидогматизъм във философията“, стр.172/. Защо трябва да хвърляме епитети от времето на студената война?. Тук е мястото да спомена за един мой незабравим приятел, починал наскоро Николай Парушев /преподавател по философия/ дискутирал навремето проблемите на марксизма в една група с проф. Д. Спасов, Исак Паси и други в СУ , който ако бе продължил като асистент  шеше да бъде уважаван професор, определи създаденото преди време АБВ от Г.Първанов като още в зародиша си мъртво родено, а на  намерилата  широка публичност класификация „бетонна глава“ за да се уязви опонента отговаряше , че иска да го смятат такъв. Това много прилича на ситуацията с фразата в посочената по-горе статия, че „социалисти твърдо стоят на своя мостик и със стоманен поглед раздават предварителни оценки на кило“. Убеден съм , че както моя приятел не беше, така и много от тези социалисти не са  „коне с капаци“, а вярват в познанието на основата на диалектико-логическото мислене.    Смятам в-к „Дума“, а и сп. „Ново време“ за творчески печатни медии на левицата. Пропуснах и в-к „Монд дипломатик“ на който съм един от първите популяризатори  в Бургас и за определено време имахме в общинския съвет на БСП клуб на Приятелите на вестника. Да не говорим за огромната роля на сп.“Понеделник“. Така , че може и да ни са „развинтени фантазиите“ , но по-добре е да имаш въображение отколкото да повтаряш до втръсване всеизвестни истини казани било то  и  от  Председател на БСП и ПЕС. И накрая без да имам претенцията , че съм  казал всичко, добре ще да бъде да се публикуват от време на време и в печатни медии на левицата флагман на която е „Дума“и не богоугодни статии, което ще бъде от полза за демокрацията. Животът потвърди, че  революцията в комуникационните технологии,  спестяват време и хартия, способстват да няма монопол върху истината и всеки да има възможност да участва не само в разграждане на старите, но и във формиране на нови обществени отношения адекватни на 21 век.