ОТНОВО ЗА ИДЕОЛОГИЯТА

 

За кой ли път се поставя този въпрос. И сега след 12 септември, прекият избор за Председател на партията на българските социалисти той отново е на вниманието на обществеността. Казваме на обществеността, защото процесите в Левицата се следят не само от социалисти и симпатизанти, но и от много граждани дори с противоположни политически нагласи. Това идва да покаже, че е настанало времето за по-успешни политики за развитието на страната. Израз на това са нескончаемите вече над 60 дни протести на хиляди граждани за промяна на статуквото, за друг модел на управление. Прекият избор показа, че тази форма на демокрация има потенциал и при решаването на други задачи стоящи пред обществото. Гражданите са петимни да се чуе гласа на всеки, да участва в решаване проблемите на собствения си живот. И това първо се почувства от социалистите. В такъв смисъл е направена сериозна стъпка не само за консолидиране на Левицата около един модерен, съвременен подход, но и пример за нов подход в управлението. Далеч сме от мисълта, че това изчерпва идеологическата същност. Но ще бъде пресилено да се твърди, че е било само борба за лидерския пост. Има и такъв елемент, но той не затъмнява идеологическото въздйствие, чувството за съпричастност и лично участие в правенето на политики. В бъдеще сигурно ще се усъвършенства с един широк диалог между всички кандидати как се вижда бъдещето не само на Партията, но и на страната. Това не изключва  дебата за идеологията. Един въпрос, който сериозно трябва да се постави на Конгреса. За сега се оценя, че Левицата/БСП/ е направила верен избор в политиката си по важни за българското общество въпроси. Отстояла е въпреки натиска отвън да не се приеме т.н Истанбулска конвенция. Преборила се е за едни по-демократични правила в устава, за мандатност на депутатите социалисти до три мандата и два мандата за лидера на Партията, за пряк избор от всички социалисти. Някои оценят това като налучкване или ляв рефлекс. Може и така да се каже, но според мен е „здрав смисъл“. Той не е отделен с китайска стена от марксистката философия, която не е някаква етична, откъсната от дейстителността. Сред научни среди и „практици“ често превратно се тълкува марксовата формулировка на XI тезис за Фойербах за ролята на философията, която  не само трябва да обяснява но и да изменя света, че той може да бъде изменен съзнателно без да се познава. В такъв аспект „здравият смисъл“ има място  в теорията, оттам и в политиката. Но задачата не е тази, да се опираме само на него. Нужно е, както справедило се отбелязва и се очаква, идеологическо обосноваване на политиката на Социалистическата партия. И тук идваме до проблема за отношението към марксизма за анализ и неговата същност  материалистическата диалектика, метода наречен на името на Маркс. За учудване е, че в т.н „Западен свят“ творчеството на Маркс, а и на Ленин е на вниманието на  университети и научни звена, за използване  в реалната политика, а на „Изток“ е  в забвение  и се принизява дори от известни професори и депутати от Левицата. Уместно е тук да се спомене оценката на проф. Андрей Фурсов в една негова великолепна публикация, политически анализ на съвременноста наскоро в  „Поглед Инфо“, че на „туземците“ не са позволени тайните на знанието. А кога е имало смислен дебат за идеологията в светлината на марксизма. По време на т.н държавен социализъм и „перестройката“ в научните среди има опити за изчистване на марксизма от догматичните наслоения, но вземат връх други политически решения. Както казва известния американски политически анализатор Пол Крейг Робъртс „руснаците забравиха  поуките на Маркс за капитализма“. У нас по време на Прехода лидери на социалистическата партия открито говорят, че те са социал-либерали и прагматици за които няма ляво и дясно. Новото ръководство след Конгреса ще има и друга не лека задача да преодолява изкуствено наложеното разделение по възрастов признак. Дори и сега след прекият избор, кандидат за Председател е доволен от резултата, че за него са гласували повече млади хора въпреки като цяло незавидния за него процент. Ако продължава това да бъде единствения критерий за подбор от сега е сигурно, че не ще има желаните резултати. Обществото ни се нагледа на „млади юпита“ по време на Прехода. Социалистите също са свидетели когато млади лидери на Партията имаха за пример Шрьодер и Шулц в Германия, Тони Блеър във Великобритания и Оланд във Франция. Известни са резултатите не само в Европа, но и у нас, свиване влиянието на Левиците като шагренова кожа. Сега намират ли подобаващо място в социалистическят ни лексикон, думите капитализъм, експлоатация, наемен труд, да не говорим за икономическа демокрация. Да вземем и постоянно повтаряната идеологема за миналият период определян като „комунизъм“ или че комунизма е някаква утопия, която едва ли ще се осъществи някога като реална социологическа система на обществото. Както след Втората световна война социално-икономическите програми на антифашистката съпротива бяха приети и от десни партии и правителства и станаха основа на „държавите на благоденствието“ в Европа, така и сега назряват условия за обединение около леви решения за излизане от кризата в която ни вкара  неолибералния капитализъм.  Социалистическа партия има призванието да бъде не хегемон, а център за  обединяване на широки слоеве от обществото около една конкретна програма за социално-икономическо и национално възраждане, която да бъде приета от предстоящият юбилеен Конгрес, но трябва на първо място да се изсни теоретичната основа на нейната политика. Ще бъде ли в състояние субективния фактор в нейно лице да отговори на историческият момент предстои да видим.                            

СТРАТЕГИЯ И КОРОНАВИРУС /COVID 19/

СТРАТЕГИЯ  И  КОРОНАВИРУС /COVID 19/

Заглавието сигурно не е най-точното, но отразява приблизително ситуацията в която се намираме. Публично бе оповестена първа част от Националната стратегия за развитие на България. Сериозен документ като цяло и конкретно първата част, която по същество е снимка на реалното състояние на страната подкрепено с много данни от водещи наши и световни институции. Още веднаж бе доказано и показано категорично, че по основни показатели сме на незавидни места в световните класации. Всеки непредубеден човек би признал това, но в същото време възникват много въпроси.  На срещата при Президента се заявява, че при втората и третата последна част на Стратегията ще се провежда публична  дискусия и ще имат думата гражданите за предложения, ще участва и гражданското общество. За посочената втора част „да се постигне съгласие за диагнозата“ е видно, че отговорът и сега се вижда с нестихващите вече близо месец протести и то в условията на мерки срещу корона вирусната инфекция, което парализира икономиките в света.  По- съществена се оказва третата част, да се дискутира и постигне съгласие за причините довели до това състояние и още повече какво да се прави. В това отношение досега също има много публикации, сериозни становища на учени, експерти, политически анализатори. Отговорите са най-различни от признанието, и на световни лидери, че неолибералните политики провеждани досега отиват в историята и се търсят пътища за решаване на проблемите. Така е на Изток и Запад, на Север и на Юг. Протестите  с различна амплитуда не стихват, жълтите жилетки във Франция, расистките изстъпления в САЩ, мощни демонстрации в Германия и  Русия, далечния изток. Протестите се преплитат с последствията за икономиката и живота на хората от неадекватните мерки на редица правителства срещу корона вируса и с опитите да се използва пандемията като оправдание. Така или иначе извода е, че света е изправен пред не леката задача да се отговори на въпроса „Какво да се прави“. Този въпрос стои и пред нас. Както справедливо се отбелязва и от видни юристи членове на Стратегическия съвет при Президента, че в Стратегията трябва да намери място и такъв анализ, в каква международна среда и ситуация се намираме, с едно конкретно допълнение, че ние сме в ЕС и сме направили цивилизационния си избор. Очевидно е, че без този анализ не може да се мине, да решаваме успешно вътрешните си проблеми. От съществено значение е и друг въпрос. Какво да се реформира например у нас. Политически анализатори посочват едно обобщено определение, за ролята на „почтеността" като основна нравствена категория липсваща в досегашното управление, за решаването на проблемите се предлага да се прочисти съдебната система като начало за нов модел на управление. В Конституцията да се промени само онази част касаеща правните основания за да се получи нова нормативна уредба, гаранции за  демократичен избор, контрол, справедливост и равенство на всички пред закона. Това не е малко, но достатъчно ли е за просперитета на страната. В това отношение трябва да си зададем въпроса можем ли да имаме успех само с реформа на част от обществения организъм, видян като  социологическата система, без да се опитаме да се реформират и други сфери от материалното и духовно производство, възпроизводството на човека свързано с крещящата демографска ситуация, социалното управление, комуникациите. И тук опираме до основните функции на държавата и свързаните с нея институции, кои интереси защитава, на определени групи и е мащеха за останалите граждани или трябва да се грижи справедливо за всички, за тяхното здраве, обучение, възпитание, просперитет. „Лошата държава“ като мантра употребявана до сега вече не върши работа образно казано. Ако погледнем задълбочено на ситуацията, в основата си недоволството и гнева са породени от липсата на перспектива и най-вече проблемите в икономиката, сферата на материалното производство, възможността за работа в съответствие с равнището на квалификация и образование, справедливо заплащане, условия на труд и социална защита, а защо не и  утвърждаване на икономическата демокрация за която малко, да не кажем никак, се говори в медиите и сред политическите субекти, партии, профсъюзни организации, граждански сдружения. Споменахме за Партиите и няма открием нещо ново но е видно, че политиките в злополучния ни преход подкопаха доверието на гражданите.  Може би чрез Стратегията на президентската институция ще се получи онзи стимул за доверие и активност, желанието за участие на хората в управлението на собствените си дела. Историята показва, че революциите, въстанията, протестните бунтове са породени от влошени социално-икономически условия за мнозинството. Поводът може да бъде съвсем травиален, незначителен. Това показва историята, ако се прилага системно- функционалния подход при анализа на обществените процеси, основата на марксисткия метод довел до категорията „обществена формация“. Има и друг подход обясняващ процесите на историческото развитие като определени глобални и регионални групи се стремят да  задоволят интересите си чрез използване на  властта и конкретно за настоящата ситуация в света как глобалните елити, визират се ултраглобалисти и глобалисти /например Доналд Тръмп се определя като глобалист а Хилари Клинтън за ултраглобалист, злата вещица на Запада/ влизат в битка за посткапиталистическото бъдеще. И това е вярно, но не могат да се отхвърлят с лека ръка дълбинните процеси, причините и усилията на големи маси хора които искат промяна въпреки и с неформулирани ясно искания ограничаващи се до отделни части от цялото, от общия проблем. Можем да се поучим от великолепното творческо наследство на забележителни учени философи, историци, икономисти, немарксисти и марксисти, определяни сега като консервативни и леви, да направим извода, че във всяко творчество, без предвзети мнения, могат да се посочат работещи и неработещи формули и становища в съответствие с реалната действителност. Това вече добре се разбира от авторитетни учени, което не може да не се адмирира. Стратегията има шанс да бъде съдържателна програма приета от обществеността, дори  в условията на мерки срещу корона вируса и страховити апокалиптични картини за икономически срив, заедно с използването на ваксинации за имплантиране на чип в тялото на човека за глобален контрол, електронен концлагер. На пръв поглед налудни неща, но не са далеч от истината за стремежа на световния олигархически елит по всякакъв начин да запази господството си. Има един  интересен виц : „Как се казва вируса който изгони 3 милиона българи от България“. С първата част на Стратегията е поставено началото на отговора. Симптомите на болестта са налице и са показани, остава втората и третата част да определи защо се разви този „вирус“ у нас в най-опасната си форма и да се предложи адекватно лечение. Едно от предложенията  е да се лекува целия организъм, да се възприеме интегрален подход с основанието, че всички сфери на социологическата система, каквото  е обществото, са важни и при заболяване на една от тях страда целия организъм както и политиката в управлението на държавата се отразява на всички сфери на обществения живот. Да се надяваме, че интелектуалния потенциал на страната е в състояние да се справи с предизвикателствата на историята.                 

КРАЯТ НА ПРЕХОДА

Озаглавих така тази публикация със съмнението дали това ще се случи или отново ще бъдем в капана на илюзиите, още повече че много автори посочват , че нашият български преход вече е завършил. Оказва се, че реалността е по-пъстра и е прав онзи мислител, който казва за историята , че е „по-хитра“ и отново сме на кръстопът, в точката на бифуркация. В общественото пространство за кой ли път се появява съмнението дали няма да се повторят процесите от началото на прехода преди 30 години, когато многолюдни митинги също искаха повече демокрация и свобода. Това се случи и след това, когато също се искаше промяна на статуквото. Такива са лозунгите и сега за повече справедливост, против корупцията и демократичен контрол над институциите, да се защити демокрацията с един призив „Долу мафията“. Има и нюанси рaзбира се, че този призив идва и от президентската институция и не е без значение как ще се развият процесите. На първо време всички са обединени, че това правителство трябва да подаде оставка, като условие и надежда за промяна. Медиите информират за разговорите и дискусиите, намеренията на политическите сили и граждански сдружения за първите проекти като какво ще се прави след управлението на това правителство за промяна на статуквото. Има обнадеждаващи предложения, като основният проблем се посочва реформа на съдебната система, начина на избиране на съдии и главен прокурор, което да залегне и в Конституцията, като се иска нейната промяна. Обществото е петимно и за нови хора, несвързани с миналото с друг морал и нравствени качества. Анализатори споделят, че зад тези искания на протестите стоят много млади хора от ново поколение, необременени от политически интриги, добре образовани, с решимост да променят нещата. Това разбира се е съществено условие за успеха за по- добро бъдеще. Но веднага следва и другия въпрос, че така е било и преди. Големи надежди, колосална енергия за промяна, но статуквото е стабилно, сменят се само персонажите и се правят козметични изменения. По същество това се случва и с протестите по света, без ясна програма и субекти с реална визия кое звено от веригата трябва да се вземе за да се изтегли цялата верига, метафорично казано. Дали е достатъчно само да се подобри капитализма или е дошло време да се смени не само модела, но и системата в основата на която стои икономическата проблематика. За съжаление и сега,както преди,политически лидери на партии от дясно и от ляво говорят само за смяна на модела без да се реформира съществено икономическата основа, за един капитализъм с човешко лице.

Тези въпроси съм засегнал преди две години в моя публикация в издадената ми книга „Пулсът на времето“, които смятам че са актуални и днес.

КРИЗИТЕ НА ДОВЕРИЕТО

Така е устроен човек, да очаква нещо в коя да е сфера, в личния и обществения живот. За съжаление много рядко се случва да съвпада това което е очаквал с бъдещата действителност. Сега често се споменава за „черните лебеди“, т.е неща които се случват непредвидено въпреки  социологическите изследвания и експертни мнения. Едно от тези неща е „корона вируса“, обърнал нашите представи и начин на живот който се смяташе за стабилен и предвидим. И както често се случва това не може да не се обвързва с политиката, дори политиката взема връх над меродавните медицински изследвания. Оттам произлизат и редицата мерки, които при всеобщо одобрение, особено в началото, се приемат за нещо в реда на нещата за запазване собственото ни здраве. Но колкото повече времето минава се вижда, че не всичко, за което се споменава от властите и медиите отговаря на реалното положение, особено когато се сравнява с минали периоди на пандемии и отражението на други заболявания причина за летален изход. С течение на времето става практика да се предприемат наред със здравословни и други, административни мерки и да се обяснява причината за какво да е събитие или решение с коронавирусната инфекция. Това се разбира от все повече хора, които не са далеч от мисълта че „има нещо гнило“, но все още не е достатъчно избистрено. Скандалите за корупция у нас и по света се изместват с мерки и затягане на контрола. Същото се отнася и за вълните, които не ни подминават следствие на голямата геополитика. Така някои обясняват например и неучастието на  Президента на парада в Москва по случай 75 годишнината от победата над хитлеро-фашизма, че ако би отишъл след това ще му се наложи 14 дневна карантина и ще останем без Президент. Има и друго обяснение, което е по-правдоподобно, че поканата не е препотвърдена от Руска страна. Редица са още обясненията за да се оправдае неучастието на Президента  на парада. Някои посочват, че ако бе отишъл другата половина от народа ще бъде против. И това го има, като се имат предвид особеностите на  народопсихологията ни добре описана от Иван Хаджийски в „Бит и душевност на българския народ“. Имат основание и тези, които смятат, че сега не е момента да се посочват грешките на Президента, когато има по-важна задача смяната на управлението на ГЕРБ. Всички тези мнения и кратки анализи, които изпълват интернет и медийното пространство имат основание сами по себе си. Но те се сблъскват и с един друг анализ, който има стратегическо значение, над партийните интереси и не трябва да се замита с лека ръка под килима, като очакваме подходящият момент за да го покажем на светло. Процесите в съвременния свят са динамични и корените са в Геополитическите промени и в частност началото на нашия преход, когато по причини известни, след премахването на СИВ/съвет за икономическа взаимопомощ/, Варшавският договор, разпадането на Съветския съюз, погледите на управляващите в Русия се насочиха към американската администрация, президента Елцин „разстрелял“ руския парламент бе обявен за най-големия демократ, а както е добре известно за хубаво и лошо, ние бяхме най-близкия сателит на Съветската империя. Естествено и в политиката както във физиката няма празно пространство. Членството ни в НАТО и  ЕС бе крайъгълен камък в политиката на управляващите независимо от техния цвят. Новият голям брат стана Чичо Сам, както сполучливо се изразява бележит наш учен. И така вече 30 години независимо кой идва на власт това е неизменен наш цивилизационен избор. Но изглежда този цивилизционен избор се сблъсква с мълчаливото неодобрение на мнозинството от българския народ, което има дълбоки основания така добре описани в книгата на проф. Людмил Георгиев „Критическа психология за българската история“. Може би тук се корени онова очакване от повечето хора на което Президента може да отговори и въпреки че е „натовски генерал“, има много повече положителни качества от предишния президент, още повече е военен летец с воля и устойчивост според уважавани международници политически анализатори. Действително за краткото време с отношението си по редица закони Президента обедини не малко граждани в намеренията си да ограничи корупцията и да се утвърждава правовия ред. Наред с това има основания да  се изисква по-голяма активност и действеност, използването на доказани експерти в международната дейност и от други сфери на обществения живот, подходящи хора в защита на обществения интерес. Ще може ли това да се случи бъдещето ще покаже. Сигурно не трябва да слушаме Брюксел, нито коя да е друга централа и трябва да стои на нашето внимание един друг по-солидарен ЕС. Добре ще бъде да се определят кои са тези звена които ще изтеглят цялата  верига. Например необходимостта, но и трудността при предоговарянето на основните европейски договори като се има предвид, че тези договори не са „сгрешени“, а са в интерес на определени групи, които определят икономическите и финансови политики на ЕС. По тези въпроси е забележителна статията на Фредерик Лордон „ Един съюз който трябва да бъде реконструиран. Да излезем от европейската безисходица“ /„Монд дипломатик“  20 март 2019 г./. Не знам доколко е точна  оценката, но надеждите за нещо по-различно от статуквото бавно се изпаряват. Повод за това ни дава и развитието на външната ни политика тясно свързана с членството ни в НАТО, очевидното милитаризиране на Черноморския регион. Имаше период преди десет години, когато преставителни части на НАТО участваха на парада в Москва по случай 9–ти май. Какво се промени от тогава досега. Очакваше се по-тясно сътрудничество с Русия, намаляне на напрежението и конфронтацията. Но се получи точно обратното. Само пожелания останаха договореностите между М.Горбачов и Р.Рейгън НАТО да не се разширява на Изток. В декларациите на тази организация бе премахнато само думата „болшевизъм“, другите текстове остават същите както по времето на Хитлер. Сега  Съветския съюз и косвено Русия като приемник се обявява виновна и за Втората световна война, агресор и опасност за мира. Това се споменава и в декларациите и резолюциите на Европейския парламент. След проведената конференция по инициатива на немската  Фондация “Фридрих Еберт“ и атлантическият клуб на Соломон Паси с патрон на събитието Президента в същият ден, когато се чества деня на Победата, се разбира че  въпросът за сигурността  и отбранителната способност на съюза е приоритетен, вместо преодоляване на неолибералните практики и нов икономически и финансов модел основан на демокрацията и справедливостта. В основата на тези въпроси е суверенитета, как се разбира и отстоява. Известно е, че Президента има ограничени конституционни пълномощия, но се наслагва мнението, че с действията си следва да подпомага по-категорично политиките за утвърждаване на многополюсен свят. Всичко това заедно с неубедителните обяснения за неучастието на парада в Москва възбудиха една вълна от недоволство, усещането, че отново може да сме въвлечени във водовъртежа на трагични събития добре познати от историята. Очаква се по-сериозен коректив да бъде и Левицата, основната опозиционна сила Българската социалистическа партия. Крамолите да отстъпят място на политики, конкретни предложения в няколко направления. Наскоро Левицата в Германия определи политиката си в икономиката за създаване на силен публичен сектор включително елементи на икономическа демокрация. Проблемът за нов икономически и финансов модел у нас е тясно свързан с нов модел на ЕС. Събитията в други страни, не само сега по време на Пандемията, показват че държавата сама не може да  решава успешно проблемите без да има надеждни съюзници. В книгата на Янис Варуфакис „Възрастните в къщата“ /заглавието е по израза  на Кристин Лагард бивш шеф на МВФ сега на Европейската централна банка/, интересно написана в превод на руски и английски, финансовият министър на Гърция по време управлението на „Сириза“ споменава следния случай, който е показателен. При трудностите  с представителите на кредиторите в преговорите за разсрочването на дълга, Варуфакис успява да договори финансова помощ от Китай, като се подготвя съответно споразумение с китайския посланик. Денят минава, а отговорът не идва. В края на деня звъни на посланика. Отговорът е, че Китай не може да утвърди споразумението, причината е молбата на А. Меркел до Си Дзинпин да не удоволетворява искането и че Германия ще се оправи сама с гърците. И се оправиха. Министър-председателят Алексис Ципрас и Ангела Меркел съвместно решават въпроса в полза на кредиторите. Финансовият министър Янис Варуфакис подава оставка, лявата „Сириза“ загуби властта, спечели глобалния финансов капитал. Може би това има предвид  американския социолог Фрaнсиз Фукуяма да направи извода, че капитализма има свойството да се адаптира. Неговите прогнози обаче не винаги се сбъдват. Сега паричната политика на ЕС продължава да е в ръцете на Германия. Задава се въпроса каква ще бъде политиката на Левиците за демократизация на ЕС, каквото движение е основано във Виена - DIEM 25. На много други въпроси гражданите  очакват правдиви отговори. Както посочват философи в политическите си анализи идва време, когато народите ще бъдат тези, които ще извършат нужната промяна светът да не попадне отново в лоното на фашизма. Процесът сега започва и не се знае колко ще продължи. Това се вижда с просто око особено по време на пандемията „корона вирус“станала катализатор на процесите и ускорила необходимостта от други политики преди всичко за обществения интерес.   И тъй като се чества 75 годишнината от победата над фашизма не може да не се споменат думите на Сталин в речта му в Кремъл вечерта на 24 юни  1945г., че победата във Великата отечествена война извоюваха онези „малки винтчета“ визирайки обикновените хора, мнозинството от народа, които не загубиха доверието си във властта. Понякога  думите и на диктаторите  имат  значение  за настоящето и бъдещето.                

ДА СИ СПОМНИМ ЗА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

На 18 юни се навършват 138 години от рождението на Георги Димитров. Написах това и веднага си помислих за реакцията на наши и чужди автори, медии и титуловани научни работници, способни да удавят в клевети и повърхностни, едностранчиви оценки живота и делото на една ярка личност в историята призната от най-светлите умове на човечеството. Но няма какво да се учудваме. В периода на т.н преход, период на безвремието, както сполучливо го определи известния политически анализатор и философ Валентин Вацев в излязлата наскоро негова книга „Хроники на безвремието“ всичко може да се случи, от игнориране и преиначаване на действителни факти и събития, до откровени лъжи и инсинуации. Всеки грамотен човек може да си обясни случващото се. Кога ли историята не се е  употребявала  да обслужва интересите   на властимащите в съответствие с политическата конюнктура. Красноречиво доказателство е отношението към антифашистката съпротива, когато образовани и наглед интелигентни хора обясняват,      че у нас не може да се говори за такава, защото е нямало фашизъм и накрая нагло препоръчват от висотата на олимпийски мъдреци и ментори да се „оправяме“ т.е да бъдем в лоното на лъжите и неграмотността, преобладаващо съдържание на духовната атмосфера на съвремието. И тъй като тези хора са чели много,  претендират за висока образованост и са твърде съвременни няма да им попречи да прочетат още малко в „Българските философи като критици на фашизма,  националсоциализма Антология посветена на 75 годишнината от Победата, Димитър Цацов“,  може да се изтегли от Интернет. На корицата като лого е „окото“ на Гео Милев, но и тук инсинуациите нямат граници с твърдението, че те комунистите са го убили, или версиите за жестокото убийство на Министър-председателя Александър Стамболийски. Могат да се посочат още редица примери. Напоследък управляващи се надпреварват да цитират Гьоте за да докажат правотата си. На  определението на  Хегел ,  че   диалектическия метод е този с който може да се открие историческата истина Гьоте задава въпроса, че  нещата е възможно да се манипулират. Отговорът на великия немски философ е, че това е вярно, но при условие, че тези хора  имат болен дух. Оказва се, че вече 30 години у нас шества този болен дух , който характеризира нашия „преход“ и за съжаление продължава. Има една мисъл, че когато се махне калта заблестява златото. Така е и с Георги Димитров. Известен е  Лайпцигския процес, неговата достойна защита, дала силен тласък за разгръщане на  европейското и световно антифашистко движение, определението му за фашизма. Но сред широката общественост в сянка остават усилията му за промяна в политиката на левиците  срещу това ново явление в Европа, фашизма на Мусолини в Италия и националсоциализма на Хитлер в Германия. Тогава битуват постановките на Сталин, че  социалдемокрацията е близнак брат на фашизма, винаги е опора на буржоазията и левите социалдемократи са главната опасност. Трябва наистина да имаш мъжество и смелост в онова време да се опълчиш срещу „своите“, срещу догматиката, „вкоренените пороци“ в комунистическото движение по израза на Георги Димитров. Неговите призиви за масова съпротива и борба без никакви авантюри, за обединение на всички демократични сили  и днес се оказват в основата за успешни политики, с което заслужава признанието, че е по-съвременен от всякога. Без да се потопят в  духа на времето и отчитат всички обстоятелства сега се дават едностранчиви  оценки,  на килограм. Всеобща болест става нагаждачеството и продажността, злонамерените и обидни кавалификации за Георги Димитров, афишират се предимно неговите „предателства“, за Септемврийското въстание 1923 г.,  опитите за създаването на Балканска федерация с Титова Югославия и записването на българите като македонци, дори такъв въпрос от битов характер като употреба на алкохол. Продължава да се твърди, че той е дясната ръка на Сталин и  не е направил необходимото за спасяване на българските комунисти от репресиите и т.н. Райхминистъра на Германия Гьоринг на Лайпцигския процес се опитва да го уязви и публично го обвинява в сексуална разпуснатост, на което отговорът на Димитров  е подобаващ, че той все пак е мъж, с което косвено напомня за половата принадлежност на управляващите и получава овациите на  публиката. Но същия този министър не му пречи след процеса, при посещението си в затвора Моабит да признае, че той би се радвал такъв борбен човек  като Димитров да членува в тяхната партия.   Изглежда Гьоринг е разбирал диалектиката много по-добре от някои настоящи политици и определени фашизоидни групи, които лепят само етикети и прилагат едностранчив прочит на историята. Избягва се да се споменава например защитата на българския народ, квалифициран като див и варварски, с думите на Димитров  че когато Карл V е говорил на немски само с конете си в малка България учениците на Кирил и Методий разпространяват славянската  писменост. Сталин с присъщата си подозрителност също не може да не признае достойната защита на Димитров пред Лайпцигския процес с думите: „ Къде досега сте крили този балкански лъв“ и запазва мълчание, когато Георги Димитров е в основата за промяна на политиката в борбата против фашизма на  Седмия конгрес Коминтерна през 1935 г. Този нов повей има конкретни измерения за антифашистката съпротива и у нас със създаването на Отечествения фронт през 1942г, основан от няколко партии и не  само комунистите „марионетки на Сталин“ са във властта на 9-ти септември 1944 г. Самият министър председател Кимон Георгиев е от друга политическа сила. Забравя се, че в основата на тези процеси е Георги Димитров. За съжаление всичко това  е обвито с мълчание и от наследниците на тези партии. Основателно се твърди, че Димитров със своето самостоятелно мислене и дейност е недолюбван от Сталин и дори болен в края на живота си, когато е на лечение в санаторима „Барвиха“ край Москва, не спестява своето мнение като влиза лют спор с него. Медицински изследвания на мозъка и част от косата показват завишени  показатели на живак, неколкократно повече от нормалното, с което е твърде достоверна хипотезата, че той е отровен. Сигурно и в бъдеще ще продължат коментарите и оценките за Георги Димитров. Ще се откриват нови факти и доказателства, ще се интерпретира по друг начин, по- пълно и всебхватно неговия живот и дейност. С разрушаването на Мавзолея, премахването на исторически факти събития от учебниците някои смятат, че ще лишат поколенията  окончателно и безвъзвратно от историческата истина . Но и това, което има като архиви и документи хвърля достатъчно светлина всеки съвестен изследовател да  даде категорична оценка, че Георги Димитров не е само минало, а много от неговото творчество и дело са и ще бъдат в полза на човешкия прогрес, че това не може да се вмести само в местните рамки, а има и международно значение.