А Л Я С К А

 

Една земя по територия половин Европа на бившата Руска Империя отдадена или продадена за 7млн и двеста хиляди долара в злато през 1867 при Император Александър Втори. Някои казват отдадена за 99 години и „забравена“ при Хрушчов и след него. Нови документи разсекретени в  Русия и САЩ показват, че е продадена на масонска корпорация, при заплаха от нова война срещу Русия след Кримската война, и с получените пари са облагодетелствани не страните, а колосални суми са преведени в банковите лични сметки в чужбиина на чиновниците осъществили сделката и тайните масонски ложи под погледа на банкерите Ротшилд и Морган. Но заедно с това се разкрива и схемата в онези векове, която се прилага от капитала, „богатите котки“ на съвременен език, за покупка на природни ресурси в света и обсебване на нови технологии за глобално господство. Ако се вгледаме по-внимателно в процесите сега ще се види, че е вярна констатацията „нищо ново под слънцето“, но на друго по-високо технологично равнище. Аляска се оказва не само „Клондайк“ за добив на злато описана от Джек Лондон, но и място на научни  постижения в математиката, астрономията и техниката, открития способствали за съвременното развитие на човечеството. Още веднаж се потвърждава от филисофията и логиката , че минало, настояще и бъдеще трябва да се разглеждат като едно цяло. И сега света със затаен дъх следи процесите след срещата на Доналд Тръмп и Владимир Путин и като влияние за бъдещи конкретни решения не може да няма минал опит, древните открития в Аляска, които имат и извънземен произход, според учени- археологически, инженерни, геодезически. От близкото минало не може да се изтрие от паметта съместната борба срещу нацизма и фашизма през Втората световна война, признанието за Великата Победа на съюзниците и поклонението пред загиналите руски и американски летци.Това дава повод още веднаж да се открои приноса на двете страни, да се преосмислят човешките измерения което да стане основа, парадигма за бъдещите отношения между двете страни , не от висотата на хегемон а за мира в света и запазване живота на земята. В такъв смисъл в Аляска се направи първата важна стъпка, разпръскване на облаците  в  отношенията между двете държави стигнали дъното при администрацията на Джо Байдън. И ако има нещо, което заслужава адмирации е изключителното положителното отношение на Президента Тръмп към лидер на велика държава доказала във времето способността да отстоява общочовешки ценности. Това не може да стане без признание на истината, реалностите и вярното им интерпретиране. За съжаление това не се случи с ръководствата на ЕС, да бъдат следовници на онази Европа, люлка на Прсвещението със своята култура, философия, искуство, майка на демократичните правила в отношенията човек-държава, онази Европа , която бе пример за нашите възрожденци „да бъдем равни с другите европейски народи“. Сега това се споменава само протоколно при бележити годишнини и чествания или да се оправдават политики разминаващи се със здравия разум, обвити с лъжи и манипулации изпразнени от съдържание в интерес на глобалния финансов капитал. Дори новият повей след Аляска се смята за нещо временно, прищявка на Великите, което скоро ще отмине и ще остане с налудните идеи за милитаризация и подготовка на нова война с Русия следвайки пагубната максима „мир чрез сила“. Надеждата е, че в Европа вече се чуват гласове за един нов ЕС не федеративен,а една Асамблея -Съюз на суверенни нации, където принцип е икономическото развитие на всяка държава, отделяне на повече средства за образование, култура инфраструктурата и социални дейности. За Демократична Европа на диалога и пряката демокрация за което има примери и сега с референдуми по въпроси касаещи живота на всеки гражданин. „Историята е по-хитра“ бе казал един мъдър човек. Може да има и друго развитие на процесите. С началото на разпадането на колониалната система след Великата Октомврийска революция 1917  г. национално–освободителните движения и ускорението на процеса след Втората световна война редица страни намират свой път за икономическо и социално развитие, освобождават се от колониално административно господство, но повечето от тях остават в лоното на капиталистическите отношения, на икономическа и финансова зависимост от развитите капиталистически държави. Бившата Ост–Индийска компания разпростряла се тогава в света е пример за колониална зависимост с политики на заграбване на природни богатства и купуване на местни политици, на колониално мислене. Известна е репликата на Чърчил, че ако Индия, перлата в короната на Английската колониална империя, получи независимост бързо ще се „търкулне в Средновековието“. Свободна Индия след 1947г не само не се търкулна, но след няколко десетилетия изпрати космически кораб до Луната.  Наследниците им в Лондон и другите бивши метрополии не са се отказали от световно господство с икономически, финансов и военен натиск да постигат целите си, нагледен пример военните конфликти в света. Големи корпорации „Блек Рок“/Black Rock/, „Вангард“/The Vanguard Group/, Стейт стреет /”Statе street”/ разполагат са активи трилиони долари, националните бюджети на няколко развити държави. Световните финансови олигарси както в миналото, по време на продажбата на Аляска, „нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили“, но за разлика от миналите векове се създават нови стопански структури БРИКС, ШОС, коалиции от държави за суверенитет и нова финасова система срещу доларовия диктат. Навремето Франклин Рузвелт за след края на Втората световна война споменава в разговор с Чърчил, че света се нуждае от нова икономическа система преодоляване на  колониалната зависимост анахронизъм от миналото. Сега сме свидетели  на тези процеси за суверенитет при които участват и желаят да се присъединят повече от половината държави в света с нови принципи на взаимно изгодно икономическо сътрудничество са повеля на деня. Историята показва, че глобалните промени се съпътстват от войни. Дали глобалния капитал и финансова олигархия –Лондонското сити- ярък представител със своите  структури-майстори на тайните операции и Американската дълбока държава ще пристъпят към последното средство - военен натиск зависи в голяма степен от активността на народите. Промените чукат и на нашата врата. С васалните политики на сегашните управленски коалиции ГЕРБ, БСП, ИТН е път за никъде. Нужни са политици с национално достойство, компетентност, морал и нравственост в интерес на страната. Дано Историята е благосклонна към нас в тези турболентни времена.             

„Е Д И Н Б Ъ Л Г А Р С К И В Е К“

 

Това е заглавие на новата книга, близо 600 страници, на трима известни автори, авторитетни учени Искра Баева, Димитър Денков и Боян Дуранкев, за историята, философията, икономиката на България за периода 1923 -2024 г. Споменава се, че след близо пет века Османско владичество  българинът е съхранил език, вяра, душевност и заедно с това е придобил отрицателни черти за бъдещия просперитет. Уводните думи впечатляват с готовността за приемане на аргументирани и други гледни точки, което дава свобода да споделят мисли за една ползотворна дискусия. В книгата хронологичния порядък започва с историята и завършва с икономиката може би защото самата научна дисциплина, с конкретни цифри и данни от много наши и световни статистики, има по голям доказателствена сила в публичния спор. И трите раздела обаче независимо от хронологията дават великолепна възможност за по-цялостен обзор   съвременният читател да намери истини, които  са били „ бели петна“ в неговото познание и мислене за събития и случки интерпретирани досега в академичната наука и литература.  Някои ще кажат, че е било по-добре да започва или завършва с философията като наука, първа межу равни, за да се види червената нишка на мисълта, идеологията, мирогледа и възгледите на авторите, които  могат  да се определят като леви или неутрални пречупени през собствен поглед. В една книга не може да се обхване широката палитра, богатството на един комплекс от мисли, емоции и действия, характерни  за човека особено за овластени личности, които със своите характерни черти дават отпечатък за едни или други политики с влияние на обществения живот и бъдещето, например времето за възстановяване на  българската държава след Руско-турската освободителна война 1877-78 г и след това, когато се сравнява българското развитие със съседни страни. Известни събития и факти придобиват по-ясни контури и разбиране, Берлинския конгрес лятото 1878 г с разкъсването на България като не се осъществява етническото единство според Санстефансия мирен договор, Съединението собствено дело на революционните дейци, акцентиране върху необоснованите  репресии срещу редица интелектуалци станали жертва на преврата от 9 юни 1923 г и последвалите кървави сблъсъци след атентата в църквата „Св. Неделя“ 1925г. Решението на управляващите за участието в Първата световна война и последвалото Войнишко въстание, погледа назад в историята към  Балканските войни, двете Национални катастрофи, което доказва още  веднаж , че миналото не остава без последствия в настоящето и бъдещето. Не са спестени разногласията в Комунистическата партия след преврата на 9 юни за съвместни действия със Земеделския съюз и между Коминтерна за провеждане на Септемврийското въстание 1923 г, закъснялата оценка на комунистите за  преврата на 19 май 1934 г като „военно-фашистки“,  забраната на партиите подхранващо желанията и днес като панацея за добруване въпреки, че тогава реалността е друга „Едната България парфюмирана, Другата окъсана“ по думите на личния съветник на Царя Любомир Лулчев. С обективен поглед е оценката за нескончаемият спор дали у нас е имало фашизъм или не с констатацията, че след преврата и в резултат от променената външна среда, фашизма в Италия и нацизма в Германия, Царят успява да запази властовите си позиции, управлява еднолично без собствена партия, провеждат се избори независимо от орязаната, „куха парламентарна демокрация“ без партии и с приемат допълнения към ЗЗД/за защита на държавата/ и нови профашистки закони ЗЗН/за защита на нацията / създават се подобни обществени организации, но не се допускат до властта крайни привърженици на фашизма и нацизма. Важно събитие за бъдещето е присъединяването към „Тристранния пакт“ съюзът с нацистка Германия, фашистка Италия и Япония- 1 март 1941 г. Като съюзник българските войски окупират настоящи територии, бивши български земи в Югославия и Гърция. Царят става „Обединител“, което и сега се тиражира от медиите, но се оказва,че това е временно в началото, а окончателният статут за присъединяване на новите земи се решава след края войната, което не е в наша полза. След нападението на Германия на Съветския съюз започва антифашистката съпротива, създава се НОВА- партизански отряди, сега отречена с поругани паметници и изтрита памет за  герои антифашисти. През 1942 г у нас започва осъществяване идеята на Георги Димитров за „Народния  фронт“ в борбата срещу фашизма, широко обединение от различни слоеве на обществото като се   създава „Отечествен фронт“  упражняващ властта на 9 септември 1944 г. Един въпрос, който вълнува обществото и днес е защо Съветският съюз обявява война на България на 5 септември 1944 г при положение, че не са прекратени дипломатическите отношения с Хитлерова Германия и м. август 1944г България обявява неутралитет.  Във вътрешен план се приема профашистко законодателство /ЗЗД и ЗЗН/, но е колеблива външната политика на Царя и правителството  като  “символичната война“ срещу САЩ и Великобритания става етикет за оценка от съветската дипломация, че всичко у нас е символично. Богдан Филов в „Дневника“си отбелязва, че е притеснен от вероятността съветските войски да преминат през България за да гонят германски войскови части, което е един от мотивите заедно с примери на нарушен неутралитет за обявяане на войната. След преврата в София на 8 септемри вечерта, на 9 септемри 1944 г. по Националното радио Петко Стайнов бявява този ден за „Ден на Свободата“. Започва нов период в историята на България, участие в Отечестваната война срещу нацистка Германия, премахване на профашистките закони и организации, съд на виновниците за Втората световна война според Споразумението за примирие, решенията на Ялтенската конфренция и действията на СКК/Съюзната контролна комисия/, създаване условия за стопански и социален напредък на страната. През 2000 година периода 1944-1989г е обявен за „престъпен комунистически режим“. Дали е вярна тази оценка може да се докаже само с научен обективен анализ, който непредубеденият читател може да намери в книгата. За началото на този период има достатъчно  факти и данни да се твърди, че с участието в Отечествената война 1944-45 г и антифашистката съпротива България не губи територии и преживява национална катастофа както в миналото след Балканските и Първата световна война. Попаднала в „съветската сфера на влияние“ това дава отпечатък на политическото и икономическо развитие. Скоро предложената от Георги Димитров „народна демокрация“/смесен тип икономика и политически плурализъм/, различна от съветската диктатура на пролетариата отстъпва място на съветската формула и  нов турболентен период, политически сблъсъци в самите и между партиите, укрепване властта на Отечествения фронт,   парламентарни избори с избран министър-председател Кимон Георгиев и първи референдум, след който страната става Република. Не ни отминава и „студената война“ между Изтока и Запада след речта на Чърчил във Фултън 1946 г с метафората  „Зад желязната завеса“. Всичко това предпоставя икономическото и политическото ни развитие окончателно в съветската сфера на влияние с периода на „сталинизма“ и след смъртта на Сталин, разведряването и „живковизма“ у нас, съветската и българската „перестройка“ с неосъществения  друг подход, реформите да започват от икономиката както опита на Китай след срещата на Т.Живков с Дън Сяопин. За разлика от други страни Преходът у нас започва със сто поцента приватизация на държавната собственост с приетия закон от 1992г в съответствие с новата Конституцията приета от Велико народно събрание 1991г като се неглижира и няма конституционна защита държавната/общонародна собственост/, създават се условия, юридическа рамка за криминалния ни преход. Популяризира се мита, че държавната собственост във всички случаи е лош стопанин, не се споменава например  за ролята на планово начало в икономиката и държавната собственост още при Цар Борис III с образуване на“ Държавно параходно дружество“- Варна  с  неговият Указ от 1943г и мотива, че само „държавата чиито средства са достатъчни може да обзаведе нужното число кораби, които да задоволят стопанските нужди на страната“. През социалистическия период създаването на „Български морски флот“е 56 пъти по-голям по регистров тонаж и 62 пъти по товароподемност, България е призната за морска държава. Подобно е развитието във всички сектори на народното стопанство, социалната и културна сфера, по индекс на ООН за човешко развитие през 1990 г  България е на 27 място в света/ сега 70/, в първа /от три групи/ на високо развиваща се индустриална държава и достига средно европейско равнище, увеличен БВП 7,5 пъти и население близо 9 милиона, с икономически растеж средно за периода 4,69%. В Източна Европа, според американския изследовател на марксизма Ричард Улф, е станала смяна от „Държавен към Индивидуален капитализъм“ за разлика от други възприети наименования  „административен, бюрократичен, държавен социализъм от съветски тип“ или „Сталинов тип“ характеризиращ по-добре системата  и властта  с израза на Лев Троцки “Вие не търсите диалектиката, но тя ще ви намери“, в публичното пространство най-често е употребата „комунизъм“.  Крахът настъпва с политически решения без икономическа обосновка, идеологическа нищета с прилагане на остарели формули от минал опит, „теоретична слепота“ на БКП  за бъдещето на социализма, конфронтационната нагласа на лидерите на СДС стремящи се към властта, нежеланието за диалог с „бившите“, липсата на сериозен подход на политическите сили участници на „Националната кръгла маса“ за икономическото развитие на страната. Оказва влияние и „сателитния синдром“ прилагане „перестройката“ на М.Горбачов-промяна на политическата система пред икономическите реформи като дълго време се задава въпроса  „А сега накъде“ въпреки редицата алтернативни подходи, разумни теоретични разработки за повече социализъм и истинска демокрация останали без политическа подкрепа. В книгата, живота на няколко поколения се анализира през призмата на идеите за националното, социално, интернационално/предимно евроатлантическо/, отделени в „Три Българии“/Царска, Народна република и Република България/,  всяка с доминация на една от трите идеи, които оказват влияние в диалектическо единство персонифицирани в личности и политически организации. Въпреки глобалните процеси се доказва, че българите успяват да съхранят народност и духовна същност и всяко следващо поколение, независимо дали ни харесва или не, стои на рамената на миналите, надгражда нещо положително в авторитарна среда, която е белег не само на социализма. На някои процеса може да изглежда бавен и несигурен, но  историята има други измерения. Важно е да се разкриват и решават обективно възникващите противоречия, за което личността трябва да има познание и възможност свободно да разгръща творческите си сили, утвърждаване на действителна демокрация, в която доверието днес е разколебано. Важно е възпитанието и усъвършенстване средата на живеене –икономическа, политическа, социална, да не се забравя  „цивилизационния ни код“ с приемане на православието и създаването на българската азбука преди повече от хилядолетие, което се чества наскоро от Православната църква, но често е  встрани от програмите на медиите и политическата класа, а за някои е пречка за  просперитета ни. В словото по случай честването на 24 май 2025г прозвучава  твърдението, че поради езика имаме разделено общество, а не мисленето, идеологията, съответно политиките за значението на национално, социално, интернационално. Съдържанието на „И ний сме дали нещо на света“, българската азбука, писменост и  книжнина, укрепва единението „държавата на духа“, най-древната култура запазила се в Европа/Дмитрий Лихачов/, за отстояване на суверенитет в бурното море на все по-агресивните стремежи на залязващата система на неолибералния капитализъм за експлоатация на природни и човешки ресурси  стремящ се към подготовката на нова война, която ще се различава от минали по технологичното си равнище и унищожение.  Следващите 100 години, които започват от днес, политическата ни класа следва да има стратегическа цел и приоритети-национални, социални, демографски, запазване на генофонда, държавата да създава условия за развитието на всички, възпроизводстово на населението, възпитанието и образоването, психическото, физическо здраве и заедно с вътрешните проблеми се участва активно в международните дела, движението за демократична Европа DIEM 25, Европейски съюз структуриран не по вертикала, а в една Асамблея на суверенни нации.  Условие за развита цивилизация е изграждане на мироглед вярно оценящ измененията в обективната действителност и политики за решаване на проблемите в съответствие със специфичните за нас ценности без чужда намеса,  икономиката и финансите да обслужват обществения интерес. Настоящото благоденствие и прогреса в бъдеще изискват истинен, обективен прочит на миналото, какъвто виждаме във великолепния научен труд „Един български век“.                     

К О Н Ц Е П Ц И Я Т А

 

Преди да започне нещо да се прави в обществения живот, на писателското, поетично поприще или в индивидуален, личен план не може да се осъществи замисленото без к о н ц е п ц и я, онова първоначално на пръв поглед нещо хаотично, но постепенно изкристализирано в ума, определено виждане, конструкция и съдържание на онази смес от идеи, минал опит и знания, което ще сътвори бъдещата „сграда“, политика, творба. В това отношение природата е дала много примери като най-впечатлителен е този на пчелата с нейната организация, ред и дисциплина и накрая саможертва, но с една цел да произведе  онова, което ние хората ценим като супер полезна храна – меда. Има някаква невидима нишка, низ от действия и случайности, които водят до съвсем ралични резултати от първоначалния замисъл, но в своята съвкупност определят необходимостта  от диалектичното развитие на процесите в реалността. Така се случи и когато търсих в моята библиотека поетична стихосбирка на Христо Фотев представена преди години в Д Т „ Адриана Будевска“ с едно негово пожелание изписано в началото на книгата. Известно е, че той е роден в Истанбул, но винаги подчертавал, че е гражданин на Бургас. По този повод му споделих, че моите родители са родени в Истанбул, потомци на македонски българи от Егейска Македония намерили препитание след въстания и войни, но аз съм роден в Бургас. Той ме погледна, леко се замисли, усмихна се и написа „На Георги Минчев от Истанбул“. Прерових доста книги в това начинание и както твърди американският финансов експерт, философ от ливански произход Насим Талеб, колкото и книги да сме прочели от лавиците ни гледат повече  непрочетените. Така пред погледа ми попадна един бисер- „Дневника“ на учения, писателя, бележития литературен критик  Боян Пенев. Във великолепния предговор проф. Георги Цанев пише, че в процеса на преработката от автора, книгата търпи изменения, от нахвърляните отделни листи с хронологично подредени действителни случки от живота, към анализ на обществените порядки, духовността на времето. Така концепцията на „Дневника“ като литературна творба по форма и съдържание придобива по-всевобхватен характер включващ различни аспекти от живота с техния психологизъм, с по-ясна представа за минали събития и опит за сравнение с настоящето. Например в спомен от 7 ноември 1915 г. съвременния читател може да намери сходни процеси с днешния ден, за Европейския съюз и Левицата „...От културата и състоянието на Европа не остана нито следа. Цяла Европа се превърна в лудница. Спасението на европейските народи е в една социална революция, а на балканските - в един съюз. Но сега нито едното е възможно, нито другото. Потребни са нови социални сили, непокварени; съвременните демократични елементи в Европа се изродиха в шовинизъм и ограничен национализъм; идеализмът и интернационализмът на социалистите се изпари. Да отправим поглед към бъдните поколения , в тях е надеждата; на съвестта на днешното поколение тежат непростими прегрешения“. Историята се повтаря на по-висок етап в развитието на човечеството, но познанието за миналото  включено в мирогледа е твърде важно за цялостна концепция в управлението като се разкриват и характерните черти на личността честност, неподкупност, критичност и искреност при оценка на обществените процеси и поведение. Тези непреходни качества хилядолетия са нравствен и морален ориентир, духовна същност на нашите възрожденци, които без да щадят живота си са поели върху себе си мисията за добруване на Отечеството и са приели словото на апостол Павел „Не сяду я в совете злими и с злодеями......“ Това и сега е неизпълнимо за много властващи. Ако се вземе развитието на обществения живот у нас след 10 ноември 1989г, когато започва т.н Преход ще се види, че са извършени редица промени в политическото пространство, но не е поставен сериозно  въпроса за икономическия преход, за което по думите на Ал. Лилов вината е на всички политически сили включително социалистеската партия. След 35 години,  постигнали целта членство в ЕС и НАТО, няма стртегически план за развитие на страната, цялостна концепция обоснована философски, идеологически, мирогледно, стопански, с приоритети в интерес на цялото общество освен неуспешният опит на Президентството. А нима може да има успех това начинание без да се отчита изменената глобална среда, когато страната се оказва в периферията на колабиралия съвременен неолиберален капитализъм с всички произтичащи последици. Самата структура на ЕС по вертикала с отдаване на суверенитета на страните членки на бюрократична власт в центъра със стремеж за федерализация, се нарушават  принципите на демокрацията, едностранчивост в оценките, двойни стандарти към отделните страни. У нас се неглежира пряката демокрация-референдумите, участието на всеки гражданин в процесите касаещи собствения му живот от вътрешен и международен характер. В политическото и медийно пространство продължава   психологическият натиск, зомбирането с клишета от неясните  ероатлантически ценности, подмяна на основния принцип на ЕС-мира с политики на превъоражаване и подготовка за бъдеща война с „врага“ Русия, тиражира се налудната мисъл, че за цялата ситуация по света и унас е виновен Путин вместо просвещение, познание за различните гледни точки на динамичните процеси,  необходимата информационно-статистистическа оценка къде се намираме в сравнение с другите страни. Дребнотемието замества сериозния диалог и дискусия за приоритетите на една концепция за период 15-20 години. В началото на века основна цел на политическите сили у нас бе членството в ЕС и НАТО, приобщаването към „златния милиард“. Сега е резонно да се направи равносметка, обективен анализ какво спечели страната и бългаският народ и какво загуби, как се изпълниха приоритетите. Изградено ли е национално самосъзнание в мисленето, единение на народа за постигане цели на една  концепция за власт и управление в полза на всички, или с утилитарния принцип “възможното добро за възможното повече хора“, условие за което е правдивото осъзнаване на процесите във вътрешен и международен план. Постигнато ли е нужното равнище на подготовка на управленци способни за качествено изпълнение на задачите на основата на демократичен избор чрез справедлив конкурс без партийно оцветяване и лични пристрастия. От особена важност е отговорността на медиите към обществото да бъде облечена в законова форма както в тяхна защита от посегателства на собственици, така и за нравствено етичния кодекс на тяхната дейност в полза ценностите на българската душевност и народопсихология. Архиважна за цялостното развитие е стопанската политика на страната за взаимно изгодно сътрудничество с всички държави, независима финансова политика подвластна само на избрано по демократичен път правителство. Приемането за парична единица „еврото“ и смяната на българския лев е крачка към окончателна загуба на суверенитет с непредвидими в бъдеще последици, за което имат горчив опит други страни. Обществено полезна власт не може да има ако управлението няма грижа за генофонда и демографската политика каквато криза има в страната. От повече девет милиона сега след 35 години статистиката показва, че сме под шест милиона и половина с тенденция намаление, сериозна заплаха за съществуването и просперитета на българското общество. Не може да има ефективно управление без да се отчита колективното несъзнавано, цивилизационният ни код, православието и българската азбука, с което сме свързани с Русия в културно-историческото  наследство. Православната ни църква скоро отбеляза 1160 години от покръстването при княз Борис I-Михаил и 1170 г от създаването на българската азбука. Отрицателно е отношението на повечето българи към новата „сглобка“ ГЕРБ , БСП-Обединена левица и ИТН за участие на страната в „коалицията на желаещите“ под диктовката на Великобритания в подкрепа на неонацистка Украйна в конфликта с Русия, още повече без да се отчитат първопричините и сложността на проблема, за което вина имат Франция и Германия- гаранти за  изпълнението на „Минските споразумения“. Обяснението за тези политики е васалното поведение, което съпътства управляващите неведнаж в историята. Оказва се, че сега включително „Б С П Обединена левица“ са в общия хор дирижиран отвън, приемат за основен приоритет политика срещу „агресора“ Русия и като заплаха всичко руско, култура, изкуство и каквото се сетите. Това е съвременната „концепция“ за просперитета на България наложена от Брюксел. Няма истинско познание за историческото миналото, има идейно и психологическо зомбиране, враждебно поведение във всяка област на обществения и стопански живот, във външните отношения с Руската Федерация. След 80 години от Победата над фашизма сме свидетели на опити за милитаризация и расова омраза характерни за Третия Райх на Хитлер военно победен, но не и идеологически-извод от среща на европейски философи в Женева след Втората световна война. Разумът отново отстъпва независимо от милионите жертви и страдания. Ръководни политици в ЕС изопачават историята, внушават, че причината за всички беди- умирането на Европа е  вън,  а не вътре в нея. На великият немски философ Хегел е мисълта, че световно-исторически събития и личности се повтарят в историята два пъти, с допълнението на Маркс- един път като трагедия, втори път като фарс. Фарсът е съпроводен с политики далеч от истинността и реалностите на динамично изменящият се свят, което не са способни да провидят или не искат да признаят чиновниците от Европейската комисия  и набедените у нас политици с васален  синдром. Концепцията на европейско  равнище е засилване на дигиталния, електронен контрол, политиката на Европейската централна банка да осигурява 800 милиарда евро за въоръжаване за сметка на социалните програми и реалната икономика. Очевидни са симптомите на кризата в развитите западно европейски държави и западащата империя САЩ–цитаделата на глобалния капитал, увеличаващите се социални неравенства, колосален дълг спрямо брутния вътрешен продукт, очевидно проиграният военен сблъсък с Русия на територията на Украйна. Историята на капитализма показва, че при изчерпване на политическите и икономически средства-санкции и ограничения за решаване на проблемите остава военният натиск, започва с информационно-пропагандна и подготовка за нова война. Дали глобалният западен капитал ще прибегне до това последно средство времето ще покаже. Има обаче съществена разлика сега от минали времена 17, 18 и 19 век, Първата и Втората световна война през 20 век, с новото технологическо равнище и икономическо развитие. Повече от половината страни в света имат друга концепция за просперитет на основата на суверенитет и взаимно-изгодно сътрудничество, която все по-ясно се очертава в многополюсния свят и бъдеще на човечеството.            

           

                             

„К Р Ъ Г Л А Т А М А С А 1990 г.“

 

Често някои исторически събития не намират нужното внимание и не се отбелязват в календара , но по своето значение са твърде важни в цялостния процес  на трансформация на една политическа и социално икономическа система в друга както се случва през 90 те години на миналия век. Обикновено  в общественото пространство се цитира това време като Преходът. Изписани са хиляди страници и издадени десетки книги , но  това е заглавието на една забележителна книга с автор Александър Лилов, политически деец  по време на социализма,  идеолог на промяната известен като Стратега и лидер на Социалистическата партия. Книгата „ Преходът“ има и това преимущество, че в нейното съставяне и съдържание участва проф. Искра Баева по теми за дискусия  със самият автор , които обхващат цялостно процесите от това време на глобални изменения в политическият живот на социалистическата общност. Ще спрем вниманието само на част от книгата, но твърде съществена за да отговорим правдиво на въпроса какво е началото на прехода за което твърде малко се споменава като се има превид известната мисъл като аксиома, че „корените на настоящето са в миналото“.  

Преди 35 години се организира  т.н. „Кръгла маса“, разговор , дискусия между политическите сили у нас, за бъдещото политическо и икономическо устройство на  държавата след командно - административната система  на „държавния социализъм от съветски тип“ както официално се нарича и приема. По повод  20 годишнината от това събитие дало начало на Прехода,  на 10- 11  май 2010 г. в Париж се провежда  международен колоквиум  „Национална кръгла маса от 1990г. Основополагащ акт на българската демокрация“. От българска страна в словото на Александър Лилов се посочва, че тя е организирана по примера на полската Кръгла маса и нейното значение у нас като Българска кръгла маса е положително, дала началото на мирен, цивилизационен преход с решаващи стъпки в демократизирането на българската политическа система. В същото време споделя, че започва „яростна политическа конфронтация, а в нейния разгар и на криминализирането на икономическите реформи, на разграбването и разорението на българската икономика“. Добре известни на обществеността са статистическите данни на международни институции, но за съжаление все още в някои среди битуват предвзети мнения, видите ли това е комунистическа пропаганда , че тогава 1990 г.по индекс за човешко развитие на ООН страната е на 27 място, а сега на 70. Какво може да се отговори, че в ООН „всички са комунисти“. В политически аспект се приемат важни решения, за нова избирателна система, за властта на президента дали да бъде  само представителна или полупрезидентски модел, който е подходящ за нашите традиции в културно историческото  развитие. Лилов откровенно споделя, че в икономическо и социално отношение равносметката от прехода е „една тежка реалност“, икономическата проблематика не е поставена сериозно на Кръглата маса и всички политичесли партии са в дълг към българския народ. В международно отношение голям успех е интегрирането ни в ЕС  през 2007 г.,за което принос имат всички политически партии, но социалистите имат своите колебания по отношение  членството ни в НАТО, продукт на студената война и трябва да се търсят нови решения за  колективна сигурност на обединена Европа. Категоричен е, че българската икономическа и социална драма е в това, че страната е на последно място по всички показатели за икономическо развитие и жизнен стандарт в ЕС и че става дума за изоставане в пъти а не в проценти „Преходът върна назад  икономическото развитие на страната и социалното положение на мнозинството от хората и е необходима НОВА НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА ПРОСПЕРИТЕТ през следващите две-три десетилетия“ .Това основно се съдържа в словото на Александър Лилов от „високата трибуна на Сорбоната“, както  той се изразява, на 20 годишнината от Кръглата маса. Сега на 35 годишнината констатираме отново незавидното ни равнище по всички икономически и социални показатели в сравнение с другите страни от ЕС. Измениха се обективните условия в глобален аспект , оформят се нови отношения между държавите и съюзи в процеса на утвърждаване на многополюсен свят. „Старите“ политики на колониална и полуколониална зависимост са в конфликт със стремежите на все повече народи за суверенитет, национално достойнство и просперитет. В изменената обективно среда е нужно промяна в мисленето на политиците, което за съжаление не се случва у нас. В предконгресно време Левицата следва да отговори каква стратегическа цел има и след това стъпка по стъпка да я осъществява. Това, което е пропуснато тогава 1990г в Конституцията да се допълни неприкосновеност и на държавната(обществена) собственост, освен на частната както е записано сега, проблемите за отношенията между капитала и наемния труд, които все повече се изострят, експлоатацията, неравенствата , „преодоляването на капитализма“, какъв Европейски съюз искаме Федерален или Съюз на суверенни нации, въпросите за войната и мира, идейно осмисляне, визия-концепсия на властта, адекватни политически решения съобразно с изменящият се  свят и  избор на хора способни да ги реализират. И в Библията е казано „ ново вино в стари мехове не става“.  Важно условие е политиките да се съобразяват с нашия „цивилизационен код“ православието и българската азбука, традициите и обществените нагласи-продукт на историческото ни и културно развитие.    

          

 

 

 

 

 

ТЕОРЕТИЧНА СЛЕПОТА

Може да се каже слепота в мисленето или догматично мислене, характерно с това, че се стреми да прилага готови формули от минал опит за решаване на проблеми в съвременният свят с новите параметри в еволюционното си развитие. Така може да се определи решението на отиващата си администрация на президента на САЩ Джо Байдън и европейски лидери да предоставят на Украйна оръжие за поразяване на цели дълбоко в територията на Русия. Някои анализатори удачно го наричат „схематично“ мислене, характерно за американците, което поставя света пред глобален военен конфликт  с непредвидими последици на основата на високото технологично равнище на оръжията. Изглежда, че  многополюсния свят с нови взаимоотношения между държавите на взаимен интерес в тяхното развитие като бъдещо устройство на планетета не ще може да се осъществи по мирен път, освен ако не надделее здравият разум. В противен случай отново ще го отнесат народите както винаги се е случвало в историята, но сега с една малка подробност. След ядрен апокалипсис  биолгичното развитие на земята да започне отначало, както преди 550 милиона години- твърдение на изследователи, със същества от най-примитивен вид обитавали водите на океаните, дълги пет сантиметра, без очи, с няколко клетки и оскъдна нервна система, без мозък. Като общ предшественик на живота на земята включително и на човека тези същества т.н. „ланцетници“ не се нуждаели от мозък, реагирали на външния свят сетивно с няколкото свои клетки. Ако се пренесем милиони години напред с развитието на други по-сложни организми създали органи за оцеляване се оказва, че най-важната задача на мозъка е оцеляването и предаване на генната информация на следващото поколение като контролира енергийните процеси за съхранение на тялото, подържане на  живота за да може да изпълни и мисията си да мисли,  човека да осъществи социалните си функции за разлика от животинския свят. „Мисля следователно съществувам“ бе казал Декарт, „политическо животно“-Аристотел, „съвокупност от обществени отношения“-Маркс. Оказва се, че от менталното състояние, мисленето на различните култури в света зависи и политиката, решаването на различни проблеми включително за войната и мира. Речта на омразата е вплетена в културата на отделни народи „око за око, зъб за зъб“ и в съвремието, при едни само индивидуалното благополучие, при други ценности са справедливостта и колективния просперитет, в стремежа към печалба се загърбват социалните проблеми. В глобализирания свят наред със създаването на все повече икономически и финансови връзки се развиват и усложнават взаимоотношенията между хората, мисленето е съпроводено с емоции, страсти , желания. В речта преминават мисли обагрени с гняв и  обидни думи дори между лидери на велики държави, създава се напрежение пагубно за нормално състояние на психиката на отделния човек и политическите процеси. Свободата на словото „да е позволено да мислиш каквото искаш и да кажеш каквото мислиш“ по думите на древноримският историк Тацит се превръща в безкрайни взаимни обвинения, преиначаване на истини и откровени лъжи в медиите и обществените институции като встрани остават решаването на жизнени проблеми на обществото. За кратък период у нас са проведени за седми пореден път избори за Народно събрание. Учудващо е, че в началото всички новоизбрани депутати се заклеват да служат вярно и безкористно на Народ и Родина, а след това все едно че нищо не е случило, не са в състояние да решат  елементарния въпрос за председател на Народното събрание и правителство, защото например ПП“Продължаваме промяната“ имат дълбоки „фундаментални“ различия с партия „Възраждане“ едните с евроатлантическите си ценности, другите с русофилски настроения. Парламентарната демокрацията се превръща в „диктатура на мнозинството“ под влиянието на лидерите на партиите. И сега както в миналото личностите в голяма степен определят нашата съдба, заглавие на забележителната книга на проф. Искра Баева с анализ за дейността на 12 политици от близкото историческо минало, предимно леви лидери по време на половин век социализъм и прехода към 35 годишен капитализъм у нас. За характера на социализма и неговият крах има различни определения в зависимост от гледната точка-„реален социализъм“, „административен социализъм“, „държавен социализъм от съветски тип“, „бюрократичен социализъм“, „сталинският тоталитаризъм“, „комунизъм“. Ленин има определение за социализма-„държавно-монополистически капитализъм в ползa на всички“ може да се нарече социализъм. Ричард Улф, изследовател теорията на марксизма приема, че страните от Източна Европа преминават от „държавен към индивидуален капитализъм“. Без да се отрича влиянието на външни фактори основни причини за този преход, реално крах на системата  в една или друга степен, са от вътрешен характер. Съществена причина е мисленето на субекта на управление, идейното съдържание изразено в политиката и нейната реализация. Архитекта на промяната в Китай- Дън Сяопин, след доклада на Хрушчов пред 20 конгрес на КПСС 1956г. и развенчаването на Сталин, има друго мислене „ние ще тръгнем по друг път“, за реформи на основата на марксизма и културните традиции, конфуцианството, даоизма, които не са в противоречие за трансформация на статуквото в съответствие с изменящите се обективни обстоятелства преди всичко в икономиката при силна политическа власт. Сателитният синдром у нас към „големия брат“ се задейства и при „перестройката“ на Горбачов промяната започнала не от икономиката, а от политическата система. Можеше ли да се избегне краха, злополучният ни преход. В историята както е известно няма „ако“, но отговорът е можеше при положение, че в мисленето на политиците от левия спектър управляващи в Съветският съюз и близо половин век у нас, Китай не бе квалифициран като „ревизонистичен“ и преодолян едностранчивият, догматичен прочит на марксизма след кончината на Ленин, плод на сталинските интерпретации и култа към личността. Съзнанието на човека не само отразява обективния свят, но и го създава посочва Ленин във „Философски тетрадки“ конспектирайки „Нуката логика“ на Хегел и визира 16 елемента на диалектиката, закона за единство и борба на противоположностите, които не винаги могат да се определят с формулата „А и не А“ и дуалистичното „Или-Или“ що се отнася до класите-капиталисти и пролетариат с особените отношения между тях.  Капиталът да господства и експлоатира наемния труд, а работническата класа да защитава своя интерес като промени статуквото, освобождава се и отхвърля иерархическата стуктура за реализиране на целите си. С подобни формули не се изяснява и разрешава противоречието как и кога възниква капитала и частта принадена стойност, която присвоява капиталиста, дали само в труда или само в обръщението при продажба на произведената стока. С диалектическия метод Маркс доказва в „Капитала“, че принадената стойност се получава не само в обръщението, но и в производството, защото работната сила е специфична стока и има свойството  в процеса на труда да създава допълнителна стойност над тази, която притежава капиталиста закупил работната сила. Смяната на една обществена система с друга, новите производствени отношения не могат да се утвърждават с „декрет на народа“ както отбелязва Маркс по време на Парижката комуна 1871 година, а трябва да се даде простор на онези елементи  развити в недрата на старото буржоазно общество, преминаването на собствеността и организацията на производството да се осъществява от „работнически асоциации“. Преди половин век Дън Сяопин бе казал на своите съпартийци, че ще бъдат необходими сто години за преход към социализма. Това прозрение се сбъдва в Китай и до средата на 21 век може да има „хармонично развита социалистическа държава“ по думите на комунистическия лидер Си Дзинпин. Обективното развитие на глобалния свят изисква леви политики и необходимоста от субективен фактор за реализацията им. Ленин посочва, че трябва да имаме друго виждане за социализма с развитие на икономическите отношения, прилага НЕП /нова икономическа политика/ просъществувала пет години след неговата смърт и административно прекратена през 1929г, държавната собственост се утвърждава като единствен белег на социализма. И леви автори днес твърдят, че крахът на социализма- „комунизма“ е крах и на марксизма, а не на „сталинизма“- идейна мисъл и политика на догматично интерпретиране теоретичното наследство на класиците, наречена на името на Сталин след неговата кончина. Лев Давидович/Троцки/ има забележителна мисъл обръщайки се към управляващите в Съветска Русия, че те не търсят диалектиката, но тя ще ги намери. Така стана за съжаление и у нас. Руски автори твърдят, че Солженицин е репресиран за това, че в писмата си от фронта е критикувал Сталин за „изопачаване на ленинизма“. Това схематично мислене, едностранчивата идейна конструкция и решения не са патент само на левите. Метастазите се виждат и днес в политическия, икономическия и обществен живот, когато мотивите са само политически без всестранен анализ на икономическите и социални последствия. За първи път 112 години след Търновската, в новата Конституция от 1991г различните по вид собственост са неравнопоставени, само частната собственост е неприкосновена, държавната /общонародна/ е лишена от конституционна защита. В началото на прехода основната цел бе смяна на обществената система чрез безогледна 100 процента приватизация. „Ликвидационните съвети“ унищожават икономическата база в селското стопанство, както става и в индустрията, митичната борба срещу „комунизма“ довежда до настоящата икономическа разруха и последвалите отрицателни процеси във всички сфери. Изкушавам се да цитирам великолепната мисъл на известния финансист Янис Варуфакис за неолиберализма и марксизма, бивш финансов министър на Гърция от лявото правителство на СИРИЗА в книгата му „Техно-феодализъм“: „Нито нов, нито либерален, неолиберализмът е безинтресен миш-маш от стари политически философии. Като теория той има толкова общо с реално съществуващия капитализъм, колкото марксизма има с реално съществуващия комунизъм“. За определен период при екстензивно развитие реално съществуващия социализъм-„комунизъм“ създадава условия страната да бъде на 26 място в света от близо 200 държави/сега на 70 място/ според индекс за човешко развитие на ООН, но наред с това приоритета на административния подход пред икономическата необходимост за промяна в политиките, плод на догматиката в мисленето характерно за онова време, полага основите за бъдещия му крах. Теорията на марксизма изисква съобразяване на конкретните политики с изменящата се обективна действителност и възникналите диалектически противоречия в икономическите отношения да се разрешават като нито се неглижират нито се разгарят. Когато Ленин след революцията от 1905 година в Русия спорейки с опонентите си на остров Капри, които смятат мисленето като психофизическо състояние на човека и ролята на мозъка само да възстановява нарушеното вътрешно биологично равновесие в организма, задава въпроса признават ли, че философията на марксизма е „диалектическия материализъм“, същността на теорията която носи името на Маркс. Този въпрос може да се зададе и сега на политиците от лявото пространство за критичен аналитичен прочит, правдив разказ за миналото, настоящето и стратегическа визия за бъдещето. Слушаме от представител на „новото ръководство“ на Социалистическата партия, че те не са против капитализма, а само малко за неговото подобряване и си спомняме как  през целият преход след 1989 година се задава въпроса, който не е загубил смисъла си и днес „А сега накъде“. Марксизмът не отрича капитализма като закономерна обществена формация на по-висок етап на развитие, прилагайки функционалния подход в историята, но у нас се получи периферен неолиберален капитализъм с още по-големи кризи, неравенства вътрешни и външни сравнение с държавите от ЕС, духовно опостушаване, нравствена и морална деградация в обществото. В този смисъл отговорността на Левицата е още по- голяма, но стратегическата цел  е премахване на наемния труд, вертикалната, иерархическа структура и господството на капитала, за разгръщане творческите сили на човека чрез утвърждаване демокрация на работното място. В света, на Запад и на Изток, вече има много фирми-кооперативи на работници и служители участници в производството, но и колективни собственици на капитала, които имат не малко успехи и са елементи на социализма на бъдещето.                                  

П Р Е Д К О Н Г Р Е С Н О

 

 

П Р Е Д К О Н Г Р Е С Н О

През погледа на един социалист

Не знам дали трябва отново да се пише „предконгресно“ за кой ли път, но това заглавие не е изгубило значението си дори в настоящето с новите вълни на времето. Въпросът е зададен не случайно, защото такива публикации има от много автори от близкото минало, които отново напомнят за себе си със зaдълбочените си анализи и правдивост, въпреки изминалите 35 години от началото на прехода, особено в забележителната книга „ Векът ни видян отблизо“ със статии под талантливото  перо на Стефан Продев, умело подбрани от издателство „Захарий Стоянов“ за един турболентен период от политическия живот у нас 1991-98 г. наситен със събития и личности определящи живота ни, настоящето и бъдещето на „лявото“ у нас потвърждавайки известната максима, че корените на настоящато са в миналото. Тогава, 1996 година м. декември преди извънреден конгрес на Социалистическата партия Продев, главен редактор на „Дума“ пише, че сред социалистите витае страхът от разцепление на партията и това действително може да се случи защото вече се появяват видими пукнатини. Геополитически има дясна социална среда, когато отчуждението и идейните различия се подхранват от новото класово разслоение  на икономическа основа. Ражда се литературния образ за „ червените бабички“ и „червените мобифони“. Социалното разслоение на обществото видимо се отразява и за новото състояние на партията и това е „първата пукнатина“. Създават се идейни течения и платформи, „Обединение за социалдемокрация“- ОСД  и „Марксистка платформа“, продължават във времето идейните различия и дискусии на страниците на „Дума“ за творческото наследство и как да се разбира Маркс в съвременността, което е „втората пукнатина“ и има опасност от  разцепване на партията като социалистите открито заявяват да се запази единството на всяка цена. И „третата пукнатина“ е  социалната същност на Партията, което влиза винаги в конфликт с управлението на държавата. Споменаваме тези изводи от великолепен анализ преди близо 30 години защото тези основни „три пукнатини“  във времето станаха дълбоки разломи в лявото пространство и партията мастодонт се разпадна на отделни леви формации. Сега отново се говори за обединение и единство и връщане към корените, но се разбира като механичен сбор с очакването, че с едно поклонение на „Бузлуджа“ ще се извърши  прелом и връщане доверието на избирателите. Не знам как се получава, но преди и сега са приети немалко програми на конгреси и винаги след изборен възход и самостоятелно управление, следва  падение. Ако това е характерно за първото десетилетие на прехода, през второто лявата партия не може да се похвали със  самостоятелно управление, влиза в коалиция с други либерални формации с компромиси от вътрешен и външен порядък, стига до незавидните 7.1 % изборен резултат през настоящата година.  Много са анализите и становищата, но не винаги се приема твърдението, че настоящето има корени в миналото, например още в началото след промяната на 10 ноемри 1989 г. и първите избори, където лявата партия печели безапелационно, независимо от огромните митинги на синята опозиция, в ръководството витае а и дълго време след това въпроса „А сега накъде“. В сложната обстановка влияят и външни фактори, новата геополитическа ситуация, перестройката на Горбачов и политиката на Елцинова Русия както за приемането ни в НАТО така и в Европейския съюз. Това обаче се отнася за всички страни от социалистическата общност. Казват, че у нас е засилен „сателитния синдром“, плътно привързани към единият господар  Съветския съюз преди, към другия Чичо Сам сега, но не може да не се отбележи и  „българският синдром“ белязал прехода ни с метастазите до  ден днешен на омраза в отношенията и разрушителния харатер към създаденото от „престъпния комунистически режим“ според сините демократи с приет закон от Народното събрание през 2000 г. И ако в началото, на „кръглата маса“ не е поставен сериозно въпроса за икономическият преход, по думите на Александър Лилов и в изменението на Конституцията се приема за неприкосновена само частната собственост, неглижира се и няма конституционна защита държавната (общонародна) и кооперативна собственост и последващият закон за сто процента приватизация, лявата партия също е длъжник на българския народ. В  конгресни документи е записано „преодоляване на капитализма“, което означава като първа стъпка свиване ножицата на неравенствата с приемане на нова данъчна система, прогресивно подоходно облагане и корпоративен данък. Получава се обратното с приемането на  т. н „плосък данък“ от Тройната коалиция“ с участието на Социалистическата партия, който не е променен досега. При съвместното управление с ПП„Продължаваме промяната“ съревнованието е кой е по-по най в социалната сфера, без да се споменава промяна на данъчната политика  като инструмент за преодоляване на неравенствата. Енгелс бе писал, че опортюнизма означава да жертваш стратегически цели за моментни интереси. Социалистите са петимни да  чуят от своите лидери не само че сме по принцип против войната, но един смислен, правдив анализ за причините на конфликта в Украйна какъвто правят Робърт Кенеди – младши, независим кандидат за президент на САЩ присъединил се към Доналд Тръмп,  Жак Бо –швейцарски експерт, дългогодишен инспектор в ООН автор на книгата „Украйна между войната и мира“ и редица други. Уважавани професори от левия спектър у нас пригласят на мантрата за „агресора“ Русия  политкоректната среда  заедно с  медиите като не се споменава, че „агресора“ Русия има право в съответствие с Хартата на ООН за правата на човека да защити етническите руснаци в Украйна, Донбас и Луганск, от унищожение от собствената им държава и че след студената война Запада не е спазил приетите обещания  НАТО да не се разширява до границите на Русия като това е  условието и за обединение на Германия. Не са спазени и ангажиментите на Франция и Германия като гаранти на „Минските споразумения“ за регулиране на кризата. Нещо повече оказва се, че това време на протакане след преврата 2014 г в Украйна се използва за подготовка на военен конфликт срещу Руската Федерация. И когато на въпроса към нашия социалистически министър на външните работи дали с посещението си в Киев първи не легитимира преврата на неонацистката хунта, отговорът е потресаващ, че при подобен случай ще направи същото. В общественото пространство се е утвърдила идеологемата “комунизъм“ за миналия период, който никога не е съществувал, същевременно  леви интелектуалци и социалисти от академичните среди твърдят, че това е една  утопия, без да се уточнява, че комунизма като момент от историческото развитие предполага напълно осъществима нова обществена социологическа система. В една публикация не е възможно да се посочат множеството фактори, които влияят на социалистите и избора на гражданите, но не може да не се спомене значението на идейното  мислене на лидерите и характерните личностни черти, което дава отпечатък на цялостна политика. Дълго време като пример бе Тони Блеър водача на лейбъристите във Великобритания с неговия „среден път“, десния социалдемократ  Герхард Шрьодер и Шулц в Германия. Лидери на Социалистическата партия приемат идеологията „няма ляво няма дясно“ прагматизма,  споменават че са „социал либерали“ и не се интересуват  от данъчната политика, въпреки че заемат най-високия пост в държавата. През 2006 година по инициатива на Ал. Лилов се учредява Обединение на левите социалисти - „ляво крило“, което бе отговор на одесняването на партията. След неговата кончината „лявото крило“ престана да съществува с мотива, че какво е това в една лява партия. Сега при ръководството със 7.1 % изборен резултат, се откроява т.н „ляв консерватизъм“ в съответствие с новата  консервативна вълна в Европа.  И ако в близкото минало в дискусиите участват съзвездие от видни учени като професорите  Добрин Спасов, Чавдар Добрев,  Петър Емил Митев, светла им памет, издава се теоретичното списание „Понеделник“, „Ново време“с главни редактори и автори на публикации са философи, политици и учени, в „Дума“ като журналисти са талантливи, идейни личности като Велислава Дърева и Велиана Христова, отдадени на новото начало заложено от главния редактор Стефан Продев, сега всичко това е вече история и отекло в канала, „отрязана е идейната глава“ в ръководството на Социалистическата партия. Личните интереси и стремежа за власт надделяват над идейността, откриват се всевъзможни фронтове и битки, отлюспвания, изключвания от партията като ехо от миналото. Още в началото на прехода след вътрешен преврат е изключен Тодор Живков, по късно Георги Първанов, последните осем години се отстраняват с лека ръка не само старите -„динозаврите“, определение на млади политици, но и млади хора с презумцията срещу наследстеността, за „чистотата“ на партията. Стратегическата цел се разбира само борбата срещу „модела“ ГЕРБ, но не се посочва модела на Левицата, освен срещу паралелната държава, олигархическите структури, корупционни практики, кои са стъпките напред в икономиката и финансите, за демокрация на работното място, колективна собственост на капитала и нова социалистическа организация на труда. В миналото има опит стопани да бъдат трудовите колективи, но за съжаление остава само опит.  Няма диалог, дискусията става забравено понятие, за възникнал  етичен или друг спор в самата партия арбитър е гражданския съд. Колективните органи стават оправдание за взети погрешни решения от лидера и  малка група около него, една практика останала от авторитарно време и ако се вгледаме внимателно няма да бъдем далеч от истината, че плачевният резултат от изборите 7.1 % е краят на един стил на работа познат в историята като „сталинизъм“ в по- мек вариант приложен у нас. Така, остават „твърдите ядра“ в голямата си част емоционално привързани, използвани от партийни ръководства за политики и укрепване на властта си със съмнителна способност за осмисляне какво означава съвременното ляво в Марксовия смисъл, идеите заложени от Димитър Благоев/Дядото/ при основаването на партията  на Бузлуджа. Без такъв анализ не могат да се очакват чудеса само с еклектичното, механично Обединение на леви формации без ясна идея и стратегическа цел. Не на последно място реална оценка на организационното състояние, привеждането му в съответствие с изменените условия в бита на младото поколение , технологичните промени, електронното общуване  и т н. Младият човек е петимен да знае истината за миналото и случващото се в настоящето, за справедливост и патриотизъм , което може да му даде една обновена Социалистическа партия способна да бъде не хегемон , а център за обединение на всички действително демократи за бъдещето на страната. Привличане в ръководните органи на нови лица с познания, морал и нравственост като първопроходците на социалистическата идея, не само оценка по външни белези младостта и атрибути „папионката“, които впоследствие  намират адекватното си политическо поприще. Лъжата ерозира доверието, когато се казва, че един куршум не е изнесен за Украйна или талантлив журналист член на ръководството, водещ в дебат, без да взима отношение, внушава че е висок демократизъм в партията да се приемат равностойно истината и лъжата като се знае от Логиката във филисофията, че от две съждения едното е вярно. Социалистическата партия може да има съществен принос за обновен Европейски Съюз, каквито стремежи и тенденции има, превръщането му в една национална асамблея на страните за демократична Европа основана на сътрудничество и взаимопомощ, икономическо и социално развитие за всички. Духът на времето, ситуацията в лявото пространство предполага провеждането на един съдържателен конгрес даващ енергия и импулс, надежда за творчество и дела. Разломът в Социалистическата партия обаче се задълбочава и след оставката на Председателя К. Нинова.  Бившите нейни сподвижници нарекли се „Ново  ръководство“ ще подготвят и проведат  конгреса, но това вероятно няма да се случи преди парламентарните избори през м.октомври.  Хаосът не е само идеен, но и организационен особено за Бургаската организация след решението на Националния съвет от 25 февруари 2024 г. за провеждане на извънредна общинска конференция, което Контролната комисия впоследствие отхвърли, но остана в историята като „фалшивата конференция“ задълбочила кризата в Общинската организация. Потвърждава се още веднъж, че „твърдите ядра“ могат да бъдат манипулирани от Централни ръководства с организационни похвати и властови стремежи. Дали с предстоящия конгрес  ще започне необходимото обновление в лявата по своята същност партия бъдещето ще покаже.

 

 

 

                     

МИСЛЕНЕ И ИСТИННОСТ

 

                    

И в Библията е казано, че всеки има своя истина като това се повтаря от много хора в ежедневния бит при спор и отговори на въпроси, с което се смята, че проблема е решен и няма какво повече да се дискутира. Бихме се съгласили с това ако нямахме чувството, че има нещо недоисказано и не докрай разбрано, което ни хвърля в съмнения и очаквания. На помощ  идва мисълта на велиия клиничен психолог Карл Г. Юнг, че гледната точка е психология и е твърде рядко дори между двама души да съвпада изцяло мисленето. Често  различията при диалога и дискусията при добронамереност и взаимно уважение водят до намиране на онази истинност за явленията, което е от полза за по-нататъшно развитие. Свидетели сме обаче и на обратния процес, когато едностранчивостта, липсата на способност за абстрактно мислене  водят до погрешни решения и действия оказващи пагубно влияние, особено що се отнася за обществения интерес.  Това се отразява и влияе на живота на всеки, но не винаги се разбира свързаността на нещата, на отделния човек с другите  като от взаимните връзки и действия се получава онази равнодействаща обща воля, основа за   качеството на живота. Мисля следователно съществувам е знаменитата фраза на Декарт, но ако се позовем на науката, мозъка на човека има за задача първо да съхрани енергийния баланс, физическите функции  на тялото за да има способността да мисли, да прави анализ и синтез, да оценя вярно обективните процеси в материалния и духовния свят. Споменахме духовния свят и не може да не се отбележи великолепната книга на богослова Ваклуш Толев „История на религиите“, златна книга според починалия наскоро Български Патриарх Неофит, царство му небесно. Някои задават тривиален въпрос как например се създава публикация и се пише книга, когато „не си пипнал с ръка“ онова за което се споделя. На пръв поглед резонен въпрос, но твърде опростенчески като се забравя, че културата на човечеството се съхранява през хилядолетията най-вече с писаното слово, историци и изследователи изучават архиви и книги. Велики автори, хора на науката от различни сфери на обществения живот, литератори, допълват и изменят познанието, случилото се през вековете става достояние на човечеството, обогатява се културата, извор за бъдещите поколения. Една еволюция, която се характеризира със забележителната мисъл на Хераклит преди две хиляди години „Панта рей“- всичко тече, всичко се изменя. И ако човешкият мозък в сравнение с древния човек увеличава своя обем и комплекстност и създава алгоритмите на изкуствения интелект /ИИ/, учени навлизат все по-дълбоко в тайните на природата и материята, от атома на Демокрит, сега до електроните и квантите, електрическите сигнали и енергии невидими за окото и други сетива на човека, същото, което става и в полето на духа, където господства древната богиня Психея. От Тотема, човечеството е сменило няколко Богове започвайки от Вавилон,  Египет, културата на Олимп, основните религии, които са взаимносвързани и във всяка една от тях Юдейство, Християнство, Будизъм, Ислям, в съвремието остава нещо от древността, от мистицима и мита, вплетени в новите духовни вълни на Любовта, Мъдростта и Истината. Всяка религия има и социално послание, споява държавността и усъвършенства човека в своето развитие. Християнството заменя юдейското „око за око, зъб за зъб“ с „обичай ближния, дори врага си“, заменя общността на кръвното родство с “братя и сестри“ независимо от рода и кръвта, присъства истината и справедливостта, Човекът Бог-Иисус  Христос изрича „Аз съм пътя, истината и живота“. Има и тъмни страници, религиозните войни с хиляди жертви, Светата Инквизиция и догматика стигаща до садизъм, горящите клади с живи учени като Джордано Бруно. Но въпреки това човечеството еволюира в своето битие и познание за света и много от постулатите и сега удивляват със своето прозрение като думите на Иисус преди две хиляди години, когато при влизането в Храма бедната вдовица дава всичко, своите последни две лепти,  а богатия дава само от излишъка си. Не е ли и сега това у нас проблем, когато управляващата политическа класа  полага всячески усилия и продължава години наред да не променя данъчната система за преодоляване на увеличаващото се неравенство  несравнимо с другите европейски страни. Така е и с изтичането на милиарди от чужди компании безогледно експлоатиращи природни и човешки ресурси. Махатма Ганди по този повод бе казал след Първата световна война, че Европа се е простила с Християнството и тържествува Сатанизма. Сега положението не е по различно за което в новоизбрания Европарламент се обособяват групи депутати в защита и отвоюване на националния суверенитет. Със сигурност обаче след това ще се разрешава по-категорично и основното противоречие на съвременността между труда и капитала. След Октомврийската революция ленинските болшевики и народите от Изтока искат да съчетават борбата за национално освобождение с борбата за социализъм. На практика се утвърждават капиталистически производствени отношения и се оказва, че Ленин е с най-голям принос, такова е равнището на производителните сили, техническата база и културата. Обективните обстоятелства тогава налагат и по-голямата трудност, промяна в мисленето дори за такъв диалектик като Ленин с прилагане на НЕП/ новата икономическа политика/ в Русия. Сега в Руската Федерация се чуват авторитетни гласове от управляващите за нов икономически модел със социалистически елементи, „хибрид“,  който успешно работи и се утвърди в Китай. В информационния поток, който ни залива отвсякъде трудно може да се отдели зрънцето истина, но същевременно дава възможност да се откроява истинността  със знанието от нови данни до тогава скрити и недостъпни за анализ, особено когато се отнася за историческата истина, където са безброй спекулациите често породени от липса на информация или лични преживявания даващи отпечатък върху съжденията, оценките и заключенията. Могат да се посочат стотици примери от бита, ежедневното общуване и медийната практика за едностранчиво интерпретиране на фактите, което води до погрешни констатации и внушения за истинността на нещата. В миналото и сега се разминават с диалектиката, например НЕП в Русия и след шест години неговото отхвърляне при укрепването режима на Сталин с дуалистичното мислене  „или-или“ изразено и в политиката, или капитала или работническата класа, капитализъм или социализъм без преходни периоди или утвърждаване на производствени отношения без да се отчита степента на развитие на производителните сили, което създава условия за конфронтации и застой и не може да се претвори на дело критерият, че социализма като система  от по-висш порядък трябва да има производителност на труда равна или по-голяма от  най-развитите капиталисически страни, или създаването на трудовите лагери в Съветска Русия. Самият Солженицин автор на „Архипелагът ГУЛАГ“ в  писмата си до Сталин обвинява в „изопачаване на ленинизма“. Сега след разпада на Съветският съюз и социалистическата общност марксизма-ленинизма, въпреки и изопачен, вече не е официална идеология, червеното знаме бе свалено от Кремъл, Ленин и Октомврийската революция са в забвение от управляващата олигархическа класа. В последно време в някои от лекциите на изтъкнати руски автори, учени се споменават понятия от теорията на марксизма за „производителни сили“ и „производствени отношения“, „производителност на труда“, което дава надежда за вярна оценка на обективните процеси. Има и други, които продължават да твърдят, че при сталинската система са  „преживели марксизма и комунизма“. За съжаление такова е мисленето и на автори у нас и доколкото  има оправдание, от богословска гледна точка като първопричина способността и значението на духа за облагородяването на материята, определено не са обективни и правдиви в интерпретирането на историческите факти. Например се споменава събитие случило се в действителност, когато индийски „махатми“ след Октомрийската революция в Русия са занесли като подарък ковчеже с пръст и поздравления до „махатма“ Ленин като този жест се смята за кощунство на фона на разрушените църкви и имперската държава. Сега излизат и други научни публикации и книги с допълнитена информация и познание за случилото се. Както споменавам в първата книга „Пръски от мрежата“ в публикацията „Разколът“ историческите събития могат да се видят в друга светлина според изследванията на Александър Пьжиков /книгата „Корни сталинского болшевизма“/, когато в Русия православието се разделя на два клона, две течения, официалното на държавата с Патриарх Никон и на старообрядците на съпротива срещу опитите на официалната църкава за утвърждаване на гръцко влияние и обрядност. Въпреки, че Православното течение на старообрядците е подложено на репресии и допълнителна данъчна тежест върху стопанската им дейност още по времето на Петър Велики, като религия с чувството за справедливост, срещу обогатяването без труд, неприязън към официалната църква и властите завладява широки слоеве от народа и след революцията взема връх в социално-политическите процеси в страната. В този смисъл не злата воля на Ленин е причина за разрушаването на църкви, а колкото до самодържавието имперската власт бе свалена от Февруарската революция предхождаща Октомври. Често се случва и сега особено в медиите и социалните мрежи,  без да се познава предмета в дълбочина, да се правят констатации и изводи за сметка на истинността, която трудно се открива и доказва. Има вярващи в големия Бог създател на всемира, вярващи има и в науката, в знанието, философията и дадена теория като материалистическата диалектика носеща името на Маркс като метод за вярно обяснение на процесите в света. Без човека няма религия и двете „антиномии“, противоречия „теизма“ и „атеизма“ съществуват в общественото съзнание и не могат да се отхвърлят, „малкият Бог- умът“ / Ваклуш Толев/, продукт на  мозъка на човека в своето развитие винаги се стреми да познае непознатото, природата, ставащото в реалния свят. „Бог дава, но в кошара не вкарва“ гласи   българската поговорка. Някои могат да определят тази фраза за атеизтична, но тя не бива да се отрича и анатемосва, защото е в едно диалектическо единство с „теизма“-божественото. Историята потвърждава, че вярата само в „големия Бог“ не дава възможност на човека да разрешава земните си проблеми, духовните вълни могат да помагат, но неговият „малък Бог“-ума  има способността за творчество, да изследва обективния свят, постепенно да  освобождава човека, усъвършенства, намира Бога в себе си, истинността и взима решенията за своето битие.