ЛИЧНОСТИ И ИСТОРИЧЕСКИ СЪБИТИЯ

                                 

Колебаех се как да озаглавя публикацията дали  да не бъде „исторически събития и личности“, но реших да започна с личностите, защото в голяма степен от тях, субекта зависи  как се оценя и анализира действителността, какви са подходите и методите за разрешаване на дадена ситуация. Постановката, че времето ражда  личностите, водачите е вярна, но вярно е и това, че те със своята подготовка, теоретичен багаж, организационни умения и характерни черти дават отпечатък върху историческите процеси и действителния живот. Така се случва и с Владимир Улянов/Ленин/ и Йосиф Висарионович /Сталин/, две бележити личности в историята на Русия, като през настоящата година на 22 април се навършват 150 години от рождението  на Ленин и  една друга дата пряко свързна с името на Сталин-75 години от Победата във Великата Отечествена война. Споменаваме тези личности и исторически събития, защото те не са само руско явление а имат влияние за развитието на процесите в света. На пръв поглед читателят може да каже, че какво толкова, всичко е ясно. Обикновено се смята , че Сталин е продължител на делото на Ленин, на ленинските болшевики. Това дълго време се твърди и от съветската историография, а е мнение и сега на историци и философи, политически дейци. В съответствие с политическата конюнктура се интерпретират както историческите събития, така и действията на личностите, от  преклонение  до пълно отрицание. Както казва един известен руски писател Александър Проханов: „..Наистина ли сме още толкова слаби и неуверени, с комплекси за непълноценност за да не можем да признаем нашата история като едно цяло, когато говорим и дискутираме за нашето историческо минало“. От тази болест не сме се отървали и ние. Бихме махнали с ръка на всичко това, ако не бе вярно, че  настоящето има корени в миналото и от изключителна важност е първо да се познават всички аспекти на случилите се събития  и второ, не по-малко важно, да има необходимата почтеност и честност, да се загърбят предвзетите мнения и злостни обвинения. Тогава може да се каже, че ще има напредък  и просперитет. Това пожелание сега рядко се случва и не трябва да се учудваме в неспособността да се решават настоящите задачи. Както се казва съзнанието изостава от историческата необходимост. Но да се върнем на нашите исторически личности. Когато казваме например, че Сталин е продължител на делото на Ленин как да си обясним  репресиите, физическото унищожение на ленинските болшевики. В тази връзка Алън Дълес/директор на ЦРУ/ в тесен кръг се е хвалил, че той е причина комунистите да убиват собствените си хора. Но както справедливо отбелязват американски журналисти по вярно е той да е използвал създадената в държавата атмосфера. Има най-различни обяснения за оправдание и липса на такива. Но случилото се е факт. Или насилственото коопериране, което е в противоречие с лениновата постановка, че селяните сами трябва да се убедят от необходимостта за коопериране, че нови производствени отношения не се утвърждават административно със закон, а има диалектическо единство между производителни сили и производствени отношения. Факт е също, че за определен период от време при Сталин се извършва индустриализацията, но подценяването на марксовата, а  и  лениновата мисъл, че на всеки етап от развитието производителните сили се изискват и съответните производствени отношения довежда впоследствие до забавяне на икономическото развитие на страната. Или когато след смъртта на Ленин /1924 г/ се дискутира въпроса за това кой ще го наследи и се предлага колективно ръководство, Сталин заявява, че руският народ иска да има Цар и ще има,   превръща се в „Червеният Цар“ и възвръща  атрибути от самодържавието.  За разлика от Ленин марксовото теоретично наследство не става ръководство за действие / за съжаление и след Сталин/, а се опакова в лозунги и така се представя  пред обществеността. Това е съществена  причина крахът на Съветският съюз да се оправдава с Марксизма, сега Ленин да стои на „последния чин“ и диалектическата му  мисъл да не се разбира, като предмет на човешкото познание, диалектиката на познанието  да бъде  действителността, нейното непрекъснато движение, изменение „ цялата човешка практика трябва да влезе в пълното „определение“ на предмета  и като критерий на истината, и като практически определител на връзката на предмета с това, което е нужно на човека“. Нали е негова и мисълта, че истински болшевик не може да бъде онзи който не е чел Хегел, големия немски философ, трудовете на когото конспектира във „Философски тетрадки“. С риск да оттегчим читателя, ще цитираме още едно известно Лениновото твърдение за тъждеството на диалектическата логика, гносеологията и диалектиката,  че „ не са нужни трите думи, това е едно и също нещо“ и още отъждествяване на диалектическата логика с диалектическия материализъм той определя като „учение не за външните форми на мисленето, а за законите на развитието на всички материални и духовни неща“, за познанието на света в неговото конкретно съдържание  „Критерий /практика/=една от безкрайните страни на реалното“. В забвение остава огромното му теоретично наследство, „Материализъм и емпириокритицизъм“ и редица други произведения. Всичко това  опровергава онези които смятат, че е далеч от философията. Той не е само превъзходен теоретик диалектик-материалист, но и бележит организатор като Председател на Совнаркома, основател на Съветската държава. Изследователи визирайки  неговото правителство посочват, че той е като  диамант сред скъпоценни камъни. Не може да не се споменат и оценките на бележити мислители, на американския социолог Имануел Уолърстейн, че бъдещите поколения по достойнство ще оценят  Ленин. Та нали първите декрети на Съветската власт след Октомврийската революция 1917 година са за премахване на неравнопоставеността на гражданите по класов, полов, религиозен и етнически признак, равенство във вероизповеданията, еманципация на жената в сравнение с мъжа, редица закони за премахване на експлоатацията и справедливо заплащане на труда, ликвидиране на неграмотността и здравното осигуряване на населението. Да не говорим за външната политика, която трябва да се основава на сътрудничеството, против колониалните хищнически политики. Диалектическата мисъл на Ленин се проявява и когато се виждат недостатъците от подценяването на стоково- паричните отношения и тяхното преодоляване с въвеждането на НЕП/ Новата икономическа политика/ просъществувала близо шест години, по израза на Збигнев Бжежински най-демократичния период. Изследователката на авторитарните и тоталитарни режими Ханна Аренд също потвърждава, че “съветите“ родени от революцията са най-демократичната форма на власт. И при Ленин е имало насилие, но най-безкръвния преврат в началото на революционните промени е през Октомври 1917г. и  само съпротивата на свалените от власт и съюзът им с чуждите интервенти засилват ответните репресивни мерки. Когато се поставя въпроса за по-голям плурализъм в политическия живот Ленин отговаря, че сега не е време за това, че съветската власт е все още слаба и противника, вътрешни и външни антинародни сили е по-силен. За разликите между ленинските болшевики и сталинизма, сталинския болшевизъм, има една забележителна публикация на известния американски историк Стивън Коен „Большевизм и сталинизм“ публикувана навремето в сп. „Вопрось философии“ в която справедливо се отбелязва, че насилие винаги е имало и не само в Русия, но при Сталин се проявява като свръх насилие, да не говорим за демократичност при дискусиите, което е характерно за стила на Ленин. Още, що се касае за отношението на левиците и руската диаспора в чужбина на които е известна репресивната политика 1937-38 година има основание и трябва да се има предвид при анализите, че тогава се  приглушава критиката, защото се появява по-голямото зло, фашизма и нацизма. Това е може би идеологическата основа за единение, на  „червени“ и „бели“ с  патриотичния повик в защита на Отечеството, който издига и Сталин и както признава в речта си през юни 1945 г на тържествената  вечер в Кремъл по повод на Победата, че тя е извоювана благодарение на единството на „основата и върха“, на обикновените хора и управляващите. Сега  много изследователи  отчитат, че култа към Сталин започнал 1929 година като вътрешно–партийно възхваляване е насаждан „отгоре“, но намира благоприятна почва и става  своеобразна религия, получава широк размах сред народа което не може да се обясни с болшевишката традиция при Ленин. Социологическите изследвания в Русия и сега показват, че този феномен не е избледнял и има в основата  дълбоки културно–исторически традиции. В историята няма само черно и бяло. Има събития, когато положителните качества на личността се проявяват най-добре в ситуация. Въпреки репресиите върху командния състав на Червената армия, органите на сигурността, редица партийни дейци, в онзи момент, в началото и по време на Отечествената война, Сталин проявява нужната работоспособност и организаторски талант, сплотява около властта различни социални слоеве и името му се свързва неразривно с Победата. Това е историческата действителност и тя трябва да се признае, както трябва да се признае и ролята на Ленин за създаване на Съветската държава, начало на едно ново общество освободено от тежките окови на самодържавието, експлоатацията, за повече права и суверенитет, против колониалните политики и войните които ражда капитализма. И ако не трябва да се прекланяме и покланяме като пред икони, то трябва да се уважава тяхното дело, да се извлича поука от историческото минало, гаранция за успешно бъдеще. Задава се и въпроса защо се фокусираме толкова върху личности и събития от историята на Русия, но не трябва да се забравя нейното огромно  влияние в историческото развитие на света и особено у нас още повече, че азбуката и православието са онзи цивилизационен код съхранен през вековете, който винаги ще напомня за неразривните ни връзки. Светът е на кръстопът, в точката на бифуркация. Държавите са  изправени пред избор какъв модел на развитие да се приеме след неолибералния период на капитализма. Ще се допусне ли отново елитите, глобалния финансов капитал да осъществи контрол над правата и свободите на отделната личност, своята експлоататорска същност или народите ще вземат живота си в свои ръце, хората ще участват активно при решаване на политическите, икономическите и социални задачи за осъществяване на действителен контрол, а в последствие за  продоляване на капитализма.  Човечеството вече има не малък опит и Русия също може да даде своя принос. Без да се оправдава сталинизма, реалистично е да се използва опита от достиженията през съветския период, социално-икономическия проект на Ленин отбелязван метафорично като „Червеният проект“  започнат, но за съжаление прекъснат  и  не реализиран, но творчески  развит и приложен в Китай  в съответствие със спецификата в културно-историческото развитие. Историята  показва, че няма такова нещо като „вечна“ стабилност и статукво, действителността се изменя по-бързо от нашите желания. Реформирайки себе си да се утвърждава пряката демокрация за едно „общество на участието“ заедно с преобразуването на световната капиталистическа система достигнала границата на развитието си. Действителността показва, че е необходимо повече солидарност и справедливост в обективно глобализиращия се свят, утвърждавайки максимата „Единство в многообразието“, като се неутрализират негативите, ползите  да не бъдат за един хегемон, а за  всички страни.                   

Епистоларно наследство

Обикновено човек е така устроен, че съди за историческите събития и отделната личност по наличната информация която има, но както казва един виден философ, аналитик, Насим Талеб ние знаем много малка част от цялата информация която съществува в действителност. И това ни прави в много случаи твърде едностранчиви, догматични и ограничени в преценките си. Тази празнота, която съществува, но не винаги признаваме, води до редица заблуждения което има мултиплициращ ефект в нашия личен и обществен живот. Една от причините за това е, че малко се обръща внимание на един важен извор за нашите анализи, епистоларното наследство, кореспонденцията, писмата,  което е съществена част от историята и  литературата. Личната кореспонденция ни показва, че човек е една сложна личност в идеен, философски, не само професионален план, че  е емоционално същество и е архиважно как се вписва интимния му свят в неговата цялост, в ежедневна дейност, помислите, вижданията за общественото устройство, какви стимули придобива за преодоляване на житейски несгоди и трудности в своята реализация. От една публикация наскоро в сайта  „Барикада“ научаваме за епистоларното наследство на Че Гевара, писмата му непубликувани досега за периода 1947-1967 година до неговото семейство, критичността му по  икономически, идейни, философски въпроси особено в периода 1959-65 година когато участва в управлението на Куба и в големи икономически и политически дебати. Те дават отговор на редица въпроси, които ние сами си задаваме за основните причини на неосъществената „перестройка“ на Горбачов, в която много хора вярваха, но за съжаление  все още се завоалират. „ Сблъсках се –пише той – с първото затруднение: в Куба няма нищо публикувано, ако изключим съветските тухли, които имат недостатъка да не те оставят да мислиш, защото партията вече го е направила вместо теб и ти трябва само да го смелиш.....подготвих за себе си един план за изучаване и вярвам, че той може да бъде анализиран и доста подробен за да се изгради основата за една истинска школа по мислене; вече сме направили доста, но един ден ще трябва още да помислим“. Няма какво да се каже повече. А не е ли така и с критичното мислене на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Та това е  целия дух на марксизма  и нагледно това се потвърждава в кореспонденцията  на  Маркс и Енгелс с членове на семейството на Маркс, неговия баща Хенрих Маркс, съпругата му Жени фон Вестфален, дъщерите му – Жени, Лаура и Елеонора и неговия зет Пол Лафарг за периода 1835- 1871 година. Така се случи, че тези писма открих в една досега непрочетена книга на руски език в моята библотека,  въпреки   че е купена преди  години, когато съществуваха „руските книжарници“ и човек можеше да получи на достъпни цени шедьоври на руската и световна литература. Отново трябва да се съгласим с Насим Талеб, че с напредването на възрастта ще натрупваме все повече познание и все повече книги, а нарастващия брой  непрочетени книги на лавиците ще ни гледа заплашително и колкото повече знаем, толкова повече ще са редиците непрочетени книги. Но това е диалектиката. Стига да има вкус към истината човек се стреми да научи повече неща  и в това отношение полезността на личната кореспонденция ни помага по - добре да разберем миналото и си направим изводи за настоящето и бъдещето. Може би ще се публикуват и други писма като се има предвид засиления интерес към творческото наследство на Маркс, излезлите допълнително сто тома на „Мега“ проекта на Кралската академия на науките в Нидерландия и Берлинско – Брандербургската академия със задача да се възстанови автентичния Маркс като се разкрие съдържанието на 135 хиляди ръкописни страници на класиците. А на въпроса няма ли да се налее вода във воденицата на днешните марксисти- ленинци отговорът на ръководителя на проекта е, че по-скоро може да е обратното, но и така да е, принципа е да се деполитизират и деидеологизират изследванията на Маркс и Енгелс, до вчера въпрос на политическа вяра, днес да се осмисли в светлината на науката и стане предмет на трезв анализ и осмисляне на духовния свят на двамата учени. В този контекст независимо, че се обхваща ограничен период 1835- 1871 кодина кореспонденцията на Маркс и Енгелс със семейството на Маркс дава допълнителна светлина за пътя по който се изгражда техния светоглед, моралните и нравствени устои на тяхното дело. Особено в 16 те пространни писма на бащата Хенрих Маркс до младия Маркс човек може да намери всичко; от бащинската загриженост за бъдещето, че правната наука на която се е посветил като премет не допуска поетическо творчество и  трябва да се примири с това и увереността му, че природно надарен с ясен ум, с неизхабени чувства той няма да изостави правилния път, че още в началото на своя жизнен път е намерил в лицето на Жени фон Вестфален достоен приятел който трябва да пази и да бъде достоен за нея защото тя е привързана към него с цялата си душа и дори принц не може да я откъсне и  не трябва да забравя, че на нейните години тя принася себе си в жертва което други обикновени момичета не биха направили. Препоръките му са да се грижи освен за храната на ума, но и за тялото като негов вечен спътник от което зависи състоянието на целия организъм, ежедневните разходки и умереност, като здравето е висше благо за всеки особено за учения. Няма за мъжа по- свещен дълг от този който  приема за себе си по отношение на слабата жена и всички други съображения трябва да отпаднат. Не спестява и критичността  към него, че трябва да обуздава характера си и запазва спокойствие . Впечатляват анализите на Хенрих Маркс за Човека, че дадените дарове от природата изискават и съответна благодарност към нея за усъвършенстване му и като духовно същество, член на обществото, гражданин на държавата и не може да има резултат ако няма хармония във физически, нравствен, умствен и политически смисъл. Но ако стремежът за усъвършенстване, даже да е искрен, се  ограничава само в отделни части се получава карикатура. Това е и един съвет към младия Маркс, че учения не може да се разпилява безпорядъчно да блуждае по всички отрасли на знанието и да живее в безнравственост. Разбира, че съвестта и философията у него мирно съжителстват, но му напомня, че по един въпрос той запазва мълчание, презрението му към ценностите на „златния метал“ за семейството, което той все още не е осъзнал. В това изречение може би се крие и причината за недоимъка в един период, за който Ленин справедливо отбелязва, че ако не е била самоотвержената финансова подкрепа на Енгелс, Маркс не само не би завършил „Капиталът“, но и неминуемо би загинал под гнета на нищетата. Разностранните духовни интереси, силата на критическата мисъл и огромната работоспособност на гениалния юноша могат да се проследят  в единственото за сега запазено писмо от 10 ноември 1837 година публикувано в тази книга, където той смята живота въобще като духовна дейност проявяваща се многостранно, в науката изкуството, частния живот, че предварителния образ който е имал, сега като студент се разминава с действителността. Поезията отстъпва място на реализма като преди всичко е почувствал желание освен изучаване на правото изучаване и на философията. От идеализма  сравняван с идеализма на Хегел, Кант и Фихте преминава към това самата идея да се търси в  реалността. Писмото е пропито с уважение, любов  и признателност към родителите  и най-вече към Жени фон Вестфален. Повече от 10 писма на Карл Маркс до родителите  и сестра му за периода  1835-38 година  не са запазени. Запазени и публикувани са 25 писма на Жени фон Вестфален от 1835 – 71 година. Изумително е съдържанието на тези писма не само за всеотдайната любов към Маркс даваща вътрешна сила  за преодоляване на материалните несгоди, но самоотверженост  и съществен принос в делата и творчеството на Маркс. Не може по друг начин да се оцени нейното литературно изящество, пренаписването на хиляди страници с нечетливия почерк на Маркс за да се предаде за издаване Първи том на„Капиталът“,“ Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“/1851г/,“Към критиката на политическата икономия“ и редица други. Дълги години тя извършва дейността на секретарка като осъществява кореспондецията с бележити личности на времето и редица институции. Брилянтна в исказа съветва Маркс: “ Само не пиши толкова жлъчно и раздразнително. Пиши по същество, но тънко, с хумор, леко. Моля ти се скъпи, дай на перото си свободно да се движи по хартията, не е беда, че понякога цяла фраза е неугледна. Твоите мисли въпреки всичко ще останат в строя като гренадири от старата гвардия изпълнени с мъжество и достойнство които казват: умираме, но не се предаваме“. Следи редовно всички публикации в пресата които касаят разпространението на марксизма,  творчеството на Маркс и Енгелс. В писмо от 16 март 1860 година узнаваме за нейната голяма радост за съобщението, че в Московския университет на лекции се споменава за произведението на Маркс“ Към критиката на политическата икономия“ и по-късно в други нейни писма за „заговора на мълчанието“ около издаването на първи том на „Капиталът“ от буржоазната икономическа наука. Съдържанието на писмата показват, че човек е сложна личност  в идеен, професионален, личен план, че влюбения в друго човешко същество е могъщ стимул за живот. През 1881 година тя намира вечен покой и Енгелс свидетел на нейния живот казва, че с нейната смърт и Мавъра - Маркс умря. След две години в същия гроб лежи и Маркс. С неговата загуба по думите на Енгелс човечеството става се една глава по- ниско. Но остава неизследваното и непрочетено докрай огромно творчество на класиците.  Писмата свидетелстват, че преди 150 години  Жени фон Вестфален с трепет чете страниците на пресата с надежда да види дори и малко съобщение за неговото творчеството. В днешно време „тежката артилерия“в-к Ню Йорк Таймс/New York Times/ възкликва „Маркс беше прав“. Политически лидери официално признават, че капитализма е в криза и не може да реши връхлитащите проблеми. И защо все пак към социализма като обществено устройство се подхожда с резерви ? Може би защото този социализъм наречен провокативно „комунизъм“ в бившите соц. страни не успя да се развие и трансформира както се случи в Китай за което има и причини. Някои посочват предателствата. Има нещо вярно и в това, но основната причина се корени на друго място. След смъртта на Маркс и Енгелс по различен начин се подхожда към тяхното наследство. Ето какво споделя в интервю пред „Московские новости“ в началото на „перестройката“проф. Д-р Ханс-Петер Харстик, научният ръководител на проекта „Мега“-първото пълно издание на класическото марксистко наследство; „Още през 20 те години /след Октомврийската  революция в Русия/ с  подкрепата на Ленин, представители на австрийската разновидност на марксизма и немските социалдемократи се прави опит от първия директор на московския институт „Маркс и Енгелс“ Д.Рязанов за издаване на техните работи. До 1935 година в Съветския съюз и Германия са издадени 12 тома. Но още в началото на 30 те години се засилва сталинската идеологическа цензура. Жертви на репресиите стават без изключение всички редактори на тези издания. Има разминаване между това което се говори в дискусиите със съветските изследователи на марксизма-ленинизма и това което излиза под печат. След смъртта на Сталин през 1953 година се променят малко неща в подхода към това наследство. През 1964 година  ЦК на КПСС благославя предложението на ръководството на ГДР за издаването, но с едно условие да не бъде по-голямо от съчиненията на Ленин- не повече от 50 тома. През първото десетилетие след смъртта на класиците няма причина и повод  да се оспорва научния прогрес извършен от Маркс и Енгелс. Когато това равнище  на научно развитие се  догматизира, научните компоненти в системата на техните възгледи още повече намаляват. Това довежда до разкол между марксизма – ленинизма като страж на политическата вяра и свободната наука изследваща наследството на две изтъкнати личности“. Историята недвусмислено показва верността на марксовата  материалистическа диалектика като метод  за разкриване природата на капитализма и че Маркс е незаобиколим фактор в научното обяснение на явленията  признат от редица учени  в съвременния свят. Неглижирането на марксизма, разминаването с действителността, само цитатничеството  на марксови постановки и неразбирането на тяхното съдържание като ръководство за действие има катастрофални последици за Съветския съюз и другите страни на „реалния, държавния социализъм“. В Русия ръководствата, бивши членове на Комунистическата партия безкритично приеха модела на американските олигарси. И досега няма и намек за реабилитиране на автентичния Маркс, а сред видни учени марксизма продължава да се неглижира и идентифицира със сталинизма или се оправдава сталинизма с Маркс. Не случайно видния американски политически анализатор Пол Крейг Робъртс бивш зам. министър на финансите и член на тайния съвет при президента Рейгън отправя упрек, че “руснаците забравиха поуките на Маркс за капитализма“. Но колелото на историята се върти. Показателно е, че по повод 200 годишнината от рождението на Маркс могъщ Китай подарява на обществеността на град Трир, родното му място, бронзова статуя като признание и поклон пред забележителното му дело. Капиталистическата глобализация, политиките на финансовата олигархия увеличиха неравенствата между и вътре в страните. Все повече тази тема е обект в изследванията на редица учени. Кейт Пикет и Ричард Уилкинсън издават „Патология на неравенството“, крупното издание на Тома Пикети със заглавие „Капиталът XXI век“  и въпреки че съдържанието се разминава с това от  труда на Маркс в него има   анализи и много конкретни данни за неравенствата породени в неолибералния глобализиран свят.  Ако се приложи марксовия материалистически диалектически метод за анализ ще се види че светът се движи по орбитата предвидена от Маркс. Енциклопедичните знания са заложени още в младостта на Маркс като студент в сянката на което стоят семейството, неповторимият му  с висока култура баща и любимата, съпругата и верен приятел, възвишената и благородна, по думите на Енгелс, Жени фон Вестфален, което ние с удоволствие можем да проследим в епистоларното наследство.                                

РАЗМИСЛИ ВЪВ ФЕЙСА

Силно се колебая откъде да започна при това огромно количество информация която ни залива. Може би от една от последните публикации където се казва, че хората от академичната общност подготвили учебниците за средната школа като се отказали от написаното от тях и в съответствие с политическата конюнктура са допълнили собственоръчно необходимото за да бъдат „по-обективни“ в отразяването на спорния период на т.н комунизъм у нас, т.е вдигнали са „бялото знаме“. Ако това е така, а всичко показва че това е нашата действителност, не трябва да виним обикновения човек затрупан с ежедневни грижи за бита или както обичат да се изразяват „народа“, защото този народ трябва да има възможност да чуе и друго мнение. И няма кой друг да му го представи освен изследователи които ние наричаме хора на науката. Не говорим за тези, които са се родили в този период и е протекъл живота им и много добре от собствен опит знаят и жилото и меда. А това не може да се потули ей така, с лека ръка. Даже най-закоравелите отрицатели в себе със сигурност признават и добри неща в т.н. реален социализъм/ комунизъм/ , които не могат да отхвърлят поради това, че ще отхвърлят част от себе си. Но както казват съзнанието е относително самостоятелно и не винаги е в единство с морала и нравствеността. И ако това е нормално за психологическата нагласа на отделния човек като се има предвид, че не са редки примерите в историческото и културното ни развитие, когато поведението ни се определя  към по-силния на деня и за съжаление ставаме апологети на ценности разминаващи се с нашата идентичност  и исконни интереси. Но тъй върви света както бе казал поета. Ето и едно заключение на големия наш социолог Иван Хаджийски „Но щастлив ли е някой в това тресавище от вечна лъжа, на автоматични движения, на вечна напрегнатост и дебнене, на премерени и претеглени усмивки, на поклони с предустановени  ъгли, на фалшиви думи, на позирани чувства и декламирани въсторзи, където говориш не това що мислиш и мислиш не това което искаш, където ръкопляскаме на идиотизма, защото сме зависими от него, на подлостта, защото е силна и на лъжата, защото е общоприета.“ Това е написано преди повече от осемдесет години, но все едно, че се отнася за днес и не можеш да отхвърлиш  една дума. Далече сме от мисълта да бъдем съдници и да се обвинява който и да е, но идва време когато една мисъл или едно становище изказани от хора на науката има тежест и създава друга атмосфера за обяснение и възприятие. Още повече, че все повече се чувства, че има нещо гнило и както добре се изразява в едно интервю актрисата Фани Ардан „Има нещо което ни убива нещо непроницаемо и задушаващо, но не знаеш какво“. Въпросът е не само да анализираш състоянието и се откроят причините, но и какво трябва да се направи за да се промени реално съществуващото положение към по-добро. Кое звено от „веригата на лъжата“ трябва да хванем за да изтеглим цялата верига по сполучливия израз на бележит френски политик. И тук различни изследователи в анализите имат различни мнения и становища. За едни въпросът се решава само да се утвърждава  политическата демокрация като панацея за решаване на проблемите, т.е реформи в съдебната система, избор на достойни, почтени хора за прокурори и съдии, т.е надстройката трябва да се промени защото оказва решаващо влияние върху целия обществено политически живот. Други определят като основна база икономическите отношения. Някои, които с основание доказват несъстоятелността на оценките за „комунизма като престъпен“ определят тази постановка на Маркс като невярна защото преувеличавала значението на икономическия фактор в обществения живот. И двете постановки сами за себе си са верни. Но основно положение в марксизма е, че в социологическата система на обществото взаимодействат различни фактори.  По този въпрос Енгелс в едно свое писмо посочва, че заедно с Маркс действително са обърнали по-голямо внимание на икономическите отношения в тогавшната дискусия с опонентите, но никога не са пренебрегвали и надстроечните фактори  и само липсата на време е причина да не се анализира задълбочено тяхното влияние. И допълва, че ако се касае за по-продължителен период в историческото развитие безспорно икономическите отношения имат предимство. И с просто око  сега се вижда, че не може да се отминат и заобиколят фактите, не могат да се пренебрегнат отношенията породени от собствеността, а защо не и формирането на класовата структура което се признава от световно известни милиардери като Уорън Бъфет и редица други. В икономическата програма на лейбъристите на Джереми Корбин например не случайно е записано правото на трудовите колективи на първи избор т.е когато собствениците имат намерение за преместят производството в друга държава или по различни причини да закрият предприятето, колективите да имат първи право да го придобият. В практиката, в САЩ и в други страни,  има много случаи където собствеността е на работещите, управляват капитала, производстовото и разпределението на създаденото богатство. И това е една от формите на  социализма на 21 век. Развитието на тези процеси ще бъде и гаранция за неговата устойчивост. Ние виждаме тези процеси които възникват и се развиват в света паралено със старите икономически отношения и неминуемо водят към икономическа демокрация, където принципа е не „един долар един глас“, а „един човек един глас“, което все още е табу за политиците, медиите сред някои научни среди, но което вече реално съществува.                     

ОПОРНИ ТОЧКИ

Поколения четат вестник „Стършел“ /Що е всичко свършил/основан от леви интелектуалци. Както научаваме от Уикипедия, това е български вестник за хумор и сатира излизащ без прекъсване от февруари 1946 година, най-старият вестник у нас. По време на „соца“ в него човек можеше да намери онези неща, които във всекидневието смущаваха обществото, бе един отдушник и място където можеха да се кажат нелицеприятни за властта. Във всички случаи той имаше тогава огромна аудитория от читатели и бе един незаменим коректив срещу нашите недъзи, манталитет и недомислици в управлението и политиката. Сега разбира се нещата са коренно променени, информационното поле е твърде широко, но нашият манталитет, некомпетентност в управлението и политиката за съжаление са много повече и винаги ще будят интерес сполучливи карикатури, писаници, вицове и със смях да се отърсваме от собствените си недостатъци. В този смисъл си спомних за една публикация преди много време звучаща като виц, с малко циничен подтекст, но за това пък истинен, който може според мен да се приложи и днес спрямо налудничавите идеи за преиначаване и завоалиране на исторически факти и събития, да се възвеличават едни и принизяват други бележити творци, да се разделя изкуствено приносът им в историята и литературата за да бъдем в съответствие с политическата конюнктура.
Преди не много време след семинар една учителка, която старателно си записва всички нови изисквания/опорни точки/ които трябва да спазва при преподаването на история и литература решава да приложи наученото на практика и пита класа: Деца, кой е този бележит български поет фамилното име на който започва с В и завършва на ОВ. Децата се надпреварват да отговарят, вдигат ръце и казват Вапцаров, Вапцаров госпожо. А Тя казва: а не деца, това е Вазов. Иванчо вдига ръка и пита: А аз мога ли да Ви задам един въпрос? Кажи Иванчо, само да не е нещо неприлично. Няма госпожо. Въпросът е следния: Кой е този световно известен писател фамилното име на който започва с Х, по средата е У и накрая завършва на Й. Вън Иванчо, мръсник такъв. Преди да излезе Иванчо се обръща и казва: Грешите госпожо, не е това което си мислите.Това е Хемингуей.
Можем само да пожелаем острието на хумора и сатирата все така като хирург да отстраняват заболялата тъкан и спомагат за преодоляване на онези отрицателни черти на колективната ни психология, които спъват просперитета ни.

12

ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ И ОБЛАДАВАНЕТО

Отново в общественото пространство вниманието е приковано около т.н „Истанбулска конвенция“ поради обстоятелството, че новият Председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен ще настоява тази Конвенция да се приеме от всички членки на ЕС. За българската общественост този въпрос е пределно ясен с решението на Конституционния съд/КС/, че тя не съответства на нашата Конституция. Но продължават опитите да се заобиколи КС и да се наложи друго решение.  И тук не става въпрос само за насилието над жените, за което има не малко закони и наредби, а за нещо много по съществено, за приемане на “джендър идеологията“ в противоречие с изначалната природа на човека. Тези мисли ме споходиха, когато прочетох в моите архиви една публикация във в-к „Труд“ от 26 март 2007 година с предизвикателното заглавие „Обладаването“ в песента „Шест кокошки“ с автор Иван Димов. Ето и неговия великолепен анализ:

„ Вече няколко седмици народната песен „Шест кокошки“ се радва на невиждана популярност в Интернет пространството. Текстът, който битува от десетилетия из народните песнопойки, бе изтупан от праха за пръв път след демокрацията от оркестър „Канарите“. Новата си слава песента дължи на димитровградския общ работник Данчо, който се яви с нея на конкурса „Мюзик айдъл“. С каменно лице и съмнителни певчески качества момъкът изпя строфите от името на лирическия Аз, който би трябвало всъщност да е от женски род. Комичният ефект бе подсилен и от самия текст. В резултат изпълнението на Данчо, пуснато по пиратски в нета бе гледано от 250 000 души, а песента получи и две кавърверсии. Тя бе преведна на английски език и благодарение на широката ни емигрантска диаспора бе запята и от множенство чужденци. Какво вдъхнови съвременния българин да се обърне към този позабравен „шедьовър“ на народното творчество?

Шест кокошки съм заклала,

Руйно вино съм наляла,

Яла либе довечера, ще те чакам на вечеря,

Краката съм си изтрила с чирпанска керемида,

Хем са бели, хем дебели, хем са слънце невидели,

Гащите съм си изпрала снощи вечер на канала,

Хем са прани , хем са драни, хем ги нося разкопчани.

Народната песен разказва за готовността на българката да бъде обладана от любимия. За да изпълни тази върховна цел, жената извършва редица жертвени ритуали които да гарантират акта на единението с мъжа. Стремлението към съединението между мъжкото и женското е отколешен мотив свързан с андрогинното/съчетаващо двата пола/начало на човека. В случая то е обговорено с популярни народни мотиви, които приковават и днес рецепцията на аудиторията. Жертвените действия за получаването на мъжката оплождаща сила започат с ликвидирането на шест кокошки. Шестицата е цифрата на Венера, символизираща душата. Кокошката носи също интересни конотации. Думата е от женски род, нейните срички са проникнати с майчинска сладост, както би казал френският културолог Гастон Башлар. Оттук е закономерният избор на лирическия Аз да заколи кокошки, а не пилета, например. А в ползата на пилето има важен аргумент – месото му е крехко и ядливо. Но тук въпросът не е до храненето, тъй като ако двама души са решили да се натъпчат с шест кокошки, само биха преяли до смърт по раблезиански. Идеята е друга – да се опише жертвоприношението на кокошката като символ на плодовитостта изразяваща се в снасянето на яйцето. Тук заколването прекъсва извечния спор за първичността на яйцето, а  чрез касаплъка момата от песента като културен герой от митовете се приближава до хепиенда т.е. собственото си оплождане. Ефектът от жертвоприношението се подсилва от наливането на руйно вино, което носи не само символиката на Христовата кръв. Предлагането на виното според езическите вярвания е оферта за демонично обладаване и сливане на енергиите. Но няма какво да търсим смисъла около текста. Поканата за сношение е изразена ясно: “Яла либе довечера!“ Лирическят Аз отправя оферта посред бял ден, не се срамува от нея, но самото гостуване трябва да е вечерта, когато е тъмно, защото обладаването е сакрален изначален акт на съзидание и трябва да бъде осъществено тайно. Антиномията в яснотата на поканата  и интенциите на скриване на самия полов акт надничат от целия текст. Веднъж офертата за секс е ясно поставена на масата – това ни говорят отворените вокали, редуващи се в думите – е-о-о-ъ-а-а-а...А тайнствеността на плановете е експлицирана в шумящите коносанти – шест кокошки, ще те чакам, гащите, снощти. Това ни говори, че обладаването няма да е секс за една нощ, а акт от класата на двама първопредци демиурзи, които се подготвят да заченат отново вселената. Отдадеността на лирическия Аз се засвидтелства от факта, че краката са бели и слънце невидели. Плътта ще се покаже за пръв път пред мощта на заплодителя. За да се подсили ефекта на невинността, белите крака са изтрити с бяла чирпанска керемида, а не със сапун например. Съвременната аудитория би помислила, че момата не въздига в свръхценност хигиената, но не бива да забравяме, че култът към чистотата на тялото е изначално непознат в българското културно пространство. А православните духовници и днес противопоставят телесното пречистване на духовното. Но чирпанската керемида е достатъчен повод да кажем на момата “Честита баня!“. Лирическата героиня е изпрала гащите си на канала. Забележете, не в реката, където водата тече бързо, а в бавната вода, символ на раждането на света. Оттук сакрализацията на гащите чрез потапянето им във водата. Гащите вече са натоварени със символиката на жертвен амулет, а не на аксесоар, прикриващ входа към женските полови органи – най вече защото се носят не по предназначение, а „разкопчани“. Всички тайни и прегради към майчината утроба са паднали, тя е готова да приеме мъжкия Друг. В този универсален мотив се крие завладяващата сила на народната песен  „Шест кокошки“ и днес. Можем само да съжаляваме, че песента с привидно еротични, но и  дълбоки космически препратки  бе преведена на английски доста късно, а народния певец Данчо не бе пожелал да я представи на конкурса за Евровизия.“

А сега ние можем да съжаляваме, че новата Председателка  на Европейската Комисия, която е майка на седем деца, настоява държавите да приемат „Истанбулската конвенция“ с благородния мотив за защита на жените от насилие, но заедно с „подводните камъни“ съдържащи се в нея, които са в противоречие с природата на човека, със здравия разум, като например да искаш детето и го възпитаваш то само да се определи като порасне дали е момче или момиче или във официални формуляри да се пише „родител 1 и 2“, да използваш  независим експертен орган на европейско равнище за контрол по изпълнение разпоредбите на Конвенцията/ GREVIO / за оценка на законодателни и други мерки предприети от суверенни нации.