четвъртък, 20 декември 2018 г.

ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ, ФИЛОСОФ, СОЦИОЛОГ, ОБЩЕСТВЕНИК


Може би има нещо символично в това да си роден на връх Рождество Христово. На 25 декември се навършват 138 години от рождението на академик Димитър Михалчев, роден в Лозенград/ 1880-1967г./, обаятелна личност оставил дълбоки следи в научния, обществено-политически и културен живот на България. Повод да се спомене неговото име, въпреки че не е кръгла годишнина, е  обществено-политическата  обстановка сега у нас, Европа и света, която наподобява на онази назад във времето, когато той твори и е активен участник в идеологическите дискусии и политическя живот. Казваме наподобява, защото сме свидетели на политическо поведение и практики които са облечени в одеждите на миналото с претенции, че обслужват настоящето и са гарант за бъдещето. В този случай не може да не се спомене казаното от Маркс „...Хегел бележи някъде, че всички велики исторически събития се проявяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първият път като трагедия вторият път като фарс“. В началото на 21 век при съвсем други условия и обществени необходимости, не може да се  обясни по друг начин отричането, преиначаването и манипулирането на исторически факти освен, че човек трябва да има „болен дух“/по Хегел/, настървеността с която се  изтрива  цял един период от историята на един народ на съпротива срещу фашизма и нацизма, да забравяш да споменаваш, че в нея  участват представители на всички слоеве на обществото обединени в Отечествен фронт,  или да не виждаш нищо добро и  обявяваш  годините от  1944 до 1989 за престъпни като е известно, че България по класацията на ООН от 1991 година е в първата група - на 33 място в света по индекс на човешко развитие  и е сред групата на индустриалните страни, стремежа да раздухваш русофобията,  безогледно да хулиш Русия и обвиняваш за всички злини като най-голямото зло на земята. За случая ето една сентенция на Михалчев: „ Когато човек умре, той умира за дълго, не непременно завинаги, понеже може да възкръсне в паметта на тия, които остават или идат след него. Но когато той е нечестен в своето мислене, той си остава завинаги такъв“. Това се отнася за отделния човек, но ако това е морала на голяма група от хора във властта  имащи правото да вземат решения, за които е по-удобно съобразявайки се с политическата конюнктура да заклеймяват, изтриват вместо обективно да обясняват историческите факти, което е много по-важно за възпитанието на младото поколение, трябва сериозно да се замислим за нашата демокрация и зададем въпроса „Що е това демократ“?. Можем само да си представим смелостта на Димитър Михалчев, риска да загуби престиж като преподавател в Софийския университет и социален комфорт в онези трудни времена, когато идеологията на националсоциализма завладява не малка част от българските научни среди и други социални слоеве, влиянието което оказва за атмосферата в обществото. Още тогава той е обвинен, че е „марксист“ и „болшевик“, дори е  принуден да се защитава пред съда  срещу обвинения от настроени профашистки професори, т.н „дело на професорите“. Блестящата му, остроумна полемика срещу биологизма в историята и социологията го нарежда сред първите учени критици на расовата теория и нацизма на Хитлерова Германия. Самият той казва, че когато пише върху расизма против „расовата кръв като основа на нацията“ съвсем не е марксист. У нас, пише той, хора със слаба култура наричат марксист всеки който каже добро за Съветска Русия. Ето какво казва самият Димитър Михалчев за неговия „марксизъм“: „ Марксизмът е едно философско учение, според което материята е първичното в света и тя е която поражда духа. Аз съм ремкеанец и стоя на едно гледище , което е коренно различно от това що марксистите поддържат. Според мене нито материята може да причини духовното, нито наопъки, духовното може да породи материалната действителност: научно взето едното е толкова непонятно, колкото и другото. Според мене материалното и духовното са еднакво първични. По нататък, моето схващане досежно характера на душевния живот се различава основно от това на марксистите.. Също тъй е различно и учението за познанието, което поддържам и развивам вече десетилетия подред ...И ако има някой в България, който е водил настояща теоретична борба с философските и философско-историческите учения на марксистите , това съм аз“. В полемиката си против расизма той посочва, че намира подкрепа от много други учени, които съвсем не са марксисти. Активната му обществената  дейност не се състои само на полето на научния спор. Многократно е  председател на Тракийската организация в защита на тракийските бежанци, участва в делагацията на Александър Стамболийски при подписването в Париж на Ньойския договор през есента на 1919 година. Три пъти е бил на дипломатическа работа 1923-27 година пълномощен министър в Прага, 1934-36 година в Москва. В края на мандата е отзован от царското правителство за неговите публикации за международното положение и икономическия напредък на Съветска Русия в списание „Философски преглед“ на което е главен радактор. Списанието става популярно сред обществеността, на неговите страници намират място и са сътрудници талантливи автори, редица марксисти, видния наш социолог Иван Хаджийски. След 9 ти септемри 1944 г.   отказал да влезе в коя и да е партия и правителство  отдава знания и сили за изпълнение на задачите стоящи пред  правителството на Отечествения фронт и на първо място  за взаимоделствието на българската армия и съветските войски да се затвори достъпа до София на голяма групировка немски войски, участва в мисията при маршал Толбухин  и делегацията по формално сключване на примирие в Москва, след което за втори път е пълномощен министър в Съветския съюз до април 1946 година. Около три години и половина е председател на БАН, когато след 9-ти септември академията трябва да се преустрои съобразно големите стопански и културни задачи стоящи пред страната. Знаменателни са неговите спомени от този период с министър-председателя Георги Димитров за  широтата на неговите възгледи,  грижата за създаване на условия за спокойна и творческа работа на учените за успешната дейност на академията въпреки трудностите които изпитва страната след войната. Академик Михалчев е ярък пример как като най-голям и талантлив представител на ремкеанството в буржоазната философска мисъл у нас и  противник на марксистката теория, материалистическата диалектика, но притежаващ чувство за справедливост и реализъм в  полемиката му с българските пронацистки настроени идеолози го нарежда заслужено сред прогресивните общественици, крупни учени антифашисти. Известен е с обянието и авторитета си не само унас. Един пример. При неговата защита по т.н. „дело на професорите“ показателни са думите на неговият сподвижник и приятел Григор Василев пред съда: „ След голямата европейска война/Първата световна война / България бе смазана, повалена на земята, едва дишаше. Нашите приятели се бяха спотаили или бяха станали неприятели. Вътре в страната царуваше разложение. Всеобща печал бе обхванала вички кръгове на нашата родина. Говореше се, че победения няма приятели. В тая печална обстановка една група интелигенти тръгна по света да търси приятели, в тая група бе и проф . Димитър Михалчев. Най-напред ние отидохме в Чехия, при Масарик.Той ни прие много топло, но като ни погледна каза: Чух, че между вас е бил и Михалчев, най-големия от славянските философи, но не го виждам. В това време влезна и закъснелия Михалчев.Тогава Масарик напусна мястото си, посрещна го още от вратата, прегърна го и каза :“Добре дошъл братко“. Този исторически случай исках да ви разкажа да знаете кого съдите и кого искате да осъдите. Като се обърна към проф. Консулов казва остро „Това е Михалчев, ти кой си господинчо“/Д.Цацов,“Димитър Михалчев: Любов срещу расизъм“/ Забележителни са  анализите на академик Михалчев за причините довели до двете световни войни, противоречията между големите капиталистически държави. Не може да не ни удивлява правдивото заключение направено преди Втората световна война, че усилията на Западните държави са насочени на Изток преди всичко към Съветска Русия и ако Германия тръгне на Изток не се знае каква ще се върне, но ще увлече със себе си цяла Средна и Югоизточна Европа и че ако войната продължи повече ще предизвика революционни смущения и тя ще спечели под една или друга форма. Съвременно звучи неговото предвиждане , че „..големите обществени противоречия подготвят една нова световна експлозия. Тя може да бъде отлагана и около нея може опасно да се маневрира. Ала това не ще отстрани радикално настъпването на експлозията“. Като четем това все едно е казано днес, когато ЕС и НАТО приемат декларации с които се обвинява Русия вместо да се заклеймат провокациите с нацистки почерк на управляващите в Украйна, героизацията на нацизма, неонацизма, расизъм и насаждането на омраза между народите и в други части на света.  Новата  доктрина на администрацията на САЩ предвижда използване на оръжия за масово унищожение не за отбраната на страната, а за хегемонистични интереси и извличане на огромни печалби. Това може да ни звучи налудничаво, но не ни освобождава да погледнем реалистично на предизвикателствата за което навремето предупреждава академик Димитър Михалчев. Още повече, че европейските народи преживели травмите от двете световни войни са скептични, че разума, културата и просвещението ще надделеят над ирационалните идеологии защото това не се случи в историята. Същото убеждение минава като червена нишка, цари и в атмосферата сред философите- участници  в интелектуалната дискусия на първата международна среща   в Женева от 1 ви до 15 ти септември 1946 година. Синтезирано това се изразява от един от участниците Жан Старобински с думите, че „Анти-Европа е в Европа, а не извън нея“/Дискурсът за Европа/.  Оказва се верен извода, че е унищожена само военната мощ на фашизма, но не и идеологическата му мощ, че фашизма не е нахлуване на варварството в Европа, а тържество на ирационалните и аристократични доктрини  и тяхното премахване  минава през разбирането за четирите корена на днешната криза: криза на демокрацията; криза на идеята за прогрес; криза на вярата в разума; криза на хуманизма и че само реалната мощ на народите може да победи силите на фашизма /Георг Лукач/.  Сега отново се поставя въпроса ЕС да намери себе си. Дали обединен на федерален принцип с едно наднационално правителство с придобит суверенитет на нациите или с друга парадигма на взаимоотношенията - нито национален суверенитет, нито наднационален федерализъм, една демократична империя. Проблемът е действително да се осъществи „единство в многообразието“, съюз на суверенни нации, което е по-реалистично за да се преодолее капитализма, противоречията между държавите, за които говори Димитър Михалчев. Това не може да стане нито с рогат национализъм, нито с подчинението на капиталистическите центрове, които изсмукват човешки и материални ресурси от периферията както е  сега, а с координация в икономическите, финансови и правни политики в интерес на мнозинството, взаимопомощ, взаимно доверие и признание, сътрудничество между държавите, вместо проявите на съвременен расизъм, русофобия, санкции, заплахи и войни, взаимноизгодни търговски отношения при които  липсват предвзети мнения и идеологеми. Този тътен за нови политики вече не само се чувства, но и излиза на повърхността въпреки и хаотично в бунта на „жълтите жилетки“ във Франция и други страни от ЕС, движенията в САЩ и по света, което дава надежда за един друг по-справелив и хуманен свят за което вече има и материални основания да се случи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар