НУЛИРАНЕ НА ИСТОРИЯТА

 

Това напомня за „краят на историята“,  известната мисъл на американския  социолог, политолог Франсис Фукуяма, която завладя общественото пространство за дълго време  от която мисъл същият Фукуяма се отказа. Сега на последния виртуален форум в Давос представители на глобалния капитал в лицето на неговият председател Клаус Шваб предлагат на света един нов обществен договор с нова икономическа и социална политика за устойчиво развитие на човечеството. Това разбира се е породено не от загриженост за  благоденствието на мнозинството, а за запазване привилегиите на глобалния капиталистически, корпоративен бизнес елит и техните слуги в политиката, на господството на големите транснационални корпорации превръщайки се и в органи които изземват функциите на държаната власт, за запазване на статуквото, на системата на разпределение на материалното богатство. За тази цел се започва с теоретичното обосноваване, като се признава, че е необходима коренна промяна на икономическия и финансов модел на съществуващия в момента неолиберален капитализъм довел човечеството до безпределни неравенаства както вътре в страните, така и между тях, което поражда задълбочаващи се конфликти и заедно с климатичните промени и вирусни пандемии изправят човечеството до непредсказуеми социални движения, протести и очаквани революции. До тук добре, вижда се и реално се оценя плачевното състояние до което доведе късния капитализъм и неоходимостта от промяна.  Важно е какво се предлага за промяна, като смяна на парадигмата. В последвалите анализи и публикувани статии на редица автори се открехва вратата на този нов свят който ни предлага световния капиталистически елит. И преди се е говорило за капитализъм с човешко лице, че богатсвото ще се просмуква отгоре надолу към масите,  но това не се случи. Сега се предлага настоящия акционерния капитализъм да се превърне в капитализъм на участието, включващ капитализъм, дялов капитализъм, един капитализъм при който общото е, че се губи собствеността на средния и дребния бизнес и тя няма да бъде необходима, защото бъдещия пролетарият ще бъде обезпечен с гарантиран базов доход, няма да се притежава нищо, като по този начин се преодолее това прекалено потребителство,  консумативно мислене, манталитет, продукт на западния свят, на системата досега. Остават само големите корпорации собственици на капитала, които решават проблемите на обществото като изземват и функциите на държавата. Някои смятат , че тази трансформация на модерността, на капитализма, където вече няма овеществен труд фактически ще се извърши и смяна на тази система и ще се утвърдят съвсем други отношения. Сигурно е, че това ще бъдат други отношения, когато човек се откъсва не само от основното си призвание чрез своя труд да променя природата и заедно с това и себе си, ще се извършва  не само отчуждение от труда, както е сега, но и от собствената си воля и целеполагане, от емоционалната си същност. Може би затова се посочва, че бъдещите ръководители на корпорациите трябва бъдат емоционално интелигентни лидери и да се утвърди един надзорен капитализъм който ще обслужва 0,001 процент от населението нестрадащ никога от велики депресии, икономически  кризи и пандемии. Ние и сега виждаме как за краткия период на пандемията Ковид 19 не само се увеличиха милиардерите, но и се обогатиха  неимоверно като се получават огромни неравенствата или  как големите елекронни медийни корпорации заличават акаунти и подтискат свободното слово. Това води и до други изводи по какъв начин ще се осъществи това велико, голямо зануляване, с открита диктатура или чрез диктатура с „меки ръкавици“. Историята познава едното и другото. Може би ще се извърши симбиоза на механизмите за неубуздано разширяване на корпоративната мощ и смачкване на всякакъв протест и искания на работническите маси като се включват като участници в производствения процес без собственост на средствата за производство, без да имат глас при разпределението на създаденото богатство, в една  икономика  разяждана от противоречия между труда и капитала, които няма как да стихнат, а по всичко личи ще се увеличават. Свидетели сме как вирусната епидемия наред с необходимите  медицински изисквания се използва и за политически цели, ограничаване на свободата, в света започват да се издават  „ковид паспорти“за посещението на отделни страни, но те могат  да се изискват и при ежедневните контакти на всеки човек. Така се създава  един динамичен стериотип на отчуждение между хората, за дистанция, която след затихване на инфекцията ще продължава  в поведението им. Не е ясно и колко време ще продължават мерките, когато може да се появи, трета, четвърта т.н вълни, които ще затихват и отново ще се засилват и отново страхът ще надделява и се утвърждава отчуждението. В това отношение е и голямата отговорност на политиците, на световните политически елити, на техните лидери най-вече на САЩ, Русия и Китай да се намери успешен подход и мерки за решаване на назрелите проблеми. Без да се навлиза в дебрите на историята, но както  след Първата световна война левият завой, за който тогава има потенциал и всички основания и да реши положително назрелите проблеми в Германия , капиталистическата класа избира друг път, национал-социалистическата доктрина на конфронтация и война. Сега всички симпоми за необходимата промяна са налице и светът отново се  намира на кръстопът с тази разлика, че  вече има безценен положителен теоретичен и практически опит как да се решават проблемите в интерес на мнозинството. Такъв опит има в САЩ при президента Франклин Д. Рузвелт избиран три пъти за президент, в близкото минало Западна Европа, има и сега при съвременен Китай.  Положителни идеи и политики отчитащи реалностите и прогресивното развитие  се съдържат  в словото на Си Цзинпин в Давос, че конфронтацията води до задънена улица, нова студена война, изолацията, санкциите, отчуждението са против интересите на всички страни и  човечеството не може да се справи с предизвикателствата в един отчужден свят. Подчертава се, че различията сами по себе си са нормални, но не са нормални арогантността, предрасъдъците и омразата, срещу хаоса се предлага спокойствието, консултациите, съвместната работа. Особено ярко се открояват проблемите и целите в речта на Владимир Путин. Освен със забележителния анализ на съществуващата реалност съдържаща се във въпроса кой е придобил голямата част  от корпоративните печалби и отговора- единият процент от населението и отрицателната роля на „Вашингтонският консенсус“, безогледните приватизации, дерегулации, данъчна система в полза на богатите и корпорациите, увеличаването на държавния дълг с 200- 300 % от Брутния вътрешен продукт, работата на банките с нулеви и дори отрицателни лихвени проценти, за реалната и виртуална икономика. Всичко това показва, че механизмите не работят, расте социалното напрежение, неравенствата разделят вътрешно обществата и народите. Още нещо много важно, което Путин не подминава, че за реалните проблеми  се обвиняват други държави , обявяват се санкции, едностранно се приема военна сила. Речта му завършва с категоричния извод, че във вътрешен аспект е необходима силна социална  програма, а във външен, че е завършила еднополюсната епоха и международното сътрудничество няма алтернатива, че Русия е част от Европа не само от Лисабон до Урал, а до Владивосток. Това са за сега някои основни постановки от срещата в Давос. Ще се види по- нататък как ще се развива процеса на промяната, ще отговорят ли САЩ и ЕС със свои визии за бъдещето, например на предстоящата среща в Сингапур през м.май т.г, или ще предпочетат  „нулирането на историята“ според  теоретическите конструкции заложени в книгата на Клаус Шваб и Тиери Малар “Ковид 19 Великото нулиране“/ Великолепен анализ на книгата от проф. Андрей Фурсов публикуван в „Поглед инфо“/. Някои казват, че този филм с „нулирането“ вече сме го гледали един път с „Октомврийската революция“ и втори път с „Третият райх“ на  Хитлер, но се забравя, че историята е процес, а не събрани отделни събития извън контекста на процеса получен с натрупване и взаимодействие на различни сили и интереси. Октомврийската революция решава тогава назрелите проблеми в Русия в интерес на мнозинството. Хитлеровият райх, продукт на крупния капитал има за цел милитаризация на икономиката и подготовка на война за завладяване на територии и ресурси ,жизнено пространство, /Втората световна война/, това обещава Хитлер на капитала, а на германския народ   задоволяване социалните потребностите  за сметка унищожението на други народи. И двете събития са процеси след Първата световна  война следствие несправедлив  договор и световна икономическа криза, продукт на същата система. Това „нулиране“ на историята тогава, има различни цели и не е встрани от историческия процес, а самия исторически процес, породен  от реалността, от екстремните обективни обстоятелства, като опората и стремежа за промяна се извършва „отдолу“, от масата не по прищявка и тайни заговори на елити и групировки. Сега новото „Велико нулиране“ заявено в Давос, както е заложено „отгоре“ има вероятност да се осъществи при липса на съпротива отдолу от народите, но едва ли ще доведе до просперитета на мнозинството, до разгръщане на творческите сили на човека. Човечеството е на друг етап на развитие и информираност, съществуват повече предпоставки  за да осъществява по-голяма бдителност, да не допусне мракобесни сили да го манипулират в интерес на този финансов и корпоративен елит по- малко от един процент от населението на земята.        

СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

Велико нещо са информационните технологии. Включвам компютъра и веднага ми се задава въпроса какво мисля. Мога и да не отговоря, но малко по-топло ти става, когато се интресуват от мнението ти въпреки и чрез софтуер. Обикновено човек е скептично настроен, какво ли може да промени неговата единична воля. Но трябва да се отбележи, че отделните различни воли някъде се събират и се получава равноденстваща, която движи нещата. Затова ще споделя в мрежата. Както много други, мисля какво ни очаква. Светът се пробужда. Сега има не малко теории, конспиративни и не дотам какво ще предствлява в по-далечното , но и в близко време устройството на света, каква структура се готви от „мъдреците“ от Давос, големия бизнес,  икономическия и финансов елит. Вече има и термини, които навлизат в публичната реч, Голямото нулиране, Рестартиране и какво ли още не. Какво в действителност ще стане какво ще се нулира и рестартира е още рано да се каже , но теориите вървят, облива ни огромна информационна вълна и улисани във времето и проблемите рядко се сещаме как сега общуваме с повече хора,  въпреки и виртуално. Разбира се по-добре е не само виртуално, в общуването да виждаш пред себе си действителния човек с неговите емоции, изражението на лицето и движението на тялото, които също говорят много и създават по- голяма близост, емпатия и приятелство. Сега за минути е известно какво се случва на другия край на света даже не сме в състояние да знаем и преработим цялата информация. Рутинните ни действия пред компютъра скриват онези  открития на науката в резултат от дейността на хората от минали периоди, когато индивидуалните и колективни усилия на учени и изследователи се превръщат в общо човешки постижения и следващите поколения от най-ранна възраст овладяват. В този смисъл може да се спомене за колектива от студенти от Масачузетския технологичен институт в САЩ и научният ръководител Тим Бърнърс Лий, дали на света    глобалната мрежа в Интернет, с неговия стремеж тя да бъде открита, без патент, непритежавана от никого и безплатна. Друг е въпроса, че след това други комерсиализират това научно постижение и стават свръхбогати, а сега като собственици на електронни медии се опитват пряко да влияят на обществените процеси като разрешават или забраняват акаунти, ползването и участието в дебат, дори на действащ  Президент на САЩ. Ако някой преди беше споменал за това сигурно биха го пратили да се прегледа на психиатър. Научно постижение създадено от други  се използва за лични, групови или корпоративни интереси. Така е и с много други научни открития, които се използват във военната област, но не спомагат за благото на човечеството. Да не говорим за  случаи в медицината , фарамацевтиката и други сфери където научни открития се неглижират , а техните носители по всякакъв начин са злепоставят дори физически отстраняват.  Неволно човек се пита нима само алчността и егоизма като човешки качества и характеристики,  моралните фактори са причина за това. Този въпрос е занимавал мислители през хилядолетията и как може да се преодолее, само чрез проповед и възпитание или има и нещо друго много по съществено, като изменение на действителните условия на живот при които човек чрез своя труд променя природата, но заедно с това и себе си. До този извод стига философията на марксизма с нейния формационния подход и материалистическото разбиране на историята, че  икономическите условия, производството и възпроизводството на действителния живот са определящи за дадената система била тя робовладелска, феодална, капиталистическа, социализъм, комунизъм,  но същевременно икономическата база въпреки и определяща не е единствената която влияе на процесите. Тя си взаимодейства с много други моменти от правен, религиозен и културен характер, държавно устройство и редица други и само времето не ни позволи, както казва Енгелс в едно писмо до Йозеф Блох от септември 1890г., да анализираме с Маркс по-широко и задълбочено това взаимодействие. И ако това е вярно за по- кратки периоди, за по-дълъг период на историческия процес безусловно предимство има икономическата база. Това може би все още не се разбира достатъчно добре дори от леви автори, защото продължава да се задава въпроса защо например в САЩ като най-развитата икономически страна няма социализъм без да се дава смислен отговор, а той се крие и в действителната история, културно историческото развитие на страната. Такъв анализ ще трябва да се направи за всяка страна и за характера на социализма в нея. Даже у нас социализма нямаше плътно покритие със съветския социализъм. При зададен въпрос на Тодор Живков, дали не е скрит консерватор, отговорът е „какво ли не говорят хората“. Още по характерен е „социализмът с китайска специфика“. Всяка страна ще има свой социализъм, но в основата ще има  нещо общо, утилитарната мисъл „за възможното добро за възможното повече хора“. Гореща тема сега е случващото се в САЩ след изборите за президент. Оценката на много автори леви, десни и не толкова леви и десни за досегашния президент Доналд Тръмп и новият Джоузеф Байдън  са разнопосочни. Едни хвалят Тръмп, че той през мандата си е създал много нови работни места и е върнал редица корпорации в страната работили в други държави. Същевременно други споделят, че новите работни места са ниско платени и несигурни, като продължават заемите на домакинствата, няма индикации за намаляне на неравенствата, данъчната система като цяло облагодетества богатите, като всичко това събужда гнева на американците. Има доказателства, че новият президент Байдън  е спечелил изборите с фалшификации, но няма санкция от съдебната система, дори от онези съдии назначени по времето на Тръмп. Във вътрешната и външна политика от новия президент се очакават радикални промени , ще продължи ли политиката на Тръмп „мир вкъщи, война навън“. Някои предричат, че за да се сплоти обществото ще се провокират регионални войни, ще се засили конфронтацията срещу Русия и Китай.  Но със сигурност политиките на Джо Байдън с мотото назад към „нормалното“ едва ли  ще решат проблемите, Америка да стане отново велика и се завърне изгубената Американска мечта. Аанализатори предричат, че през следващите години от мандата на Байдън ще се търси нов лидер за президент и най вероятно това може да бъде Робърт Ф. Кенеди- младши, като се имат предвид досега неговите изяви вътре и вън от страната. Не само управляващите в Съединените щати са изправени пред редица проблеми. Новата архитектура на света ще се решава и от другите велики сили Китай и Русия, центрове на цивилизации, които също са в процес на ставане и развитие. Държавите ще гравитират около нови регионални пазари и съюзи,  като ядра  от минали империи, Великобритания и САЩ, Китай с „Един пояс един път“, Евразийският съюз с Русия. Развитието на икономиката в глобален мащаб ще увлича със себе си всички държави като обективен процес, но от глобализацията полза ще имат не само един абсолютен хегемон, а всички държави и това вече се осъществява в действителността като виждаме ролята на Китай и Русия за утвърждаване на многополюсен свят. Въпреки санкциите на САЩ  укрепват  отношенията на взаимно изгодно сътрудничество на Европейския съюз с Китай и Русия, между азиатските държави, със страните от Африка и Латинска Америка. След неолибералния капитализъм, който е изчерпан според редица автори и политически лидери, светът е изправен пред нови модели на развитие съобразени с интересите на мнозинството от гражданите, за по- голяма справедливост и равенство , възможности за развитие на всеки. А не е ли това основния принцип на марксизма свободното развитие на всеки да бъде условие за свободно развитие на всички. Всяко друго решение на определена група, която налага своите тясно егоистични интереси ще намира все по-твърд отпор. Прави са онези автори които правят извода, че за сега  социализма има по-голям шанс за развитие на Югоизток, защото имат субекти, партии и лидери които разбират и осъществяват на дело политики основани на верен анализ и прочит на огромното теоретично наследство на класиците. Марксизмът, който бе роден в Европа като философия, сега се прилага творчески в Китай. По неговия пример в една или друга степен, „азиатските тигри“, Виетнам, Сингапур Япония, Южна Корея изпреварват редица страни от Запада в икономическото си и социално развитие. Знаменити са думите на Джон Гълбрайт, че не може да се даде на комунистите целия Маркс. За съжаление и Русия, родината на Октомврийската революция след унищожителната „перестройка“ на Елцин и Горбачов все още търси своя нов икономически и социален модел. Периодичните икономически кризи в Западна Европа и особено след вирусната пандемия „Ковид 19“ навеждат на необходимостта да се очертае нов път на развитие за което има всички предпоставки, на основата културно-историческото развитие на Европа, на принципите на Просвещението, които сега се споменават протоколнлно само на срещи и официални чествания. Някои казват, че сега в света няма адекватна теория. Това лесно може да се опровергае като се проследи цялата история на философията от древността до наши дни върхът на която е марксизма. Практиката показва, че той не може да се заобиколи и е онзи ключ ключ без който не могат успешно да се решават проблемите на динамично развиващия се свят, където според американскят философ Насим Никълъс Талеб, могат да се срещнат освен „бели лебеди“ и онези непредвидими явления,“черни лебеди“ с отрицателен знак, които все по-често ни връхлитат. Като философ, но и финансист- аналитик Талеб споменава и случаи в американската администрация,  хора на високо равнище, отвратителни и отблъскващи, които под знака на уж непредсказуемостта придобиват огромни финансови облаги за сметка на данъкоплатците. И ние не сме далеч от такива практики. Това показва, че борбата срещу корупцията не може успешно да се води, ако не се промени системата и осъществява контрол на гражданското общество.

КОЛЕЛОТО НА ИСТОРИЯТА СЕ ВЪРТИ

 

Това е позната фраза, особено за миналите поколения живели при „държавния социализъм от съветски тип“, както е сега определението от научни среди. Съвременното поколение може и да не я познава, кога, как и от кого е произнесена, при какви обстоятелства и световни катаклизми. Но това  е друга тема. Важно е, че и сега автори я употребяват като анализират съвременната действителност, глобалните процеси на които всички сме свидетели и потърпевши. Има понятия  на велики мислители, които времето не заличава, защото отговарят на действителни процеси, адекватни са на реалностите и много по-добре обобщават случващото се. А нали това е стремежа, да се направи вярна картина без което не е възможно да се постигнат и целите които си поставяме. Откроява се една мисъл намерила трайно място в дискусиите, че проблемът е липсата нова идеология която да е адекватна на съвременността, че формационната система на марксизма е твърде линейна и е остаряла. Вярно е, че понятията също следва да се изменят в съответствие с измененията в обективния свят, в новата обстановка и новите проблеми, но е вярно също така, че във всяко ново нещо има зърна от старото положително което трябва да се запази, като тяхното отричане води до грешни изводи и резултати. Често отричането се отъждествява с критичността, въпреки известното , че именно тя води до прогреса. Така е било във всички сфери на социалния живот, науката, политиката и т.н. Например материалистическата диалектика, теорията която носи името на Карл Маркс, не е сътворена изведнаж, не е дошла някъде отгоре, отвън а  има за основа цялата история на философията, критично анализирана от всеки мислител през вековете, като в определенията идеализъм и материализъм с които основно се разделя,  може да се намери диалектиката, вътрешното развитие на нещата,  основа за разбирането на обективния свят. На някои може да се стори това твърде отвлечено , но ако се погледне в същността ще се види голямата практическа стойност за обяснение на случващото се. Наскоро във ФБ се появи една кратка информация на проф. Васил Проданов, за което заслужава адмирации, че на сайта на Световния икономически форум в Давос събиращ всеки януари през последните десетилетия световната капиталистическа олигархия и водещи политици е публикуван списък от седем книги, които всеки трябва да прочете ако иска да разбере съвременния свят като на първо място е посочена книгата на Фридрих Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“. Известно е, че в редица университети  в САЩ и Западна Европа се изучават произведенията на Маркс и Енгелс. Забравя се обаче и рядко се споменава, че двата теоретични стълба в политиката на Китай са марксизма и конфуцианството. Тук не става въпрос за прилагане на дефиниции и формули от миналото за обяснение на съвременността, а творческо прилагане на тяхната философия. Както посочва Ленин в неговите „Философски тетрадки“ проследявайки историята на философската мисъл, Маркс не е написал книга „Науката Логика“, но целия  анализ на „Капиталът“ е пропит от  диалектиката, логиката на Хегел, започвайки от началото с едно основно звено- стоката, продължавайки и завършвайки накрая с отношенията между хората в системата на капитализма с извода, че тази система в своето развитие е обречена да загине. Такъв извод правят и редица съвременни учени, философи и икономисти проследявайки историческите събития като се започне от  революциите в Нидерландия и Англия през 17 век, конфликта между Краля и Парламента, премине се през Френската буржоазна революция - 1789 г, Американската революция, войната за независимост 1775-1783 г.,  Октомврийската революция в Русия-1917 г. и до днес. Във всички от тези конфликти и революции си пробиват път нови отношения и въпреки частичните реставрации след тях на минало статукво, много неща от революционния плам остават в живота, процесът не се  връща в самото начало. Може да се отвори една скоба и да се каже, че сериозните, големи фундаментални промени носещи на знамето си  революциите не идват отгоре и не могат да се обяснят само с интересите на господстващите групировки, а са действия отдолу, на мнозинството от народа. Поводът може да бъде съвсем незначителен от рода на известаната фраза“ Като няма хляб да ядат пасти“, но причините са по-дълбоки и комплексни. Преди време за неизменен постулат се приемаше  мисълта за края на историята, че човечеството е стигнало границата на развитието в рамките на капиталистическия свят и не може да има изменения, нови конфликти и противоречия разрешавани с революционни движения. Оказва се, че това не е така, на Изток и на Запад на повърхността излизат проблемите, които са породени от системата, но парадокса е, че тя вече не може да ги разреши без да се промени. Сигурно това се разбира  от властимащите , въпреки призивите да се чете произведението на Енгелс,  но само с това едва ли ще се решат проблемите „отгоре“ от финасовия, политическия и корпоративен елит, който има интерес да наложи нов глобален ред, Глобално зануляване, както  се нарича. Повече от очевидно е, че с измама, лъжа и манипулации този елит може да унищожи всичко прогресивно постигнато от човечеството с неимоверни трудности и лишения, кървави въстания и революции, за да се задоволят личните и класови интереси. А може да използва и други средства добре познати от историческото минало, насилие, психологически и физически терор. Но светът не може да стои неподвижен както им се иска на някои, дали чрез избори, масови протести или революции промяната е неизбежна, въпреки услужливостта на повечето от медиите и редицата консервативни теоретици с аргумента че човек  е несъвършен, алчност и егоизъм  са същността на неговата природа и  в него е заложено да вярва в божествения ред. Идват и следващите въпроси какво и в каква степен ще се промени. Прогнозата на социолози системни анализатори /Имануел Уолърстейн/ е, че промяната е неизбежна, като капитализма ще се запази 50%, но и толкова ще бъде нещо ново, ще се създаде некапиталистическа система относително демократична и относително егалитарна. Също коя ще бъде тази вече некомандваща, но организираща сила, изразител на недоволството. В Европа и света се случиха и се случват сериозни вълнения, стачки и демонстрации с цел промяна следствие на което управляващите са принудени да правят известни отстъпки за решаване на социалните проблеми. Но въпросът за промяна на статуквото остава. Не е за учудване, че Левиците не успяват адекватно да отговорят. Да вземем само горепосочения пример за предложението олигархията от Давос да си направи труда да чете Енгелс. Огромното теоретично наследство на класиците остава встрани от политиките на левиците. Тоталната идейна безпътица е заменена с т.н „културен марксизъм“,  опори  се търсят повече в социални групи с джендър нагласи и идеология, в културната идентичност, но не и в наемния труд в производството и услугите, където вече се изменя и характера на  труда познат от индустриалното общество, увеличават се хората заети във  високите технологии, които са  в класацията на наемния труд. Това се отнася и за други слоеве, лекари, учители, социални работници и редица други които се чувстват по- близо до работническата класа по начин на живот, както показват изследванията. Летните протести у нас също показаха идейна и организационна безпътица. Протеста с лозунга за промяна се ограничи основно до оставките на Премиер и Главен прокурор и заглъхна, постигнаха се частични, повърхностни резултати. В политиката няма „ако“, но в тази турболентна среда можеше да се популяризират от Левицата някои основни въпроси които да ориентират младите хора, че има реална алтернатива на статуквото и тази алтернатива  касае всички онеправдани от злополучния ни преход. Сега се задава едно  ново предизвикателство което е видно, но още няма нужната публичност ясно да се открои основния виновник за хаоса- западните упадъчни елити и техните слуги включително и у нас. Задачата на Левицата е да обедини  левите организации и движения, демократичните, патриотични и национално отговорни сили за изработване и изпълнение на Национална програма за развитието на България в рамките на Европейския съюз, а заедно с това  за промяна на самия ЕС, за неговото демократизиране каквато задача си поставят редица движения в Европа, за хоризонтално изграждане и пряко участие на гражданите в решаване на проблемите. Това предполага да се вземе под внимание и необходимостта от преразглеждане  на основните договори от Маастрих и Лисабон, нова финасова структурна реформа  с цел всяка страна в съответствие с икономическото си развитие да управлява паричната си политика, банките да не се превръщат в обменни бюра и обменниците на пари, спекулантите да трупат несметни богатства за сметка на мнозинството. Още по време на Парижката комуна в далечната 1871 г. основна грешка е банката да остане извън контрола на гражданите. Може да е учудващо, но и сега е така с техния статут за независимост. Това е  действителността утвърдена от световната финансовата олигархия, въпреки усилията на редица правителства за промяна.  Общественият интерес изисква да се укрепват връзките между европейските граждани, властта в управлението на ЕС да не се засилва по вертикала, а да бъде една асамблея представляваща равноправни народи за икономическо, социално и културно сътрудничество. На някои това може да се стори  несвоевременно и стават апологети на официалните тенденции за развитие на Съюза за една общност със засилени властови лостове на центъра. Заедно с това всички сме свидетели на такива на пръв поглед неочаквани изменения в света, които се реализираха пред очите ни за съжаление предимно за разруха. Така поне се случи у нас. Надеждата е, че след всеки такъв период на упадък идва период на възход, на съзидание. Без да сме пророци, световна история  показва, че Колелото на историята въпреки всичко продължава да се върти, бавно но сигурно се движи  по своя път понякога не само линейно, като остава  след себе си руините на конструкции построени от стари  догми, а техните носители захвърля в забвение.                                      

ВРЕМЕТО - По повод сагата с проф. Михаил Мирчев

Не времето като климатични промени и прогнози за деня, седмицата и месеца, а времето като обществено явление, като среда в която се живее и как това се отразява на един просперитет.Този въпрос е занимавал велики  мислители, защо например се случва това, а не друго, как се разрешават противоречията възникнали не в умовете, а в действителността, единството и борбата на противоположностите, което звучи познато и травиално, но е разбирането за нещата. В зависимост от отношението по този въпрос се случват и приятелствата и разделението между хората, художествените творци поети, писатели и тези на строгата наука, а и вътре в науката. Примери много, но  последният на който обществото е свидетел е сагата с Михаил Мирчев, известен професор в Софийския университет „Климент Охридски“, която завършва с отстраняването му като преподавател както се разбира от  медиите. Тук не се касае само до личността на проф. Мирчев, а до нещо по-голямо за състоянието и зрелостта на обществото като цяло. Трудно е да се споменава това авторитетно учебно заведение, нашата Алма матер, защото веднага в съзнанието изплуват образи на преподаватели, които сме имали щастието да бъдем заедно с тях и въпреки  в по-голямата си част от времето само на лекции и изпити, са оставили неизлечими спомени до днес, като Николай Генчев, Милчо Лалков, Лилян Ганчев, Милен Семков и по- младите като Георги Гунев, научен ръководител на дипломната ми работа „Махатма Ганди и Втората световна война“ и редица други. Споменавам това и веднага в съзнанието ми изплува една мисъл на проф. Николай Генчев, че университета не трябва да бъде висше училище, а университет да възпитава и научно обосновава, да изгражда метод на работа, където изследователската дейност издига науката на по-високо равнище, място за  споделяне на различни мнения и становища свободно, без задръжки и ако някой си позволи да ограничи този принцип ще има открит или мълчалив отпор от преподаватели и студенти. И тогава, в онова време и още по-рано са се случвали тези неща, имало е сериозни сблъсъци и противоречия белязани с отпечатъка на времето. Това малко отклонение е защото с историята на проф. Мирчев не се разбра достатъчно в дълбочина като какво например в неговото преподаване не е според критериите на науката. Има ли разминаване между наука и становището на етичната комисия и ако има противоречие в оценките как се развиват нещата, кое повече натежава науката или етиката и какво се разбира под етика. Това, което е упоменато от етичната комисия или е нещо друго много по- разнопосочно и всеобхватно, което трябва да бъде въпрос на дискусия. В колко момента има  съдържателно  единство между тези две неща или се има предвид само понятието етичност и какво включва. Това е въпрос с повишена трудност на който не можа да се даде смислен отговор. Затова може би се отива на една друга оценка намерила място в коментарите, че няма  академизъм в преподаването. Това покрива ли въпроса за истинноста или неистинността на съдържанието на лекциите на професора. Как се измерва академизма и ако има някакви строги критерии те вземат ли се под внимание за равнопоственост на всички, защото ако приемем в академизма  етичността това включва ли и истинността, науката в съдържанието на преподаването, защото без истинност сериозна наука не може да има.  Сигурно това се разбира много добре и затова може би противоречието и конфликта се предлага да се разреши с понятието „балансиране“ т.е балансиране в подхода за разрешаване на проблема. Но и това не е спазено, като преподавателят е отсранен от дейността му т.е решава се административно в полза на едната страна. Това е сагата накратко погледната отвън. Може би така описана не е най-всеобхватна и задълбочена. Едно следствие може да има много причини с някои от които обществеността не е запозната. Но е сигурно, че сериозен отпечатък за решението има времето в което живеем, когато действителни исторически факти се отхвърлят, откъсват се изкуствено части от историческата памет с едно административно решение. Разбира се тази игра с историята се прави от всички управляващи  в една или друга степен , да се вземе онова от миналото, което е в тяхна полза за настоящето, а и възпитание на поколенията за бъдещето. В не малко  случаи тези самоволни  упражнения водят често до разделение и омраза  между хората. Това не е проблем само у нас. Така се случва и в междудържавните отношения например със завоалирането, не споменаването на исторически факти, направо фалшифицирането на историята от нашите братя, македонските българи от Северна Република Македония. Случва се и в подхода за вземане на решения на нашето народно събрание взети единствено със сляпото следване мнението на един човек лидер на партия и  Министър-председател, още повече, че без задръжки открито се казва „..ще накарам парламентарната група..“, или разминаването между това което искат избирателите и действителното поведение след това на избраните депутати,  проблема с предствителната демокрация не намерила място за сериозен дебат в обществото. Тези неща съпътстват  човечеството векове преди нас. Не може да не ни удивлява  прозрението и мисленето великият немски философ Георг Фридрих  Вилхелм Хегел в неговите трудове  написани преди повече от двеста години  особено неговата „Феноменолгия на духа“ настолна книга на редица мислители, философи включително на  Владимир Улянов/ Ленин/. Както пише самият Хегел, човек трябва най-малко да препрочита предговора, увода и рецензията на книгите защото там  може да  намери най-същественото в синтезиран вид. Така се случи  преглеждайки книгите в библиотеката ми по време на карантината от вирусната пандемия „Ковид 19“, че прочетох един великолепен израз в края на неговия Предговор към „Феноменология на духа“, който в голяма степен отговаря на темата: „Трябва да сме убедени, че по самата си природа истинното си пробива път, когато му е дошло времето и то се проявява само когато  е дошло това време и затова никога не се проявява много рано, нито пък намира незряла публика .., но при това трябва често да различаваме публиката от онези, които се държат като нейни представители и изразители на мнението и. В някои отношения публиката се държи по-другояче отколкото последните. Нещо повече, дори нещо противоположно на тях“. Все едно, че е писано днес, нищо ново под слънцето. Както казва Петко Славейков в края на едно свое  забележително стихотворение преди близо век и половина събрало в себе си манталитета и психологията на българина „ не сме народ, не сме народ а мърша, това ще кажа и ще свърша“. Тази  оценка сигурно ще заболи всеки, същевременно трябва да има разбирането, че за да се преодолее онова отрицателно в народопсихологията напластено от минали исторически периоди, което сега ни пречи, първо трябва да се признае за да може в процеса на своето развитие индивидуалния човек и обществото да  отговорят адекватно не само на настоящето, но за просперитет в бъдещето, което ще изисква още по-голяма зрялост.    

РАЗМИСЛИ

 За някои може да е учудващо, но според мен писането има много общо с музиката. Нещо трябва да те развълнува, дали мелодия или стихотворение, както казва в едно свое интервю бележития бургаски композитор Тончо Русев, автор на неувяхващи хитове. Снощи гледах по телевизионен канал “Виваком“ филма „СТАЛИНГРАД“- режисьор Фьодор Бондарчук, появил се на екран през 2013 година. Може би в началото трябва да се спомене, че филма може да се гледа без да е прекъсван от реклами. Но важното е друго, какво въздействие и какви размиси поражда у съвременния човек този забележителен филм, където в един епизод се откроява всичко, което може да се преживее, както в една капка вода изследователят може да намери цялата палитра от химически елементи. Това е един разтърстващ филм свързващ миналото с настоящето, как обикновени хора по стечение на обстоятелствата загърбват професиите си и стават герои, което не опира само до отделни страни на действителността, а засяга основите на човешката цивилизация. Понякога човек си мисли, дали трябва да се преживее цялата лудост на времето за да се раберат някои исконни истини както за  себе си така и за онези механизми, които движат обществените процеси и какви са тези сили които поставят на изпитание човешката същност, морала и нравствеността, онова чувство за общност. Има една мисъл на Лев Давидович/Троцки/ в автобиографичната му книга „Моят живот“ в два тома , написана през 1929г в Цариград /Истанбул/ , че човечеството в определени периоди се побърква силно. Има предвид Първата световна война и нейните катастрофални последици. Ще цитирам този пасаж намерил място и в статията „Примерът на Октомври“ от книгата ми „Пулсът на времето“. „Войната унищожи цяло поколение, сякаш за да прекъсне паметта на народите и да не позволи на новото поколение прекалено непосредствено да се убеди, че всъщност то повтаря миналото само че на по-високо историческо стъпало и следователно с още по-страшни последици“. И ето отново след десетина години човечеството е поставено да преживее Втората световна война, една друга още по-кървава касапница умъртвила над 60 милиона души , неизмерими разрушения не само във физически, но най-вече в духовен смисъл. Периодът след войната на който са  свидетели три поколения  преминава в една друга- „студена война“ с всички ограничения и конфронтации между „двата лагера“ започнали след речта на Уинстън Чърчил във Фултън през 1946 г. с неговата прословута метафора „зад желязната завеса“, имайки предвид социалистическия страни със Съветския съюз. Световна „гореща война“ няма, но са достатъчно регионалните конфликти отново с човешки жертви и разрушения. Някои определят това като неизбежно следствие на егоизма и алчността като вкоренени пороци на човешката природа и че не може да бъде иначе, това ще съпътства човечеството винаги в неговото развитие независимо от всичко. Гледайки сега военните конфликти по света само виртуално и като информация по медиите  дълбокомислено се заключава, че това не е възможно да стигне до нас. Така се смятало и в миналото, че ще надделява разума и просвещението. Вярно е, че историята трябва да бъде учителка на народите, но реалността е съвсем друга. Навремето големия клиничен психоаналитик Карл Густав Юнг има свое обяснение как една нация като германската е завладяна от нацистката идеология и прави  извода, че от дълбините на колективното несъзнавано взема връх германския “архаичен  бог Вотан“. Сигурно има много истина в това, но с едно допълнение-съчетано със социално- икономическте условия в онзи момент. Интелигентният съвременник може да си направи извода, че и сега се   използват  идеологеми, които намират почва и избуяват, когато социално-икономическите условия са онази плодотворна среда, която позволява да се втълпяват  всякакви ирационални идеологии като нацизма и фашизма. От какво например са породени настоящите политики определящи като врагове Русия и Китай. Капитализмът като система в своето развитие има периоди на възход, задоволяване на потребностите в значителна степен. До 70- те години на миналият век заедно с повишаване на производителността с овладяване на научно-техническите постижения и внедряването им в производството се издига и социалното равнище с поносими неравенства, в Западна Европа държавата на благоденствието, в Съединените щати  също просперират  работническата класа и средните слоеве. В своето развитие обаче тази система основана на печалбата във всички случаи поражда нестабилност и сериозни кризи потърпевши от което са мнозинството от гражданите. Увеличават се неравенствата, САЩ водят класацията сред развитите държави в света. За свое оправдание управляващата политическа класа посочва като виновник за същствуващото положение външни фактори, „агресията“ на Русия и „кражбите“ на Китай и че света трябва да се „нормализира“ отново с хегемония над всички. Едно време при Франклин Д. Рузвелт като президент  също има организации които искат „нов световен ред“. Отговорът на Рузвелт тогава е, че „това не е нито нов, нито ред“. И сега има организации които бленуват за нов световен ред, както тогава така и сега се манипулира с историческите факти, медиите притъпяват сериозните проблеми, фалшификациите са безумни. Демократичните преобразования в триста годишната история на капитализма са под заплаха нагледен пример за което са  изборите за президент в САЩ . Принципите на демокрацията от времето на Просвещението и Френската буржоазна революция заложени в Декларацията за правата на човека и гражданина се обръщат сега против статуквото. Подобна е и Декларацията на Северноамериканските съединени щати. Не е далеч от реалността, че тази велика страна с работническа класа създала нейния просперитет може да попадне под въздействието на корумпирани политици изразители на интересите на онези двеста или триста американски и световни корпорации и финансов капитал за които са без значение интересите на народите включително  на американския народ. Въпросът е човечеството ще допусне ли отново да бъде вкарано в една месомелачка или един нов дигитален, електронен световен ред с ограничени свободи и страх от бъдещето за което интерес имат“ стари – нови сили“,  които нищо старо не са забравили нищо ново не са научили,  не успели навремето окончателно да наложат на света мракобесните си политики спрени преди 78 години при Сталинград с цената на неимоверни свръх човешки усилия и дълбоки душевни рани. Последствията от тази безумна политика тогава понася света,  европейските народи включително и  германския народ. Учудващо е, че сега овластени млади германски политици, както съобщават медиите, отново се стремят за коалиции с онези сили за които конфронтацията е дълбоко вкоренена и начин на живот за по-големи печалби. Има все пак  една надежда, че разумът ще надделее в името на оцеляването на човечеството, но това зависи и от самото човечество и най-вече от неговия интелектуален потенциал, от активността на всеки “... и малката свещ може да освети ъгъла на тъмнината“ както бе казал един световно известен музикант.                  

ПУЛСОВ ОКСИМЕТЪР/ PULSE OXIMETER/

Това е наименуванието на уред, с който може да се следи пулса и нивата на кислирод в кръвта. Не бих започнал с този медицински аспект, но ми се струва, че човек постоянно  решава проблем било за собственото си здраве или в социалния живот, особено политиците в политическите процеси. В това отношение като „пулсов оксиметър“ са редицата социологически изследвания, които ако са проведени според науката и съвестно, биха дали достоверна информация за състоянието на социалния организъм не само за даден район или област, а за глобалния свят. Изводите и последвалите решения биха дали нов стимул за просперитета на отделната общност, фирма, страна и човечеството. Такива изследвания обикновено са известни , но повече на локално равнище и за съжаление не винаги с изводи основани на реалността. Още по малко такива изследвания, изводи и решения няма или се публикуват само в статистиките. Затова може би когато се спомене за реални проценти и числа някои ги определят като пропаганда на отделна политическа сила и лепват поредния етикет. Сега е на мода „комуниста“и нарочване със „звезда на челото“ и подобни, въпреки че си казал нещо вярно от настоящето или в исторически аспект. Все повече реалистични изследвания и изводи се правят от учени, редица университети в света.  Например проблемите на неравенствата, великолепните книги на Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет “Патология на неравенствата“ или на Тома Пикети “Капитализъм XXI”, Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството“и „Голямото раделение“, изследванията за съвременната финансовата система, финансиализацията за която споделя Янис Варуфакис и Фредерик Лордон, Джеймс Рикардс “Пътят към разрухата“, за раждането на новата икономика след кризата „Капитализъм 4.0 на Анатол Калецки и редица други.  Съществуват глобални и европейски движения за демократизация като DIEM 25 основано във Виена. Светът се раздира от протести от Далечният изток до Ламанша и през „голямата локва“ до  САЩ. Протести не подминаха и нас. Тези въпроси са били на вниманието на мислители в миналото и преди Христа, упоменати са в Библията, в религиозни писания и книги в духа на времето. По време на Френската буржоазна революция от 1789г. Националното учредително събрание приема Декларация за правата на човека и гражданина, където в седемнадесет члена утвърждава правата на човека и взаимоотношенията между хората и държавата. Подобна е и американската декларация. Френската революция издига на знамето си лозунга за равенство, братство и свобода. Идеите на Просвещението имат някои основни принципа за цената на човека, че той е равнопоставен на всички хора и неговата цена няма „пазарна“ стойност, защото като личност е надарен с разум и притежава вътрешна стойност, достойнство и е цел“сам по себе си“ по определението на Кант. И другият принцип е всеки да има право да участва във вземането на всички решения, които касаят собственият му живот включително и в такава основна област като икономиката. Всички структури на властта следва да се отчитат пред обществеността, да има прозрачност в тяхната работа. Не е пропуснат и моралния критерий не само при оценка на другите, но и на собствените  действия. Днес тези принципи на Просвещението са в голяма степен загърбени да не кажем тотално забравени. Споменават се само протоколно при тържествени случаи. Определено може да се каже, че това не са случайни процеси, особено след утвърждаване на неолиберализма като идеология и практика, довел обществата до състояние на откъсване от най- доброто което е родило човечеството в своето историческо развитие. Затова може би сега стана хит на деня новата, трета Енциклика „Fratelli tutti”/Братя всички/на папа Франциск. За първи път в съвременния свят религиозен водач прави реалистична снимка за състоянието на света и се обръща с основни  социални послания за изграждане на по-справедлив и хуманен свят с участието на всички хора и институции. Както споделя Изабела Перо- Ватикана, Енцикликата започва с кратко въведение и е раделена на осем глави   в които се открояват деформациите в съвременните общества, понятията като демокрация, свобода, справедливост, загубата за чувство за общност и история, егоизъм и незаинтерисованост за общото благо, преобладаването на пазарната логика, основана на печалбата и културата на изхвърлянето, безработицата, расизма, бедността, несъответствието на правата и техните отклонения,като робството, трафика на хора, експлоатираните и след това принудени да абортират жени, трафика на органи, съществуването на „културата на стените“, която спомага за разпространението на мафиите, липса на етика, манипулиране със свободата на словото. Оценя се, че това са глобални проблеми за които  добринасят и медиите с подценяване на диалога и недопускане на друга гледна точка, което утвърждава „вируса на радикалния индивидуализъм“. Папата отново посочва като основна грижа защита на семейството, което има съществена възпитателна мисия. Намират място и други въпроси за международните отношения, мигрантите/да се избягват ненужните миграции/,правото на достоен живот, солидарното развитие на всички народи. Четейки това резюме на Енцикликата, човек неволно сравнява тези исконни общочовешки ценности и разминаването им с настоящите политики. Затова се пледира за политики, които са в услуга на общото благо, която защитава труда като „незаменимо измерение на социалния живот“, политики които казват не на корупцията, нефективността, злоупотребата с власт и липсата на уважение към закона. Всичко това следва да бъде политика, продължава папа Франциск, която не е подвластна на финансите. Споменават се световни мислители Шарл Фуко, Мартин Лутер Кинг, Дездмънд Туту, Махатма Ганди. Не случайно западни журналисти преди време определиха папа Франциск като марксист. Това не е казано иронично, както смятат някои, а съответства на онези мисли, идеи и послания съдържащи се в предишните и сега в настоящата Енциклика, още повече като се има предвид, че марксизма вече не е враг на Ватикана, както се съобщава в една публикация на проф. Владимир Топенчаров във в-к „Дума“ от 28 октомври 2009г. преди единадесет години, като се цитира в-к „L’Osservatore Romano”от 21 октомври 2009 г. официален орган на Светия престол. Научното творчество на Карл Маркс не се отхвърля не само  за обяснение на историческите процеси и действителния свят, но и за промяна, за излизане от кризата на съвременния капитализъм, за ново обществено устройство, където човекът може да развива творческите си способности. Сега анализите и изводите които се правят са плод на критично мислене за глобалният капитализъм единият в зората по времето на Маркс, а другият в неговият край, които не се различават от тези на съвременни научни авторитети. Посочва се и пътя за други политики неподчинени на интересите на финансите. Ето какво пише Маркс преди близо два века: “Тъй като финансовата аристокрация диктуваше законите, управляваше държавата, разполагаше с всички публични власти, доминираше фактически в общественото мнение и в пресата, то във всички сфери, от кралският двор до последната кръчма, цареше една и съща проституция, една и съща безсрамна измама, една и съща жажда за обогатяване не чрез производството, а чрез присвояване на чуждото имущество“. Все едно че е писано днес. Но за разлика от Енцикликата, която има за цел да насърчи света към към братство и социално приятелство, и справедливо посочва, че сега в този глобализиран взаимно свързан свят можем да оцелеем само заедно, Маркс прилага материалистическата диалектика и прави откритието за взаимодействието между база и надстройка и без да се омаловажава етичната, моралната страна на въпроса прави основният извод, че проблема се корени в икономическите отношения и хората заедно трябва да осъществяват строг социален контрол над подивелия капитализъм, а в последствие и неговото елиминиране, което ще бъде дълъг исторически процес. Въпросът е този процес стъпка по стъпка да започне да се реализира, средствата за производство да се върнат на самите производители, създателите на социалното богатство, както пише Люсиен Сев, да имат неотменното право да участват в управленскте решения в които се определя самият им живот, а  в идеологически аспект без да се отхвърля опита от миналото, „ старите социалисти“ по думите на Ричард Улф,  да отидат по- нататък към осъществяване на икономическа демокрация, работнически кооперативи. Това което и сега съществува като практика в редица страни, да стане политика на Левиците записано в техните програми, съдържание на социализма на XXI – ви век. Действително промяната е наложителна, както разбира и от не малка част от господстващите елити, но първо трябва да се открие истинската причина за състоянието на обществата и след това се набележат мерки за тяхното лекуване. Това няма как да стане с ваксините на Бил Гейтс срещу КОВИД 19/COVID 19/ и мантрите за пренаселеност на света, както палиативното решаване на екологичните проблеми или категоричното им отричане. Натискът „отдолу“ ще бъде гаранция за промяната. Тя може да стане и с помоща на част от господстващия елит. Не е изключено тези които бяха глашатаите на капитализма да се превърнат в антикапиталисти и да поведат протестите, но  проблемите не могат да се решат с минали формули, заклеймяване или преиначаване на идеята за социализъм, която не е само идея, а властно си пробива път в живота на обществата и наред основни положения ще бъде специфичен за отделните страни в съответствие с тяхното културно-историческо развитие.